Р Е Ш Е Н И Е
№ 331
гр.Русе, 08.12.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на двадесет и четвърти
ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: РОСИЦА
БАСАРБОЛИЕВА
Членове: ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
при
секретаря Бисерка Василева и с участието на прокурора Георги Манолов, като
разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д.
№ 292 по описа на съда за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е касационно по чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН във вр. чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е по касационна жалба,
подадена от „Емир 2012“ ЕООД гр. Дулово, представлявано от управителя Е.Ш. чрез
пълномощника му адв. Й.А., против решение № 389/23.07.2021 г., постановено по АНД
№ 20214520200835/2021 г. по описа на РРС, с което е потвърдено наказателно
постановление № 38-0000744/25.03.2021 г. на директора на Регионална дирекция
„Автомобилна администрация“ - Русе (РД“АА“ – Русе) за наложено на касатора
административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 3 000 лева, на
основание чл. 96г, ал. 1, предл. 2 от Закона за автомобилните превози (ЗАвПр),
за извършено нарушение на чл. 7а, ал. 2, предл. 3 от същия закон. В жалбата се
твърди, че оспорваното съдебно решение е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано като изложените доводи са свързани с аргументи за противоречие с
материалния закон. Иска се от съда да отмени решението на въззивната инстанция
и вместо него да постанови друго, с което да отмени издаденото наказателно
постановление, включително и с аргументи за маловажност на извършеното
административно нарушение. Претендира се присъждане на сторените по делото
разноски.
Ответникът
по касационната жалба - Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ - Русе не
се явява, не се представлява и не изразява становище по жалбата.
Прокурорът
от Окръжна прокуратура Русе дава заключение за неоснователност на жалбата.
Счита, че изводите на районния съд съответстват на закона, поради което
решението на РРС следва да бъде оставено в сила.
Съдът,
като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на
страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на
оспорваното решение по чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено следното:
Касационната
жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу
невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
За да постанови оспорения в
настоящото производство съдебен акт районният съд е приел, че при провеждане на
административнонаказателното производство не е допуснато съществено нарушение
на процесуалните правила па ЗАНН, което да опорочава наказателното
постановление до такава степен, че да води до отмяната му. Съдът е установил,
че от данните по делото безспорно се доказва извършването от страна на
наказаното лице на нарушение на чл. 7а, ал. 2 пр. 3 от ЗАвтП, с което е
осъществен състав на нарушение по чл. 96г, ал. 1, предл. 2 от ЗАвтП. Наложеното
наказание не подлежало на индивидуализация доколкото е определено в абсолютен
размер в правната норма и в конкретния случай не били налице предпоставки за
приложение на чл. 28 от ЗАНН тъй като деянието по нищо не се отличавало от
другите нарушения от същия вид. Съдът отговорил подробно и на възражението на
наказаното лице за допуснато нарушение на чл. 18 от ЗАНН в хода на административнонаказателното
производство. Съдът приел, че действително в конкретния случай е налице
основание за санкциониране на жалбоподателя за четири отделни нарушения (на
всяка от датите, на които водачът без удостоверение за психологическа годност е
извършвал превози), но съдът не разполага с правомощие да влоши състоянието на
наказаното лице, в случаите, в които производството е образувано по негова
жалба.
Касационният съд споделя изцяло
фактическите и правни изводи на въззивната инстанция. Те съответстват на
данните от събраните по делото доказателства и на материалния закон.
Наведените от касатора възражения
настоящата инстанция намира за неоснователни. Въззивният съд е обсъдил всички
релевантни за случая възражения на наказаното лице, включително и относно
датата на извършване на нарушението като коментирайки приложението на чл. 18 от ЗАНН е посочил, че в случая за всеки от извършените превози на пътници на
визираните в АУАН и НП дати е налице извършено отделно нарушение, т.е. съдът е
приел и то правилно, че всяка от посочените н НП дати е дата на нарушение. По
отношение на нито една от посочените дати в случая не е изтекъл срока по чл. 34
от ЗАНН. Неоснователно също така се твърди, че с оглед вида на изпълнителното
деяние – допустителство, то нарушението би било извършено от превозвача на
първата от посочените в НП дати – 05.09.2020 г. В случая водачът, който не е
отговарял на изискванията за психологическа годност, е осъществил отделни
превози на всяка от четирите дати и по отношение на всеки превоз превозвачът е
допуснал той да бъде извършен в нарушение на чл. 7а, ал. 2, предл.3 от ЗАвтП,
т.е. не става въпрос за едно първоначално допускане, траяло и за в бъдеще.
Неоснователни са оплакванията в
касационната жалба и за допуснато нарушение по чл.18
от ЗАНН, тъй като за четири извършени нарушения на касатора било
наложено само едно административно наказание. По аргумент от забраната за
влошаване положението на наказаното лице при липса на жалба от страна на
административнонаказващия орган (reformatio
in pejus) следва, че неговото положение не може да бъде влошавано и по
повод жалба от самия наказан. Още по-малко доводи, които принципно обосновават
налагането на повече административни наказания, могат да бъдат използвани като
основание за отмяна на наказателното постановление. Да се приеме обратното би
довело до абсурдния извод, че е възможно, по изложените от касатора аргументи
за това, че неправилно му било наложено само едно наказание, в крайна сметка
наказателното постановление да бъде отменено и той да остане ненаказан за
извършеното нарушение. В случая не е наложено едно общо наказание за четирите
нарушения, както твърди касаторът, а е санкционирано едно нарушение (макар да
не е изрично посочено кое точно от четирите). В конкретния случай обаче това не
възпрепятства защитата на наказаното лице, тъй като се касае за напълно еднакви
по състав административни нарушения като е безспорно установено, че наложеното
наказание съответства точно на всяко едно от тях. В тази хипотеза ненаказването
на останалите три нарушения не води до незаконосъобразност на наложеното
наказание.
На следващо място, не може да бъде
споделена и тезата на касационния жалбоподател, че в хода на
административнонаказателното производство е допуснато нарушение на чл. 57, ал.
1, т. 6 от ЗАНН като не е посочено кое точно изискване за психологическа
годност не е било изпълнено измежду множеството предвидени изисквания в Наредба
№ 36 от 2006 г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за
провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на
правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на
изпитни комисии и за издаване на удостоверения ца регистрация за извършване на
психологически изследвания (Наредба № 36/2006 г.).
Съгласно
чл. 96г, ал. 1 от ЗАвтП, въз основа на който е наказан касатора, който назначи
на работа или допусне водач, който не отговаря на някое от изискванията,
определени с този закон и с подзаконовите нормативни актове по прилагането му,
да управлява превозно средство за обществен превоз или превоз за собствена
сметка на пътници или товари, се наказва с глоба или имуществена санкция в
размер 3000 лв. Нормата визира случаите, в които допуснатият до управление
водач не отговаря на някое от нормативно определените изисквания за водачи
въобще, едно от които е изискването за психологическа годност. В тази връзка е
и задължението на превозвачите по чл. 7а, ал. 2 от ЗАвтП да осъществяват превоз
на пътници и товари само с водачи, които отговарят на изискванията за минимална
възраст, правоспособност за управление на моторни превозни средства от
съответната категория и за психологическа годност, определени с наредбите по
чл. 7, ал. 3 и чл. 12б, ал. 1 от този закон и чл. 152, ал. 1, т. 2 от Закона за
движението по пътищата. Съгласно чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 36/2006 г.
(това е наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 2 от ЗДвП) изискванията
за психологическа годност се отнасят до познавателната, психомоторната и
личностната сфера на психиката и включват качествени и количествени критерии за
годност. Последните са уредени в чл. 3 и чл. 4 от наредбата. Независимо от
множеството качества, които подлежат на изследване при провеждане на
изследването за психологическа годност на водачите, психологическата годност е
единно качество, изпълнението на което се удостоверява чрез издаването на
удостоверение за психологическа годност след проведено психологическо
изследване – чл. 36, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 36/2006 г. Липсата на такова
удостоверение означава, че водачът не отговаря на изискването за психологическа
годност и допускането му от превозвача да управлява превозно средство за
обществен превоз или превоз за собствена сметка на пътници и товари изпълнява
състава на административното нарушение по чл. 96г, ал. 1, предл. 2 от ЗАвтП. В
този смисъл е без правно значение за съставомерността на деянието дали водачът
отговаря или не на предвидените в наредбата изисквания (качества) за
психологическа годност. След като притежаването на нужните качества не е
установено по надлежния ред и не е удостоверено с удостоверение за
психологическа годност, то водачът не отговаря на това изискване на закона и не
следва да изпълнява обществен превоз на пътници и товари.
Тук
е мястото да се посочи, че административнонаказателната разпоредба на чл. 96г,
ал. 1 от ЗАвтП регламентира като субект на уреденото в нея административно
нарушение всяко лице, чрез използване на думата „който“, т.е. както физически,
така и юридически лица или еднолични търговци. Именно поради тази причина за
извършване на това административно нарушение са предвидени различни наказания –
глоба за физическите лица и имуществена санкция за еднолични търговци и
юридически лица. В тази връзка възражението на касатора, че в конкретния случай
е следвало да бъде санкционирано конкретното лице подписало пътния лист, а не
превозвача като юридическо лице не намира опора в нормативната уредба.
Отговорността на конкретното длъжностно лице по реда на чл. 24, ал. 2 от ЗАНН е
отделна и независима от отговорността на превозвача – юридическо лице като
между реализирането на двете няма алтернативност.
На
последно място, настоящата инстанция намира доводите на касатора, свързани с
преценката за маловажност на нарушението, за бланкетни и без пряка обвързаност
с конкретния правен спор. Касаторът поддържа общо валидната в съдебната
практика теза, че за всеки конкретен случай следва да се извършва преценка дали
конкретното нарушение представлява маловажен случай или не и че неизвършването
на тази преценка съставлява процесуално нарушение. В настоящия случай преценка
е извършена както от административно наказващия орган, който в НП е посочил, че
според него за случая не е приложима нормата на чл. 28 от ЗАНН, така и от
въззивната инстанция, която в решението си посочва, че конкретното нарушение не
се отличава по никакъв начин от обичайните нарушения от този вид. По този начин
изискването да се извърши преценка за маловажност е спазено и процесуално
нарушение не е допуснато нито от АНО, нито от районния съд. Касаторът от своя
страна не сочи никакви доводи защо счита, че процесното административно
нарушение следва да бъде определено като маловажно. Настоящата инстанция също
не открива обстоятелства, които да обосноват хипотезата на чл. 28 от ЗАНН.
По изложените съображения следва да
се приеме, че като
е потвърдил обжалваното пред него наказателно постановление, районният съд е
постановил валиден, допустим и правилен съдебен акт, който следва да бъде
оставен в сила.
Така мотивиран и на основание чл.221,
ал.2, пр.1 от АПК, съдът
Р
Е Ш И:
ОСТАВЯ
В СИЛА решение № 389/23.07.2021
г., постановено по АНД № 20214520200835/2021 г. по описа на Районен съд – Русе.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: