№ 16939
гр. София, 10.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в закрито заседание на
десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20251110101608 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 248 от ГПК.
Постъпила е молба от ответника*********, ЕИК ********* с искане за
допълване на постановеното по гр.д. № 1608/2025 г. по описа на Софийски районен
съд Определение № 10829/06.03.2025 г., с което е прекратено производството по
делото, в частта му за разноските, като на ответника бъдат присъдени разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 2252 лв.
В срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, с
който изразява прави възражение за прекомерност на уговореното и заплатено
адвокатско възнаграждение, доколкото производството не е разглеждано в открито
съдебно заседание и е прекратено след подаден отговор на исковата молба, което от
своя страна изключва фактическа и правна сложност на делото.
Молбата е подадена от процесуално легитимирана страна и в предвидения за
това срок, поради което същата се явява процесуално допустима, а по същество е
частично ОСНОВАТЕЛНА.
На първо място следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.4
ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, какъвто е и
настоящия случай – с Определение № 10829/06.03.2025 г. производството по делото е
прекратено, поради наличието на арбитражна клауза в договора, сключен между
страните и изрично възражение на ответника. Същевременно по делото са налице
доказателства за уговорено и платено адвокатско възнаграждение от страна на
ответното дружество в претендирания размер – 2552 лв.
Ищецът е направил своевременно възражение за прекомерност на уговореното
адвокатско възнаграждение, което съдът намира за основателно, поради следните
съображения:
Действително уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от страна на
ответниците съответства на минималното такова, според защитавания материален
интерес, предвидено в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Съдът е наясно и с нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК, според която ако
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителна правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-
малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата,
който пък препраща към Наредбата. Същата разпоредба обаче не би могла да намери
1
приложение, доколкото в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения противоречи на чл. 101 от ДФЕС. В този смисъл съдът
съобрази, че с Решение на СЕС по съединени дела C 427/16 и C 428/16, е прието, че е
налице нарушение на член 101 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, когато
държава членка налага или благоприятства сключването на споразумения,
противоречащи на член 101 ДФЕС, или подпомага действието на такива споразумения,
или лишава собствената си правна уредба от характера на държавни мерки, като
предоставя на частни оператори отговорността по вземане на решения за намеса от
икономически интерес (решение от 21 септември 2016 г., Etablissements Fr. Colruyt, C
221/15, EU:C:2016:704, т. 44 и цитираната съдебна практика). Това не е така в
случаите, когато тарифите се определят при спазване на установени със закон
критерии от обществен интерес и публичните органи не делегират правомощията си за
одобряване или определяне на тарифите на частни икономически оператори, дори и
представителите на икономическите оператори да не са малцинство в предлагащия
тези тарифи комитет (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C
184/13—C 187/13, C 194/13, C 195/13 и C 208/13, EU:C:2014:2147, т. 31). Тарифа,
определена от професионална организация, може все пак да има характер на държавна
мярка, по-специално когато членовете на тази организация са независими от
съответните икономически оператори експерти и когато са длъжни по закон да
определят тарифите, като отчитат не само интересите на предприятията или на
сдруженията на предприятия от посочилия ги сектор, но и общия интерес и интересите
на предприятията от другите сектори или на ползвателите на въпросните услуги
(решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и
C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 34 и цитираната съдебна практика). Прието е също така,
че за да се гарантира, че членовете на професионална организация наистина действат
при зачитане на общия интерес, критериите за този интерес трябва да бъдат
определени със закон достатъчно точно и да е налице ефективен контрол и
правомощия на държавата за вземане на решения като последна инстанция (вж. в този
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13,
C‑195/13 и C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 41). Предвид установената липса на точни
критерии, които биха могли да гарантират, че определените от Висшия адвокатски
съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и
обосновани при зачитане на общия интерес и единствената възможност за държавна
намеса по отношение на Наредбата от ВАС, СЕС заключава, че национална правна
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под
страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение
в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът
няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер,
би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на
член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед
на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря
на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.
В светлината на горното решение и предвид конкретните данни в настоящото
производство, съдът намира, че тази уредба, в това число задължението за адвоката,
респективно съда да присъди минимално адвокатско възнаграждение за предявения
иск, независимо от конкретната фактическа и правно сложност на делото, както и от
етана, на който е приключило производството (в случая производството е прекратено
преди насрочването му в открито съдебно заседание) несъмнено води до нарушаване
на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Касае за предявен осъдителен иск с цена 23913,93 лв., който
2
обаче няма да бъде разгледан от настоящия съд поради наличието на арбитражна
клауза и изрично възражение на ответника за неподведомственост на спора. Т.е.
процесуалната защита на ответника се изчерпва с подадения отговор на исковата
молба, като същинската защита на ответника ще се развие в образуваното пред
съответния Арбитражен съд производство. Очевидно е, че при липсата на особена
фактическата и правна сложност на делото и изчерпване на процесуалните действия на
ответното дружество с подаването на отговор на исковата молба, то уговореното
адвокатско възнаграждение в размер на 2552 лв. е обусловено единствено от размера
на защитавания материален интерес, който със сигурност не е обективен критерий за
определяне на адвокатското възнаграждение. От друга страна, НМАВ въвежда
минимални размери на възнагражденията, а с чл. 2, ал. 2 и минимално възнаграждение
за всеки един от предявените искове, неизпълнението на което може да доведе до
дисциплинарна отговорност на адвоката, поради което същият е принуден или да не
предостави правна защита, или да я предостави безплатно. Последното обаче е
възможно единствено за адвокатите с натрупани капитал, които очевидно имат
възможност да оказват безплатна правна помощ и да получат възнаграждението си в
един по-късен момент – след влизане в сила на решението. Това несъмнено води до
нарушаване на конкуренцията между адвокатите и в частност на чл. 101, пар. ДЕС.
Наред с изложеното съдът съобрази и постановеното Решение от 25.01.2024 г.
по дело С-438/22 на СЕС, с което е дадено тълкуване в смисъл: 1) че чл. 101, параграф
1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна
уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната,
осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение; 2) чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази
разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на
легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба
преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101,
параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики
и 3) чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери
на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват
реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Предвид всичко изложено може да се направи несъмнен извод, че в конкретния
случая уредбата на НМАВ не преследва легитимни цели, като прилагането й от съда
ще доведе до пряко нарушение на чл. 101 ДФЕС и ще доведе до необсновано висока
тежест за ищеца, която е несъразмерна с фактическата и правна сложност на делото и
етапа, на който приключва, а по аргумент от Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22
на СЕС съдът не следва да я прилага. В този смисъл съдът намира, че съответно на
3
правната и фактическа сложност на делото, конкретно извършените процесуални
действия от страна ответното дружество и фактът, че делото е прекратено преди
насрочването му, е адвокатско възнаграждение в размер на 1276 лв., до който размер
следва да бъде намалено претендираното от ответника адвокатско възнаграждение.
Мотивиран така, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПЪЛВА Определение № 10829/06.03.2025 г., постановено по гр.д. №
1608/2025 г. по описа на СРС, 157 с-в в частта за разноските, като:
ОСЪЖДА ********, ЕГН **********, с адрес: ********, да заплати на
********, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: *********,
представлявано от ********, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата от още 1276 лв. –
разноски в производството за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен
срок от връчване на съобщението пред Софийски градски съд.
ПРЕПИС от определението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4