№ 3903
гр. София, 05.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:....
при участието на секретаря ....
като разгледа докладваното от .... Гражданско дело № 20221110142926 по
описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от Гражданския процесуален
кодекс.
Подадена е искова молба от П. П. М., ЕГН **********, адрес – гр. ....,
срещу „....“ ООД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление-гр. ...., за
обявяване за нищожна клаузата на чл. 11.3 от договор за потребителски
кредит от 3.06.2021 г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер от
413,14 лв., на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като противоречаща на
добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.
143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП, както и чл. 33 от ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на 3.06.2021 г. между ответника като
заемодател и ищеца като заемополучател е сключен договор за потребителски
кредит. В договора е уговорена клауза, според която в 7-дневен срок от
влизането му в сила заемополучателят следва да предостави едно от изрично
посочените в чл.11.1-2 обезпечения. При неизпълнение на това задължение е
предвидена неустойка, определена в размер на 413,14 лв. (чл.11.3) от
договора. В допълнение е уговорено, че неустойката се заплаща на части с
всяка от погасителните вноски, както и че в случай на изпълнение на
задължението след изтичане на 7-дневния срок, тя се дължи до датата на
изпълнението на задължението по чл.11 от договора. Ищецът излага доводи,
че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с императивни
разпоредби като неравноправна – чл.143, ал.1 ЗЗП, чл.146 ЗЗП и чл. 33 ЗПК,
както и че излиза от присъщите си функции, тъй като е необосновано висока
и прилагането би довело до неоснователно обогатяване на ответника,
поради което противоречи на добрите нрави. Претендира разноски по делото.
Ответната страна не е подала отговор на исковата молба в срока по
чл.131 ал.1 ГПК (вж. определение от 20.03.2023 г., постановено по
настоящото дело – л. 79-80).
1
Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, съгласно разпоредбите на
235 ГПК, установи следното от фактическа и правна страна:
Предявени са при условията на обективно евентуално съединяване
следните установителни искове: главен иск по чл. 26, ал. 1, пр. I ЗЗД за
прогласяване нищожността на клаузата на чл.11.3 от Договор за
потребителски кредит № ..../03.06.2021 г. поради противоречието с
императивни правни норми, както и евентуален иск по чл. 26, ал. 1, пр. ІІІ
ЗЗД за прогласяване нищожността на клауза чл.11.3 от Договор за
потребителски кредит №..../03.06.2021 г., поради накърняване на добрите
нрави.
По тези искове в тежест на ищеца е да докаже, че между страните е
сключен договора за потребителски кредит от 3.06.2021 г., в чието
съдържание фигурира атакуваната като нищожна клауза.
За валидността на договора и наличието на основания за неговата
недействителност по чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД съдът следи служебно, ако
нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства – така Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. №
1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.
В случая ищцата е въвела конкретни твърдения за нищожност на
посочената клауза от договора за кредит.
По делото е представен договора за потребителски кредит от 3.06.2021
г., сключен между ищцата и ответното дружество, съгласно който
финансовата институция предоставя на кредитополучателя сумата от 600 лв.
за задоволяване на текущи потребителски нужди (т. 1, т. 2) за срок от 26
седмици. Кредитът се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент в размер
от 37,98%, а годишният процент на разходите по кредита е в размер от
39,55%.
Съгласно т.11 от договора за потребителски кредит, в 7-дневен срок от
подписването му кредитополучателят се задължава да предостави на
финансовата институция някоя от следните гаранции относно изпълнението
на задълженията му по настоящия договор: банкова гаранция, при условията
по т. 11.1 от договора за потребителски кредит, застрахователна полица за
сключен в полза на финансовата институция застрахователен договор с
одобрен застраховател срещу риск от неизпълнение на финансовите
задължения от страна на кредитополучателя във връзка с договора, както и да
поддържа валидна застраховка за срока на договора.
Съгласно т. 11.3 от договора за потребителски кредит, в случай че
кредитополучателят не изпълни задължението си по т. 11 от договора, същият
дължи на финансовата институция неустойка в размер от 413,14 лв., която се
заплаща на части заедно с всяка от погасителните вноски по приложение № 1,
съгласно обективиран в договора за потребителски кредит погасителен план
(таблица № 1).
Процесният договор се подчинява на правилата на Закона за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Съдът намира, че клаузата по чл. 11.3 от договора за потребителски
2
кредит от 3.06.2021 г. представлява уговорено допълнително възнаграждение,
като предвижда, че при неизпълнение на задължение за предоставяне на
банкова гаранция или сключване на застраховка, обезпечаваща
„неизпълнение на финансовите задължения“ на кредитополучателя, в тежест
на заемополучателя се начислява „неустойка“, платима разсрочено заедно с
вноските по погасителния план. Уговорена по този начин „неустойката“
обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата
и заплащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение.
Така уговорена „неустойката“ се дължи независимо от своевременното
изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения
погасителен план. Съдът приема, че така уговорената дължима сума по
посочената клауза не представлява неустойка, тъй като не зависи от вредите
от неизпълнението, а цели да се кумулира със задължението (вкл. е
предвидена като размер от погасителните вноски), в отклонение от
обезпечителната и обезщетителната функция, която неустойката би трябвало
да има, което противоречи на принципа на добросъвестността.
Уговорена по този начин клаузата задължава потребителя да заплати
необосновано висока „неустойка“ при неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение, което я прави неравноправна по смисъла на чл.
143, ал. 1 ЗПП, защото създава съществена и необоснована
неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията.
Очевидно клаузата не цели обезпечаване на задължението, а цели да е в
ущърб на потребителя, защото въвежда още един сигурен източник на
доход на икономически по-силната страна, като поставя пред потребителя
невъзможни за изпълнение условия (вж. клаузата на т. 11.1 и т. 11.2 от
договора за потребителски кредит относно изискванията за предоставяне на
банкова гаранция и сключване на застрахователен договор).
Обстоятелството, че възнаграждението по тази клауза е включено наред
с основното задължение по погасителния план също води до извод, че не цели
обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в
годишния процент на разходите, с което на самостоятелно основание
заобикаля закона с оглед чл. 19, ал. 4 ЗПК, във вр. § 1 ДР ЗПК, което води до
извод за вероятна недействителност на договора за потребителски кредит на
основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – не е посочен
действителният годишен процент на разходите по кредита, което прави
невъзможно за потребителя да прецени икономическите му последици.
Отделно от това, с така уговорената „неустойка“ се цели дерогиране
разпоредбите на глава IV от ЗКП относно оценката на кредитоспособността
на потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди сключване на
договора за потребителски кредит от страна на заемодателя, което на
самостоятелно основание я прави вероятно неравноправна.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди
за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до
3
скрито оскъпяване на кредита.
Размерът на неустойката е 68,86% от размера на предоставената в заем
парична сума. В този смисъл посочената клауза не отговаря на изискванията
за добросъвестност, тъй като води до значителни задължения в тежест на
длъжника, независимо от изпълнението или неизпълнението на задълженията
за връщане на предоставената в заем парична сума и в този смисъл
цитираната клауза създава значително неравновесие в правата на
кредитодателя и кредитополучателя.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежащата на връщане сума. Поради това и на основание
чл. 143, т. 5 и т. 15 ЗЗП посочената неустойка се явява неравноправна клауза.
Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД).
В т.11.6 от процесния договор за кредит е посочено, че длъжникът ще
дължи неустойка, макар и в редуциран размер, дори в случай, че изпълни
изцяло договорното си задължение за връщане на предоставената в заем сума,
заедно със всички други дължими по договора парични задължения. Поради
това съдът намира, че неустойката не зависи от вредите от неизпълнението,
вследствие на което е дължима, и по никакъв начин не кореспондира с
последиците от това неизпълнение. В случая неустойката не само не
обезпечава кредитора срещу договорно неизпълнение на главното задължение
по договора за потребителски кредит – връщане на предоставената в заем
парична сума заедно с договорна лихва, но и прави вероятно неизпълнението
на това задължение, тъй като създава за длъжника допълнителни парични
задължения, които ще се погасят преди главното задължение при частично
плащане от страна на кредитополучателя (арг. от чл. 76, ал. 2 ЗЗД, вр. с чл.
33, ал. 3 ЗПК и т.20 от договора за кредит).
По този начин неустойката по т. 11.3. от процесния договор за кредит
противоречи на принципи на европейското потребителско право, сред които е
и принципът за предотвратяване изпадането на длъжника по договор за
потребителски кредит в състояние на свръхзадлъжнялост и засилена защита
на потребителите от неравноправни клаузи. Поради гореизложеното съдът
намира, че клаузата за неустойка по т. 11.3 от договора, дължима при
неизпълнение на задължението на заемателя да предостави обезпечение по
договора, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции и представлява неравноправна клауза в потребителски
договор, поради което е нищожна.
Предвид изложеното, следва извод за основателност на предявения
главен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл.
143, т. 5 и т. 19 ЗЗП.
При това положение съдът не дължи излагане на съображения по
предявения евентуален иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД,
доколкото не се е сбъднало процесуалното условия за разглеждането му –
отхвърляне на главния иск.
По разноските:
4
При този изход на спора право на разноски има ищцата. Направено е
искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адв. Д. М. по
реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в размер от 480 лв. с включено ДДС и е
представен списък по чл. 80 ГПК (л. 103 от делото).
Съгласно чл. 38 от Закона за адвокатурата, адвокатът или адвокатът от
Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие
на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално затруднени лица;
3. роднини, близки или на друг юрист. Ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от
Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
ал. 2 ЗА – т.е. в размер не по-нисък от предвидения в наредба на Висшия
адвокатски съвет размер за съответния вид работа, и осъжда другата страна
да го заплати.
Съгласно решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C‑438/22, чл. 101, §
1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение
на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; чл. 101, § 1
ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение
не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на
ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
Предвид посоченото решение на СЕС, съдът намира, че не е обвързан от
минималния размер на адвокатските възнаграждения, посочен в Наредба № 1
от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет, при определяне на възнаграждението
по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.
Адв. Д. М. е представлявал ищцата по настоящото производство, като
от негово име е подадена исковата молба и 2 бр. молби за гледане на делото в
отсъствие на процесуален представител. Като взе предвид вида и обема на
осъществената защита, както и фактическата и правна сложност на делото,
съдът намира, че справедлив размер на адвокатското възнаграждение е 200 лв.
Този извод съдът прави, доколкото извършените от адв. М. действия по
делото са единствено подаване на посочените документи, като изготвената
искова молба е типова за такъв вид дела, като на съда е служебно известно, че
въз основа на искови молби с идентично съдържание са образувани и се
5
разглеждат и други дела (напр. гр.д. № 52908/2022 г. на СРС, гр. д. №
52913/2022 г. на СРС, гр.д. № 52877/2022 г. на СРС и др.), а настоящото не се
отличава с правна и фактическа сложност.
Върху сумата от 200 лв. следва да бъде начислен ДДС, доколкото по
делото са предоставени доказателства за регистрация на адв. М. по реда на
ЗДДС, поради което общо дължимата в полза на адв. М. е 240,00 лв.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от П. П. М., ЕГН
**********, адрес – гр. ..., срещу „....“ ООД, ЕИК ....., със седалище и адрес на
управление: гр. ...., иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че клаузата на т. 11.3 от
договор за потребителски кредит № .... от 3.06.2021 г., сключен между ищцата
П. П. М. и ответника „....“ ООД, предвиждаща неустойка за непредоставяне на
обезпечение от потребителя в размер на 413,14 лева, е нищожна, поради
противоречието ѝ с чл. 143, ал. 1, т. 5 и 19 ЗЗП.
ОСЪЖДА „....“ ООД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: гр.
...., да заплати на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв. на адв. Д. В.
М. от Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес на кантората гр. ...., сумата от
240,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществена
безплатна правна помощ и процесуално представителство в полза на П. П. М.,
ЕГН **********, по гр. д. № 42926/2022 г. по описа на Софийски районен
съд, 182 състав.
Решението подлежи на обжалване по реда на глава ХХ от Гражданския
процесуален кодекс пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6