№ 317
гр. гр. Димитровград, 05.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на двадесет
и втори ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Огнян Хр. Гълъбов
при участието на секретаря Силвия Ив. Димова
като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело №
20225610101109 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл.55 от ЗЗД - за връщане на недължимо платена
сума по договор за кредит.
Ищецът Х. Х. П. твърди в искова молба, че е страна по Договор за потребителски
кредит „Екстра“ от 28.02.2018г., сключен между него и ответника „К.и“ООД, в качеството
на кредитор. Посочва, че на 29.12.2020г. кредиторът се преобразувал от ООД в АД.
Договорът между страните бил сключен при условията на ЗЕДЕУУ, по силата на който
ответника трябвало да предостави на ищеца заемни средства в размер на 800 лева. Съгласно
чл.3.1 от Договора, ГЛП на заема е 36%, а ГПР е 49,7%. Уговореният срок на договора бил
12 месеца.Страните се съгласили кредитора да изплати уговорената заемна сума на
кредитополучателя чрез плащане в брой, чрез системата за разплащане на Изипей или по
банков път. Поддържа, че приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от
посочения в Договора и вписан от ответника. От приложения Погасителен план към
Договора било видно, че погасителната вноска е анюитетна и в размер на 90,67 лева, без
включената такса „Гарант“. Твърди, че ищецът трябвало да плаща вноска от 80,37 лева,
включваща като разход по кредита единствено възнаградителна лихва, но не и такса
„Гарант“. Наред с това, от Погасителния план било видно, че договорната лихва не намаля
съобразно главницата, а остава в същия размер, което означавало, че ежемесечно лихвения
процент нараствал. В следствие на това, следвал извода, че лихвения процент бил много по-
голям от представения на ищеца. Това означавало, че клаузата, уреждаща размера на
възнаградителната лихва е както неравноправна, така и недействителна. Последната целяла
да заблуди потребителя, като по този начин кредитора се обогатявал значително повече.
Дори да се приемело, че приложената възнаградителна лихва е по-висока от тази в Договора,
то за да бъдела такава вноската по заема, кредитора инкорпорирал в нея допълнителна сума,
1
която оскъпила кредита и съответно от ответника не били спазени изискванията на чл.11
ал.1 т.10 от ЗПК. Посочва, че ако потребителя не бил информиран как е образуван размера
на ГПР и за общо дължимата сума по договора, то съгласно чл.22 от ЗПК същия бил
недействителен. Поддържа, че процесния договор е нищожен и предвид съществуващата в
него клауза на чл.4, която уреждала задължението на ищеца да заплати такса „Гарант“ за
дружество-поръчител. Тази такса не била включена в ГПР, който в противен случай би бил
много по-висок от пределно допустимия. Никъде не се посочвало кой е поръчителя, като
договора за поръчителство можело изобщо да не съществува. Липсвала също така ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита. Не ставало ясно какво се включва в
общите разходи на потребителя- настоящи и бъдещи. Не ставало ясно и как
възнаградителната лихва не намалява, въпреки погасяването на част от главницата, нито как
последната е определена да бъде 66,67 лева, как дължимата лихва за целия период на
кредита е трябвало да бъде 164,44 лева, а е 288 лева. На последно място твърди, че
посочения в договора лихвен процент от 49,7% не отговаря на действително приложения
такъв, тъй като ефективно приложената възнаградителна лихва и таксата „Гарант“ не били
включени в последния. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова
услуга. Иска в случай, че съдът приеме, че процесния договор не е изцяло нищожен, да
приеме, че уговорената в него възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави по
смисъла на чл.26 от ЗЗД. На следващо място иска, ако съдът приеме, че процесния договор
не е нищожен, да приеме, че уговорената клауза на чл.4, предвиждаща задължение за
потребителя да заплати такса „Гарант“, включена в месечните вноски в размер на 49,33 лева
месечно или общо 592 лева, е уговорена във вреда на потребителя и е нищожна. Същата
била уговорена в размер почти равен на отпуснатия кредит, като водела до неоснователно
обогатяване на кредитора. Твърди ,че ищецът възстановил заемната сума по договора за
кредит, като дружеството-ответник се било обогатило неоснователно с получаването на
парични средства във връзка с възнаградителната лихва и таксата „Гарант“, които не
следвало да се платят.
Предвид изложеното, иска съдът да постанови решение, с което да осъди ответника,
като правоприемник на „К.и“ООД, да заплати на Х. Х. П., на основание чл.55 от ЗЗД,
недължимо платените суми в размер на 300 лева във връзка с Договор за потребителски
кредит „Екстра“ от 28.02.2018г. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът „К.и“АД депозира отговор на исковата молба, в който поддържа, че
предявения иск е допустим, но неоснователен и недоказан. Твърди, че страните са уговорили
задължението на ищеца да заплати на ответника договорна лихва във връзка с ползване на
процесния кредит. Размерът на акцесорните задължения бил предварително съгласуван
между страните и съобразен с изискванията на ЗПК относно ГПР. В закона не бил
предвиден максимум на договорната лихва, като същия бил ограничен единствено от
разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК и не можело да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление на МС на
2
Р.България. Правата на потребителя били допълнително защитени и с предвидената в чл.12
от ЗПФУР възможност, същия да се откаже от договора без да сочи причина, без да дължи
обезщетение и неустойка в 14-дневен срок от сключване на договора. Неоснователно било
твърдението на ищеца, че сключения договор е нищожен поради противоречие на чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК, тъй като от страна на кредитора били посочени както ГПР, така и ГЛП по
кредита. Нямало противоречие, нито заобикаляне на закона, защото съдържанието на
разпоредбите, уреждащи такса „Гарант“ и договорната лихва, били съобразени с нормите на
ЗПК и ЗПФУР. Водейки се от поведението на ищеца, който кандидатствал при ответното
дружество няколко пъти и са му били отпуснати общо три потребителски кредита, два от
които са изцяло погасени от негова страна, следвало да се приеме, че той не считал
условията по договорите като неизгодни за него. Счита за неоснователно възражението във
връзка с валидността на разпоредбите, уреждащи дължимостта на такса „Гарант“. Ищецът
имал възможност да избере опция да предостави банкова гаранция или да му бъде
предоставена такава от страна на кредитора. При подаване на заявката ищецът заявил
желание за заем с осигурен гарант, като се задължил да плаща възнаграждение за това на
дружеството –гарант. Между ответника и „Б.к.“ООД бил сключен Договор за предоставяне
на гаранция по потребителски кредити от 25.10.2014г., като кредитора се задължил да
събира от името и за сметка на гаранта дължимото му се възнаграждение. Предвид
изложеното, иска съдът да отхвърли така предявените искове изцяло като неоснователни и
недоказани. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение
за прекомерност на претендираните от ищеца разноски. С молба вх.№7635/08.11.2022г.
ответникът посочва, че по процесния договор за кредит ищеца е направил две вноски- на
09.05.2018г. в размер на 930 лева и на 11.05.2018г. в размер на 73 лева. Общата платена по
договора сума е в размер на 1023 лева, от която 800 лева-главница, договорна лихва- 72
лева, такса „Гарант“ 147,99 лева и законна лихва 3,01 лева. След тези плащания кредитът е
бил изцяло погасен.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната
общност, приема за установено от фактическа страна следното:
На 28.02.2018г. ищецът е подал Заявка №*** до „К.и“ООД, за отпускане на кредит за
текущи нужди в размер на 800 лева, при определена сума за връщане в размер на 1680 лева,
за срок на връщане до 28.02.2019г. В заявлението е посочено, че ищецът иска банкова
гаранция. Плащането е следвало да бъде извършено чрез Изипей.
Видно от приетия като доказателство по делото Договор за потребителски кредит
„Екстра“ №*** от 28.02.2018г., страните са се договорили „К.и“ООД да предостави на Х. Х.
П. кредит в размер на 800 лева. Средствата по кредита са предоставени съгласно попълнена
онлайн регистрационна форма и изрично посочен от него начин- в брой на каса на Изипей
или по посочена банкова сметка. Срокът за погасяване на кредита бил 12 месеца от датата на
подписване на договора. Крайният срок за издължаване на кредита бил 28.02.2019г.
Страните се договорили, че дългът по кредита се олихвява с фиксиран ГЛП в размер на 36%,
като ГПР е в размер на 49,7%. В чл.4 от Договора било предвидено, че кредитополучателят
е избрал кредитора да ангажира дружество-гарант за гарантиране връщане на вноските му
по кредита, за което се съгласил да заплати в полза на кредитора „такса гарант“, разсрочена
към месечните му вноски, съгласно приложения към договора погасителен план. От
последния е видно, че кредита е трябвало да бъде върнат на 12 месечни вноски през периода
от 28.03.2018г. до 28.02.2019г., всяка от които на стойност 140 лева. Във всяка вноска е
3
включена главница в размер на 66,67 лева, лихва 24 лева и такса гарант 49,33 лева.
Общодължимата сума от ищеца е била в размер на 1680 лева, от която главница 800 лева,
лихва 288 лева и такса гарант 592 лева.
От приетата като доказателство по делото Разписка за извършено плащане
№2000000146618627/2.02.2018г. с наредител „К.и“ООД и получател Х. Х. П. се установява,
че на същата дата, в полза на ищеца, чрез Изипей, е преведена сумата от 804,40 лева.
Съгласно представената от ответника Заповед БНБ-23940/21.02.2020г. на
подуправителя на БНБ, ръководещ управление „Банков надзор“, „К.и“ООД е заличено от
регистъра на финансовите институции по чл.3 ал.2 от ЗКИ, като вместо него там е вписано
„К.и“АД.
Видно от представения от ответното дружество Договор за предоставяне на гаранция
по потребителски кредити от 25.10.2014г., сключен между „К.и“ООД и „Б.к.“ООД второто
дружество се задължава да гарантира вземанията на първото дружество по от.пуснати
потребителски кредити, съгласно сключени договори за потребителски кредити между
„К.и“ООД и кредитополучателите, ако тази опция е избрана от последните при подаване на
заявка за отпускане на кредита и същата е била одобрена. Дружеството –гарант отговаря
пред кредитора за изпълнението на всички задължения на кредитополучателя, за които е
начислило съответните „такси гаранция“, като гарантира заплащане на всички суми,
произтичащи от договора за потребителски кредит и/или възникнали в резултат на
неизпълнение на такъв договор. За поемането на задълженията на гарант кредиторът дължи
на дружеството-гарант възнаграждение в размер на договорената „такса- гаранция“ за всеки
отделен кредит, заплащана от кредитополучателя. Горепосоченият договор е сключен
между страните за срок от 7 години.
За изясняване на обстоятелствата по делото, по искане на ищеца, съдът назначи и
изслуша заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Според вещото лице, размерът на
ГПР е 49,7%, съгласно чл.3.2 от Договора. Начинът на изчисляване на ГПР е посочен в
Приложение 1 към чл.19 ал.1 от ЗПК. В ГПР не е включена такса „Гарант“. Размерът на
анюитетните вноски е еднакъв за целия период на кредита, като размера на вноските за
главница за периода се увеличава с всяка следваща вноска за сметка размера на вноските за
лихва. Не така е обаче в посочения в Приложение 1 към Договора погасителен план, където
вноските за главница и лихва са идни и същи, което означава, че лихвата за всеки следващ
месец не се изчислява само върху непогасения остатък от кредита, а по друг начин. Видно
от резултата в изчисленията, дължимата лихва при анюитетни вноски при 36% би трябвало
да бъде в размер на 164,44 лева, а не на 288 лева, както е посочено в Приложение 1. В
процесния случай, лихвата е изчислена върху цялата отпусната сума в годишен размер- 800
лева х 36% =288 лева и е разделена на 12 равни месечни вноски. По този начин тя е
посочена и в погасителния план към договора за кредит. В приложения Договор липсва
конкретен алгоритъм на изчисляване на ГПР, а не са били получени от вещото лице и
допълнителни разяснения от ответника. ГПР в случай, че в него бъде включена и таксата
„Гарант“ по чл.4 от Договора е в размер на 293,7331%. В допълнително заключение към
изготвената съдебно-счетоводна експертиза, вещото лице посочва, че след предоставена му
допълнителна информация от ответното дружество, заплатената от ищеца сума по заема е в
размер на общо 1023 лева, от която главница 800 лева, договорна лихва 71,97 лева, сума за
гаранция 147,99 лева и наказателна лихва 3,04 лева. В устен доклад по внреме на съдебно
заседание от 22.11.2022г. вещото лице посочва, че вноските по процесния погасителен план
не са анюитетни, тъй като получената в заем сума от 800 лева се умножава по определения
4
лихвен процент от 36%, като получения резултат се разделя на 12. В случай, че вноските са
анюитетни би следвало лихвата да намалява за сметка на главницата, тъй като с всяко
следващо погасяване главницата намалява и само върху нея трябва да се начислява лихва. В
този смисъл, според вещото лице, лихвения процент по договора не отговаря на
действителния такъв, който е по-голям от уговорения, тъй като вноските не са анюитетни и
лихвата във вноската не се намалява в следствие погасяването на главницата.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
Безспорно установено по делото е, че на 28.02.2018г. между страните е бил сключен
Договор за потребителски кредит „Екстра №***, съгласно който на ищеца е бил
предоставен кредит в размер на 800 лева, който той е трябвало да върне на ответника на 12
равни месечни вноски, включващи главница, възнаградителна лихва и „такса гарант“.
Между страните няма спор, че Х. Х. П. е получил реално сумата от 800 лева, за което
ответното дружество представя писмено доказателство- Платежно нареждане за кредитен
превод от 28.02.2018г. От страна на „К.и“АД е направено признание, подкрепено от
представена по делото Молба вх.№7635/08.11.2022г., че кредитополучателя към настоящия
момент няма изискуеми задължения по процесния договор, като е заплатил задълженията си
за главница, възнаградителна лихва, такса гарант и наказателна лихва, които възлизат в
размер на общо 1023 лева. Видно от същото удостоверение е, че платената главница по
договора е в размер на 800 лева, възнаградителната лихва е 72 лева, такса гарант е 147,99
лева и наказателна лихва е 3,01 лева.
Спорно по делото е нищожен ли е сключения по делото договор или отделни клаузи
от него, както и дължи ли връщане ответното дружество на ищеца на получена без
основание по процесния договор парична сума.
За да бъде уважен така предявения иск, ищецът следва да установи, недействителност
на клаузи от договора на посочените в исковата молба основания, че по същия договор
ответното дружество е получило плащане на парична сума без основание, както и размера
на тази сума. Обратно, в тежест на ответника е да докаже валидност на клаузите от
договора, както и че има основание да получи от ищеца плащане на всички суми по него.
Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, с разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Договорът попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да отговаря на
императивните разпоредби на този закон. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл. 11, ал. 1, т.7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.7-9, договорът
за потребителски кредит е недействителен. Следователно, част от изискванията на чл.11,
ал.1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече
нищожност на сключения договор.
За да бъде даден отговор на въпроса дали процесния договор е нищожен, поради
противоречие със закона, следва да се имат предвид разпоредбите на глава VІ от ЗПК-
„Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред
които е и чл.22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1 ,чл.11 ал.1
т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 –9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според т.9 и т.10 на чл.11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата
5
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР в
приложение №1 начин.
Неспазването на всяко едно от посочените изисквания, законът санкционира с
недействителност на договора- чл.22 от ЗПК. Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение No 1 начин. В §1, т. 2 от ДР
на ЗПК е дадена легална дефиниция за "Обща сума, дължима от
потребителя" и това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи
по кредита на потребителя. В договора е посочено, че ГПР е 49.7%, но не
е ясно същия от какво се формира. Не са посочени взетите предвид допускания, каквото е
изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Както в Договора, така и в представените Общи
условия на „К.и“ООД липсва конкретизация относно начина, по който е формиран
посочения ГПР, което води до неяснота относно включените в него компоненти, а това от
своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин /чл.10 ал.1 от ЗПК/. В общата сума не е включено допълнителното
плащане по договор за гаранция в размер на 592 лева. Според чл.4 от договора
кредитополучателят е избрал кредитора да ангажира дружество-гарант, за гарантиране на
вноските му по кредита, за което се е съгласил да заплати в полза на кредитора „такса
гарант“ разсрочена към месечните му вноски, съгласно приложен към договора погасителен
план. Въпросната сума за „такса гарант“ в размер на общо 592 лева, е част от дължимите
вноски, но не е включена в ГПР. Според съдът, тази сума несъмнено следва да бъде
включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на
чл.19,ал.1 ЗПК, който предвижда, че ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
случая следва да се има предвид също така, че с включването на „такса гарант“, предвидена
в Договора за кредит „Екстра“ към ГПР от 49,7%, действителния такъв би нараснал
многократно /293,7331%, съгласно съдебно-счетоводната експертиза/ над допустимата
стойност, която е пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в лева
/ОЛП на БНБ + 10 пункта х 5/. В този смисъл, обстоятелствата относно включените в ГПР
компоненти следва да бъдат ясно посочени при сключване на договора, за да може
потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при така определените условия
за връщането на заетата сума.
От друга страна, следва да се има предвид и обстоятелството, че съгласно
заключението на съдебно-счетоводната експертиза ГПР, без в него да е включена
въпросната „такса гарант“, следва реално да бъде не 49,7%, както е посочено в Договора, а
42,58%. Доколкото дължимите от ищеца вноски са анюитетни, главницата по всяка
6
следваща вноска за периода трябва да се увеличава за сметка размера на вноската за лихва.
Съгласно приложеното към процесния договор Приложение 1, съдържащо Погасителен
план, вноските за главница и лихва са едни и същи за целия период, което означава, че
лихвата за всеки следващ месец не се изчислява само върху непогасения остатък от кредита,
а по друг начин. Съгласно заключението на вещото лице К.Н., дължимата лихва при
анюитетни вноски при 36% би трябвало да бъде в размер на 164,44 лева, а не както е
предвидено в Погасителния план 288 лева. В процесният случай лихвата е изчислена върху
цялата отпусната сума в годишен размер 800 лева х 36% = 288 лева и е разделена на 12
месечни вноски, като по този начин е посочена в Погасителния план.
На следващо място, с процесния договор за кредит страните са уговорили задължение
за ищеца да заплати на ответника възнаградителна лихва в размер на 36%. Съгласно чл.10
ал.2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, а според чл.9 от същия
закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва
да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Уговореният лихвен
процент на възнаградителната лихва следва да компенсира кредитора за това, че се е лишил
временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не води до
неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като
тази преценка се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят
всички относими обстоятелства. Според приетото в практиката на ВКС, противоречива на
добрите нрави се явява уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено
задължение- надвишаваща двукратния размер на законната лихва, определена с акт на МС.
В настоящия случай, задълженията по договора за кредит са необезпечени, но договорената
лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва за процесния период, което прави
клаузата, уговаряща размера й нищожна.
На последно място, следва да се има предвид и обстоятелството, че при подаване на
Заявка №***/28.02.2018г. ищецът е избрал задълженията му по договора за кредит да бъдат
обезпечени с банкова гаранция. Въпреки това, в процесния договор е посочено, че
кредитополучателят е избрал кредитора да ангажира дружество-гарант за обезпечаване
изпълнението на задълженията, както и че се е задължил да заплати в полза на кредитора
„такса гарант“, разсрочена и включена в месечните погасителни вноски. По този начин
налице е разминаване във волята на страните по отношение на обсъждания обезпечителен
способ- банкова гаранция, според заявката на ищеца и дружество-гарант, според
представения от ответника договор за кредит. В хода на производството по делото, от
страна на ответника не бяха представени доказателства, че ищецът е одобрил дружеството,
което от негово име да предостави обезпечение на задълженията му по договора за кредит.
Самата договорена услуга „Гарант“ е неясна и неопределена, като противоречи на
изискванията за добросъвестност, тъй като предвижда заплащането на такса за услуга, която
обективно не е ползвана от кредитополучателя. Представения от ответника по делото
Договор за предоставяне на гаранция за потребителски кредити от 25.10.2014г., сключен
7
между „“К.и“ООД и „Б.к.“ООД е рамков и не е сключен във връзка с процесния договор за
кредит, като таксата гарант по последния е начислена и събирана от ответника в размер
определен по негово усмотрение. Самата „такса гарант“ по процесния Договор е в общ
размер на 592 лева, като заедно с определената договорна /възнаградителна/ лихва 288 лева,
превишават размера на отпуснатия кредит от 800 лева. По този начин, договарянето на
„такса гарант“ не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на ищеца-потребител и ответника-кредитор,
като налице е неравноправна клауза по смисъла на чл.145 от ЗЗП, което от своя страна води
до нейната нищожност, съгласно чл.146 ал.1 от ЗЗП.
С оглед това, съдът намира, че при сключването на процесния договор за
потребителски кредит и чрез предвиждане на „такса гарант“, което е свързано с
допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент
на разходите по кредита. Предвид горното, посочените в договора размери на годишния
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на
действително уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до
недействителност на договора /чл.22 ЗПК/. Действително, съгласно разпоредбата на чл.26
ал.4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи,
че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито
една от тези две хипотези- нищожната клауза на процесния договор за кредит относно
определянето на ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на закона, или че
договора за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата
определяща ГПР, тъй като той е въведен като изрично изискване в чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
Поради това, в настоящия случай не е приложима нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и
нищожността на посочената по-горе клауза от договора обуславя недействителността на
целия договор.
Предвид изложеното, съдът счита, че сключения между страните Договор за
потребителски кредит „Екстра“ №***/28.02.2018г. е изцяло нищожен на основание чл.26
ал.1 от ЗЗД вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11 ал.1 т.10 вр.чл.19 ал.4 от ЗПК.
С исковата си молба ищецът предявява иск с правно основание чл.55 от ЗЗД, с който
иска ответника да бъде осъден да му върне платената без основание сума по договора в
размер на 300 лева.
Първото предложение на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо без основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание
за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална
липса на основание е налице и в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен
акт.
В хода на производството по делото ищецът не представи никакви доказателства за
размера на извършените плащания, които е направил за погасяване на задълженията му по
8
процесния договор, като единствено твърди, че платената от него без основание сума е в
размер на 300 лева.
Същевременно, ответникът представи и съдът прие като доказателство по делото
Молба вх.№7635/08.11.2022г., в която се посочва, че кредитополучателя към настоящия
момент няма изискуеми задължения по процесния договор, като е заплатил задълженията си
за главница, възнаградителна лихва, такса гарант и наказателна лихва, които възлизат в
размер на общо 1023 лева. Видно от същата молба е, че платената главница по договора е в
размер на 800 лева, възнаградителната лихва е 72 лева, такса гарант е 147,99 лева и
наказателна лихва е 3,01 лева. От своя страна ищецът не оспори така представеното от
ответника писмено доказателство. Предвид това, съдът, на основание чл.175 от ГПК, приема
за доказано извършеното плащане от ищеца на горепосочената сума и погасяване на цялото
му задължение по процесния договор за кредит.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителя връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. С оглед на това, че съдът счита процесния
договор за потребителски кредит за недействителен, то кредитополучателя следва да върне
на кредитора единствено чистата стойност на кредита.
С оглед на това, съдът намира, че на основание чл.23 от ЗПК, по процесния договор
за потребителски кредит, който е обявен за недействителен, ищецът дължи на кредитора
единствено чистата стойност на получената в заем сума, а именно 800 лева, за която е
налице безспорно доказателство, че е била преведена по неговата банкова сметка.
По същият начин, предвид разпоредбата на чл.23 от ЗПК и обявяването за
недействителен на договора за кредит, плащането от страна на ищеца на сумата от 72 лева-
договорна лихва, 147,99 лева- „такса гарант“ и 3,01 лева- наказателна лихва или общо сумата
от 223 лева, е платена на кредитора без основание.
С оглед на това, предявения иск с правно основание чл.55 от ЗЗД се явява
основателен и доказан до размера на сумата от 223 лева, като за разликата над нея до пълния
предявен размер от 300 лева иска следва да бъде отхвърлен.
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените по делото разноски. Видно от представения по делото Договор за правни
услуги е, че ищеца Х. П. е упълномощил адв.М. М. да го представлява в настоящото
производство, като му е предоставена адвокатската правна помощ по реда на чл.38 ал.1 т.2
от ЗА- безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица. Съгласно чл. 38, ал. 2
ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и
осъжда другата страна да го заплати. Поради това, съдът следва да осъди ответника по
делото да заплати в полза на адвокат М. адвокатско възнаграждение, определено на
основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗА и от Наредба №
1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за така предявения
иск в размер на 400 лева. Предвид разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца и деловодни разноски за възнаграждение за вещо лице –
9
250 лева и държавна такса в размер на 50 лева, или общо 300 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „К.и“АД, с ЕИК ***, в качеството му на правоприемник на „К.и“ООД, с
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.“***, представлявано от ***-
изпълнителен директор, по предявения иск с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД,
ДА ЗАПЛАТИ на Х. Х. П., с ЕГН **********, от Димитровград, ул.“***, сумата от 223 лева
/двеста двадесет и три лева/, платена без основание на ответното дружество по Договор за
потребителски кредит „Екстра“ №*** от 28.02.2018г., като иска за разликата над тази сума
до пълния предявен размер от 300 лева ОТХВЪРЛЯ като неоснователен.
ОСЪЖДА „К.и“АД, с ЕИК ***, ДА ЗАПЛАТИ на Х. Х. П., с ЕГН **********,
направените деловодни разноски в размер на 300 лева /триста лева/.
ОСЪЖДА „К.и“АД, с ЕИК ***, ДА ЗАПЛАТИ на адв.М. В. М.- пълномощник на
ищеца Х. Х. П., адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева /четиристотин лева/.
Решението подлежи на обжалване пред ОС-Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Димитровград: _______________________
10