№ 2966
гр. София, 06.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Георги Стоев
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20221100508230 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.
С решение № 20038158 от 26.05.2022 г. по гр.д.№ 37662 по описа за
2020 г. на СРС, Второ ГО, 178 състав се: ПРИЗНАВА за установено по
предявените по реда на чл. 422 от ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1
от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 от ЗЗД, във вр. с чл. 9, ал. 1 от З. и чл. 86 от ЗЗД,
че ответникът П. Ц. Г.-Ц., дължи на ищеца „К.И.“ АД, сумата от 585,01
лева, представляваща главница по сключен онлайн договор за потребителски
кредит „Екстра“ № 59618 от 27.07.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК - 02.06.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането; сумата от 75 лева, представляващи договорна лихва за периода от
27.01.2017 г. до 31.05.2017 г., както и сумата от 8,82 лева, представляващи
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва за периода от
28.12.2016 г. до 31.05.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК от 11.12.2019 г. по ч. гр. дело № 36552/2017 г. на СРС, II
ГО, 178 състав, поправена по реда на чл. 247 от ГПК с разпореждане №
20210482 от 29.09.2020 г., постановено по същото дело, КАТО ОТХВЪРЛЯ
иска за главница по договора за кредит за сумата над 585,01 лева до пълния
претендиран размер от 750,01 лева, иска за сумата от 546,82 лева – такса
„Гарант“ за периода от 27.07.2016 г. до 31.05.2017 г., иска за договорната
1
лихва за сумата над 75 лева до пълния предявен размер от 135 лева и за
периода от 27.07.2016 г. до 26.01.2017 г., както и иска за обезщетението за
забава в размер на законната лихва за разликата над 8,82 лева до 27,55 лева и
за периода от 28.11.2016 г. до 27.12.2016 г.
Постъпила е въззивна жалба от П. Ц. Г.-Ц., ответник пред СРС.
Твърди се, че решението е неправилно и необосновано. Сочи, че по
делото не било доказано наличието на договорно правоотношение. Счита, че
представената разписка не установява такова, нито доказва получаването на
сумата. СРС се позовал единствено на факта, че ответницата е погасила три
вноски, но липсвали доказателства, че именно ответницата ги е направила.
Погасяването можело да бъде направено от което и да е трето лице.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и да
се постанови друго, с което претенциите да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор от въззиваемия, ищец пред СРС- „Кредит-ИНС“
АД. Излагат се доводи за неоснователност на въззивната жалба и правилност
на решението на СРС в частта, в която претенциите са били уважени. Счита,
че претенцията му е доказана от събраните по делото доказателства. Не били
допуснати сочените от въззивника процесуални нарушения. Правилно СРС
бил приел, че страните са обвързани от договорна връзка. Такава била
сключена по електронен път. Представен бил и хартиен вариант на сключения
он-лайн договор съгласно чл.184, ал.1,изр.1 ГПК. Съгласно чл.180 ГПК
частните документи се ползвали с формална доказателствена сила за
авторството им като се арг. и с чл.3, ал.1 ЗЕДЕУУ с предишно заглавие
ЗЕДЕП. Противно на соченото от въззивницата, от приобщената по делото
справка извлечение от 27.07.2016 г. от електронната система на еРау за
извършения превод, както и от приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза, било видно че на 27.07.2016 г. от страна на ищеца била
предоставена на П. Ц.Г.-Ц., сумата от 1000 лв. Като основание за превода
било посочено „договор № 59618/27.07.2016 г.“. Ответницата била усвоила
предоставената й сума на 27.07.2016 г. на каса „Изипей“ АД като се
подписала и изписала собственоръчно имената си. От всички тези
доказателства се установявало възникването на договор за заем. Претендират
се разноски.
По допустимостта на жалбата:
За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 15. 06.2022
г. Въззивната жалба е подадена на 29.06. 2022 г.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване в частта в която искът по чл.422,
ал.1 ГПК вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД е бил уважен. Следователно въззивната
жалба е допустима.
В частта в която претенциите на ищеца са били отхвърлени,
решението като необжалвано е влязло в сила.
2
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
издадена на 11.12.2019 г. от СРС, ГО, 178 с-в по ч.гр.д.№ 36552 по описа за
2017 г., е била връчена на длъжника по реда на чл.47 ГПК.
СРС е дал указания до заявителя по чл.415, ал.1 ГПК, които са
достигнали до знанието му на 21. 07.2020 г. Исковата молба е предявена на
14.08.2020 г. Видно от петитума на същата, предявените за установяване
вземания съответстват на тези посочени в заявлението, т.12.
Заповедта за изпълнение е поправена с разпореждане № 20210482 от
29.09.2020 г. относно основанието на което се претендира сумата в размер на
546,82 лв. като вместо договорна лихва е посочено такса „Гарант“, както е
посочено в заявлението, а относно сумата в размер на 750,01 лв.- главница по
договор за кредит.
Следователно първонистанционният съд се е произнесъл във
валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че в
настоящия случай от представените по делото писмени доказателства, както и
от приетото по делото и неоспорено от страните заключение по съдебно-
счетоводната експертиза, на което съдът е дал вяра като обективно изготвено,
безпристрастно и кореспондиращо с останалите събрани по делото писмени
доказателства, се установявало, че страните са обвързани от валидно
облигационно правоотношение, възникнало по силата на договор за
потребителски кредит № 59618 от 27.07.2016 г., сключен по реда на чл. 6 от
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) - от
разстояние. От приетите по делото разписка и счетоводна експертиза, се
установявало, че заетата сума в размер на 1000 лева е предоставена на
получателя по сметка, открита в EasyPay, съгласно разписка за извършване на
плащане № 2000000107905 669 от 27.07.2016 г., а ответницата извършвала и
плащания по кредита, поради което възражението, че не е доказано, че заетата
сума е предадена, било неоснователно.
В настоящия случай кредитът бил отпуснат за 12 месеца от дата на
подписване на договора, като крайният срок за неговото изплащане е
27.07.2017 г. и при фиксиран лихвен процент в размер на 36,00%, намален с
50% или 18%, при общо дължима възнаградителна лихва в размер на 180,00
лева за целия срок на кредита. По договора била начислена и такса „Гарант“ в
общ размер на 740,00 лева, плащането на която било разсрочено на 12
месечни вноски в размер на 61,67 лева, които били платими с главницата или
общо дължимата сума по кредита е в размер на 1920 лева.
Към процесния договор освен относимите норми на ЗПФУР,
приложение, на основание чл. 9, ал. 1 от закона, намирали и разпоредбите на
3
Закона за потребителския кредит (ЗПК), както и Закона за защита на
потребителите (ЗЗП). Приел е, че ответницата има качеството на потребител
по смисъла на параграф 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, съгласно който „потребител“
било всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които
не били предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон
действало извън рамките на своята търговска или професионална дейност. По
делото не било проведено доказване, че заетите средства са ползвани от
кредитополучателя във връзка с евентуално осъществявана от него търговска
или професионална дейност.
Като се е позовал на установената в ЗЗП принципна забрана на
неравноправните клаузи в договор, сключен с потребител, и които там били
прогласени за нищожни, освен ако са индивидуално уговорени (чл. 146, ал. 1
от ЗЗП, е приел, че уговорката за възнаградителна лихва може да се приеме
за неравноправна по чл. 145, ал. 2 от З., ако не е достатъчно ясна и
разбираема, доколкото изискването за изразяване на ясен и разбираем език се
прилагало дори когато клаузата попада в обхвата на понятието „основен
предмет на договора“ (в този смисъл била т. 1 от диспозитива на решението
по дело С-186/16 на С., както и Решение № 67 от 12.09.2019 г. по т. д. №
1392/2018 г. на I ТО на ВКС). Изискване за яснота и разбираемост на клаузите
на договора за кредит било поставено и в чл. 10, ал. 1 от ЗЗП. В случая, тези
изисквания били спазени. На първо място в чл. 3.1 от Договора било
посочено какъв е размерът на възнаградителната лихва – 36%, намален с 50%.
Освен това в договора била фиксирана дължимата сума на месечната вноска,
както и каква част от нея цифром представлява възнаградителната лихва и в
какъв процент е възнаградителната лихва, която се начислявала, като това
перо и като процент, и като сума било отделено от останалите разходи по
кредита – лист 13. Ето защо изискването за писмена форма и ясен и
разбираем език на клаузите в случая било изпълнено. Изискването договорна
клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполагало, че при
договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на
кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да
вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Това
изискване било спазено, защото на потребителя бил предоставен погасителен
план и калкулация на дължимото. Изчисленият били ясни и не предизвиквали
съмнение каква е крайната сума, която кредиторът очаква потребителят да му
заплати. Ето защо цялата относима информация, която позволявала на
потребителя да прецени икономическите последици от клаузите на договора
за финансовите му задължения била предоставена, съгласно разрешението в
постоянната практика на СЕС (т. 47 по дело С-484/08), което било в смисъл,
че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с
продавача или доставчика от гледна точка както на позицията му в
преговорите, така и на степента на информираност.
Основателно, обаче, било възражението на ответника за нищожност на
клаузата, предвиждаща заплащане на такса „Гарант“ като СРС е изложил
подробни мотиви за това. В тази си част първоинстанционното решение не е
4
предмет на въззивната жалба поради което настоящата инстанция не намира
за необходимо да ги излага.
От заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза
/СЧЕ/, се установило, че ответницата е извършила плащания, които били
осчетоводени редовно от ищеца, на сумата в общ размер от 490 лева, както
следва: на 29.08.2016 г. на сумата от 160 лева, която била прихваната от
ищеца към задължението за главница в размер на 83,33 лева, 15,00 лева за
лихва, 61,67 лева за такса „Гарант“; на 05.10.2016 г. на сумата от 160 лева,
която била прихваната от ищеца към задължението за главница в размер на
83,01 лева, 15,00 лева за лихва, 61,67 лева за такса „Гарант“ и на 30.11.2016 г.,
на сумата в размер на 170,00 лева, която била прихваната от ищеца към
задължението за главница в размер на 83,65 лева, 22,13 лева за лихва, 61,67
лева за такса „Гарант“ и 2,87 лева за наказателна лихва.
Тъй като съгласно договора главницата и възнаградителната лихва се
дължали на 12 равни месечни вноски, то дължимата месечна сума по
договора, след изваждане на такса „Гарант“, която СРС е приел за
недължима, възлизала на 83,33 лева за главница (1000/12) и 15 лева за
възнаградителна лихва (180/12) или размерът на месечната погасителна
вноска, изчислена от съда по реда на чл. 162 от ГПК, след припадане на
таксата „Гарант“, възлизала на 98,33 лева, дължима на 27-мо число от месеца,
след 27.07.2016 г.
Плащанията, извършени от ответницата следвало да бъдат отнесени към
съответните вноски – за август 2016, септември 2016, октомври 2016 г.,
ноември 2016 г., които били погасени изцяло. Остатъкът от 96,68 лева,
получен след като от сбора на платените суми се извадели четири пълни
вноски (490 -393,33), следвало да бъде отнесен по реда на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД,
изцяло към лихвата за месец декември от 15 лева и 81,67 лева към главницата
от 83,33 лева, като оставал непогасен остатъкът от главница за месец
декември 2016 г. в размер на 1,66 лева. Ето защо ответницата дължала
остатъка от 585,01 лева за главница по договора за кредит, и 105 лева за
възнаградителна лихва за 27.01.2017 г. до 27.07.2017 г. Тъй като ищецът
претендирал лихвата, дължима само до 31.05.2017 г., от сумата в размер на
105 лева за целия период на договора, следвало да се извадят дължимите суми
за лихва с падеж 27.06.2017 г. и 27.07.2017 г. в размер на 30 лева и на ищеца
следвало да се присъди сумата от 75 лева за лихвата, дължима за периода от
27.01.2017 г. до 31.05.2017 г., така както била заявена крайната дата на
претенцията, а за периода от 27.07.2016 г. до 26.01.2017 г. както и за сумата
над 75 лева до пълния предявен размер от 135 лева искът е отхвърлен като
неоснователен. Искът за главница следвало да се уважи за сумата от 585,01
лева, а за разликата над 585,01 лева до претендирания размер от 750,01 лева
като неоснователен е отхвърлен.
По отношение на законната лихва за забава върху вноските, сумата
следвало да бъде изчислена по реда на чл. 162 от ГПК, считано от деня
следващ падежа на всяка непогасена вноска на основание чл. 84, ал. 1, предл.
първо ЗЗД, така както било уговорено в договора. Тъй като ищецът бил
посочил, че претендира мораторната лихва за периода от 28.11.2016 г. до
5
31.05.2017 г., не следвало да му бъде присъдена лихва за забава върху
вноската за месец ноември 2016 г., която била погасена изцяло, а такава му се
следвало върху остатъка от вноската за месец декември 2016 г., считано от
деня, следващ падежа – 28.12.2016 г. до 31.05.2017 г. Аналогично
изчисление СРС е извършил и за вноските за януари, февруари, март, април и
май 2017 г. Сборът на обезщетението за забава в размер на законната лихва по
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху всяка дължима вноска от деня на забавата до
крайната дата, до която била заявена претенцията – 31.05.2017 г., изчислено с
помощта на онлайн калкулатор за законна лихва, бил в размер на 8,82 лева, за
която сума искът е приет за основателен. За разликата над 8,82 лв. до 27,55
лв. и за периода от 28.11.2016 г. до 27.12.2016 г. претенцията е приета за
неоснователна и като такава отхвърлена.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. о т Закона за потребитеския кредит
(ЗПК) "договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко физическо лице
или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на
своята професионална или търговска дейност.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит
съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако
документът е на хартиен или друг траен носител, като по ясен и разбираем
начин сочи клаузите, в два екземпляра - по един за всяка от страните по
договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК "траен носител" е всеки носител,
даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана до него
информация по начин, който позволява лесното й използване за период от
време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и
който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация/.
ЗПК допуска сключването на договор за потребителски кредит от
разстояние - по правилата на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР)- арг по чл. 5, ал. 9, ал. 13 от ЗПК. Договорът за
потребителски кредит отговаря на определението за финансова услуга по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР. Съгласно § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР
"средство за комуникация от разстояние" е всяко средство, което може да се
използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
С отговора по исковата молба, депозиран в срока по чл.131 ГПК,
особения представител на ответницата е навел възражение за нищожност на
6
договора поради липса на съгласие, липса на подпис, виж л.61 по делото пред
СРС.
Разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕП приравнява електронния документ
на писмения такъв, следователно даденото в практиката на ВКС разрешение
относно връчването на писмени изявления следва да намери приложение и
относно електронните документи.
Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се
представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от
страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на
електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за
авторството на изявлението и неговото съдържание. В случая ответницата не
е поискала представянето на електронните документи, представени на
хартиен носител /договор, Общи условия/. Видно от отразеното в съдебния
протокол за първото по делото публично съдебно заседание, особеният
представител на ответницата е заявил, че няма доказателствени искания. При
това положение настоящата инстанция счита, че документите, представени от
ищеца следва да бъдат ценени като доказателства в съответствие с
разпоредбата на чл. 184, ал. 1 ГПК; преписът е годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание /в този
смисъл решение № 77/17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/14 г. на ВКС, IV ГО; опр.
№ 838/21.11.2016 г. по гр. д. № 2687/6 г. на ВКС, IV ГО; решение №
70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/12 г. на ВКС, IV ГО/.
По делото от страна на ответника са представени три броя разписки за
заплащане на общата сума в размер на 490 лв. Това обстоятелство е
констатирано и от заключението на вещото лице по допуснатата, изслушана и
приета по делото /пред СРС/ съдебно-счетоводна експертиза. В отговор на
задача № 1 вещото лице е посочило, че са му предоставени доказателства за
извършване на паричен превод на основание сключения с ответницата
договор от 27.07.2016 г. в размер на 1000 лв. в полза на П. Ц. Г.-.Ц.. За
превода дори е платена такса в размер на 4,84 лв. Видно от заключението,
отговор на задача № 2, счетоводството на ищцовото дружество е водено
редовно, виж л. 91 по делото пред СРС. Заключението не е било оспорено от
страните поради което правилно е кредитирано от СРС, кредитира се и от
настоящата инстанция като компетентно изготвено.
Несъответен на събраните по делото доказателства е довода на особения
представител на въззивницата, че трето задължено лице било отговорило, че
не е извършен превод на сумата в размер на 1 000 лв. в полза на ответницата.
Видно от отговора от 16.02.2022 г. това трето задължено лице е посочило, че
срока за съхраняване на документи е 5 години поради което за периода преди
01.02.2017 г. такива не се съхраняват.
С оглед гореизложените мотиви въззивната инстанция намира за
правилен извода на СРС, че страните са сключили договор за потребителски
кредит № 56618/27.07.2016 г. от разстояние като ищцовото дружество е
изпълнило задължението си за предоставяне в полза на ответницата
7
уговорената сума в размер на 1000 лв.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции в
обжалваната си част първоинстанционното решение следва да се потвърди.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивницата разноски не се следват, а и
такива не са направени.
Въззиваемият претендира разноски в размер на 600 лв.-
аддв.възнаграждение в размер на 400 лв. и 200 лв. –разноски за особен
представител; същите са реално извършени.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Същото е основателно- към момента на сключване на договора за
правна защита и съдействие минималният размер по чл.7, ал.2, т.1 от НМРАВ
е 300 лв.
Ето защо като се има предвид материалния интерес, липсата на правна и
фактическа сложност на въззивното производство, съдът приема, че следва да
се присъдят разноски за адв.възнаграждени ев размер на 300 лв.
Или разноски в общ размер на 500 лв.
Въззивницата е останала задължена за държавна такса за въззивното
обжалване, поради което на основание чл.77 ГПК същата следва да бъде
осъдена да заплати такава по сметката на СГС, в размер на 75 лв.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20038158 от 26.05.2022 г. по гр.д.№
37662 по описа за 2020 г. на СРС, Второ ГО, 178 състав, в частта в която се:
ПРИЗНАВА за установено по предявените по реда на чл. 422 от ГПК искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 от ЗЗД, във вр. с
чл. 9, ал. 1 от З. и чл. 86 от ЗЗД, че ответникът П. Ц. Г.-Ц., дължи на ищеца
„К.И.“ АД, сумата от 585,01 лева, представляваща главница по сключен
онлайн договор за потребителски кредит „Екстра“ № 59618 от 27.07.2016 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК -
02.06.2017 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 75 лева,
представляващи договорна лихва за периода от 27.01.2017 г. до 31.05.2017
г., както и сумата от 8,82 лева, представляващи обезщетение за забавено
плащане в размер на законната лихва за периода от 28.12.2016 г. до
31.05.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК от 11.12.2019 г. по ч. гр. дело № 36552/2017 г. на СРС, II ГО, 178 състав,
поправена по реда на чл. 247 от ГПК с разпореждане № 20210482 от
8
29.09.2020 г., постановено по същото дело, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА П. Ц. Г.-Ц., ЕГН **********, гр.София, ж.к.*******“,
бл.*******, съдебен адрес: гр.София, ул.“*******-партер-адв. Х., да заплати
на „К.И.“ АД, ЕИК *******, съдебен адрес: гр.София, бул.“******* № 85,
ет.мецанин- адв.Р.Д., сумата в размер на 500 лв.-разноски пред въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА П. Ц. Г.-Ц., ЕГН **********, гр.София, ж.к.*******“,
бл.*******, съдебен адрес: гр.София, ул.“*******-партер-адв. Х., да заплати,
на основание чл.77 ГПК , по сметката на СГС, сумата в размер на 75 лв.-
държавна такса за въззивното обжалване.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9