Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 13.02.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и двадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

 ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 7502 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 526059 от 05.11.2018 г., постановено по гр. д. № 6979/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 46-ти състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК за признаване за установено, че ответното дружество „Ф.5“ ООД дължи на ищеца на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД сумата от 90,60 лева, представляваща цената на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода м. февруари 2014 г. – м. април 2015 г., ведно с мораторната лихва в размер на 54,83 лева за периода 01.04.2014 г. – 02.11.2015 г., както и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК на 05.11.2015 г. до окончателното изплащане.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД. Оспорва се изводът на районния съд, че ищецът претендира суми от ответника въз основа на договорни отношения. Сочи се, че действително между страните е имало договорни отношения за периода м. 12.2011 г. – м. 04.2013 г. по договор № 8687-429813/04.01.2012 г., който обаче не е бил продължен, като „Т.С.“ ЕАД е доставяло топлинна енергия до процесния имот. Излага се, че в т. 12 от заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е посочено, че длъжникът неоснователно се е обогатил за сметката на ищцовото дружество, съответно дължи връщането на това, с което се е обогатил до размера на обедняването. Намира се, че в хода на исковото производство СРС не е дал правилната правна квалификация на спора и не се е съобрази с издадената заповед за изпълнение. Счита се, че е безспорно обстоятелството, че ответникът е собственик на процесния топлоснабден имот. Поради което се отправя искане решението да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответното дружество „Ф.5“ ООД.

Третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка въззивният съд намира, че атакуваното решението на СРС е недопустимо, съображенията за което са следните:  

Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне съгласно чл. 2 от ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба /чл. 127 от ГПК - на изискванията в посочената разпоредба трябва да отговаря и заявлението за издаване на заповед за изпълнение съгласно чл. 410, ал. 2 и чл. 411 от ГПК, като заповедният съд е длъжен да следи за редовността на заявлението/. Наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум са определящи за вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор.

Предмет на установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, е вземането по смисъла на чл. 410 от ГПК, респ. чл. 417 от ГПК, според изричната норма на чл. 415, ал. 1 от ГПК - установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със заявлението и на което заповедта за изпълнение е издадена /неизпълнение на договорно задължение, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др./. В този смисъл следва да има идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителния иск /като няма пречка заявителят да предяви по исков ред вземане, което е в по-малък размер от това, за което е получил заповед за изпълнение/.

Искът, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, се разглежда по правилата на общия исков процес, като според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 11б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК, в производството по този иск е допустимо да се приемат за съвместно разглеждане друг иск на ищеца - чл. 210, ал. 1 ГПК, насрещен иск - чл. 211 ГПК, инцидентен установителен иск - чл. 212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за съвместно разглеждане с иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК. В мотивите на Тълкувателното решение е посочено, че в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 от ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 от ГПК, може да се предяви осъдителен иск в това производство. 

В разглеждания случай от съдържанието на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което е било образувано ч. гр. дело № 67622/2015 г. по описа на СРС, ГО, 46-ти състав /т. 12/, се установява, че от „Т.С.“ ЕАД е посочено, че длъжникът „Ф.5“ ООД се е обогатил без основание за сметка на дружеството и дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. В исковата молба обаче, с която по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК  са предявени искове за съществуване на вземанията, за които е била издадена заповедта за изпълнение по горепосоченото дело, не са изложени никакви твърдения от страна на „Т.С.“ ЕАД, от които да може да се изведе, че същата претендира стойността на доставената до ответника топлинна енергия подари липсата на сключен между страните договор за продажба на топлинна енергия, съответно да се сочи, че ответникът се е обогатил без основание за сметка на дружеството и дължи да му върне онова, с което се е обогатил, или да се счита, че между страните са налице договорни правоотношения за доставка на топлинна енергия. Или, с разглежданата в настоящото производство искова молба в действителност „Т.С.“ ЕАД не е изпълнило задължението си в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК да предяви установителен иск за съществуване на вземането си, предмет на издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.

Въпреки това, първоинстанционният съд е разгледал искове за реално изпълнение по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и за обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и волята му в тази насока в мотивите на атакуваното решение е изрична. В определението си по чл. 140 от ГПК съдът също изрично е приел, че са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, посочвайки, че ищцовото дружество твърди наличието на облигационно отношение с ответника, като му е указано и че е негова доказателствената тежест да установи наличието на валидно правоотношение между страните по делото. Съответно, въззивният съдебен състав намира, че Софийски районен съд се е произнесъл по искова молба, с която в действителност не е предявен установителен иск за съществуване на вземане, предмет на издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, като се е произнесъл и извън очертания в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което е било образувано ч. гр. дело № 67622/2015 г. по описа на СРС, ГО, 46-ти състав, предмет на спора. Това налага на основание чл. 270, ал. 3 от ГПК първоинстанционното решение да бъде обезсилено, а делото – прекратено.

Воден от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 526059 от 05.11.2018 г., постановено по гр. д. № 6979/2016 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 46-ти състав.

ОБЕЗСИЛВА издадената по ч. гр. дело № 67622/2015 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 46-ти състав, заповед за изпълнение на парично задължение от 24.11.2015 г.

ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 7502/2019 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II-Б въззивен състав.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                                     2.