№ 2302
гр. София, 19.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елена Иванова
Членове:Златка Чолева
Розалина Г. Ботева
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от Розалина Г. Ботева Въззивно гражданско дело
№ 20221100503193 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 20220659/ 08.12.2021г., постановено по гр.д. № 6858/2021г. по
описа на Софийския районен съд, 166 състав, е уважен предявения от Е.В. Д.
осъдителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД, като “Б.П.” ООД е осъден да плати
сумата 9000 лева, представляваща неустойка за периода м. август 2018г.- м. януари
2020г. за забавено изпълнение на задължение по предварителен договор от 09.02.2018г.
за продажба на недвижим имот и допълнително споразумение към него оът12.04.2018г.
за въвеждане в експлоатация на сграда с идентификатор 68134.4337.9917.1., ведно със
законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба- 04.02.2021г., до
окончателното плащане на сумата.
Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът, който го
обжалва с доводи за нарушение на материалния закон и неправилна преценка на
доказателствата. Жалбоподателят навежда доводи за нищожност на неустоечната
клауза, като развива съображения, че неустойка в размер на 500 лева/ месец за периода
на забавата на изпълнение на задължението за снабдяване с Акт 16 противоречи на
добрите нрави. Жалбоподателят навежда доводи, че забавата в изпълнение на
задължението се дължи на причини, стоящи извън волята на ответника, като развива
съображения, че назначаването на приемателна комисия и издаването на Акт 16 са
обстоятелства, стоящи извън волята на ищеца. На следващо място, жалбоподателят
1
излага съображения, че в ищецът не е претърпял вреди от забавата, тъй като същият е
ползвал имота, а разходите за цена на електрическа енергия са били изцяло за сметка
на ответника.
В обобщение на заявените с жалбата оплаквания до въззивния съд е отправено
искане да отмени решението и да уважи предявения иск. Претендират се разноски за
производството.
Въззиваемата страна оспорва жалбата, като в подадения отговор развива
доводи, че решението е правилно, с оглед което заявява искане за неговото
потвърждаване.
В срока и реда по чл. 263 ГПК е постъпил отговор от ответника, в който се
изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. С него жалбата се
оспорва като неоснователна и е направено искане същата да бъде оставена без
уважение, а постановеното решение да бъде потвърдено в цялост. Въззиваемата страна
е релевирала подробни доводи за неоснователност и немотивираност на направените от
жалбоподателя твърдения за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 92 ЗЗД.
Ищецът Е.В. Д. извежда субективните си права при твърдения, че между
страните е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот от
09.02.2018г. на недвижим имот, представляващ апартамент № 14, с идентификатор
68134.4337.9917.1 по КК на гр. София, намиращ се в гр. София, район Овча купел, ул.
“*******. В разпоредбата на чл. 4.5 от договора страните са постигнали съгласие
окончателният договор да бъде сключен на 31.05.2018г., като продавачът е поел
задължение да подготви и подаде за своя сметка необходимите документи за въвеждане
на сградата в експлоатация- чл. 4.6 от договора.
С анекс от 12.04.2018г. страните са измененили съдържанието на договора по
отношение на клаузата, регламентираща въвеждането на сградата в експлоатация, като
страните са се договорили, че срокът за това е 31.07.2018г. Постигнато е съгласие, че
при забава в изпълнение на това задължение, продавачът дължи неустойка в размер на
500 лева месечно, за всеки месец от забавата, като падежът на първата вноска е
01.09.2018г.
Ищецът навежда твърдения, че окончателният договор е сключен на
27.12.2018г., а сградата е въведена в експолоатация на 20.02.2020г. Ищецът твърди, че
забата на ответника в изпълнение на задължението му да въведе сградата в
експлоатация е 18 месеца 20 дни, поради което претендира неустойка за забава в
2
размер на 9 000 лева.
В срока и реда по чл. 131 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника
“Б.П.” ООД.
В съдебно заседание ответникът изразява становище за неоснователност на
иска.
Не се спори между страните, че на 09.02.2018г. между тях е сключен
предварителен договор с характеристики на договор за строителство (изработка) и
договор за покупко- продажба на недвижим имот, представляващ апартамент № 14,
представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4337.9917.1 по
КК на гр. София, намиращ се в гр. София, район Овча купел, ул. “*******, заедно с
5,37 ид.ч. от общите части на сградата и поземления имот. В разпоредбата на чл. 4.5 от
договора страните са постигнали съгласие окончателният договор да бъде сключен на
31.05.2018г., като продавачът е поел задължение да подготви и подаде за своя сметка
необходимите документи за въвеждане на сградата в експлоатация- чл. 4.6 от
договора.
С анекс от 12.04.2018г. страните са измененили съдържанието на договора по
отношение на клаузата, регламентираща въвеждането на сградата в експлоатация, като
страните са се договорили, че срокът за това е 31.07.2018г. Постигнато е съгласие, че
при забава в изпълнение на това задължение, продавачът дължи неустойка в размер на
500 лева месечно, за всеки месец от забавата, като падежът на първата вноска е
01.09.2018г.
От представеното удостоверение за въвеждане в експлоатация за въвеждане в
експлоатация № 164/ 20.02.2020г. се установява, че сградата е въведена в експлоатация
на 20.02.2020г. От удостоверението се установява, че заявлението на възложителя е
подадено на 12.02.2020г., а окончателният доклад на лицето, упражняващо строителен
надзор по чл. 19а, ал. 3, т. 2 от Наредба № 2 от 2003 г. за въвеждане в експлоатация на
строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени
строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти е от м.02.2020 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана
страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е
неоснователна.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
3
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Нормата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД се предвижда възможност за заплащане в полза
на изправната страна по облигационната връзка на неустойка, уговорена между
страните, която обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение
за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Неустойката изпълнява
функции както да обезпечи изпълнението, така и да обезщети кредитора за пълното
неизпълнение или за забавено изпълнение на задълженията му. Основателността на
иска за неустойка предполага установяване на наличието на следните предпоставки:
действителен договор, съдържащ валидна неустоечна клауза при неизпълнение от
страна на продавача; обстоятелството, че се явява изправна страна по същия, т.е. че е
изпълнил поетите с договора задължения. Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест, установяване на посочените обстоятелства е в тежест на
ищеца.
Конкретиката на случая сочи, че между страните е сключен предварителен
договор от 09.02.2018г., съдържащ характеристики на договор за строителство
(изработка) и договор за покупко- продажба на недвижим имот, представляващ
апартамент № 14, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор
68134.4337.9917.1 по КК на гр. София, намиращ се в гр. София, район Овча купел, ул.
“*******. В разпоредбата на чл. 4.5 от договора страните са постигнали съгласие
окончателният договор да бъде сключен на 31.05.2018г., а в тази на 4.6, че
подготовката и подаването на необходимите документи за въвеждане на сградата в
експлоатация е задължение на продавача. С анекс от 12.04.2018г. страните са
измененили съдържанието на договора по отношение на клаузата, регламентираща
въвеждането на сградата в експлоатация, като страните са се договорили, че срокът за
това е 31.07.2018г. Постигнато е съгласие, че при забава в изпълнение на това
задължение, продавачът дължи неустойка в размер на 500 лева месечно, за всеки месец
от забавата, като падежът на първата вноска е 01.09.2018г.
Логическото тълкуване на посочената клауза по правилото на чл. 20 ЗЗД,
налага извод, че страните са изменили съдържанието на договора по отношение на
срока, в който сградата да бъде въведена в експлоатация и след изтичането на който
ответникът отговаря за забавата, като са го определили чрез посочване на определен
ден- 31.07.2018г.
Конкретиката на случая сочи, че сградата е въведена в експлоатация на
20.02.2020г., като ответникът е в забава 18 месеца 20 дни.
По отношение на доводите в жалбата, следва да се посочи следното:
Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК
на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., не е нищожна клауза за неустойка в търговски договор,
уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява.
4
Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценка за
това се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора. Разпоредбата на чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД намира приложение и при
търговските сделки. В цитираната норма не е дефинирано понятието "добри нрави", но
тъй като законодателят е придал правно значение на нарушаването им, приравнявайки
го по последици с нарушение на закона, вложеният в това понятие смисъл следва да се
тълкува, че в посочената категория попадат само онези наложили се правила и норми,
които бранят правила, принципи и права и ценности, които са общи за всички правни
субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не
само на интереса на някоя от договарящите страни. Такива са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения, както и на предотвратяване на несправедливо облагодетелстване,
намерили израз в отделни правни норми. В тази връзка, въпросът за накърняването на
добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез
комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при
отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между
страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам
да ограничи размера на неизпълнението. Конкретиката случая сочи, че страните са
договорили неустойка в размер на 500 лева/ месечно. Съпоставяйки неустойката с
размера на цената на имота, обстоятелството, че в полза на кредито не е допуснато
обезпечение, както и периода на забавата- осемнадесет месеца, счита, че неустойката
не е нищожна. Преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестността в
гражданските и търговски правоотношения, размерът на уговорената мораторна
неустойка не е в разрез с присъщите по закон обезпечителна и обезщетителна
функции, и е съобразен с естеството на обезпеченото задължение, с възможните вреди
от неспазването на срока за звъвеждане на сградата в експлоатация. Предвид
естеството на процесната неустойка именно като мораторна, ще следва да се отбележи,
че времето, през което тя ще се начислява, е било предоставено изцяло на волята и на
отговорността на длъжника по изпълнението, т.е. на ответната по иска.
Следва да се посочи, че в първоинстанционното производство не е навел
доводи за съществуването на обективни причини за забавата, нито че ищецът е ползвал
имота преди въвеждането на сградата в експлоатация. Защита му в
първоинстанционния съд се е изразила единствено в оспорване на иска, без да се сочат
конкретни обстоятелства за това. С оглед горното, посочените доводи, въведени за
пръв път във въззивната жалба се явяват преклудирани..
Изложеното обуславя извод, че първоинстанцинното решението е правилно
следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
5
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна направените
разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20220659/ 08.12.2021г., постановено по
гр.д. № 6858/2021г. по описа на Софийския районен съд, 166 състав, като правилно и
законосъобразно.
ОСЪЖДА “Б.П.” ООД, с ЕИК ******* да плати на ЕВГ. В. Д., с ЕГН
********** сумата 1000 лева (хиляда лева), представляваща направени пред
въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6