Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …………….
гр. София, 12.06.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД - Наказателно отделение, 10-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание, проведено на тринадесети ноември две хиляди
и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РУСИ АЛЕКСИЕВ
ЧЛЕНОВЕ : АНЕЛИЯ ЩЕРЕВА,
мл. с. АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА,
при секретаря Димитрина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдия
Алексиев ВНЧХД № 2760 по описа за 2019
г., за да се
произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на глава
XXI от НПК.
С присъда от 04.02.2019 г. по
НЧХД № 5790/2018 г., Софийски районен
съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 98-ми състав, е признал подс. С.Х. З. М.
за невинна в извършване на престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 и т.
2, вр. чл. 147, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 304 от НПК я е
оправдал. Отхвърлил е предявения и приет за съвместно разглеждане в
наказателния процес граждански иск от частния тъжител (ЧТ) и граждански ищец
(ГИ) Р.З.Ф. срещу подс. М., за причинени неимуществени вреди, в размер на
30 000 (тридесет хиляди) лева. Осъдил е ЧТ Р.З.Ф. да заплати на подс. С. М.
направените по делото разноски, в размер на 500 (петстотин) лева.
Недоволен от така постановената
присъда е останал упълномощения повереник – адв. С.Р., САК, на ЧТ и ГИ Р.Ф.,
който, в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, депозира въззивна жалба с допълнение.
В нея се твърди, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна и не
кореспондира със събраните по делото доказателства. Застъпва се мнение за
погрешен анализ на доказателствената съвкупност. Изнася се, че в мотивите на
първия съд е налице вътрешно противоречие. Заявява се несъгласие с извода на
СРС, че инкриминираните изрази и думи са негативни оценки, като се сочи, че
всъщност са твърдения. Изтъква се необоснованост на аргумента за некредитиране
показанията от страна на районния съд на свидетелите Ю.Б.и Л.И., че били в
тясна връзка на подчиненост с тъжителя, като се излага, че единият от тях от
година и половина не работи във фирмата, а другият е на по-висока позиция в
йерархията на дружеството. Описва се общият профил на работещите в компанията,
в която са били и подсъдимата, и ЧТ и ГИ, като се извежда, че в нея темите за
раса, религия и цвят на кожата са „табу“. Навеждат се твърдения за негативно
отражение върху личността на ЧТ и ГИ на твърдените позорящи обстоятелства,
вменени във вина на подсъдимата с повдигнатото ѝ с частната тъжба
обвинение. Прави се преглед на служебното положение на подс. М. в насока
обосноваване, че прекратяването на трудовото ѝ правоотношение е в
резултат единствено на незадоволителните ѝ трудови показатели. Атакува се
и изводът на първия съд, че липсва съзнание от страна на подсъдимото лице за
причиняване на твърдяната клевета. Желае се отмяна на първоинстанционната
оправдателна присъда и признаване на подсъдимата за виновна в извършването на
престъплението, за което ѝ е повдигнато обвинение.
С подадената въззивна жалба с
допълнение не се правят искания за събиране на доказателства от въззивния съд.
В разпоредително
заседание от 28.08.2019 г., въззивният съд, по реда на чл. 327 от НПК, след
като се запозна с подадената въззивна жалба с допълнение и с приложените
материали към делото, намери, че не е необходим разпитът на подсъдимата.
Намери, също така, че не се налага провеждането на въззивно съдебно следствие,
за обезпечаване на правомощието на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на делото.
С оглед разпоредбата на чл. 329, ал.
2 от НПК и повдигнатото срещу подсъдимото лице обвинение за престъпление, което
не се явява тежко, по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, а именно наказуемо с
наказание „лишаване от свобода” повече от пет години, въззивният съд намери, че
присъствието му в съдебното заседание не е задължително.
В открито съдебно
заседание, повереникът на ЧТ и ГИ Р.З.Ф. – адв. С.Р., САК, поддържа депозираната
въззивна жалба с допълнение. Намира, че първостепенният съд неправилно е
интерпретирал събраните по делото доказателства и поради това е произнесъл
оправдателна присъда по отношение на подсъдимата. Счита, че в конкретния случай
не се касае за защита на законни права и интереси, а за целенасочен и
злоумишлен акт от страна на подсъдимото лице, целящ само и единствено
злепоставяне на тъжителя в работната му среда. Желае присъдата на СРС да бъде
отменена и вместо нея да бъде постановена друга, с която подс. М. да бъде
призната за виновна по повдигнатото ѝ с тъжбата обвинение.
Частният тъжител и ГИ Р.З.Ф.,
редовно призован, не се явява и не ангажира съображения по фактите и
обстоятелствата, включени в предмета на доказване и по основателността на
депозираната въззивна жалба с допълнение.
Защитникът на подс. С.Х. З. М. –
адв. М.Т., САК, намира, че действията на подсъдимата по сезиране на Комисията
за защита от дискриминация (КЗД), са продиктувани от намерението ѝ да
защити правата си, а не да оклевети тъжителя и да урони престижа му. Счита, че
по делото не е доказано подсъдимата да е действала умишлено, сезирайки
компетентния държавен орган. Навежда доводи, че първият съд правилно не е
кредитирал с доверие показанията на разпитаните по делото свидетели, тъй като
същите са в служебна подчиненост помежду си и водят дела срещу подсъдимата,
аналогични с настоящото. Желае жалбата срещу постановената първоинстанционна
присъда да бъде оставена без уважение, а атакуваният съдебен акт да бъде
потвърден.
Подсъдимата С.Х. З. М., при упражняване
правото си на лична защита, се присъединява към становището на защитника си. Посочва,
че подала жалбата не защото е искала да стане известна или да се самоизтъкне, а
защото на едно събрание е била подложена на унижения пред хората. Била подала
три жалби във фирмата, в която работела, на които не е получила отговор и след
това е била изгонена от работа. Посочва, че има две деца, които учат в
български училища, едно от които е с нейния цвят на кожата, и случилото се с
нея му се отразило негативно. Посочва, че жалбата и всичко, което прави, е за
да разбере синът ѝ, че също като нея има равни права и не трябва да
понася унижения в бъдеще. Изтъква, че колегите ѝ продължават да работят в
същата фирма и не са понесли никакви вреди, дори напротив – повишени са. Изнася,
че тя е била изгонена, унижена, изгубила е работата и заплатата си, а те са
били повишени.
При упражняване на правото
си на последна дума, желае решението на първия съд да бъде потвърдено, а
жалбата да бъде оставена без уважение.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, обжалвания съдебен
акт, изложеното във въззивната жалба с допълнение, както и доводите и
възраженията, направени в съдебното заседание и след като въз основа на
императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на
първоинстанционната присъда, по отношение на нейната законосъобразност,
обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира
за установено следното :
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на
изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана.
За
да постанови обжалваната присъда, СРС е провел съдебно следствие по общия ред. Приобщил
е, по реда на чл. 283 от НПК, а именно чрез прочитане, събраните в хода на
съдебното следствие писмени доказателствени средства и писмени доказателства. При
постановяване на крайния си съдебен акт, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните пред него относими гласни и писмени доказателства и доказателствени
средства, а именно : гласни доказателствени средства – показанията на ЧТ Р.З.Ф. (л. 85 от
съдебното производство), св. Л.А.И.(л. 85/гръб от съдебното производство), св. Ю.Б.Е.
(л. 85/гръб от съдебното производство), св. Н. З. Ю.Х.(л. 86 от съдебното
производство) и обясненията на подсъдимата (л. 85 и л. 86 от съдебното
производство) ; писмени доказателства и доказателствени средства – писмо от КЗД, изх. № 10 – 01 – 1/10.01.2019 г., ведно със заверени
електрофотографски (ксерографски) копия на жалба № 44 – 00 – 2146/14.07.2017 г. и допълнение от
28.08.2017 г., въз основа на която е образувана преписка № 168/2017 г. по описа на КЗД (л. 9 – л. 13 от
съдебното производство) ; заверени електрофотографски (ксерографски) копия на
доклад – заключение от П.К.– докладчик по преписка № 168/2017 г. по описа на КЗД (л. 14 – л. 21
от съдебното производство), изложение от Р.З.Ф. до КЗД (л. 25 – л. 26 от
съдебното производство), изложение от адв. П. З., в качеството му на
процесуален представител на С. М. до старши ръководителя на отдел „Човешки
ресурси“ в „Т.И.“ от 12.05.2017 г. (л. 27 – л. 33 от съдебното производство),
писмо от П.К.– докладчик по преписка № 168/2017 г. по описа на КЗД, до Р.Ф., изх. № 16 – 20 – 548/29.09.2017 г. (л. 72 – л. 73 от съдебното производство) и
решение № 461 от 26.11.2018 г. на КЗД
(л. 74 – л. 83 от съдебното производство) ; справка за съдимост на подс. С.Х.А.З.
М. (л. 65 от съдебното производство).
Пред настоящата съдебна
инстанция не бе проведено съдебно следствие, респективно не бяха представени и
събрани нови доказателства и доказателствени средства. Въззивният съд изгради
своите фактически и правни изводи изцяло на база на доказателствата, събрани и
проверени в хода на съдебното следствие пред първата съдебна инстанция, които
намери за достатъчни по своя обем и категоричност, за да позволят формиране на
еднозначни изводи по фактите.
Въззивният съд намира, че първоинстанционният
съд е допуснал нарушение на процесуалните правила – разпоредбата на чл. 118,
ал. 1 от НПК, като в хода на съдебното следствие, проведено пред него, в открито
съдебно заседание (о.с.з.) на 05.12.2018 г., е допуснал до разпит, в
процесуалното качество на свидетел, и разпитал ЧТ Р.З.Ф.. Съгласно посочената
законова разпоредба, не могат да бъдат свидетели лицата, които са участвали в
същото наказателно производство в друго процесуално качество, освен : 1. обвиняемия,
спрямо когото производството е прекратено или завършено с влязла в сила присъда
; 2. пострадалия, частния обвинител, гражданския ищец, гражданския ответник ; 3.
поемните лица, както и служители на Министерството на вътрешните работи, на
военната полиция или на Агенция „Митници“, присъствали при извършване на оглед,
претърсване, изземване, следствен експеримент и разпознаване на лица и
предмети. В настоящото наказателно производство Р.Ф. е конституиран в
процесуалното качество на частен тъжител – с факта на образуване на
наказателното производство пред първоинстанционния съд (решение № 965/18.12.1991 г. по н. д. № 705/1991 г., ВКС, ІІІ н. о.), и като такъв
не може да участва като свидетел по делото. Съдебната практика на върховната
съдебна инстанция също е константна в насока, че допускането и разпитът на
частния тъжител в качеството му на свидетел представлява процесуално нарушение
(решение № 16/09.03.1994 г. по н. д. № 18/1994 г., ВК и др.).
Въпреки това, настоящата
инстанция намира, че допуснатото от СРС нарушение при събиране на
доказателствата не е основание за цялостна отмяна на атакувания съдебен акт и
връщането му за ново разглеждане от стадия на съдебното производство пред
първоинстанционния съд, доколкото може да бъде отстранено от настоящата
инстанция, посредством изключване на показанията на ЧТ Ф. от доказателствената
съвкупност. При формиране на изводите си по фактите, СГС не ползва показанията
на ЧТ и изключи същите от доказателствената съвкупност. Това, обаче, по никакъв
начин не рефлектира върху възможността на съда да формира еднозначни изводи по
фактите, въз основа на останалите, събрани по делото, доказателствени средства.
Извън горепосоченото,
настоящият състав принципно се солидаризира с анализа на първата съдебна инстанция
по отношение на останалите, събрани в хода на съдебното следствие гласни и
писмени доказателствени източници, като изцяло споделя доводите и съображенията
му относно показанията на разпитаните свидетели и приложените писмени доказателства
и доказателствени средства. Първостепенният съд в основни линии е кредитирал
показанията на свидетелите Е., Ю.и И., които е поставил в основата на изводите
си по фактите, като не се е доверил на показанията на свидетелите Е. и И.
единствено в частта им, в която са отрекли да са чули или отправили
инкриминираните изрази. Останалите събрани по делото писмени доказателства и доказателствени
средства съдът е кредитирал изцяло, като на базата на така събраните и
проверени доказателства и доказателствени средства е изградил своето вътрешно
убеждение, относно фактическата обстановка по делото, която се споделя напълно
и от въззивния съд.
С оглед горното, настоящият
съдебен състав намира, че независимо от изключването на показанията на ЧТ Ф. от
доказателствената съвкупност, не са налице основания за съществена промяна на
установената от районния съд фактическа обстановка, тъй като, от една страна,
пред настоящата инстанция не се установиха нови факти и обстоятелства, а от
друга, същата е правилно установена, на база вярна и точна преценка на
доказателствения материал.
Настоящата инстанция не
установи възможност, въз основа на наличните доказателства, да се стигне до
съществено различни изводи относно фактологията, приета от първоинстанционния
съд, която се изразява в следното :
Подсъдимата С.Х. З. М. и ЧТ
Р.З.Ф. били бивши колеги – двамата работили в „К.П.Н.Ю.“ ЕАД (с търговско
наименование „Т.И. Ю.“), като подсъдимата работила като „агент“ в екипа за
работа с арабски език, а частният тъжител – като „старши телеагент“.
Отношенията между двамата били силно обтегнати
– подсъдимата показала резултати, окачествени от прекия ѝ ръководител
като „слаби“, в изпитателния срок по трудовия ѝ договор с фирмата (била
назначена на работа на 18.05.2017 г., с изпитателен срок от шест месеца), за
което смятала, че вина носи тъжителят, в чийто отдел се обучавала. В колектива
„за работа с арабски език“ работили и свидетелите Ю.Б.Е., Л.А.И.и Н. З. Ю.Х..
Тъй като работната среда
станала непоносима – непрекъснато възниквали конфликти, пререкания, търсене на
вина за дребни пропуски в работата – обичайни за такъв вид труд, на 03.02.2017 г.,
по настояване на подсъдимата, се провел разговор („среща“) между всички членове
на екипа, в който взаимните нападки от една страна – между подс. С.Х. З. М., и
от друга – ЧТ Р.З.Ф. и свидетелите Ю.Б.Е. и Л.А.И., преминали прага на „добрия
тон“.
Недоволна от поведението
на колегите си, на 06.02.2017 г., подс. С.Х. З. М. подала оплакване до отдел
„Човешки ресурси“, с молба за извършване на вътрешна проверка по случая. Тъй
като не последвала реакция от страна на административното ръководство, на
23.03.2017 г. подсъдимата депозирала до административния ръководител на
структурата „официална жалба за расова дискриминация“, срещу началник отдел
„Човешки ресурси“ и старшите телеагенти.
Трудовият договор с подс. С.Х.
З. М. бил прекратен от началник отдел „Човешки ресурси“, преди изтичането на
изпитателния срок – считано от
28.03.2017 г.
След прекратяването на
трудовия договор, на същата дата (28.03.2017 г.), подсъдимата подала до старши
мениджъра на отдел „Подбор на персонала“ второ оплакване, с твърдения за
проявена расова дискриминация от служители на фирмата. Тъй като от „Т.И. Ю.“ не
последвала никаква реакция, подс. С.Х. З. М. положила усилия и на 15.05.2017 г.
връчила трета писмена жалба до глобалния вицепрезидент на отдел „Човешки
ресурси“, в която отново поискала да бъде извършена проверка по повод проявено
спрямо нея дискриминационно отношение от определени служители на фирмата. В резултат
на жалбата си получила отговор, че фирмата не споделяла оплакванията ѝ за
проява на расова дискриминация спрямо нея.
На 14.07.2017 г.
депозирала жалба до Комисията за защита от дискриминацията, в която описвала
обстоятелствата във връзка с трудовия ѝ договор с „Т.И. Ю.“ и направила
искане за извършване на проверка, по отношение на проявена дискриминация от
страна на служители на „Т.И. Ю.“, по признак „вероизповедание, цвят на кожата и
раса“. Описвайки претърпяното от нея, подс. С.Х. З. М. посочила, че служители,
между които тъжителят Р.З.Ф. и свидетелите Ю.Б.Е. и Л.А.И., я наричали с думите
„черна си“, „затваряй си устата“, „влачиш
се“, „за кого се мислиш, виж как
изглеждаш“.
Подсъдимата С.Х. З. М. е
родена на *** г., в Судан, гражданка на Судан, с висше образование, омъжена,
работи, живуща ***, ЕГН **********.
Същата е неосъждана и не е
освобождавана от наказателна отговорност с налагане на административно
наказание, по реда на чл. 78а, ал. 1 от НК.
Така възприетата от
въззивния съд фактическа обстановка по делото по съществото си кореспондира
изцяло с установената и от първата инстанция. Фактическите констатации на
първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на
доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и
от въззивния състав. При изграждането им не са допуснати логически грешки. Оценката
на доказателствата, по отношение на фактическите обстоятелства, включени в
предмета на доказване, съобразно очертаните от тъжбата рамки, с изключение
на кредитирането на показанията на св. ЧТ, е
направена в съответствие с правилата на формалната логика. При изграждане на
фактическата обстановка от районния съд, отново с изключение на вече
обсъденото използване на незаконосъобразно събраните гласни доказателствени
средства – вече посочените показания на ЧТ, в процесуалното му качество на
свидетел, не са допуснати процесуални нарушения при формиране на вътрешното
му убеждение, тъй като са обсъдени всички доказателствени материали, без някои
от тях да са били подценени или игнорирани за сметка на други. Решаващият съд
по ясен и убедителен начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното си
убеждение, като е извършил правилен анализ на доказателствата и средствата за
тяхното установяване. Настоящият въззивен състав, като съобрази, че
установената от СРС фактическа обстановка не се оспорва от страните във
въззивното производство и тъй като изцяло се солидаризира с доказателствения
анализ на първата инстанция, счете, че се явява безпредметно той да бъде
повтарян в настоящото изложение. В тази връзка е
необходимо да се посочи, че когато изразява съгласие с доказателствения анализ,
направен от предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново
подробно доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се
оспорват, за да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата или
протеста (решение № 181/2012 г. на ВКС,
І н. о., решение № 372/2012 г. на ВКС,
III н. о., решение № 513/2013 г. на ВКС,
І н. о., решение № 371/2016 г. на ВКС,
ІІІ н. о.).
Без да
бъдат преповтаряни изводите на СРС, настоящата съдебна инстанция намира за
необходимо, с оглед на доводите и възраженията във въззивната жалба, както и в
съответствие със законово вмененото му задължение за служебна проверка на
правилността на присъдата в цялост, да посочи следното :
Въззивният
съд изцяло споделя изводите на първия такъв по отношение на кредитируемост на
показанията на свидетелите Е., Ю.и И., по отношение на проведената среща с
участието им и това на ЧТ Ф. и подс. С. М. през м. февруари 2017 г., поводът за
провеждане на срещата и резултатите от същата. В тази връзка съобрази, че
същите са в основни линии еднопосочни, вътрешно непротиворечиви и взаимодопълващи
се, поради което и за съда не възникна съмнение, че са депозирани обективно,
безпристрастно и добросъвестно. Напълно единни са така събраните гласни
доказателствени средства и по отношение на местоработата на подс. М. към датата,
на която се твърди в жалбата до КЗД да са ѝ били отправени обидни думи.
Правилни
и обосновани са и изводите на първоинстанционния съд, че не могат да бъдат
безусловно кредитирани с доверие показанията на свидетелите И. и Е., в частта
им, в която същите отричат да са отправили обидни думи или възприели ЧТ да
отправя такива към подсъдимото лице. По отношение на това обстоятелство, по
делото са събрани две групи доказателствени източници : от една страна, това са
показанията на свидетелите И. и Е. в посочените по-горе техни части, а от друга
– тези на св. Х., който изтъква, че е чул за подсъдимата „обидни думи“, макар да не е в състояние да конкретизира точното
съдържание на същите. Действително, показанията на св.Х.не позволяват на съда
да формира еднозначни изводи относно съдържанието на отправените по отношение
на подсъдимата обидни думи и лицето, отправило го (респективно дали това е бил
ЧТ, или друго от присъстващите лица), но едновременно с това и не позволяват да
се кредитират с доверие и останалите гласни доказателствени източници.
Допълнителен аргумент в насока некредитируемостта на показанията на свидетелите
И. и Е. в обсъжданата им част, е и безспорно установената тяхна
заинтересованост от изхода на делото, предвид обстоятелството, че същите са
страни по водени идентични с настоящото производства пред СРС.
Настоящата инстанция констатира известни противоречия измежду така
събраните гласни доказателствени средства и по отношение на начина на
освобождаване на подсъдимата от заеманата от нея длъжност. Така, св. Е. сочи,
че „Тя реши да напусне, компанията реши,
че не се представя добре.“ (л. 85/гръб от съдебното следствие пред СРС),
докато св.Х.твърди, че е била освободена от работа „много унизително“, а именно „сутринта
към 08,30 са я освободили от бюрото, казали и да вземе вещите си и да отиде на
събранието“ (л. 86 от съдебното следствие пред СРС). По отношение на това
обстоятелство, съдът се довери на показанията на св. Х., като прецени, че
същите кореспондират и със събраните по делото писмени доказателствени средства
и в частност – с отразеното в доклада – заключение от П.К.– докладчик по
преписка № 168/2017 г. на КЗД, л. 5 (л.
18 от съдебното производство), че „Трудовият договор на С.Х.З. М. е
прекратен на основание чл. 71, ал. 1 от Кодекса на труда на 28.03.2017 г. със
заповед № 2598/27.03.2017 г., връчена при отказ на 28.03.2017 г.“.
Констатираната неточност в показанията на св. Е., съдът отдаде, от една страна,
на изминалия период от време между датата на прекратяване на правоотношението
между „К.П.Н.Ю.“ ЕАД и подс. М. – 28.03.2017 г., и тази на разпита му пред съда
– 05.12.2018 г., а от друга – на обстоятелството, че по делото не се установява
св. Е. да е бил ангажиран пряко с процеса по прекратяване на трудовото
правоотношение на подсъдимата, поради което е естествено да не е запознат в
детайли с правното основание за това.
Иначе, въззивната съдебна
инстанция кредитира останалите писмени доказателства и доказателствени средства
напълно, като намира за правилно и законосъобразно използването им от първия
съд при изграждането на фактическите му изводи, в качеството им на допълващи и
изясняващи установената по делото фактическа обстановка.
Конкретно, въз основа на
приобщените в качеството им на писмени доказателствени средства заверени
електрофотографски (ксерографски) копия на жалба № 44 – 00 – 2146/14.07.2017 г. и допълнение от
28.08.2017 г., въз основа на която е образувана преписка № 168/2017 г. по описа на КЗД, съдът установи
съдържанието на жалбата, депозирана от подс. М. до КЗД. Видно от същата, на л.
2 се съдържа следното твърдение : „По
време на среща, провела се на 3 февруари 2017 г., старши телеагентите нарушиха
всички закони и етични правила, като ме унижаваха и обиждаха, говореха с
агресивен тон, крещяха ми и ме обиждаха на висок глас (като например, „влачиш
се, плащаме ти пари, а ти не си вършиш работата, затваряй си устата, мълчи, за
кого се мислиш, виж се как изглеждаш, черна си, нямаме време да се срещаме с
теб и твоят господ Аллах да ти помага)“. В същата жалба са посочени
поименно и старшите телеагенти – С.З., Л.И., Р.Ф. и А.А.. При това, за съда е
несъмнено, че направените в жалбата твърдения касаят и подс. Ф. (независимо от
различния начин на изписване на името му – Ф.).
Както правилно е отбелязал
и първият съд, по делото не е спорно авторството на подсъдимата по отношение на
инкриминирания документ – същото се установява безалтернативно от указаното в
жалбата с вх. № 44 – 00 –
2146/14.07.2017 г. по описа на КЗД, и не се оспорва от страните по делото.
Районният
съд правилно е направил констатацията за чистото съдебно минало на подс. М. към
датата на деянието, въз основа на приложената и приета по делото като писмено
доказателствено средство актуална справка за съдимост на лицето.
Предвид изложеното,
настоящият съдебен състав намира, че по делото е събрана в нужния обем и
категоричност доказателствена съвкупност, която позволява на съдилищата да
формират еднозначни изводи по фактите, и изцяло споделя направеният в мотивите
към присъдата анализ на наличните доказателствени материали.
Като цяло, за установяването
на обективната фактическа обстановка, първоинстанционният съд е положил всички
възможни и необходими в случая процесуални усилия. Разпитани са установените по
делото свидетели, които пряко или косвено са възприели факти от обективната
действителност, имащи връзка с инкриминирания случай, при условията на чл. 12,
ал. 1, чл. 18 и чл. 19 от НПК, а именно при спазване на принципите на
непосредственост, устност и състезателност (последния нерядко посочван в
практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 3, б. „Д“ от КЗПЧОС и като право на „ефективно
участие“ и „равенство на оръжията“ – „Garcia Alva v Germany“, „Станфорд срещу
Обединеното кралство“ и др.).
Въззивният състав служебно
констатира, независимо от
оправдателния характер на първоинстанционната присъда, че правото на
защита на подс. С. М. не е било нарушено в нито един етап от
първоинстанционното съдебно производство. Спазени са всички изисквания на
процесуалния закон, гарантиращи законосъобразното упражняване на правото на
защита от страна на подсъдимото лице – редовно връчване на тъжбата, гарантиране
на участието ѝ в процеса, на правото ѝ да дава обяснения, да
представя доказателства и да прави доказателствени искания, да се ползва от
адвокатска помощ, каквато лично е ангажирала,
както и възможност да се изказва последна и да обжалва актовете на съда,
накърняващи законните ѝ права и интереси.
Предвид всичко посочено,
първоинстанционният съд е направил правилни правни изводи, в съгласие със
закона и постоянната практика на ВС и ВКС на Р. България, досежно несъставомерността,
от обективна страна, на поведението на подс. С. М. по вменения ѝ престъпен
състав.
Правилно СРС е приел, че с
деянието си подс. С. М. не е осъществила от обективна и субективна страна
признаците на престъплението „клевета“.
За да бъде осъществен съставът на престъплението „клевета“
по смисъла на чл. 147, ал. 1 и сл. от НК, е необходимо от обективна страна да
бъде установено, че субектът на престъплението по този законов текст е
разгласил неистинско позорно обстоятелство за пострадалото физическо лице или
му е приписал неизвършено от него престъпление.
Първата,
алтернативно предвидена в диспозицията на чл. 147, ал. 1 от НК форма на
изпълнително деяние на престъплението „клевета“ – разгласяване на позорно
обстоятелство за другиго, се осъществява чрез довеждане до знанието на трети
лица на твърдения за съществуването на определен факт, свързан с личността на
пострадалия – относно неговото минало или настоящо поведение, укоримо от гледна
точка на господстващия морал (решение №
464/1981 г. на ВС, І н. о.), прояви от личния му живот, негови служебни или
обществени изяви или отрицателни качества, които са от една страна неверни,
несъответни на обективната действителност, а от друга – са от естество да
накърнят доброто му име в обществото, тъй като характеризират отрицателно
личността на пострадалия.
Втората
възможна форма на изпълнително деяние, инкриминирана в разпоредбата на чл. 147,
ал. 1 от НК – приписване другиму на извършено престъпление, се осъществява чрез
довеждане до знанието на трети лица, от страна на престъпния деец, на
твърдения, че пострадалият е извършил конкретно престъпление, което той в
действителност не е извършил (решение №
464/1981 г. на ВС, I н. о. и решение №
80/1998 г. на ВКС, І н. о.).
Престъплението,
уредено в цитирания законов текст е резултатно, като за довършеността му се
изисква твърденията на дееца в посочения по-горе смисъл да са доведени до
знанието на поне едно трето лице, явяващо се в случая предмет на посегателство.
За съставомерността на деянието от обективна страна не е необходимо деянието да
е извършено присъствено спрямо пострадалия.
От
субективна страна, клеветата е престъпление, което може да се осъществи както с
„пряк“, така и с „евентуален“ умисъл. Във всички случаи обаче, субектът трябва
да съзнава позорния характер на разгласяваното обстоятелство или престъпният
характер на приписваното деяние, както и неистинността на позорното
обстоятелство или това, че пострадалият не е извършил приписваното му
престъпление (решение № 745/1991 г. на
ВС, ІІІ н. о.). Когато клеветата се извършва с „пряк“ умисъл, деецът е сигурен,
че позорното обстоятелство е неистинско или че приписваното му престъпление не
е извършено от пострадалия, като цели твърденията му да стигнат до съзнанието
на поне едно трето лице. Когато клеветата се извършва с косвен, „евентуален“ умисъл,
деецът може да не е сигурен в действителното положение, но въпреки това да
прави съответното твърдение, или да не е сигурен, че неговите твърдения могат
да бъдат възприети от трето лице, но да се примирява с тази възможност.
При
обективната и субективна съставомерност на дадено деяние по горепосочените
признаци на престъпния състав, за дееца възниква съответната наказателно
предвидена отговорност за осъществен състав на престъплението „клевета“.
Клеветата
е квалифицирана, когато е нанесена публично ; когато е разпространена чрез
печатно произведение или по друг начин ; когато е извършена по отношение на
длъжностно лице или на представител на обществеността при или по повод
изпълнение на службата или функцията му, когато е извършена от длъжностно лице
или на представител на обществеността при или по повод изпълнение на службата
или функцията му, както и ако от клеветата са настъпили тежки последици.
В
конкретния случай, отговорността на подс. М. е ангажирана с тъжбата за това
клеветата да е била нанесена публично и да е била разпространена по друг начин.
По
делото безспорно се установява, че в
своя жалба, с вх. № 44 – 00 – 2146/14.07.2017 г. по описа на КЗД,
въз основа на която е образувана преписка № 168/2017 г. по описа на същата, подсъдимата направила
следното твърдение : „По време на среща,
провела се на 3 февруари 2017 г., старши телеагентите нарушиха всички закони и
етични правила, като ме унижаваха и обиждаха, говореха с агресивен тон, крещяха
ми и ме обиждаха на висок глас (като например, „влачиш се, плащаме ти пари, а
ти не си вършиш работата, затваряй си устата, мълчи, за кого се мислиш, виж се
как изглеждаш, черна си, нямаме време да се срещаме с теб и твоят господ Аллах
да ти помага)“. Това твърдение е свързано с личността на всеки от старшите
телеагенти в „К.П.Н.Ю.“ ЕАД – С.З., Л.И., Р.Ф. и А.А.. Правилно, следователно, повереника
сочи, че инкриминираните с тъжбата изрази касаят ЧТ Р.Ф..
Настоящата
инстанция, също така, се съгласява с доводите на повереника, залегнали в
допълнението към въззивната жалба, че инкриминираните изрази не съдържат
негативни оценки за тъжителя, а конкретни твърдения за отправени от него обидни
изрази.
Същевременно,
въззивният съд не може да не се солидаризира с изводите на първоинстанционния такъв,
че с деянието си подс. М. не е осъществила от обективна и субективна страна
основния състав на вмененото и престъпление.
Депозирането
на процесната жалба от страна на подс. М. до КЗД безусловно представлява израз
на признатото и гарантирано от Конституцията на Р. България право на жалби и сигнали (чл. 45 от Конституцията). Всъщност,
от значение, за субективната страна на деянието най-вече, е целта, с която е
подаден сигнала/жалбата. Ако е за да се търси защита на засегнати, според
жалбо-/сигналоподателя, негови права и законни интереси от компетентна държавна
институция/орган, няма как да има клевета (чл. 56 от Конституцията – право да
се търси защита без страх от репресии). Не може да се приеме, че се извършва
престъплението клевета/обида, ако съответните твърдения са обективирани в
сигнал, молба, заявление, подадени до държавна институция, с цел защита на
правата на лицето и излагане на фактическа обстановка. Разбира се, не всякога
депозирането на жалба или сигнал до компетентна институция изключва
отговорността за обида, клевета или набедяване. Такива са само посочените случаи,
в който жалбата или и сигналът се подават от лицето с цел защита на законните
му права и интереси, а не причиняване на вреда на визираното в жалбата/сигнала
лице (в този смисъл решение №
104/07.03.2013 г. по н. д. № 178/2013 г.
на ВКС, III н. о., решение №
56/15.03.2017 г. по н. д. № 1366/2016
г., на ВКС, ІІ-ро н. о., решение №
709/20.06.2017 г. по ВНЧХД № 5546/2016
г. на СГС – НО и др.). В конкретния по делото казус, несъмнено установено е –
както от обясненията на подсъдимата, които настоящият състав изцяло кредитира с
доверие, така и от писмените доказателствени средства и в частност тези,
обективиращи стремежа на подсъдимата да ангажира позицията на висшестоящите
служители на дружеството, че същата е предприела всички необходими и законово
предписани действия по защита правата и законните си интереси. Депозирането на
процесната жалба е продължение на предприетите от нея усилия да потърси защита
на правата и законните си интереси.
При това деянието, осъществено от
подсъдимата, не е съставомерно нито от обективна страна, тъй като съответният
сезиран държавен орган/институция няма право да формира лично субективно мнение
за дадено лице, за да се приеме, че твърденията/оценката на лицето, подало
сигнала, молбата, заявлението, може да навреди на доброто име на засегнатия
пред съответната институция или да го оклевети (решение № 709/20.06.2017 г. по ВНЧХД № 5546/2016 г. на СГС – НО), нито от субективна
страна, доколкото не се установява подсъдимото лице да е целяло или допускало с
поведението си да накърни доброто име и достойнството на ЧТ Ф..
Действително, възможно е с
депозирането на жалбата да се е достигнало до известно уронване престижа на ЧТ.
И това, обаче, не разколебава извода за несъставомерност на деянието на подсъдимата
по възведения престъпен състав. В тази насока е решение на ЕСПЧ от 12.07.2016
г. по делото „М. и други срещу България“ (жалби
№ № 33502/2007 г., 30599/2010 г., 8241/2011 г. и 61863/2011 г.) - §
89 „Вярно е също, че тези твърдения
са могли да окажат влияние върху професионалното положение на съответните
длъжностни лица, да подкопаят авторитета им, да отнемат време и ресурси и да
доведат до дисциплинарни или може би дори наказателни санкции срещу тях. Но
те са направени от жалбоподателите при упражняването на възможността в едно
демократично общество, управлявано от върховенството на закона, частно лице да
докладва твърдяна нередност в поведението на длъжностно лице на орган,
компетентен да се справи с такъв проблем. Тази възможност е едно от
предписанията на върховенството на закона (вж. Z., § 26; Kazakov, § 28; и
Siryk, § 42, всички цитирани по-горе) и служи за поддържане на доверието в
публичната администрация. Наистина в България тя е заложена като основно право
в чл. 45 от Конституцията (вж. параграф 41 по-горе). Естествено, след това
съответният орган трябва да реши какви процедурни стъпки може да са необходими
в отговор на такива жалби. Въпреки това самият факт, че жалбите на
жалбоподателите са довели до проверки, не може да се разглежда като
неправомерно засягане на репутацията на длъжностните лица. Целта на тези
проверки е именно да се потвърдят или се отхвърлят твърденията на
жалбоподателите.“, § 90 „Гражданите
трябва по принцип да са в състояние да подават жалби срещу длъжностни лица до
техните йерархични началници без риск от наказателни санкции, дори когато
такива жалби представляват твърдения за престъпление и дори ако техните
твърдения при разглеждане се окажат неоснователни.“, § 46 „При граждански дела Върховният касационен
съд прима, че жалба до държавен орган, дори ако в крайна сметка се окаже
основана на неверни факти, не представлява закононарушение, тъй като се
основава на правото по чл. 45 от Конституцията на подаване на жалби и петиции,
както и на правото по чл. 56 от Конституцията за водене на защита без страх от
репресия (вж. параграфи 41 и 44 по-горе). Съдът също казва, че подаване на
такава жалба би било неправомерно, само ако жалбоподателят е бил наясно, че
неговите твърдения са неверни и е подал жалбата, за да нанесе вреда на лицето,
от което се оплаква (вж. реш. № 1347 от 18.12.2008 г. по гр. д. № 5006/2007 г.,
ВКС, II г. о.; реш. № 758 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г., ВКС, II г.
о.; и реш. № 245 от 05.11.2014 г. по гр. д. № 1734/2014 г., ВКС, III г. о.).“.
С оглед изложеното и поради липса на доказани частни съставомерни признаци
от обективна и субективна страна и в частност – изпълнително деяние и изискуемото
се от закона субективно психично отношение към общественоопасните му последици,
принципно безпредметно се явява обсъждането на неговата субективна страна. Изтъкнатото
възражението на повереника на тъжителя, че по делото са събрани необходимите по
обем и категоричност доказателствени източници в подкрепа на извода, че подс. М.
е осъществила престъпния състав от обективна и субективна страна, настоящият
съдебен състав намира за неоснователно, съобразно ангажираните по-горе мотиви.
Предвид изложеното, СГС
намери, че правилно и законосъобразно СРС
– НО, 6-ти състав е признал подс. С.Х. З. М. за невинна в това, на 14.07.2017 г.,
в гр. София, в жалба до КЗД, да е разгласила публично позорни обстоятелства за Р.З.Ф.,
гражданин на Република Сирия, а именно, че я наричал с думите „черна си“, „затваряй си устата“, „влачиш
се“, „за кого се мислиш, виж как
изглеждаш“, като по този начин да е нанесла на Р.З.Ф. клевета, поради което
и на основание чл. 304 НПК я е оправдал по повдигнатото ѝ обвинение за
извършено престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. чл. 147,
ал. 1 от НК.
На плоскостта на гореизложеното от
фактическа страна, въззивният съдебен състав намира, че правилно и
законосъобразно районният съд е приел, че не са налице и предпоставките за
ангажиране на гражданската отговорност на подсъдимата, по реда на чл. 45 от ЗЗД.
За деликт, по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, е необходимо виновно и противоправно поведение, настъпили вреди и причинна
връзка между поведението и вредите. Въззивният съд прецени, че от събраните
пред СРС доказателства не може да се направи категоричен извод, че елементите
на сложния фактически състав на непозволеното увреждане са били изпълнени. Не
бе установено по категоричен начин, че подсъдимата е извършила инкриминираното
деяние.
С оглед на установените по делото факти,
настоящата съдебна инстанция счита, че предявеният гражданският иск е
неоснователен, поради обстоятелството, че ЧТ и ГИ не е доказал виновно и
противоправно поведение на подсъдимата, довело до някакви неимуществени вреди
за него, поради което първоинстанционната присъда и в тази ѝ част следва
да бъде потвърдена.
Съобразявайки изхода на делото,
разноските по него, представляващи адвокатско възнаграждение на упълномощения
защитник на подсъдимата за пред първата инстанция, правилно са възложени от
районния съд на ЧТ Р.З.Ф., в
съответствие с разпоредбата на чл. 190, ал. 1 от НПК. Същите са правилно
изчислени на 500 (петстотин) лева, в какъвто размер е платеният от подсъдимата
адвокатски хонорар на упълномощения ѝ защитник.
При извършената, на основание чл.
314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на правилността на обжалваната
присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на основания, налагащи
нейното изменяне или отмяна, поради което и с оглед изложените съображения, въззивната жалба
следва да бъде оставен без уважение, като неоснователна, а присъдата на
районния съд потвърдена изцяло.
Воден
от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6 и чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от 04.02.2019
г. по НЧХД № 5790/2018 г., на СРС – НО, 6-ти
състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или
протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.