РЕШЕНИЕ
№ 3225
гр. Пловдив, 07.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Анета Ал. Трайкова
при участието на секретаря Невена Мл. Назарева
като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело №
20225330103904 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на Т. Н. А., ЕГН **********
срещу СИТИ КЕШ ООД, ЕИК***** за признаване за установено в отношенията между
Т. Н. А., ЕГН ********** и СИТИ КЕШ ООД, ЕИК*******, че Т. Н. А., ЕГН
********** не дължи сумата от 265,67 лева възнаградителна лихва по договор за потр.
кредит № *********г., както и сумата от 1438,33 лева неустойка по по договор за потр.
кредит №********г.
Ищцата сочи, че в качеството си на заемател и ответника, като заемодател, е
сключен договор за паричен заем № ******** г., по силата на който е получила сумата
от 5000 лева, която твърди да е върнала на ответника.
Твърди се, че в договора за паричен заем е уговорена възнаградителна лихва от
30%, а ГПР е 35,43%, като в договора е посочено, че общата сума за плащане е в
размер на 5265,67 лева.
Според чл. 6 и чл. 8 от договора за кредит, ако в тридневен срок от
подписването му ищцата не учреди обезпечение на задължението си измежду банкова
гаранция и/или поръчител дължи на ответното дружество неустойка от 1438,33 лева,
която следва да се върне с останалите дължими суми на 16 седмични погасителни
вноски.
Ищцата сочи, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т.9 и 10 от ЗПК, също така нищожна била и уговорената в договора
1
възнаградителна лихва поради противоречието й с добрите нрави, понеже надвишава
трикратния размер на законната лихва при положение, че договорът е обезпечен. Също
така счита, че уговорената в договора неустойка е нищожна, поради противоречието й
с добрите нрави, а освен това е и прекомерна. според ищцата предвидената неустойка
противоречи и на материалния закон, доколкото със същата се създават задължения,
които по съществото си се покриват от ГПР, като по този начин се надвишава
изискването ГПР да не бъде по-високо от пет пъти размера на законната лихва.
От ответника е постъпил писмен отговор, с който неоспорва сключването на
договор за паричен заем и предоставената в заем на ищцата сума от 5000 лева.
Счита изложените от ищцата възражения за нищожност на договора за кредит,
на клаузата за неустойка и за възнаградителна лихва за неоснователни.
Прави възражение за прекомерност на претендираното от адв. дружество
адвокатско възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
По отношение на твърденията за нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във
вр., чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК (ред. ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г .), във вр.
чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени
приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В процесния договор в
чл.3 е посочено, че заемът е предоставен при фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 30 %. Липсват обаче каквито и да било условия за прилагането му. Не е
посочена и базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия
размер на кредита или върху остатъчната главница. Както в договора, така и в
погасителния план няма отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на
договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да
може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от кредитодателя. Подобна неяснота съществено ограничава
правата на потребителя и е основание за недействителност на договора за кредит.
За изпълнение на законовото изискване по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК не е достатъчно
да е посочен цифров израз в проценти. За да се обезпечат правата на потребителя по
сключения договор за потребителски кредит, в последния следва на ясен и достъпен
език да е описано визираното в законовата норма на чл.11 ЗПК съдържание. Липсата
на някои от съществените реквизити води до недействителност на договора на
специалните основания по чл.22 ЗПК. Неизпълнението на задължението на
кредитодателя (банка или пък небанкова финансова институция), който по занятие
2
осъществява сделки по предоставяне на потребителски кредити и като такъв е и по-
силната страна в правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата
информация, води до лишаване от правото му да получи възнаграждението по
договора.
На следващо място, ищецът се позовава на нарушение на разпоредбата на чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен ГПР и общата сума,
дължима от потребителя. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Действително, в текста на договора е посочено, че годишният процент на разходите
е 35,43 % - чл.3, ал. 5. Липсва обаче, каквото и да било уточнение какви точно разходи
се включват в този процент. По този начин потребителят – кредитополучател, е
поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт.
Само простото посочване с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Или за да се
приеме, че е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, в договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Поставянето на кредитополучателя в положение, за да разбере действителния размер
на годишния процент на разходите, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
В смисъл, че изискването за посочване на ГПР включва в себе си и задължение за
изрично и изчерпателно посочване на разходите, отчетени при формирането му е и
трайната практика на Окръжен съд Пловдив - решение № 242 от 18.02.2016 г. по гр. д.
№ 45 / 2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, VI състав, решение № 1561 от 30.11.2016 г.
по гр. д. № 2355 /2016 г. на VI състав на Окръжен съд Пловдив, решение № 656 от
26.05.2017 г. по гр. д. № 499/ 2017 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив, решение
№ 336 от 13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/ 2017 г. на VII състав на Окръжен съд
Пловдив.
С оглед изложеното след като в процесния договор липсва уточнение кои разходи
включва посоченият процент на ГПР, то следва да се приеме, че договорът е нищожен
3
и на това самостоятелно основание.
За пълнота, съдът намира за необходимо да разгледа и наведения от ищцата довод
за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, поради противоречието й с
добрите нрави. Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се
използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се
възползва от по-неблагоприятното й положение. Съдът намира, че с оглед размера на
уговорената възнаградителна лихва от 30 % е налице визираното основание. В
действителност, в случая се касае за необезпечен заем, предоставен от небанкова
финансова институция, с висок риск за кредитора дали ще получи предоставената
сума. Тези обстоятелства обаче не дават пълна договорна свобода, в полза на
кредитодателя, да определя възнаградителна лихва в посочения размер от 30 %.
Последната противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна.
За пълнота също така ще се разгледа и доводът за нищожност на уговорената
неустойката. В чл.8, ал.1 от договора за заем е предвидено задължение на заемателя в
срок от три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор, да представи
на заемодателя едно от следните обезпечения: 1) банкова гаранция или поръчител,
отговарящ на условията на член 23 от ОУ – който да има осиг. доход общо в размер на
7 пъти МРЗ за страната, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен
заем и пр..
Съгласно чл. 8 от договора при неизпълнение на задължението за
непредоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в
размер на 1438,33 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните
вноски, като към размера на всяка от вноските се добавя сумата от 69,90 лв.
На пръв поглед изглежда, че процесната сума от 1438,33 лева представлява
неустойка за неизпълнение на поето с договора задължение за предоставяне на
обезпечение и съгласно изричната разпоредба на чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК не би следвало да
се съобразява при определяне размера на ГПР. Подобно тълкуване обаче би било,
твърде буквалистично и не би държало сметка, както за трайно установеното в
теорията и в практиката разбиране за същността на неустойката, така и за връзката на
чл. 8 от Договора с останалите му клаузи.
Така, съгласно трайно установеното виждане в теорията и задължителните
постулати на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС като клауза,
уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в
частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от
неизпълнението. Фактическият състав за пораждане на вземане за неустойка включва
изискуемост на главното задължение и неговото пълно или забавено изпълнение от
страна на длъжника по договора. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
4
обезщетителна и санкционна функции.
Съдът намира, че от систематичното тълкуване на клаузата на чл. 8 от договора
с останалите клаузи от същия може да се направи несъмнен извод, че предвиденото
парично задължение в размер на 1438,33 лева не преследва нито една от присъщите на
неустойката функции, а точно обратното - представлява скрита форма на
допълнително възнаграждение на кредитодателя за ползването на предоставения от
него финансов ресурс. Както се посочи, в чл. 6 от договора е предвидено, че
кредитополучателят следва да предостави поне едно от посочените обезпечение:
поръчител, отговарящи на посочените в договора изисквания или банкова гаранция.
При неизпълнение на тези „задължения“ в срок от три дни от сключването на договора,
се дължи неустойка в размер на 1438,33 лв., която се изплаща разсрочено, като към
всяка погасителна вноска се добавя сумата от 69,90 лв. Видно от приложения по делото
погасителен план неустойката е включена в стойността на месечните погасителни
вноски, още към момента на сключване на договора и преди изтичане на тридневния
срок за предоставяне на обезпечение.
От цитираните клаузи на Договора и ОУ могат да се направят следните
фактически констатации, относими към критериите, посочени в ТР № 1 от 15.06.2010 г.
по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС:
- чистата стойност на кредита е в размер на 5000 лева.
- цялата подлежаща на връщане стойност съгласно приложимия ГПР е 5265,67
лева.
- размерът на предвидената в чл. 8 неустойка е в абсолютно определен размер,
а не в процент от стойността на договора и възлиза на 1438,33 лева.
- общият размер на вземанията на ищеца към кредитополучателя съгласно
клаузите на договора /главница+ възнаградителна лихва+ неустойка/ възлиза на 6704
лева.
- неустойката се дължи, както за пълно неизпълнение на задължението за
обезпечаване на кредита, така и за предоставяне на обезпечение, което не отговаря на
предвидените в договора условия. Не е предвидена диференциация в размера на
неустойката в зависимост от степента на изпълнение на задължението за обезпечаване
на кредита.
- срокът за предоставяне на обезпечението е три дни след сключване на
договора.
- за да бъде точно изпълнено задължението за предоставяне на обезпечение
следва като поръчители да бъде осигурено физическо лице, което да отговоря на
посочените изисквания в чл. 6, ал. 2 от договора;
- договорът е сключен и без представеното обезпечение;
- в договора е предвидено неустойката да се заплаща на седмични вноски
5
подобно на главницата и възнаградителната лихва;
- в изготвения в деня на сключване на договора погасителен план в стойността
на месечната погасителна вноска е калкулирана и стойността на неустойката, без да е
изтекъл 3-дневния срок на потребителя за изпълнение на задължението му за
предоставяне на обезпечение.
От посоченото по-горе следва несъмненият извод, че сумата от 1438,33 лева е
въведена като санкция за практически неизпълнимо от потребителя задължение за
предоставяне на обезпечение, като в същото време от начина на сключване на договора
и начинът, по който е уреден режимът на издължаване на „неустойката“, е видно, че
същественото за кредиторовия интерес в случая е не точното изпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката гарантира, а
получаването на стойността на неустойката, като скрита добавка към
възнаградителната лихва.
Въз основа на всичко гореизложено настоящият състав приема, че сумата от
предвидена в чл. 8 от договора, не представлява неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД,
доколкото не притежава присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция.
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78,
ал.1 ГПК. По делото се доказа ищеца да е заплатил разноски в размер на 107,53 лв. за
държавна такса, които следва да се присъдят.
Претендира се от процесуалния представител на ищцата – адв. Гърбев
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗАдв, като същото се
завиши с 20 %, тъй като адв. дружество е регистрирано по ЗДД. Съдът намира, че в
полза на адвокатското дружество следва да се присъди адвокатски хонорар на
основание чл.38, ал.2 ЗАдв., по отношение на който се начисли и данък добавена
стойност, или сумата от 756,82 лв. с ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Т. Н. А., ЕГН ********** и
СИТИ КЕШ ООД, ЕИК *******, че Т. Н. А., ЕГН ********** не дължи сумата от
265,67 лева възнаградителна лихва по договор за потр. кредит № ********г., както и
сумата от 1438,33 лева неустойка по по договор за потр. кредит № ************г.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ ООД, ЕИК ******* да заплати на Т. Н. А., ЕГН **********
разноски от 107,53 лева заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ ООД, ЕИК ******* да заплати на Адвокатско дружество
„Гърбев“, БУЛСТАТ ********на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 756,82 лв. с ДДС,
6
представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство в
производството по делото.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването
му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7