Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 02.05.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на петнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 10081 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по реда на Част втора,
Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба от Г.М.М.
срещу съдебно решение № 314383 от 16.01.2018г., постановено по гр. дело № 50619/2017г.
по описа на Софийския районен съд (СРС), ІІ ГО, 70 състав.
С обжалваното
решение са уважени исковете на „Т.С.“ ЕАД с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
установяване на вземане на дружеството срещу Г.М.М., за сума в размер на 454.01
лева – главница, представляваща цена на доставена през периода от 01.12.2013г.
до 30.04.2016г. топлинна енергия до топлоснабден имот - апартамент № 16,
находящ се в гр. София, ж.к. „*****с аб. № 187035, ведно със законната лихва,
считано от 16.01.2017г. до окончателното погасяване, както и на основание чл.
422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 63.96 лева,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата през периода от
31.01.2014г. до 06.01.2017г., за които вземания по ч.гр.д. № 2024/2017г. по
описа на СРС, 70-и състав на 19.01.2017г. е издадена заповед по чл. 410 от ГПК.
С решението си съдът е отхвърлил исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за горницата до пълния предявен размер, съответно до 494.42 лева и до 69.91
лева, като неоснователни. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на
ищеца сумата 527.76 лева – разноски пред СРС в производството по чл. 422 от
ГПК и 298.30 лева – разноски в производството по ч.гр.д. № 2024/2017г. по описа
на СРС, 70-и състав.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната
на ищеца – „Т.Н.И.“ ООД.
В отхвърлителната част решението на СРС, ІІ ГО, 70 състав е влязло в
сила, като необжалвано.
Във въззивната жалба ответникът Г.М.М. развива оплаквания за
неправилност на постановеното решение в обжалваната част поради съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, довело
до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи. Твърди, че съдът е постановил
решението си формално, неправилно и незаконосъобразно. Поддържа, че не приема
извода, че страните са били във валидна облигационна връзка. Твърди, че
исковете не са доказани по основание и по размер, като прави оспорване на
изводите по приетата от районния съд съдебно-техническа експертиза. Излага, че
липсват документи за узаконяване и пускане в експлоатация на абонатната
станция, което правило нищожни сметките за топлинната енергия. Оспорва, че
извлечението от сметки могат да бъдат доказателства за претендираните от ищеца
суми. Поддържа още, че по делото не са представени отчети за показанията на
общия топломер и абонатната станция с технически и нормативно обосновани
технологични разходи на топлинна енергия, които се приспадат от измереното
показание на топломера. Твърди, че изпращаните от ищеца съобщения към фактури
са документи с невярно съдържание и без доказателствена стойност. Сочи
нарушения на чл. 13 от Директивата на ЕС относно ефективността при крайното
потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги (2006/32 ЕО).
Оспорва в имота му да е монтирана лира. Иска от съда да отмени обжалваното
решение и да бъдат отхвърлени изцяло исковете на „Т.С.“ ЕАД. Претендира
разноски по въззивното производство за адвокатска защита. Не представя списък
по чл. 80 от ГПК. Не сочи доказателства.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД, както и третото лице - помагач „Т.Н.И.“ ООД не изразяват
становище по жалбата. Не сочат доказателства и не претендират разноски.
С писмена
молба от 11.02.2019г. въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, чрез представител по
пълномощие, поддържа да бъде отхвърлена въззивната жалба. Претендира разноски и
юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, както и за неговото основание и реално осъществяване на
престацията. Не представя списък по чл. 80 от ГПК. Не сочи доказателства.
В открито
съдебно заседание въззивникът лично поддържа въззивната жалба по изложените в
нея съображения. В хода на устните състезания пледира за отхвърляне на
исковете, поради недоказаност. Моли да бъде отменено решението на
първоинстанционния съд и претендира разноски само пред първата съдебна
инстанция.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД и третото лице - помагач „Т.Н.И.“ ООД, редовно призовани, не
се представляват и не сочат доказателства.
Пред
въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Софийският
градски съд, в настоящия си въззивен състав, като взе предвид подадената
въззивна жалба и съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по
делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми, приложими
към разглеждания спор и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа
и правна страна:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен
интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2
от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно
правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и
дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно
решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По валидността
на обжалваното решение.
Обжалваното
решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен
вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимостта на обжалваното решение, в обжалваната част.
Решението е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл именно по
исковете по чл. 422 от ГПК, с които е бил сезиран, поради което няма
произнасяне в повече от поисканото.
ІІІ. По
съществото на спора съдът приема следното:
Съгласно чл.
271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди,
отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение.
От събраните
в първоинстанционното съдебно производство доказателства се установи, че със
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, вх. № 3002524/16.01.2017г.
на СРС, „Т.С.“ ЕАД е поискало да бъде издадена заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК срещу Г.М.М., като
претендира сумите: 494.42 лв. – главница, представляваща доставена от
дружеството топлинна енергия за битови нужди през периода от 01.12.2013 г. до
30.04.2016 г. за топлоснабден имот – ап. № 16, находящ се в гр. София, ж.к. „*****с
аб. № 187035, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявление по чл. 410 от ГПК – 16.01.2017 г. до окончателното плащане на
вземането, както и за сумата от 69.91 лв. – мораторна лихва върху главницата за
периода от 31.01.2014 г. до 06.01.2017 г. Образувано е ч. гр.д. № 2024/2017г.
на СРС, 70 състав по което за посочените суми, както и за разноските по
заповедното производство, е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 19.01.2017г., връчена на длъжника лично на 10.03.2017г. В срока
по чл. 414, ал. 2 от ГПК Г.М.М. е подал възражение, в което е посочил, че оспорва изцяло
задължението. Дружеството е уведомено за оспорването и възможността да предяви
установителен иск на 26.06.2017г. В изпълнение указанията на съда е депозирана
искова молба вх. № 2016020/25.07.2017г. на СРС, като е образувано гр. д. № 50619/2017г.
на СРС, 70 състав. От районния съд е поискано да установи с решението си, че Г.М.М.
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение по чл.
410 от ГПК, в производството по ч. гр.д. № 2024/2017г. на СРС, 70 състав.
В срока по
чл. 131, ал. 1 от ГПК, пред първата инстанция ответникът Г.М.М. е депозирал
писмен отговор на исковата молба. В същия оспорва дължимостта на претендираните
от ищеца суми по основание и размер с твърдението, че не е подписал писмен
договор, липсвала сделка с конкретно уговорени параметри и качество на услугата.
Оспорва да е премината метрологична проверка и липсата на сертификати за
годност на уредите, нарушени били нормативните изисквания при отчисляването на
технологичните разходи в АС.
В открито
съдебно заседание ответникът изрично е признал, че е собственик на имота, вкл.
и в процесния период, което първоинстанционният съд е признал за безспорно
между страните.
За да
постанови решението си, първоинстанционният съд е обсъдил приетите
доказателства, съобразил е, че ответникът не спори да е собственик на имота, както
и да е депозирал до ищеца заявление-декларация за откриване на партида на
процесния недвижим имот, което е достигнало до последния. Приел е за установено
писменото приемане от ищеца и сключен писмен договори при общи условия по
смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 6 от ЗЕ за продажба на топлинна енергия за
процесния имот между „Т.С.“ ЕАД и собственика на имота - ответникът Г.М.М..
От заключението
по СТЕ е приел за установено, че за имота на ответника е начислявана от ищеца
топлинна енергия (ТЕ) за битово горещо водоснабдяване (БГВ), отопление на имота
и ТЕ, отдадена от сградната инсталация. Според приетото в заключение на СТЕ е
съобразил, че ТЕ за отопление на процесния имот през периода от 01.12.2013г. до
30.04.2015г. не била начислявана, а за периода от 01.10.2015г. до 30.04.2016г.
такава била начислена за един бр. щранг лира, която е вид отоплително тяло без
техническа възможност за монтиране на уред за измерване на отдадената ТЕ. През
процесния период това тяло отдавало ТЕ, която била начислявана в съответствие с
т.6.9. от Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 06-04.2007г. за
топлоснабдяването. Начисляваната за процесния период ТЕ, отдадена от сградната
инсталация била в съответствие с нормативната уредба. Съобразил е заключението
на СТЕ, че за периода от 01.12.2013г. до 30.04.2015г. ТЕ за БГВ не била
начислявана, а за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2016г. такава била начислена
въз основа на отчетени данни от монтирания в имота водомер.
Районният съд
е изложил и подробни мотиви, че дяловото разпределение през процесния период е
извършвано съгласно Наредба № 16-334 за топлоснабдяването и Методика за дялово
разпределение на топлинната енергия в сгради–етажна собственост към Наредба
№16-334 и монтираните измервателни уреди в абонатната станция съответстват на
нормативно установените изисквания, извършен е изискуемия контрол и са
отразявали точно количествата топлинна енергия. Така е формирал извод, че количествата
потребена топлинна енергия са начислявани при спазване приложимата уредба и
същата за процесния имот и разглеждания период е на стойност в размер на 523.35
лева, като е съобразил, че на абоната следва да бъде възстановена сумата от
общо 69.34 лева от изравнителните сметки. Съгласно заключението на СТЕ, след
приспадане на сумата за възстановяване, цената на разпределената на абоната
топлинна енергия възлиза на обща стойност 454.01 лева за целия процесен период
(523.35 - 69.34).
От
заключението на ССчЕ е приел, че за процесния период на абоната са начислени суми за
доставена топлинна енергия по фактури, на обща стойност 523.37 лева, като не се
установяват данни за плащания от ответника на суми, касаещи процесния период.
Приел е, че задължението на ответника за главница съгласно заключението по ССчЕ
възлиза на сумата 467.30 лева. След като е кредитирал заключенията на СТЕ и
ССчЕ е приел, че цената на доставената в топлоснабдения имот - апартамент № 16,
находящ се в гр. София, ж.к. „*****с аб. № 187035 възлиза в размер на сумата от
454.01 лева, която сума не е заплатена от ответника. Така е обосновал извод, че
за процесния период дължимата от ответника сума за доставената ТЕ за имота е в
размер на 454.01 лв.
По отношение
на исковата претенция за установяване дължимостта на вземането за лихва чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД, районният съд е приел, че отношенията по повод продажбата на ТЕ
от „Т.С.“ ЕАД и потребителя на ТЕ се уреждат от публично известни общи условия,
които са приети от ответника и го обвързват. Обосновал е извод, че след като купувачът
на топлинна енергия не е платил задължението за главница, то е изпаднал в
забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на доставената
му топлинна енергия и дължи обезщетение в размерите по чл. 86 от ЗЗД. Позовал
се е на заключението на ССчЕ, като е приел, че за процесния период на забавата
от 31.01.2014г. до 06.01.2017г., обезщетението възлиза в размер на сумата 63.96
лева, до която сума предявеният иск следва да бъде уважен, а до пълния
претендиран размер от 69.91 лева е неоснователен.
Поради
изложеното районният съд е стигнал до извод, че предявените искове са частично основателни
и ги е уважил до доказаните размери, разпределяйки и съответно разноските по
делото.
По
основателността на подадената въззивна жалба досежно правилността на оспорения
съдебен акт настоящият съдебен състав намира следното:
Въззивната
жалба е неоснователна.
Възраженията
на въззивника за оспорване на постановеното решение са в насока на неправилна
преценка на доказателствата и необоснованост на правните изводи на съда, което
е довело до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи.
Доводите във
въззивната жалба са изцяло неоснователни.
Настоящият съдебен състав споделя мотивите,
изложени в обжалваното решение, и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на
наведените във въззивната жалба доводи, съдът излага следните съображения:
Предявени са за разглеждане кумулативно
обективно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание
чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 150 от ЗЕ, както
и във вр. с чл.86, ал. 1 от ЗЗД.
Спорните отношения между страните по
делото се развиват в периода от м.12.2013г. до м.04.2016г. вкл. През този
период отношенията се регулират от действащите правни норми на ЗЕ (обн. в ДВ
бр.107/09.12.2003г.) и Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването,
както и от общите условия (ОУ) за продажба на топлинна енергия, изработени от
ищеца и обвързващи него и неговите потребители, които не са възразили в срок
срещу тях.
За да се приеме, че ответникът дължи
сумите, търсени от него като стойност на доставена ТЕ, ищецът следва да
установи при условията на главно и пълно доказване (създаващо сигурното
убеждение у съда за осъществяване на твърдения факт), че ответникът е
потребител на ТЕ, че в абонатната станция (АС) в сградата, където е имота на
ответника има монтиран топломер, годно средство за търговско измерване (СТИ),
че дяловото разпределение е извършвано законосъобразно, което включва
установяване на извършваните отчети на индивид. разпределители от ФДР - „Т.Н.И.“
ООД и правилно изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи
цената на доставената ТЕ. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че районният
съдия правилно е докладвал делото и е разпределил доказателствената тежест между
страните по спора.
Съгласно приложимата норма на чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Т.е. според
приложимата правна норма, за да възникне валидно правоотношението по
покупко-продажба на топлинна енергия, което да обвързва въззивникът и
въззиваемата страна, не е задължително да се сключи индивидуален писмен договор
между потребителя и доставчика на услугата, а облигационната връзка между
страните възниква по силата на закона. Достатъчно е да се установи, че
ответникът е потребител на топлинна енергия, както и че общите условия по
продажбата на топлинна енергия обвързват страните. С § 1, т.42 от ДР на ЗЕ
(обн. с ДВ бр.74/2006 г., действаща през процесния период от време) е въведено
легално определение на потребител на енергия или природен газ за битови нужди,
като това е физическо лице собственик или
ползвател на имота, което използва топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. От граматичното и систематично тълкуване на
приложимите норми следва, че потребител на топлинна енергия е лицето, което
получава топлинна енергия и я използва за собствени нужди като ползва топлоснабдения
имот по силата на правото си на
собственост или на ограничено вещно право на ползване.
Въззивният съд приема, че въз основа
на приетите от първата съдебна инстанция доказателства, както и направеното от
въззивника-ответник изрично признание на факта, че в процесния период именно
той е носител на правото на собственост по отношение на топлоснабдения имот, то
следва, че през периода от м.12.2013г. до м.04.2016г. Г.М.М. е бил потребител
на топлинна енергия в топлоснабдения имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*****с
аб. № 187035. Настоящият съдебен състав счита, че придобитото веднъж качество
на потребител на ТЕ законът не свързва със срок и не го поставя под условие, в
зависимост от различните нови основания (формални или не) за пораждане на
търговски отношения с нови потребители на ТЕ. Загубването на това качество
става при отчуждаване на топлоснабдения имот или настъпване на други
законоустановени факти, прекратяващи облигационните отношения. Доколкото няма
данни между страните да е сключен индивидуален писмен договор уреждащ техните
отношения, то като съдържание на съществуващото между тях отношение следва да
се считат посочените в ЗЕ и в общите условия права и задължения на страните,
против които въззивника да е възразил по смисъла на чл. 150, ал.3 от ЗЕ.
Законът облича фактическите отношения по потреблението на ТЕ в договорна форма,
като приема, че ако физическо лице ползва ТЕ за битови нужди, а „Т.С.“ ЕАД му
доставя такава ТЕ, то между тези страни съществува договорна връзка,
неформална, със съдържание посочено в закона и в ОУ. Съгласно чл. 153, ал. 2 и
ал. 3 от ЗЕ, следва най-малко две трети от носителите на собствеността в
сградата - етажна собственост, следва да са поискали прекратяване на
топлоснабдяването. В този смисъл съдът приема извод, че въззивникът не е
загубил качеството на потребители на ТЕ от факта, че не ползват ТЕ в имота
поради свалянето на радиаторите и др. конструктивни елементи от помещенията в
неговия имот. Въззивният съд приема, че правилно районният съд е приел
наличието на договорна връзка между страните и при постановяването на този
извод не е допуснато нарушение на материалния закон. По така изложените
съображения съдът счита, че през процесния период въззиваемото дружество е
имало задължение да доставя топлоенергия в имота на жалбоподателя, а той - да я
заплаща. Не се установи потребителят М. да са се възползвал от правото си по
чл. 150, ал. 3 от ЗЕ – в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия
(ОУ) да внесе в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да е предложил
специални условия. Следва, че за продажбата на ТЕ следва да бъдат прилагани
публично известните ОУ.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ
регламентира, че разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ (чл. 139 - чл. 148).
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите (чл.142,
ал.2 от ЗЕ), като според чл.145, ал.1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на
имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение
чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти.
Обстоятелството колко точно
количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на
ответника, е от значение единствено към доказването размера на иска, като
евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му
съгласно чл.162 от ГПК. От приетото заключение по СТЕ се установява, че в АС на
сградата, където е жилището на въззивника е монтиран общ топломер - годно СТИ, който
е преминал първоначална и последваща метрологични проверки (т. 7 по лист 72 от
делото на СРС), а дяловото разпределение се извършва от „Т.Н.И.“ ООД. Според
заключението на вещото лице по приетата СТЕ, кредитираната от съда като
обективно и безпристрастно дадено, се установи, че количеството отдадена в
имота топлинна енергия е изчислено при спазване на Наредба №16-334/06.04.2007г.
за топлоснабдяването, а за процесния период начислената ТЕ за битово горещо
водоснабдяване е въз основа на показанията на водомерите според реално
потребеното количество топла вода. Съгласно приетото в чл. 32, ал. 1 от
действащите през процесния период ОУ (одобрени с решение № ОУ-02 от 03.02.2014
г. на ДКЕВР) месечната дължима сума за доставена топлинна енергия се формира
въз основа на определения за абоната дял от енергията за разпределение в
сградата и обявената за периода цена на енергията, като ежемесечно се издава
фактура (лист 35 от делото на СРС). Впоследствие след отчитане на средствата за
дялово разпределение се издава фактура за реално потребеното количество ТЕ за
отчетния период – чл. 32, ал. 2 от ОУ.
Настоящият съдебен състав приема
извод, че общото количество ТЕ, измерено от топломера в АС се разпределя от ФДР
законосъобразно. Като следствие на изложеното съдът счита, че по делото е
установено, че въззивникът дължи за процесния период сума в размер на 454.01
лв. – видно от заключението на кредитираната СТЕ (лист 71 от делото на СРС), като
сумата от 523.35 лв. е намалена със сумата за връщане на абоната в размер на 69.34
лв., за доставена ТЕ в процесното жилище за имот – ап. № 16, аб. № 187035.
Неоснователно е възражението на
въззивника, че ищецът не е доказал исковете по основание и по размер. Представените
от ищеца писмени доказателства изцяло кореспондират с кредитираните от съда и
приетите заключения по СТЕ и ССчЕ, които установяват релевантните за спора
факти по потребената от ответника ТЕ. Действително ответникът своевременно е
оспорил заключението по СТЕ (лист 82 от делото на СРС), но не се е ползвал от
процесуалната възможност да поиска допускането на повторна експертиза, съгласно
чл. 201 от ГПК, след като е имал съмнение за неговата правилност. Следва, че не
е оборена доказателствената сила на това доказателствено средство (заключението
по СТЕ).
Останалите възражения, поддържани с
въззивната жалба, са обсъдени подробно от районния съд, а настоящият въззивен
съдебен състав, споделя мотивите на първостепенния съд, към които препраща на
основание чл. 272 от ГПК. По изложените съображения ги счита за неоснователни.
Във въззивната жалба не са изложени
никакви възражения за уважения иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1
от ЗЗД - за сумата от 63.96 лева, представляваща обезщетение за забавено
изпълнение на главницата през периода от 31.01.2014г. до 06.01.2017г., поради
което и на основание чл.269, изр.2 от ГПК, съдът намира първоинстанционното
решение за правилно и в тази част.
Други възражения във въззивната жалба
не се излагат, а въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на
императивна материалноправна норма при постановяване на оспореното
първоинстанционно решение.
По така изложените съображения,
въззивната жалба е неоснователна. Тъй като изводите на въззивната инстанция изцяло
съвпадат с тези на районния съд, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната част.
Предвид цената на исковете и на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не
подлежи на касационно обжалване.
ІV. По разноските:
Разноски във въззивното производство
са претендирани своевременно от страната, която има право на такива, поради
което съдът дължи произнасяне и за разноските пред СГС.
С оглед липсата на реално извършени
процесуални действия във въззивното производство, настоящият съдебен състав
приема, че на въззиваемия-ищец не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 314383 от 16.01.2018г., постановено по гр. дело № 50619/2017г. по описа на Софийския районен съд, ІІ ГО, 70 състав, в обжалваната част.
Решението е постановено при участието на трето лице – „Т.Н.И.“ ООД, помагач на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.