РЕШЕНИЕ
№ 1154
гр. Пловдив, 09.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Мария Анг. Ненова
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20245300501747 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Сити кеш“ ООД против Решение №
215/22.04.2024г., пост. по гр.д.№ 1515/2023, АРС, с което е признат за недействителен
Договор за кредит от ***г, сключен между А. А. К. и жалбоподателя на основание чл.
26 ал.1 ЗЗД, чл 11,19 ЗПК, чл 143, 146 ЗЗП и жалбоподателят е осъден да заплати на А.
А. К. сумата от 310лв. недължимо платена по Договор за кредит от ***г., ведно със
законната лихва от 14.08.2023г. до окончателното плащане, както и разноски.
Жалбоподателят „Сити кеш“ ООД поддържа, че решението е неправилно и
незаконосъобразно. Сочи, че неустойката се изчислява в случай на неизпълнение на
договорното задължение, като тя не води до значително неравновесие между правата и
задълженията на страните. Заемателят се е запознал предварително с условията по
договора, съгласил се е с тях и е подписал самия договор. Задължението за
предоставяне на банкова гаранция или поръчителство не води до дължимост на
неустойката още към момента на подписване на договора, поради което и не следва да
се включва в ГПР. На следващо място сочи, че заемателят е бил уведомен за всички
разходи по кредита, поради което е могъл да предвиди икономическата изгода,
включително и ако не изпълни някое от условията. В случая поддържа, че
1
договорената неустойка не противоречи на закона и добрите нрави, с фиксиран размер
е и тези клаузи не следва да се тълкуват като противоречащи на чл.11 от ЗПК.
Повторно се поддържат съображенията, че неустойката не следва да се включва в ГПР,
доколкото дължимостта й не е била налице към момента на сключване на договора.
Отделно от това се поддържа, че нищожността на клаузата за неустойка не води до
нищожност на договора за кредит. В този смисъл счита, че нормата на чл.19 от ЗПК не
следва да се тълкува разширително. Поддържа и че по делото остава недоказано
твърдението ГПР да е в по-висок размер от законоустановения максимум. По
отношение на възнаградителната лихва сочи, че същата е дължима, т.к. са спазени
изискванията за сключване на договор, налице е присъщата му функция и
възнаградителната лихва съставлява възнаграждението за предоставяне на заемната
сума. Тази договорка не противоречи на добрите нрави и не цели постигане на
неприсъщ резултат, размерът й е в рамките на установеното от чл.19 от ЗПК. Въз
основа на тези съображения счита, че обжалваното решение е неправилно и моли за
неговата отмяна и постановяване на ново такова, с което се отхвърли предявения иск.
Претендира разноски. Не прави нови доказателствени искания. Прави възражение за
прекомерност на претендираните разноски от ответната страна. Развива доводи във
връзка с определяне на справедливо адвокатско възнаграждение с оглед Н1/2004МРАВ
и европейското право.
Въззиваемата страна А. А. К. оспорва подадената въззивна жалба. Посочва, че
задължението за предоставяне на обезпечение е практически неизпълнимо за
потребителя условие, поради което на практика тази неустойка съставлява скрито
възнаграждение за кредитора. Счита, че изводите на първоинстанционния съд относно
необходимостта от включване на неустойката в ГПР са правилни и споделя извода, че
чрез тази неустойка съставлява опит за заобикаляне на императивни разпоредби на
ЗПК. По отношение на оплакването, че възнаградителната лихва е дължима, счита, че
нормата на чл.23 от ЗПК е изрична и сочи, че при констатиране на недействителност
на потребителския договор на връщане подлежи единствено чистата стойност на
кредита. Моли за отхвърляне на въззивната жалба. Претендира разноски. Прави
възражение за прекомерност. Не прави нови доказателствени искания.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице –
ответник по делото, останал недоволен от постановеното съдебното решение, откъм
съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното
решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във
2
въззивната жалба.
Жалбоподателят е ответник в производството пред първоинстанционния съд,
сезиран с обективно съединени искове – за обявяване на недесйтвителността на
договора между страните и осъдителен иск за връщане на даденото без основание.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че между страните е
налице сключен договор за кредит, че в същия има клауза за заплащане на неустойка,
която клауза е недействителна като противоречаща на добрите нрави поради това че
излиза извън присъщата си обезпечителна и обезщетителна функция. Приел е, че чрез
нея се цели заобикаляне на закона, като разхода по тази клауза не е включен в ГПР,
при което реалният ГПР надвишава почти двукратно законовия максимум. Поради
това е приел, че целият договор е недействителен, уважил е този иск и е приел, че на
връщане подлежи само чистата стойност по кредита. При това положение е приел, че е
налице надплащане от 310лв, като е уважил и осъдителния иск за връщане на
платеното без основание.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение,
съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск,
който е допустим и подсъден е на този съд, произнесъл се е в законен състав и в
рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита.
Настоящата инстанция намира, че решението е правилно и законосъобразно по
следните съображения:
От фактическа страна е категорично установено, че е налице сключен между
Сити кеш ООД и А. К. договор за заем № ***г.. Условията по договора за заем са
заемодателят да предостави на заемополучателя сумата от 1400лв. в заем за срок от 9
месеца, като погасителните вноски следва да са в3*46,73лв. и 6*261,33лв.., договорен
лихвен процент – 40,05%, а ГПР – 48,6%. В чл.6 от договора е посочено задължение
на заемателя в тридневен срок да осигури поне едно от посочените обезпечения –
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл.33, ал.1 от ОУ към
договора за заем- 1 или двама поръчителя, които имат общ доход минимум 7пъти
минималната работна заплата за страната, не са поръчители, нямат непогасени
задължения по други договори за заем, нямат кредити По отношение на банковата
гаранция се изисква същата да е от търговска банка и със срок – шест месеца след
падежа на последната вноска. . Съгл чл.6,2 от договора при неизпълнение на
горепосоченото задължение се дължи неустойка в размер на 1378,83лв.лв., като
същата се дължи на части, платими на 9 вноски,съобразно погасителния план.
По делото няма спор и се признава от кредиторът , че е получил сумата от
1710лв.
При така установените факти по делото се правят следните изводи: Видно от
самия договор заемополучателят е задължен да предостави обезпечение на кредитора
3
и то при параметри, които правят това задължение неизпълнимо. Това е така, т.к.
изискванията към поръчителите са такива, че много малък кръг от хора биха могли да
отговорят на така поставените условия, едновременно и за размер на дохода и за липса
както на собствени задължения, така и на поръчителство към трети лица. Изискването
за банкова гаранция също е неизпълнимо, т.к. предвид размера на кредита, една ли
става въпрос за потребител, който има възможността на предоставя банкови гаранции
и то за един много дълъг период. Уговорена е неустойка не при неизпълнение на
задължението за връщане на наемната сума, а за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение. При това положение не може да се приеме, че
договореното има обезпечителна и обезщетителна функции по отношение на главното
задължение по договора. Отделно от това размерът на това обезщетение е
необосновано висок при съпоставяне с главното задължение, т.к. не е съизмерим с
евентуални вреди за кредитора. По своята същност това обезщетение представлява
скрито възнаграждение , което ще облагодетелства неоснователно търговеца. Така
кредитополучателят като потребител е поставен в неравноправно положение спрямо
търговеца, договорен е необосновано висок размер на неустойка, която не цели да
гарантира изпълнение на задължението , а да доведе до допълнително възнаграждение
за кредитора. Посочената договорка съставлява неравноправна клауза, която е
нищожна на осн. чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Нищожността на процесната договорка се извлича и от противоречието й с
добрите нрави, съгл. чл.26, ал.1 от ЗЗД. Съгл. разясненията, дадени в ТР№
1/15.06.2010г.,т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС, добрите нрави са морални норми, които не
са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или следват от тях. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай, като се
преценява характерът и размерът на задълженията, обезпечени с нея. Преценява се и
дали изпълнението на задължението е обезпечено е други правни способи, както и
вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнението на задължението (съществено или за незначителна негова част),
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди и др. Процесната неустойка излиза извън своите
обезпечителни функции, т.к. неизпълнението на задълженията с оглед на което е
договорена / осигуряване на поръчител/, само по себе си не води до вреди за
кредитора. Същността й, както вече бе коментирано, е да му осигури допълнително
възнаграждение, което при това е прекомерно с оглед размера на предоставения
кредит.
Така, предвид изложеното съдът намира, че договорката в чл.6 от сключения
между страните договор за заем е нищожна.
4
В същото време обезщетението по тази неустоечна клауза не е включено в
размера на ГПР, посочен в договора. Това е очевидно, т.к. при посочен ГПР от 48%,
дължиматанеустойка / а така както е уговорена тя е винаги и задължително дължима/
води до оскъпяване на кредита само на това основание с почти 100%. Налице е
нарушение на чл.19 от ЗПК, т.к.- размерът на реалния ГПР надвишава
законоустановения максимум . Така е налице нарушение на изискванията и на чл.11,
т.10 от ЗПК, което пък на осн. чл.22 от ЗПК води до недействителност на самия
договор.
На осн. чл.23 от ЗПК при ндесйтвителност на договора се дължи връщане само
на чистата получена сума по кредита. В случая е безспорно, че е налице надплащане с
310лв., поради което и тази сума се явява недължимо платена.
Предвид изложеното съдът намира , че исковете за прогласяване
недействителността на договора за кредит, както и осъдителния иск за връщане на
платеното без основание се явяват основателни и доказани и следва да бъдат уважени.
До същите фактически и правни изводи е достигнал и първоинстанционния съд,
поради което и решението като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено.
На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на адв. А. З. Д., сумата
от 400лв., възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на осн. чл.38 от ЗА.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 215/22.04.2024г., пост. по гр.д.№ 1515/2023, АРС.
ОСЪЖДА Сити кеш ООД, ЕИК *****, да заплати на на адв. А. З. Д., сумата от
300лв., възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на осн. чл.38 от ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5