Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№………….
Гр.София, 28.07.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ, IV” в” състав, в открито съдебно заседание,
проведено на шестнадесети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена
Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка
Чолева
Мл.съдия Светлана Петкова
при
участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от
съдия Зл.Чолева гр.дело № 3745 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
Обжалва се решение
№ 531131 от 10.11.2018год., постановено по гр.дело № 4506 /2018г., по описа на СРС, 74
състав, с което по обективно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с
чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86,ал.1 от ЗЗД е признато за
установено, че Н.Д.Д. и В.Н.Д. дължат на „Т.С.“ ЕАД при условията на разделност
/всеки по 1/2/ от общата сума от 1 532,61лв.- главница, представляваща
неиздължена цена на доставена топлинна енергия за периода м.05.2014г.-
м.04.2017г. за ап.№ 4 в гр.София, ж.к.Люлин, бл.954, ет.2, ведно със законната
лихва от 26.10.2017г.- до окончателното изплащане и от общата сума от
173,48лв.- мораторна лихва върху главницата за периода 16.09.2015г.-
18.10.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело №
76119/2017г. по описа на СРС, 74 състав. Решението се обжалва и в частта, с
която Н.Д.Д. и В.Н.Д. са осъдени да заплатят на
„Т.С.“ ЕАД – сумата от 759,12лв.- разноски по делото за заповедното и
исковото производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Въззивниците-ответници
, Н.Д.Д. и В.Н.Д.
заявяват искане за отмяна на обжалваното решение като постановено в нарушение
на процесуалните правила, в нарушение на приложимите материално-правни норми и
като неправилно, поради неправилна преценка на събраните по делото
доказателства от първоинстанционния съд. Подробни съображения , с които
мотивират искането си за отмяна на атакуваното решение и вместо него-
постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени,
въззивниците развиват в жалбата и писмени бележки на процесуалния им
представител- адв. Г.Д.. Заявяват искане за присъждане на направените по делото
разноски.
Въззиваемата страна , „Т.С.“ ЕАД – не депозира писмен отговор на
жалбата в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. В съдебно заседание заявява становище за
неоснователност на жалбата. ПРетенидра присъждане на разноски за въззивното
производство. При условията на евентуалност поддържа възражение по чл.78,ал.5
от ГПК – за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от
въззивниците.
Третото
лице- помагач на ищеца „Б. ООД – не заявява становище по жалбата.
Софийски градски съд, като взе предвид
становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в
рамките на въззивната жалба, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок , от легитимирани лица и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана
по същество.
При
извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът
дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени
с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.
Между страните
по делото няма спор, а и от приетото и неоспорено заключение на СТЕ се
установява, че процесният недвижим жилищен имот е топлофициран, тъй като се
намира в топлофицирана сграда. Съдът приема, че от събраните по делото
доказателства се установява, че ответниците
имат качеството на клиенти на топлинна енергия за битови
нужди по смисъла на чл.150,ал.1 от ЗЕ и пар.1,т.2“а“ от ЗЕ, като съсобственици
на процесния топлоснабден имот, като този факт се установява и от представения
по делото нот.акт № 120, том ІІ по нот.дело № 289/2006г. Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от
ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие - на клиентите на топлинна енергия за битови нужди,
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР. В този смисъл
са и разясненията, дадени с ТР № 2/ 15.05.2018г. по т.дело № 2/ 2017г.
на ОСГК на ВКС. Следователно между страните- ищеца , в качеството му на
топлопреносно предприятие и ответниците- в качеството на клиенти на ТЕ за
процесния период от време се установява наличието на сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия
за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение на ДКЕВР № ОУ-02/
03.02.2014г., публикувани във вестник „24
часа“ – броя от 10.02.2014г. и вестник „ 19 минути“, броя от 10.02.2014г. в
сила от 12.03.2014г. и Общите условия, одобрени с решение Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във в-к „Монитор“ броя от
11.07.2016г. В случая съдът съобразява и разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ,
която предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в
Общите условия /ОУ/ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да
внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия. Ответниците не твърдят и не установяват да са упражнили
правото си да възразят по горепосочения начин срещу Общите условия, поради
което съдът намира, че са ги приели. С оглед изложените мотиви настоящият съдебен състав приема, както
законосъобразно е прието и от първата инстанция, че за исковия период от време
между ищеца и ответниците е съществувало валидно облигационно правоотношение, с
предмет – доставката на топлинна енергия за битови нужди за процесния имот.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл.139 – чл.148 от ЗЕ и в Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.- отм, но приложима към
исковия период от време по аргумент от чл.14 от ЗНА/. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл.155, ал.1,
т. 2 от ЗЕ и уговореното в Общите условия сумите за топлинна енергия за
процесния период са начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, за
които са издадени фактури, като след края на отоплителния период са изготвени
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. За имота
на ответната страна са издадени фактури по прогнозни месечни вноски за
процесния период от време и изравнителни сметки, изготвени въз основа на
документите за индивидуален отчет. От тези документи, представени по делото и проверени от вещото лице,
изготвило приетата по делото и неоспорена СТЕ, се
установява стойността на действително доставената ТЕ за имота на ответниците за
процесния период от време. Тя включва изчислена служебно стойност на ТЕ по
формулата на т.5.3.2 от методиката към Наредба № 16-344/2007г. /отм./ , която е
доставена до откритите транзитните щрангове, които минават през имота на
ответниците и чрез които се доставя ТЕ за горната зона на отоплителната система,
както и ТЕ, отдадена за сградна
инсталация, последната - изчислена по нормативно установената формула на
методиката по Наредба № 16-344/2007г. От
индивидуалните отчети, представени на л.82-л.83 от първоинстанционното дело и
приетото заключение на СТЕ се установява, че за процесния имот не се доставя и
съответно не се начислява стойност на ТЕ за отопление, поради демонтиране на
уредите за отопление, не се доставя и не се начислява стойност на ТЕ за БГВ, тъй като е затапено отклонението за
нея в имота. Възражението на ответниците, че
преминаващите през имота им открити щрангове по своята правна същност не
представляват отоплитени тела и за тях не следва да се начислява ТЕ за
отопление освен, че е преклудирано, на
основание чл.266,ал.1 от ГПК, като заявено за пръв път с въззивната жалба, е и
неоснователно. От заключението на СТЕ се установява, че тези открити транзитни
щрангове и като такива отдават топлина,
освен, че представляват част от конструктивната система,
чрез която се осигурява топлоподаването към горния кръг на сградата, поради
което и съгласно легалната дефиниция на пар.1,т.37 от ЗЕ, те представляват
отоплително тяло. На следващо място, ответниците не твърдят и не
установяват да са се възползвали от
предвиденото рекламационно производство и да са оспорили изготвените от третото
лице-помагач изравнителни сметки в установените срокове съгласно чл. 33 ал.3 от
Общите условия от 2014г., които имат
силата на закон за страните– в 45-дневен срок след периода, за който се
отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и разпределението по
чл. 73 ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването, поради което и с оглед на
липсата на мотивирано оспорване на тези документи и по настоящото производство,
съдът намира, че разпределението е извършено по описания и отразен от експерта
по СТЕ начин в съответствие с нормативната уредба. Следва да се посочи, във
връзка с количеството доставена ТЕ, отдадена за сградна инсталация и нейната
стойност, че на настоящия съдебен състав служебно са му известни влезлите в
сила решение № 4777/13.04.2018г. по
адм.дело № 1372/2016г. на ВАС, обезсилено с решение № 2187/ 11.02.2020г. на
5-чл. състав на ВАС, както и решение № 11603/ 31.07.2019г. по адм.дело №
13721/2017г. на ВАС и решение № 8294/26.06.2020г. на 5 чл. състав на ВАС, като
с последното влязло в сила решение са
отменени нормите от методиката към
Наредба № 16-334/ 2007г. , установяващи
формулите за разпределение на ТЕ за сградна инсталация, но тази отмяна има действие само за в бъдеще –
от момента на влизането му в сила, съгласно нормата чл.195,ал.1 от АПК, поради
което и не рефлектира върху приложимите правни норми за конкретния казус, които
остават в сила за процесния минал
/предходен / период, доколкото отмяната
няма обратно действие.
Съдът намира
за неоснователно заявеното с възивната жалба възражение от ответниците
възражение за противоречие на националното законодателство - на нормата на чл.153 от ЗЕ , препращаща към
чл.42 от Наредба № 16-344/2007г. /отм./ на правото на Европейския съюз и в
частност – на нормите на чл.27 от Директива 2011/83/ЕС и на чл.13 от Директива
2006/32/ЕО. Относно приложението на чл.27 от Директива 2011/83/ЕС за сградната
инсталация следва да се посочи, че със задължително за настоящия съдебен
състав, на основание чл.633 от ГПК -
решение на СЕС от 05.12.2019г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 е
постановено, че нормата на чл.27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския
парламент и на Съвета от 25.10.2011г. относно правата на потребителите следва да се тълкува в смисъл, че допуска
националната правна уредба , която предвижда, че собствениците на апартамент в
сграда-етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са
длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата
и за сградна инсталация, въпреки , че индивидуално не са поръчвали доставката
на отопление и не го ползват в своя
апартамент. Със същото решение на СЕС е
постановено, че чл.13, пар.2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 05.04.2006г относно ефективността при крайно потребление на
енергия и осъществяване на енергийните
услуги следва да се тълкува в смисъл, че
допуска националната уредба, която предвижда, че в сгради- етажна
собственост сметките за топлинна енергия
за сградна инсталация се изготвят за
всеки собственик на апартамент в сградата, пропорционално на отопляемия обем. В
конкретния случай, от приетото по делото заключение на СТЕ се установява, че
отдадената ТЕ за сградна инсталация за собствения на ответниците жилищен имот
, е изчислена на база на обема на
жилището , съгласно нормативно установената формула с методиката към Наредба №
16-344/2007г., като последната не противоречи на горепосочената норма на чл.13,пар.2
от Директива 2006/32/ЕО. А от своя страна нормата на чл.27 от Директива
2011/83/ЕО допуска нормативно установено задължение за заплащане на ТЕ ,
отдадена за сградна инсталация и в хипотезата, при която всички уреди за
индивидуално отопление и БГВ са демонтирани- както в конкретния случай.
С оглед
изложените мотиви, съдът приема, че неоснователни са заявените от
въззивниците-ответници възражения ,касаещи нарушенията на правото на ЕС и в
частност – на горепосочените разпоредби, които са били предмет на тълкуване по
делото на СЕС.
Съгласно нормативно установеното правило на
чл.155,ал.1,т.2 от ЗЕ и заключението на СТЕ, неизплатената от ответниците цена на
реално доставеното количество ТЕ за исковия период м.05.2014г.-
м.04.2017г. възлиза на сумата от 1 532,64лв., представляваща стойността на
ТЕ , отдадена за откритите транзитни щрангове и ТЕ за сградна инсталация.
Настоящият съдебен състав намира за основателно заявеното от
въззивниците-ответници възражение за допуснато от първата инстанция процесуално
нарушение, произтичащо от неразгледаното възражение за погасителна давност.
Възражението е релевирано своевременно с отговора на исковата молба от страна
на ответницата В.Д.. По отношение на ответника Н.Д., настоящият съдебен състав
приема, че макар и заявено за пръв път с въззивната жалба, възражението за
изтекла в негова полза погасителна давност не е преклудирано и съдът дължи
произнасяне по него, тъй като по отношение на него е налице изключението на
чл.266,ал.2,т.1 от ГПК, по следните мотиви: В нарушение на процесуалното
правило на чл.41ал.2 от ГПК първоинстанционният съд е приел, че при условията на цитираната
правна норма на ответника е връчен
редовно препис от исковата молба и доказателствата, респ.- при условията на
чл.41,ал.2 от ГПК е прието, че ответникът е редовно призован за първото по
делото съдебно заседание пред СРС. В
рамките на заповедното производство по чл.410 от ГПК издадената заповед
за изпълнение е връчена на ответника Н.Д. чрез залепване на уведомление по реда
на чл.47 от ГПК. При тази хипотеза и с
оглед удостовереното от длъжностното лице - призовкар обстоятелството в съобщението , с което е
изпратен препис от исковата молба и доказателствата- за отговор на ответника,
както и в призовката за първото по делото съдебно заседание, че ответникът не е
намерен на адреса, посочен в исковата молба, съвпадащ с този, посочен в
заявлението по чл.410 от ГПК и в справката по Наредба № 14/2009г. , както и с
адреса, на който е залепено уведомлението по чл.47 от ГПК в заповедното
производство, категорично изключват правната възможност за приложение на нормата
на чл.41ал.2 от ГПК. Разпоредбата на чл.41,ал.2 от ГПК изисква редовно връчено
на адреса съобщение на страната с указания за задължението по ал.1 на същата
норма и последиците от неизпълнението му. При липса на редовно връчено
съобщение на страната по делото, приложението на чл.41,ал.2 от ГПК е изключено.
Ето защо, настоящият съдебен състав приема ,че заявеното от ответника Н.Д.
възражение за погасителна давност с подадената от него въззивна жалба е
своевременно релевирано и не е преклудирано, на основание чл.266,ал.2,т.1 от ГПК. В този смисъл е и разрешението, дадено с т.4 от ТР № 1/09.12.2013г. по
т.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Разгледано по същество, заявеното от ответниците възражение за
погасителна давност на вземането за част от главницата е основателно.
Настоящият съдебен състав приема, че в рамките на дължимата цена от
1 532,61лв. за реално доставеното количество ТЕ за целия исков период /
м.05.2014г.-м.04.2017г./, вземането на ищеца за цената на ТЕ за частта от този период м.05.2014г. – м.08.2014г. в размер на сумата
от 10,57 лв. , е погасено по давност.
Съответно- извън обхвата на тригодишната погасителна давност е вземането
на ищеца за главницата, представляваща стойността на доставената ТЕ за
останалата част от исковия период – м.09.2014г.- м.04.2017г. в размер на сумата
от 1 522,04лв. Вземането на „Т.С.” ЕАД представлява задължение за
периодично плащане по смисъла на чл. 111 от Закона за задълженията и
договорите, по отношение на което се прилага тригодишен давностен срок, като
това е и разрешението на задължителната съдебна практика- ТР № 3/ 18.05.2012г. по т.дело № 3/2011г. на
ОСГТК на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да
тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения
/каквито са процесните за главница/, давността тече от деня на падежа. Настоящият
съдебен състав приема, че приложимите по отношение на главницата-стойност на ТЕ
за частта от исковия период от време /м.05.2014г.- м.08.2014г./, клаузи
на чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, с които е регламентиран падежът за изпълнение на
задължението за плащане на стойността на ТЕ, са нищожни. Настоящият съдебен
състав намира, че клаузите на чл.33,ал.1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са
нищожни, на основание чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на потребителите,
като неравноправни - противоречащи на общия принцип за добросъвестност,
установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до значително неравновесие
на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на потребителя /купувач/ -
ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г. е установен падеж
за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по
чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за
изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30
дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД.
Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане, с притежаването
на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър или
смартфон /, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и
задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за
достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически положение
спрямо търговеца. Съдът приема, че потребителят не може да бъде задължен да
направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване с посочените
технически средства и отделно от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му гарантират
достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния
договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо, настоящият
съдебен състав приема, че клаузите на чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г.
противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от Закона за защита на
потребителите и като последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от
ЗЗП – са нищожни. Като последица от
това, настоящият съдебен състав приема, че по отношение на вземанията на ищеца за дължимата стойност на
ТЕ за исковия период от време м.05.2014г.-м.08.2014г., които попадат в
приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, липсва
договорен падеж и за изискуемостта им е необходима покана, поради което,
съгласно нормата на чл.114, ал.2 от ЗЗД,
давността е започнала да тече от датата на възникване на
задължението. Датата на възникване на задължението е първият ден, след изтичане на месеца, в
който е извършена доставката на ТЕ. За вземането за главницата – цена на ТЕ
за м.05.2014г., 3 годишната давност е
започнала да тече на 01.07.2014г. и е изтекла на 01.07.2017г.- преди датата на
продаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 26.10.2017г., като към последния
момент съответно е изтекла давността и за вземанията за главницата за останалата
част от исковия период до вземането за м.08.2014г./вкл./, по отношение, на
което давността е изтекла на 01.10.2014г.
Съдът намира, че фактурирането на стойността на реално доставеното
количество ТЕ след приключване на отоплителния сезон, на база на данните по
издадените изравнителни сметки , не установява нов падеж на периодичните
задължения за плащане на стойността на доставената ТЕ /по прогнозен дял или на
равни месечни вноски – чл.155,ал.1 от ЗЕ
/, тъй като задълженията са станали изискуеми, съответно- възникнали в
предходен момент, с оглед гореизложените мотиви. Що се
отнася до 45 дневния срок от издаване на общата фактура, с изтичане на който
срок в конкретния случай е обвързана изискуемостта на част вземането за
главницата, следва да се посочи, че този срок е установен с ОУ от 2016г., които
ОУ са неотносими към частта от периода
от време, за който е погасено вземането за
главницата- стойност на ТЕ - м.05.2014г.- м.08.2014г.
Предвид изложените мотиви, настоящият съдебен състав
приема, че за вземането за главница от 10,57лв. за периода
м.05.2014г.-м.08.2014г. исковата
претенция се явява неоснователна, като погасена по давност и като такава следва да бъде отхвърлена, след
отмяна на обжалваното решение в частта, с която искът за тази сума е уважен.
Що се отнася до вземането за лихва,
както вече бе посочено по-горе в мотивите, настоящият съдебен състав приема,
че такива върху главницата – стойност на ТЕ за периода от
време, попадащ в приложното поле на ОУ от 2014г., не се дължат, доколкото при липса на
договорен падеж за плащане на главницата и липса на покана от ищеца-кредитор,
ответната страна не е изпаднала в забава за плащане. А по отношение на лихвите
за забава, натрупани върху главницата, дължима за периода от време, попадащ в приложното
поле на ОУ от 2016г.- това е главницата
за частта от исковия период м.07.2016г.-м.04.2017г. , доколкото от ищеца не е представена по делото
изискуемата от нормата на чл.33,ал.2 от тези ОУ
т.нар. „обща фактура“ , то съдът приема, че ответниците не са изпаднали
в забава, при липсата и на ангажирани от ищеца доказателства за отправена друга
покана за плащане. Като последица от
това, настоящият съдебен състав приема, че ответниците не дължат на ищеца лихва
за забава , както върху вземанията за главница- стойност на ТЕ , попадаща в
приложното поле на ОУ от 2014г. и извън погасителната давност, така и върху
главницата-стойност на ТЕ,попадаща в приложното поле на ОУ от 2016г. Ето защо
исковата претенция по чл.422,ал.1, вр. с чл.415,ал.1 от ГПК, вр. с чл.86,ал.1
от ЗЗД за сумата от 173,48лв. следва да бъде отхвърлена, след отмяна на
първоинстанционното решение в частта, с която тя е уважена.
По
разноските по делото:
При
горния изход на делото и на основание
чл.78,ал.1 от ГПК ищецът има правото на разноски за заповедното производство,
съразмерно на уважената част от исковете от 74,91лв. и за първоинстанционното
исково производство- в размер на 601,31лв. Или общо разноските, дължими на
ищеца за заповедното и исково производство, съразмерно на уважената част от
исковете възлизат на сумата от 676,30лв. като за разликата над тази сума- до
пълния присъден размер от 759,12лв.- първоинстанционното решение следва да бъде
отменено.
За
въззивното производство ищецът има правото на разноски, съразмеро на
отхвърлената част от жалбата на ответниците. Ищецът претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение, но съдът приема, че такова не се дължи на
страната, тъй като от процесуалния му представител реално не са извършени
никакви процесуални действия, извън бланковата молба, с която е заявено
бланкетно оспорване на жалбата и искане за разноски.
Съответно,
ответниците имат правото на разноски, на основание чл.78,ал.3 от ГПК за
първоинстанционното производство, съразмерно на отхвърлената част от исковете ,
но искане за присъждане на такива от тях
не е заявено, поради което те остават в тяхна тежест така, както са направени.
За въззивното производство на ответниците се следват разноски, съразмерно на
уважената част от жалбата им от 6,06лв.- държ.такса и адв.възнаграждение за
въззивницата В.Д.- в размер на 26,17лв., а за въззивника Н.Д.-
адв.възнаграждение в размер на 39,25лв. Съдът намира за неоснователно заявеното
от въззиваемия-ище възражение по чл.78,ал.5 от ГПК възражение за прекомерност
на адвокатските възнаграждения, заплатени от ответниците, тъй като те са в
рамките на минималните размери по чл.7,ал.2 от Наредба № 2/2004г., с включен
ДДС.
Воден от горните мотиви Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 531131 от 10.11.2018год.,
постановено по гр.дело № 4506 /2018г., по описа на СРС, 74 състав, в частта, с която по обективно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79,ал.1
от ЗЗД, вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86,ал.1 от ЗЗД е признато за установено, че Н.Д.Д.
и В.Н.Д. дължат на „Т.С.“ ЕАД при условията на разделност /всеки по 1/2/ от
общата сума от 10,57лв.- главница, представляваща неиздължена цена на доставена
топлинна енергия за периода м.05.2014г.- м.08.2014г. за ап.№ 4 в гр.София,
ж.к.Люлин, бл.954, ет.2, ведно със законната лихва от 26.10.2017г.- до
окончателното изплащане и от общата сума от 173,48лв.- мораторна лихва върху
главницата за периода 16.09.2015г.- 18.10.2017г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 76119/2017г. по описа на СРС, 74 състав, както и в частта, с която Н.Д.Д. и В.Н.Д. са осъдени да заплатят
на „Т.С.“ ЕАД разликата над дължимата
сума от 676,30лв.- до пълния присъден размер на
сумата от 759,12лв.- разноски по делото за заповедното и исковото
производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК, ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД с ЕИК ******** срещу В.Н.Д.
с ЕГН ********** и Н.Д.Д. с ЕГН ********** обективно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79,ал.1
от ЗЗД, вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86,ал.1 от ЗЗД , с предмет- признаване за установено, че Н.Д.Д. и В.Н.Д. дължат на „Т.С.“
ЕАД при условията на разделност /всеки по 1/2/ от общата сума от 10,57лв.-
главница, представляваща неиздължена цена на доставена топлинна енергия за
периода м.05.2014г.- м.08.2014г. за ап.№ 4 в гр.София, ж.к.Люлин, бл.954, ет.2,
ведно със законната лихва от 26.10.2017г.- до окончателното изплащане и от
общата сума от 173,48лв.- мораторна лихва върху главницата за периода
16.09.2015г.- 18.10.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.дело № 76119/2017г. по описа на СРС, 74 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 531131 от 10.11.2018год.,
постановено по гр.дело № 4506 /2018г., по описа на СРС, 74 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД да заплати на В.Н.Д. и Н.Д.Д.
– сумата от 6,06лв.- държавна такса за въззивното производство и отделно на
В.Н.Д.-сумата от 26,17лв.- разноски за въззивното производство за адвокатско
възнаграждение и на Н.Д.Д.- сумата от 39,25лв.- разноски за въззивното
производство за адвокатско възнаграждение, на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ /о.м./2/
ОСОБЕНО
МНЕНИЕ
на мл.съдия Светлана Петкова
по отношение част от мотивите по
в.гр.д. 3745/2019г. на СГС, IV „В“ с-в
Не споделям
становището на мнозинството от състава, че е нищожна клаузата на чл. 33, ал. 1 и
ал. 2 от Общите условия на ищеца от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., според
която купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата
на купувача, тъй като поставяла потребителя в значително неравностойно
положение спрямо търговеца, като задължава потребителя да закупи крайно
техническо устройство и да поддържа договори с други доставчици (на интернет
услуги).
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите
условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 представлява по своето
естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т. е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение
може да се отправи от възникването на правото.
Считам,
обаче, че това не се отразява на крайния резултат по делото, защото при тази
редакция на общите условия, за да настъпи изискуемост и да се постави клиентът
на топлинна енергия за битови нужди в забава, е необходимо установяване на
публикуване на месечните дължими суми на интернет страницата на ищеца, което
играе ролята на покана и изтичане на срока по ОУ след обявяването. След като по
ОУ е предвидена покана и срок след нея, а покана не е доказана, то искът за
заплащане на мораторна лихва се явява неоснователен, какъвто е крайния извод на
СГС. Съответно- началото на давността за вземането за главница по ОУ от 2014г.
е свързана с момента на възникване на задължението.
Мл.съдия
Светлана Петкова: