РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 24.07.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, І-20 състав, в публично заседание на тринадесети юли две хиляди
и двадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 5990/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 59180/03.05.2019 г., предявена от С.Я.Д., с ЕГН: **********, действащ
чрез своята майка и законен представител А.И.Т., с ЕГН: **********, и двамата с
адрес: ***, против „З.Д.Ж.и З.“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***.
Ищецът твърди, че на 03.03.2018
г., около 13.10 часа, на АМ „Тракия“, км. 142, в посока от гр. София към гр.
Бургас, Х.П.М., при управление на лек автомобил „Фолксваген
Поло“ е peг. №
******, нарушил правилата за движение по пътищата, като управлявал лекия
автомобил в аварийната пътна лента, в резултат на което реализирал
пътно-транспортно произшествие (ПТП) със спрелия в аварийната пътна лента лек
автомобил „Тойота Ярис“ е peг. № ******, управляван
от К. И.Д..
По
случая било образувано
НОХД № 6543/2018 г. по описа на Районен съд - Пловдив, което приключило
със споразумение, с което Х.П.М. бил
признат за виновен за настъпване на процесното ПТП и причиняване на средна
телесна повреда на повече от едно лице.
Ищецът твърди, че при
настъпване на описаното пътно-транспортно произшествие (ПТП) е бил пътник в лек автомобил „Тойота
Ярис“ е peг. №
******, като е бил на задната дясна седалка. В резултат на
ПТП, ищецът получил следните увреждания:
Счупване на горния край на тибията (голям пищял),
закрито (фрактура през проксималната метадиафизарна зона на левия тибиален
пишял).
След
ПТП, ищецът бил откаран по спешност в УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД –
Пловдив. На 05.03.2018 г., С.Я.Д. бил прегледан в УМБАЛСМ
„Н.И.Пирогов“ ЕАД - София, където му била поставена диагноза: Fractura
tibie et fibulae sin in partis proximalis. На ищеца била поставена гипсова имобилизация.
В исковата
молба се твърди, че по своя медико-биологичен характер, описаните травматични
увреждания са обусловили трайно затруднение движенията на долен ляв крайник за
период от около 5 месеца и представляват средна телесна повреда. Вследствие на
получените при ПТП увреждания, за един продължителен период, ищецът претърпял
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, като предвид възрастта
си със сигурност щял да изпитва негативните последици от събитието през целия
си живот.
Ищецът твърди, че към датата на ПТП,
ответникът е застраховал гражданската отговорност на лицата, управляващи
правомерно лек автомобил „Фолксваген Поло“ е peг. № ******, включително и на
водача Х.П.М..
По повод на процесното ПТП, ищецът отправил
искане да му бъде изплатено застрахователно обезщетение, но ответникът
постановил отказ.
Предвид изложеното, ищецът моли да бъде
постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 30 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната, считано
от 03.03.2018 г. до окончателното й
изплащане.
В
срока по чл. 367 ГПК, ответникът „З.Д.Ж.и З.“ АД, е депозирал отговор на
исковата молба. Ответникът не оспорва, че към датата на процесното ПТП, по
силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“, е застраховал
гражданска отговорност на водача на лек
автомобил „Фолксваген Поло“ е peг. № ******.
Ответникът оспорва иска с възражението, че е
неоснователен. Твърди, че водачът Х.П.М. няма вина за настъпването на
процесното ПТП, а в случая се касае за случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК,
което било непредвидимо и технически непредотвратимо за Х.М.. За него
възникнало препятствие – катастрофирал бял товарен автомобил „Форд Транзит“,
който бил опрян на разделителната мантинела и препречвал лентата за движение,
създавайки предпоставки за ПТП. От анализа на събраните доказателства в
досъдебното производство се установявало, че основната причина за възникване на
ПТП и за създаденото препятствие било наличието на неравности по платното за
движение – дупка на пътя, в която навлязла предната дясна гума на товарен
автомобил „Форд Транзит“, в резултат на което задната част на товарния
автомобил се унесла на дясно и се ударила косо в разделителната мантинела.
Отговорността за това следвало да понесе Агенция „П.И.“ към МРРБ, тъй като
пряка и непосредствена причина за настъпилото ПТП бил неподдържаният участък от
АМ „Тракия“.
Ответникът оспорва и твърдените от ищеца
неимуществени вреди, както и причинно-следствената им връзка с процесното ПТП.
Оспорва предявената претенция и като прекомерно завишена по размер с оглед
принципа на справедливостта и трайната съдебна практика.
Евентуално ответникът релевира възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна ищеца С.Я.Д.. Твърди, че лек автомобил „Тойота
Ярис“ е peг. №
****** не е бил снабден със „Система за обезопасяване на деца“, чиято функция
била да намали риска от увреждане на пътника в случай на удар или рязко
спиране. Твърди, че лицата, които според закона са били длъжни да упражняват
контрол върху ненавършилия пълнолетие пострадал, като му осигурят безопасно
пътуане съгласно чл. 137б ЗДвП, не са сторили това и с тези си действия са
способствали за настъпване на вредоносния резултат.
Ответникът твърди и съпричиняване на
вредите от страна на водачите на първия катастрофирал товарен автомобил „Форд Транзит“ и на лек автомобил „Тойота
Ярис“ е peг. №
******, които не са изпълнили задълженията си по
чл. 59 ЗДвП да обезопасят участъка и да сигнализират на другите участници в
движението за препятствието.
Ответникът твърди и съпричиняване на
вредите от страна на Агенция „П.И.“,
тъй като на мястото на ПТП, платното за движение е било неравно с дупки, с
което АПИ не е спазила изисквания на чл. 30, ал. 1 от Закона за пътищата.
Ответникът оспорва и претенцията за лихви върху обезщетенията, като се
позовава на разпоредбата на чл. 499, ал. 3 КЗ. Моли, искът да бъде отхвърлен.
В допълнителната искова молба, ищецът поддържа предявения иск и оспорва
възраженията на ответника. Излага съображения, че вината на водача Х.П.М.
е установена с влязлото в сила споразумение по наказателното дело, а разпоредбата
на чл. 137в, ал. 1, вр. ал. 2 ЗДвП предвижда, че пътниците в МПС използват
системите за обезопасяване, с които МПС са оборудвани, а в процесния случай лек автомобил „Тойота
Ярис“ е peг. №
****** е бил в покой.
В
допълнителния отговор на исковата молба, ответникът поддържа релевираните
искания и възражения.
Третото лице – помагач на страната на
ответника - АГЕНЦИЯ „П.И.“, оспорва
иска с възражението, че е неоснователен. Заявява, че не е налице
причинно-следствена връзка между двете ПТП. Възразява, че и водачите и на двете
превозни средства не са изпълнили задължението си за поставяне на триъгълник на
най-малко сто метра.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правна квалификация чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ
(обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.).
Съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ, увреденият, спрямо който
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал. 2
на чл. 432 КЗ, може да прави възраженията, които произтичат от договора и от
гражданската отговорност на застрахования. Видно от законовата разпоредба, за
да бъде уважен иска, следва да бъде установено наличието на валидно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника -
застраховател и делинквента относно управлявания от последния автомобил. Наред
с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да са налице
и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД
/деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител – застрахован за обезщетяване на
причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е функционално
обусловена от отговорността на застрахования делинквент и има вторичен характер
– застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е
отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се
предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в
тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай, не се спори по делото, че към датата на процесното ПТП – 03.03.2018
г., по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“,
сключен на 23.10.2017 г. във формата на
застрахователна полица № BG /30/117002811360, валидна от 24.10.2017
г. до 23.10.2018
г., „З.Д.Ж.и З.“ АД е застраховало гражданската отговорност на лицата,
управляващи правомерно лек автомобил „Фолксваген Поло“ е peг. № ******, включително и на
водача Х.П.М.. Този факт е отделен като безспорен в отношенията между страните по
делото (с определението от 06.01.2020 г.), а и се установява от
представената Справка от базата данни на Информационния център към Гаранционен
фонд (л. 35).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
Съдът
приема за установено по делото, че на 03.03.2018 г., около
13.10 часа, на АМ „Тракия“, км. 142, в посока от гр. София към гр. Бургас, Х.П.М.,
при управление на лек автомобил „Фолксваген
Поло“ е peг. №
******, е нарушил правилата за движение
по пътищата, в
резултат на което е реализирал пътно-транспортно произшествие със спрелия в
аварийната пътна лента лек автомобил „Тойота Ярис“ е peг. № ******, управляван
от К. И.Д., при което е пострадал С.Я.Д.,
който е бил пътник в лек автомобил „Тойота Ярис“ е peг. № ******.
Тези
факти се
установяват от споразумение, обективирано в протокол от открито съдебно
заседание от 20.11.2018 г. по НОХД № 6543/2018 г. по описа на Районен съд – гр.
Пловдив, ХХІV наказателен състав, с което Х.П.М. е признат за
виновен, че е извършил престъпление по чл. 343, ал.
3, б. „А“, пр. 2, вр. чл. 343, ал. 1, б. „Б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал.
1 от НК за това, че на 03.03.2018 г. на АМ „Тракия“ около 142 кв., при
управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Фолксваген
Поло“ е peг. №
******, е нарушил правилата за движение по пътищата, а именно: Чл. 5, ал.
1, т. 1 ЗДвП, чл. 20, ал. 1 ЗДвП, и чл. 25, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, като по
непредпазливост е причинил на С.Я.Д., с ЕГН: **********,
средна телесна повреда изразяваща се в счупване на голямопищялната кост на
лява подбедрица в горната част, довело до трайно затрудняване
движенията на долен ляв крайник за около 5 месеца, както и средна телесна
повреда на още едно лице. Със същото
Споразумение, на Х.П.М.
е наложено наказание „лишаване от
свобода” за срок от 9 месеца,
изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от 3 години.
Съгласно
чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила
присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли
е деянието, виновен ли е деецът и
наказуемо ли е деянието. Аналогична е разпоредбата и на чл. 300 ГПК. Одобреното
от съда споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила присъда
– по силата на чл. 383, ал. 1 НПК, а и нормата на чл. 413, ал. 3 НПК изрично
предвижда, че разпоредбите на ал. 2 се прилагат и за актовете по глава двадесет
и девета (какъвто е постановеното от Районен съд - Пловдив определение, с което
е одобрено споразумението). Следователно и при отчитане на обективните и
субективни предели на одобреното от Районен съд - Пловдив споразумение,
настоящият съдебен състав, счита че трябва
да зачете силата на пресъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от
посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че Х.П.М. е извършил деянието, че то е противоправно,
че деянието е извършено виновно, както и че на ищеца е причинена вреда,
изразяваща се в описаното в споразумението увреждане – счупване на голямопищялната кост на
лява подбедрица в горната част. Доколкото това увреждане е елемент от престъпния състав на престъплението
средна телесна повреда, то силата на присъдено нещо на одобреното споразумение
обхваща и установяването на техния вид и характер, както и пряката причинна
връзка с извършеното противоправно деяние, поради което и е задължителна за гражданския
съд (решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. № 3945/2013 г. на ВКС, І т. о.,
решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010 г. на ВКС, І т. о. и др.).
Ето защо и съдът приема, че по делото е установено, че в резултат на виновното
и противоправно поведение на застрахования при ответника водач, на 03.03.2018
г., на ищеца са причинени описаните травматични увреждания. Възраженията на
ответника в тази връзка са неоснователни.
По делото е прието заключението по съдебно-медицинската, извършена от
вещото лице д-р К.А.С. – специалист по ортопедия и травматология. ВЛ по СМЕ също е констатирало установения по делото
факт, а именно, че вследствие на пътно-транспортното произшествие от 03.03.2018 г., ищецът С.Я.Д.
е получил счупване на голямия
пищял на лява подбедрица в горния му край. Счупването е било без
разместване. Медикобиологичният характер на увреждането е трайно затруднение на
движенията на ляв долен крайник за срок повече от 30 дни. Било е проведено
консервативно лечение, изразяващо се в поставяне на гипсова имобилизация на лявата подбедрица за срок от 40 дни. ВЛ по СМЕ е посочило, че оздравителният
период е протекъл без усложнения, както
и че няма данни за настъпил екцес през периода на лечение на ищеца. Гипсовата
имобилизация е свалена след 40 дни. Оздравителният
период е протекъл в нормалния срок, който за такъв вид увреди е около 3 месеца. При извършения на 10.02.2020
г. преглед, ВЛ не е установило
финкционален дефицит на ляв долен крайник. Прогнозата за пълното
възстановяване е добра.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Я.К.Д., който е баща на ищеца. Свидетелят
сочи, че при настъпване на процесното ПТП, ищецът е бил на задната дясна
седалка. След ПТП, свидетелят извадил ищеца от колата, след което С.Д. бил в
безсъзнание за около 5-6 минути.
Свидетелят сложил сняг на главата му, но той не реагирал. Дошла линейка
и С. бил откаран в болница в гр. Пловдив, където било установено, че има
счупване на долната кост на крака и леки рани по главата. Поставили му шина, а
след това и постоянен гипс, с който бил около 40 дни. След това дълго се
възстановявал, поне 6 месеца не можел да ходи нормално.Родителите му помагали
за възстановяването му, консултирали се с лекар и какви упражнения трябва да
прави. Дълго време след това ходили по лекари заради болките, но им казвали, че
това е възстановителен процес, който няма как да се манипулира с медикаменти и
че ще изпитва болки до определен момент.
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не беше
опровергавана. Водачът Х.П.М. е действал противоправно,
което е установено от одобреното от РС – Пловдив споразумение. Тук следва да се
посочи, че нарушението по чл. 20, ал. 1 ЗДвП е приложимо доколкото не е
установено нарушение от страна на водача на режима на скоростта на движение, в
резултат на което водача губи контрола за движение върху лекия автомобил.
Нарушение на чл. 20, ал. 1 ще има тогава, когато водачът губи контрол върху
автомобила поради други причини, извън режима на скорост. Такива биха могли да
бъдат липсата на внимание при управление, разсейване, заспиване и др. Всяко
нарушение на режима на скоростта в резултат на несъобразяване с пътните условия
е нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП (в този смисъл са: решение 353/04.12.1991 г.
по н. д. № 366/91 г. на ВКС, решение 35/26.02.2016 г. по н.д. № 96/16 г. на ВКС, ІІ НО, решение 5/2012 г. по
н.д. 2900/2011 г. на ВКС, решение № 43/2015 г. по н.д. 1604/14 г. на ВКС, І НО.
Така
или иначе, елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД са установени и на
основание чл. 432, ал. 1 КЗ, застрахователят по застраховка „Гражданска
отговорност“ „З.Д.Ж.и З.“ АД
дължи да заплати обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увреденото
лице, каквото като пострадал се явява С.Я.Д. (чл. 478, ал. 2 и ал. 1 КЗ).
Що
се отнася до размера на
обезщетението за претърпените неимуществени
вреди, съдът намира следното:
Въпреки липсата на възможност за
съпоставяне между претърпените болки и страдания и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение
за неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки
конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение – по силата
на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за неимуществени вреди се определя
от съда по справедливост. Критериите за определяне на този размер са възрастта
на пострадалия, видът, обемът и тежестта на причинените неимуществени вреди,
интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания,
продължителността на възстановителния период, общовъзприетото понятие за
справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от
значение за номиналния размер на обезщетението. Обезщетението за неимуществени
вреди следва да се определи съвкупно
като обезвреда за цялостните последици за здравето и претърпени от ищеца болки,
в каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Република
България. В тази връзка съдът съобрази указанията, дадени с Постановление №
4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление № 17/63г. на Пленума на ВС, съдебната
практика по сходни случаи (решение №
56/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 60160/2016 г. на ВКС, I ГО, решение №
127/16.05.2017 г. по гр. д. № 60387/2016 г. на ВКС, IV ГО, решение № 106/11.07.2017 г. на ВКС по т. д. №
60381/2016 г., на ВКС, I ГО, решение № 78/13.11.2017 г.
по гр. д. № 60397/2016 г. на ВКС, II ГО, определение № 65 от 31.01.2018 г. по т. д. №
1701/2017 г. на ВКС, II ТО, решение № 2158/23.10.2017 г. по гр. д. №
1801/2017 г. на САС, решение № 31/04.01.2019 г. по гр.д. № 2516/2018 г. на САС и др.) и отчете вида и характера на
доказаните по делото увреждания, възрастта на
пострадалия; доказаните болки и страдания; общият лечебен и възстановител
период; отсъствието на негативни последици, обществено - икономическите условия
и лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП.
Предвид
всички тези обстоятелства по настъпването на вредите, вида и характера на
уврежданията, претърпените болки и страдания, степента на увреждане и ефектът,
който са оказали върху начина на живот на С.Я.Д., съдът намира, че
справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза общо на
сумата от 26 000 лева.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалните възражения на ответника
за съпричиняване на вредоносния
резултат от пострадалата ищца.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване
от пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение
обективно да е в причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият
трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия
или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия
в тази насока не се изисква. Или, от съществено значение е конкретното проявление
на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и
непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за съпричиняването и за
прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на
пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на
делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от
съпричиняването и значението му за размера на обезщетението, което увреденият
има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди,
изключват допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с
вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн.
други) е прието, че изводът за наличие
на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения. Т.е. във всички
случаи на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента или по чл. 432, ал.1 КЗ срещу
застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с
позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на
отговорността си към увреденото лице.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, т.е. във всички случаи на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу
делинквента или по чл. 432, ал.1 КЗ срещу застрахователя съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл.
51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.
о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е
прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и
да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия
са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
С
отговора на исковата молба ответникът твърди, че лек автомобил „Тойота
Ярис“ е peг. №
****** не е бил снабден със „Система за обезопасяване на деца“, че при настъпване
на процесното ПТП, С.Я.Д. не е пътувал в такава система, както и че водачите на първия
катастрофирал товарен автомобил „Форд Транзит“ и на лек автомобил „Тойота
Ярис“ е peг. №
******, не са изпълнили задълженията си по чл. 59 ЗДвП да обезопасят участъка и да сигнализират на другите участници в движението
за препятствието.
Съгласно чл. 137в, ал. 1 ЗДвП, пътниците в моторни превозни средства от категории M1
(каквато е лек
автомобил „Тойота Ярис“ е peг. № ******), N1, N2 и N3, когато са в движение, използват системи за
обезопасяване, с които моторните превозни средства са оборудвани. Посоченото
предписание касае пътниците в автомобилите, „когато са в движение“, а в настоящия случай, при настъпване на
процесното ПТП, лек
автомобил „Тойота Ярис“ е peг. № ****** е бил в покой
(видно от показанията на св. А.Й.А. и св. Я.К.Д.), поради което и не е
допуснато нарушение на ЗДвП. Така или иначе, видно от заключението по СМЕ, напълно е
възможно увредите на ищеца да се получат и при поставена „Система за
обезопасяване на деца“, тъй като крайниците не са фиксирани от коланите и могат
да получат различни увреждания. Ето защо, това възражение на ответника е
неоснователно.
Съгласно
чл. 124, т. 1 ЗДвП, водач
на моторно превозно средство, който не е участник в пътнотранспортно
произшествие, когато пристигне на мястото на произшествието, съобразно
необходимостта е длъжен да вземе мерки за осигуряване безопасността на
движението и да окаже помощ на пострадалите, ако това не представлява опасност
за него;
Установява се от събраните по делото гласни
доказателства чрез разпита на св. А. и Д., че водачът на лек автомобил „Тойота
Ярис“ е peг. №
****** (в който е пътувал ищецът) е спрял в аварийната лента непосредствено
след настъпване на ПТП с участието на т.а. „Форд“, управляван от св. А.. Св. Д.
сочи, че са пътували по АМ „Тракия“, видели са как бусът губи контрол и се
блъска в мантинелата, след което спрели, за да видят как са хората. Това
напълно кореспондира на соченото от св. А., който заявява, че след като е
самокатастрофирал са дошли хора да му помогнат и са обозначили
„местопроизшествието“. След това св. Д. е тръгнал да се връща към автомобила, в
който е пътувал, за да извади триъгълника (видно от показанията му).
Следователно, водачът на лек автомобил „Тойота
Ярис“ е peг. №
****** е допуснал нарушение на чл. 124, т. 1 ЗДвП (а не на чл. 97 ЗДвП, уреждащ
хипотезата на спряно на платното за движение превозно
средство поради повреда).
Само по себе си, обаче, нарушението на
установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да
се приеме съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като (и както беше
посочено) е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия
вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие. По делото не се
установява, че ако водачът на л.а. Тойота Ярис“ е peг. № ****** е бил
поставил светлоотразителен триъгълник, е имало
възможност процесното ПТП да не настъпи. Освен това, видно от Протокола за оглед и от заключението по
автотехническа експертиза, при настъпване на процесното ПТП, времето е било
слънчево, видимостта е била добра, асфалтът - сух, пътят е бил без наклони,
неравности и без дупки. Следователно, водачът на лек
автомобил „Фолксваген Поло“ е peг. № ****** е имал
видимост и е могъл да предотврати удара със спрялото МПС, поради
което и въпреки непоставянето на светлоотразителен
триъгълник зад л.а. Тойота Ярис“ е peг. № ****** не е налице елемент от фактическия състав на съпричиняването-обективна
причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите
увреждания (в този смисъл е напр. решение № 21/03.02.2017 г. по т.д. № 437/2016
г. по описа на ВКС, ІІ ТО).
Възражението на ответника е неоснователно.
Относно възражението на ответника за съпричиняване
на вредите от страна на Агенция „П.И.“ (и
други водачи): В
постановените по реда на чл. 290 ГПК, решение № 123/19.06.2012 г. по гр.д. №
171/2011 година по описа на ВКС, ІV ГО, решение № 121/18.09.2014 г по т. д. №
2859/2013 г. по описа на ВКС, І ТО, и решение № 105/06.07.2017 г. по гр.д. №
2604/2016 г. по описа на ВКС, ІV ГО, е прието, че когато вредоносното събитие е
причинено от неколцина, те носят солидарна отговорност за възмездяване на
вредите. В производството по иска за обезщетение за причинените вреди съдът не
е длъжен да изследва съотношението между вината на съпричинителите, тъй като съгласно чл. 53 ЗЗД те отговарят
солидарно, а съгласно чл. 122, ал.1 ЗЗД кредиторът може да търси изпълнение на
цялото задължение от всеки от солидарните длъжници. Съотношението на вината е
предмет на иска по чл. 127 ЗЗД, където предмет на делото са вътрешните
отношения между длъжниците.
Поради
изложеното, определеното по-горе обезщетение не следва да бъде намалявано. Искът
за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде уважен за
сумата от 26 000 лева, а за
разликата до пълния предявен размер, искът е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Съгласно
чл. 432, ал. 1 КЗ, отговорността
на застрахователя е обусловена от отговорността на прекия причинител на
увреждането. При задължение от непозволено увреждане, деликвентът се смята в
забава и без покана и дължи лихва от деня на увреждането (чл. 84, ал. 3 ЗЗД).
Разпоредбите на новия КЗ (в сила от
01.01.2016г.), обаче, предвиждат, че застрахователят дължи лихва за забава от един по- късен
момент. Съгласно чл. 497, ал. 1 , т. 1 и т. 2 КЗ, застрахователят дължи
законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако
не го е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати: 1.
изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства
по чл. 106, ал.
3; 2. изтичането на срока по чл. 496, ал.
1 освен в случаите, когато увреденото лице не е представило
доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал.
3. Съгласно чл. 106, ал. 3 КЗ, когато ползвателят на застрахователната услуга е увредено лице по
застраховки „Гражданска отговорност“ или трето ползващо се лице по други
застраховки, застрахователят го уведомява за доказателствата, които той трябва
да представи за установяване на основанието и размера на претенцията му.
Допълнителни доказателства може да се изискват само в случай че необходимостта
от тях не е можела да се предвиди към датата на завеждане на претенцията и
най-късно в срок 45 дни от датата на представяне на доказателствата, изискани
при завеждането по изречение първо. Чл.
496, ал. 1 КЗ предвижда, че срокът за окончателно произнасяне по
претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по реда на чл. 380
пред застрахователя, сключил застраховката „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, или пред неговия представител за уреждане на претенции.
В
настоящия случай, ищецът е заявил претенцията си пред застрахователя на 20.02.2019
г. С писмо от 02.04.2019 г., ответникът е отказал да заплати обезщетение, от
която дата и дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди.
Претенцията
за законна лихва следва да се отхвърли за периода от 03.03.2018 г. до 01.04.2019 г.
Относно разноските: На основание чл. 78, ал.1 от ГПК, вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Десю
Й.Н., сумата от 1244.10 лева – адвокатско
възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска (1430 х 0.87).
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от
307.20 лева от общо направените
разноски в размер на 850 лева (850 лв. х 0.13), вкл. депозити за свидетел (100
лв.) и експертизи (750 лева). Сумата от
60 лв. – депозит за свидетеля Х.М. не е изплатена, поради което и не следва да
се взема предвид при изчисляване на разноските.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от иска,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд,
сумата от 1170.50 лева, в т.ч.: 1040 лв. - държавна такса и 130.50
лева – депозит за СМЕ (150 лв. х 0.87),
от внасянето на които, на основание чл. 83, ал. 1 ГПК, ищецът е бил освободен.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „З.Д.Ж.и З.“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на С.Я.Д., с ЕГН: **********, действащ
чрез своята майка и законен представител А.И.Т., с ЕГН: **********, и двамата с
адрес: ***, на основание чл.
493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ,
сумата от 26000 лева – главница,
представляваща застрахователно
обезщетение за претърпените от С.Я.Д. неимуществени вреди от ПТП,
реализирано на 03.03.2018 г., на АМ „Тракия“, ведно със законната лихва,
считано от 02.04.2019 г. до
окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ
иска по чл. 493, ал. 1, т. 1 КЗ, вр. чл. 432,
ал.1 КЗ, за разликата над 26 000 лева до
пълния предявен размер от 30 000 лева, както и претенцията за лихва за
забава върху сумата от 26 000 лева, за периода от 03.03.2018 г. до 01.04.2019 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА „З.Д.Ж.и
З.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат Д. Й.Н., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, сумата от 1244.10 лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА С.Я.Д., с ЕГН: **********, действащ
чрез своята майка и законен представител А.И.Т., с ЕГН: **********, и двамата с
адрес: ***, да заплати на „З.Д.Ж.и З.“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 307.20 лева – разноски по
делото.
ОСЪЖДА „З.Д.Ж.и З.“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, на основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 1170.50 лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието на АГЕНЦИЯ „П.И.“, с
адрес: гр. София, пл. „******- трето
лице помагач на ответника
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис
от РЕШЕНИЕТО да се изпрати и на Дирекция „Социално подпомагане“, СО – район „Слатина“ – за сведение.
СЪДИЯ: