О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр.Кюстендил,21.04.2020 г.
КЮСТЕНДИЛСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, граждански
състав, в закрито заседание на двадесет и първи април през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Савова
ЧЛЕНОВЕ: Татяна
Костадинова
Калин
Василев
като разгледа докладваното
от съдия Савова в. ч. гр. д. № 144 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл. 413,
ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба от "***"
ЕООД против Разпореждане № 376 от 24.01.2020 г. по ч.гр. д. № 119 по описа на
РС Кюстендил за 2020 г., с което е отхвърлено изцяло заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. № 1727/23.01.2020 г.
В жалбата се поддържа, че атакуваното разпореждане е необосновано и постановено в
нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се, че заповедният съд не е
съобразил обстоятелството, че заповед за изпълнение може да бъде издадена,
респ. отказано да бъде издадена и за част от претендираните суми. Доколкото
сумите за главница, възнаградителна и законна лихва за забава категорично не
произлизат от клаузи с неравноправен характер, то не би следвало да бъде пречка
издаването за заповед за изпълнение за същите.
Алтернативно се
смята за неправилно заключението на първоинстанционния съд, че претендираните
суми се основават на неравноправни клаузи. Счита се, че не е налице неравноправност по смисъла на чл.
143 от ЗЗП.
Поддържа се, че
искането за издаване на заповед и досежно неустойката е основателно, тъй като
предназначението на същата е да обезщети евентуални вреди от неизпълнението на
договора- като обичайните такива са за пропуснати ползи- от пропусната сигурна
възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок
паричната престация; претърпени загуби- евентуалните допълнителни разходи,
които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на
свободния пазар.Твърди се, че не са налице хипотезите за нищожност на
неустойката, визирани в ТР №1/15.06.2010г.по тълк.дело №1/2009г.на ОСГТК на
ВКС, предвид поддържаната обезщетителна функция на процесната неустойка;
респ.дори да се приеме, че същата е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави, а следва да бъде намален нейният размер.
Твърди се и, че
сумата за разходи за извънсъдебно събиране на задължението също е дължима, като
страните са постигнали договореност , подписвайки договора - съгласно чл.10а,ал.1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни
услуги.Освен това, в разпоредбата на чл.19,ал.3,т.1 ЗПК законодателят е
предвидил възможността за начисляване на такива разходи, като ги е изключил при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита .
Иска се отмяна на разпореждането и да се издаде заповед
за изпълнение в цялост за претендираните със заявлението суми.
В съответствие с чл. 413, ал. 2 от ГПК
не е осъществявана от районния съд процедура по връчване на препис от частната
жалба.
Кюстендилският окръжен съд, след като
прецени доказателствата по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното:
Частната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от
процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, против подлежащ на
обжалване акт. Обжалваното разпореждане въззивният съд намира, че е от части
неправилно, поради
следното:
Ч.гр. дело №119/ 2020 г.на РС - Кюстендил е образувано по
заявление от "***" ЕООД за издаване заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК срещу И.Б.К. *** за парично вземане в размер на 500 лв. - главница,
договорна лихва в размер на 69,38 лева за периода от 12.08.2018 г. до 08.02.2019
г., неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 207,06 лева , разходи и
такси за извънсъдебно събиране в размер на 245 лева, законна лихва в размер на
38,06 лева за периода от 13.08.2018 г. до 13.12.2019 г., произтичащи от договор
за паричен заем с № 5451154/13.07.2018г., сключен между "***" ООД и И.Б.К.,
които вземания са прехвърлени с рамков договор за прехвърляне на парични
задължение (цесия) от 01.12.2016 г. и приложение № 1 към същия от 01.04.2019
г., в полза на "***" ЕООД, както и законната лихва, считано от
постъпване на заявлението в съда / 22.01.2020г./ до изплащане на
вземането, а също и
сторените деловодни разноски — 25.00 лв. внесена държавна такса и
възнаграждение процесуално представителство на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК в общ
размер на 200.00 лв., от които 50 лв. по чл. 13, т.2 от НЗПП за подготовка на
документи за завеждане на дело и 150 лв. по чл. 26 от НЗПП за защита по
заповедно производство.
В т. 12 на заявлението се посочва, че
съгласно договора, кредиторът
се е задължил и е предоставил на заемателя паричен заем в размер на 500 лв., като с
подписване на договора кредитополучателят е удостоверил получаване на
сумата.Уговорено е да бъде върната същата сума/500лв./ ведно с дължима
договорна лихва в размер на 69,38лв.на 7 равни месечни вноски. Съгласно договорните клаузи длъжникът се е задължил в 3-дневен срок от подписване на договора да предостави на заемателя
обезпечение на задълженията му по договора, а именно: чрез поръчителство, като поръчителят
да отговаря на изброени условия, или банкова гаранция с бенефициер заемодателят. Поради неизпълнение на
това задължение и съгласно уговореното между тях, заемодателят е начислил
неустойка в размер на 207,06
лв. за периода от 17.07.2018г. /трети ден след усвояване на заемната сума/ до датата на падежа
– 08.02.2019
г.
Освен това в т. 12 на заявлението е
пояснено, че съгласно договора и тарифата на „***“ при забава на плащане на погасителна
вноска,
кредитополучателят дължи на кредитодателя разходите на последния за изпращане на sms-и,провеждане на телефонни разговори,изпращане на писма,
покани и електронни съобщения за събиране на просрочено вземане, а при
дългосрочна забава /определен в договора брой дни/ - и за дейността на лице, което осъществява и администрира
дейността по извънсъдебно събиране на задължението, като общо тази сума възлиза на 245 лв.
Заявлението по чл. 410 от ГПК е
отхвърлено изцяло, като първоинстанционният съд е счел за нищожна
клаузата на чл.2,ал.1,т.5 от договора по отношение размера на договорната лихва
по кредита, предвид противоречието й с чл.12,ал.1т.8 от ЗПК и чл.26,ал.1,пр.2 ЗЗД – противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва, въведена като критерий
за допустим размер на договорната лихва.
КнРС е счел за
нищожна и договорната клауза за неустойка по чл.4,ал.2 от договора- за
неизпълнение на договорно задължение по чл.4,ал.1 от същия договор - като противоречаща на добрите нрави,уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и
констатирано кумулиране на неустойката за забава с мораторната лихва, което е
недопустимо.
Като нищожни са
счетени и клаузите за дължимост на разходи и такси за извънсъдебно събиране на
вземането, уговорени в чл.11 от договора , предвид липсата на доказателства за
извършване на посочените действия, като освен това първоинстанционният съд е
счел, че с клаузата се прикрива всъщност неустойка за забава, а съгласно
императивната норма на чл.33,ал.1 ЗПК при забава на кредитора се дължи
единствено мораторната лихва.
Предвид горното, настоящият състав намира от правна
страна следното:
За да бъде уважено искането за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва
да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и
3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед
индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане,
както и да се установява изискуемостта му. Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2
и т. 3 от ГПК, задължава съда служебно да извърши проверка дали искането не
противоречи на закона или на добрите нрави или дали не се основава на
нервноправна клауза.
При анализа на посоченото в заявлението заемно правоотношение
се установява, че с оглед качеството на кредитополучателя- физическо лице, по своята правна
характеристика отговаря на договор за потребителски кредит, при което освен
нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на кредитополучателя
на "потребител" приложимите норми са и тези на Закона за защита на
потребителите - съгласно чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 - 148 ЗЗП, като чл. 146,
ал. 1 ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко
противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в
икономическо отношение страна.
По отношение на породеното между
страните облигационно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите
на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение
представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите
са изискуеми при самото му сключване. При недействителност на договора на
основание сочената разпоредба, съобразно разпоредбата на чл. 23 ЗПК
потребителят следва да върне чистата стойност по договора за кредит, но не
дължи лихва или други разходи по договора, т.е. при всикчи случаи следва да бъде издадена
заповед за незабавно изпълнение за дължимата главница по кредита.
При посочените в заявлението
обстоятелства, на които заявителя основава вземането си за главница и договорна
(възнаградителна) лихва,
необосновано районният съд е приел, че претенцията следва да се отхвърли поради
констатирана от КнРС вероятна неравноправност на договора, визирайки
договорната лихва, неустойката и сумите за разходи и такси за извънсъдебно
събиране на вземането.
На първо място, с депозираното
заявление по чл. 410 от ГПК жалбоподателят е претендирал сума в размер на 500 лв. –главница, произтичаща
от договор за паричен заем
с № 5451154/13.07.2018г.
и договорна (възнаградителна) лихва върху усвоената сума в размер на 69,38 лева за периода от 12.08.2018 г.- датата на първия падеж - до 08.02.2019 г. – датата на крайния падеж за
погасителните вноски, които са определени в размер на 81,34лв.всяка – т.е.общо
569,38лв.- която сума включва главница и договорна лихва.
Договорът за паричен заем е
сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин.
Посочена е чистата стойност на кредита, както и размерът на погасителните
вноски – техния брой и падеж .
Не се
установява договорът да е сключен при заобикаляне на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, установяваща, че максималният размер на годишният процент на
разходите не може да е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Установеният в договора размер на
годишния процент на разходите от 49,46 % e
съобразен с изискванията на посочената разпоредба. Съдът достигна до този
извод, съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент към момента на
възникване на правоотношението по договора за кредит, увеличен с 10 процентни
пункта. Годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е
определен в Постановление № 100 от 29.05.2012
г. на МС и е в размер на основния лихвен процент на Българската народна
банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10
процентни пункта. В този смисъл не се установява да е налице и противоречие с
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Уговореният
с разпоредбата на чл. 2 от договора размер на възнаградителната лихва от 40,30 % не е
недействителен, поради противоречието на посочената разпоредба с добрите нрави.
Преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестността в гражданските
и търговски правоотношения, размерът на уговорената възнаградителна лихва е в
съответствие с присъщите й функции – а именно да представлява възнаграждение за
предоставения за ползване финансов ресурс, от който кредитиращата институция се
лишава за срока на действие на договора. Поради това, КнОС намира, че за тези
суми, ведно с лихвата за забава, следва да бъде издадена заповед за изпълнение.
Съдът
обаче намира, че договорът за заем е частично недействителен – досежно клаузата
на чл. 4,ал.2 от договора, с която е уговорена неустойка за неизпълнение на задължението
за учредяване на обезпечение в установения в разпоредбата на чл. 4, ал. 1
от договора вид, респ.неоснователна е претенцията
за разходи за принудително събиране на вземане , посочена от КнРС като
основаваща се на клаузата на чл. 11 от договора.
На
кредитополучателя е отпуснат паричен заем в размер на 500 лв., а
уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в размер на 207,06 лева.
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от
15.07.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. В цитираното тълкувателно решение е посочено, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване
на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от
следните примерно изброени критерии: 1. естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.Следва да
се посочи, че освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на
неустойката може да се придаде и санкционна функция.
В случая,
неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното
неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с размер, около половината
от този на главницата, съдът намира за установено в разрез с добрите
нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено
допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения годишен процент на
разходите. По изложените съображения неустоечната клауза е недействителна и
съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част
договорът изобщо не е породил правно действие и правилно заявлението е
отхвърлено в тази част.
Претенцията
за разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението, според
твърденията на заявителя , е възникнала под условие за настъпил падеж на главните задължения. Съгласно чл. 33,
ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, каквато в случая е претендирана
наред с вземането за такса разходи. С уговарянето на таксата на практика се
постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и се въвежда допълнително
плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника.
Подобна клауза противоречи на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследва забранена от
закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава.
Съгласно
чл. 10а, ал. 4 ЗПК видът, размерът и действието, за което ще се събират таксите,
следва да бъдат точно и ясно определени в договора. В т. 12 на заявлението
твърдените разходи са посочени общо и не става
ясно как точно е определен размерът на това задължение. От тази
неопределеност на задължението за възстановяване на разходи следва, че то не е ясно
и претендирането му в този вид отново противоречи на принципите на
добросъвестност и равнопоставеност на страните в договорното правоотношение.
С оглед изложеното, разпореждането в частите, с които е отхвърлено
заявлението за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК за неустойка за
неизпълнение на задължение в размер на 207,06 лева за посочения период и за разходи и такси за извънсъдебно събиране в размер на 245 лева следва да бъде потвърдено, а в останалите части
следва да бъде отменено като неправилно и да бъдат дадени указания за издаване
на заповед за ипълнение за претендираните суми.
Заявителят е прендирал и сторените деловодни разноски
— 25.00 лв. внесена държавна такса и възнаграждение процесуално
представителство на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК в общ размер на 200.00 лв. от които
50 лв. по чл. 13, т.2 от НЗПП за подготовка на документи за завеждане на дело и
150 лв. по чл. 26 от НЗПП за защита по заповедно производство
С оглед на вида и количеството на извършената от
юрисконсулта дейност и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, съдът не присъжда пълния
претендиран от заявителя размер на юрисконсултско възнаграждение (чл. 1 НЗПП).
Делото е с малък материален интерес, извършената от юрисконсулта работа се
състои в попълване на бланково заявление по множество еднотипни заповедни
производства, поради което съдът определя възнаграждението на 100 лв.
Съдът намира, че заявителят неоснователно претендира
за настоящото производство разноски в размер на 50 лева – за подготовка на
документи за завеждане на дело по чл. 13, т. 2 НБПП, тъй като от цитираната
разпоредба се установява, че такова възнаграждение се дължи само за правна
помощ по чл. 21, т. 1 и т. 2 ЗПП, но не
и в случай на процесуално представителство по чл. 21, т. 3 ЗПП. Освен това,
съдът намира, че разноските за подготовка на документи за завеждане на дело не
се дължат отделно, а се включват в осъщественото от юрисконсулта процесуално
представителство.
Претендираните от заявителя разноски следва да бъдат
присъдени съобразно с уважената част от заявлението за издаване на заповед за
изпълнение или за сумата от 14,33лв. за държавна такса от общо заплатения размер от 25
лв. и за сумата от 57,33лв. – юрисконсултско възнаграждение от общо
определения размер на последното от 100 лв.
Предвид изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ Разпореждане № 376/
24.01.2020 г. по ч. гр. д. № 119/2020 г. на РС-Кюстендил, в частта, с която е оставено без уважение искането на
"***" ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
срещу И.Б.К. за парично вземане в размер на 500лв. -главница, договорна лихва в
размер на 69,38 лева
за периода от 12.08.2018
г. до 08.02.2019
г., законна лихва в размер на 38,06
лева за периода от 13.08.2018г.- 13.12.2019 г., произтичащи от договор за паричен заем с № 5451154/13.07.2018г., сключен между „***“ООД,
ЕИК *********, и И.Б.К. ,
които вземания са прехвърлени с рамков договор за прехвърляне на парични
задължение (цесия) от 01.12.2016
г. и приложение № 1 към същия от 01.04.2019
г., в полза на "***" ЕООД, както и законната лихва, считано от
постъпване на заявлението в съда /22.01.2020
г./ до изплащане на вземането, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ в
полза на "***" ЕООД, вписано в Търговския регистър при Агенция по
вписвания с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление:
гр. *, представлявано от Р. А. и Т.К., против И.Б.К., ЕГН **********, с адрес ***;
за парично вземане в размер на 500 лв. -главница, договорна
лихва в размер на 69,38
лева за периода от 12.08.2018 г. до 08.02.2019 г., законна лихва в размер на 38,06 лева за периода от 13.08.2018г.-
13.12.2019 г.; произтичащи от договор за паричен заем с № 5451154/13.07.2018г., сключен между „***“ООД,
ЕИК *********, и И.Б.К. ,
които вземания са прехвърлени с рамков договор за прехвърляне на парични
задължение (цесия) от 01.12.2016
г. и приложение № 1 към същия от 01.04.2019
г., в полза на "***" ЕООД, както и законната лихва, считано от
постъпване на заявлението в съда /22.01.2020
г./ до изплащане на вземането; както и сторените деловодни
разноски, съобразно уважената част: 14,33 лева
внесена държавна такса и възнаграждение процесуално представителство на осн.
чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 57,33 лева.
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане № 376/ 24.01.2020 г. по ч. гр. д. № 119/2020г. по описа на КнРС, в
останалите обжалвани части.
ВРЪЩА
делото на КнРС за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК, съобразно дадените
указания.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.