№ 674
гр. София, 22.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Красимир Машев
Петя Алексиева
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20221000502972 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 262624/04.08.2022 г., постановено по гр. д. № 13895/2020 г., по описа
на СГС, I ГО, 2 състав, са уважени предявените от К. И. Л. и А. Р. Г. срещу
Администрацията на Министерски съвет кумулативно активно субективно съединени
кондикционни искове с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за
лишаване от ползването на процесния имот за периода от 13.10.2017 г. до 16.12.2020 г. – в
размер на сумата от по 50000 лв. (за всеки един от ищците), част от глобално
претендираната сума от по 140335 лв. (за всеки един от тях).
Решението е обжалвано изцяло от ответника, който поддържа, че крайният съдебен
акт на СГС е недопустим, тъй като първоинстанционният съд не е спрял съдебното
производство до решаване на преюдициален правен спор, образуван по молба за отмяна по
реда на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК на влязлото в сила решение, с което ищците обосновават
своята активна материалноправна легитимация като собственици на процесния имот. Счита,
че тъй като процесният имот е със статут на недвижима културна ценност на парковото и
градинското изкуство с категория „национално значение” (Парк „Евксиноград”),
стопанисващият го субект – Администрацията на Министерския съвет, е осъществявал
дейности по поддръжката, обработката и запазването на този обект като културна ценност,
като ежегодно извършва значителни разходи, поради което тя не се обогатила. Твърди, че
оценката за ползването на този имот е твърде завишена с оглед на обстоятелството, че
определянето на пазарния наем е извършено според предвижданията за неговото ползване
1
към 03.05.2012 г., т.е. преди той да е определен за културна ценност и преди да бъде
реституиран. Оспорва, че процесната недвижима вещ представлява частна собственост, тъй
като тя била част от Стопанство „Евксиноград”, чийто статут е на публична държавна
собственост – тя не е била и индивидуализиран като отделен поземлен имот по
кадастралната карта. В този смисъл, счита, че не може да се определи пазарната стойност за
неговото ползване - „реституираният имот е статут на недвижима ценност с национално
значение, поради което е изваден извън гражданския оборот” („не би могъл да бъде
продаван от държавата, нито отдаван под наем, както и не би могло да се прави сравнение с
друг подобен имот в района”). Оспорва решението и в частта му за разноските, но
въззивният съд не може за първи път да се произнесе по тази молба – по реда на чл. 248, ал.
1 ГПК, а след влизане в сила на настоящото решение първоинстанционният съд следва да
разгледа искането за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемите са подали отговор на въззивната жалба, в която
развиват подробни правни доводи за нейната неоснователност.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, като по
същество се явява неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
СГС, I ГО, 2 с-в е бил сезиран с кумулативно активно субективно обективно
съединени кондикционни искове с правно основание чл. 59 ЗС.
За да постанови обжалваното решение, СГС е приел, че ищците са придобили правото
на собственост върху спорния имот на действително деривативно правно основание -
договор за покупко-продажба, удостоверен с нотариален акт, сключен с В. К. С., на когото
на уредено в ЗСПЗЗ реституционно основание е възстановено правото на собственост върху
процесната недвижима вещ. Счел е, че между страните в настоящото съдебно производство
е установено със СПН, че праводателят на ищците е бил носител на правото на собственост
върху този имот, поради което тази недвижима вещ нито принадлежи на ответника, нито е
обект на публична държавна собственост, както се поддържа и във въззивната жалба. След
като е приел за установен правнозначимия факт, че през релевантния период държавата чрез
Администрацията на МС е ползвала без правно основание процесния имот, е достигнал до
правния извод, че ответникът трябва да заплати обезщетение за своето неоснователно
обогатяване – спестяване на разходи за наемно възнаграждение за ползването на
недвижимата вещ, които се равняват на определената от СОЕ оценка (в размер на сумата от
2
280670 лв. – за всеки един от ищците по 140335 лв.). Но тъй като исковете са предявени като
частични – по 50000 лв. за всеки един от ищците, СГС ги е уважил изцяло.
Неоснователно се явява правното съждение на въззивника за недопустимост на
първоинстанционното решение. В случай че съдебното производство не е било спряно
поради преюдициалност на друг съдебен спор (на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК), не
първоинстанционното, а въззивното решение би било недопустимо. Но както САС е имал
повод да изясни в Определението, постановено по реда на чл. 267, ал. 1 ГПК, уреденото в
чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК правно основание за спиране на исковото производство е приложимо,
само когато е висящ преюдициален съдебен спор по исково производство, а не по такова,
което е образувано по молба за прилагане на извънредните способи за отмяна на неправилно
влязло в сила съдебно решение, какъвто е настоящият случай. От друга страна, от
извършената от въззивния съд служебна проверка се установи, че молбата за отмяна на
влязлото в сила решение, въз основа на което ищците основават своята активна материална
легитимация като собственици на процесния имот, е оставена без разглеждане с
Определение № 50202/13.12.2022 г., постановено по гр. д. № 3312/2022 г. по описа на ВКС, I
ГО, което е влязло в сила, тъй като делото е върнато на първоинстанционния съд (ВРС).
Възникването на спорното материално право, предмет на предявените кумулативно
активно субективно съединени кондикционни искове, се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1. ответникът да е ползвал през
релевантния период без правно основание процесната вещ; 2. ищците да са собственици на
този имот, като не са могли да го ползват лично или са били лишени от възможността да
получава граждански плодове от тази недвижима вещ (например наемно възнаграждение); 3.
ответникът да се е обогатил със спестеното наемно възнаграждение за ползване на
недвижимата вещ; 4. ищците да са обеднели, тъй като не са могли лично да ползват вещта
или да получават от нея граждански плодове; 5. връзка между обедняването и
обогатяването, която не следва да е пряка, а да е обусловена от общи факти и 6. за ищците да
липсва друг ред за защита на съдебно предявеното субективно право.
От влязлото в сила Решение № 93/24.04.2013 г., постановено по гр. д. № 1535/2010 г.
по описа на ВКС, I ГО, се изяснява, че със СПН е установено по отношение на Българската
държава, че на реституционно основание по ЗСПЗЗ В. К. С. е носител на правото на
собственост върху процесния имот, поради което е уважен както предявеният срещу
държавата ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, така и кондикционният иск с правно
основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на спорния имот за периода
от 03.11.2001 г. до 23.10.2006 г.
Тъй като ищците в настоящото исково производство са правоприемници на В. К. С.
(въз основа на договор за покупко-продажба, удостоверен в н. а. № 200, съставен по н. д. №
1012/2017 г. от нотариус Ж. Т.), субективните предели на влязлото в сила решение, с което
праводателят на ищците е признат за носител на правото на собственост върху спорния имот
– по отношение на държавата, се разпростират както по отношение на процесуалния
субституент на държавата (Администрацията на МС, която е обявена на основания чл. 40,
3
ал. 3 ЗА за отделен правен субект, т.е. за адресат на материалноправни норми, титуляр на
материални субективни права и правни задължения), така и по отношение на ищците,
частни правоприемници на спорното материално право след влизане в сила на Решение №
93/24.04.2013 г., постановено по гр. д. № 1535/2010 г. по описа на ВКС, I ГО (изрично в този
смисъл е правната норма, уредена в чл. 298, ал. 2 ГПК). Следователно, всички незаявени в
предходния исков процес факти и материалноправни възражение от държавата,
обосноваващи липсата на активната материална легитимация на праводателя на ищците в
настоящото исково производство като собственик на процесния имот, са преклудирани от
СПН на влязлото в сила решение, поради което е недопустимо (в материалноправния
смисъл на това понятие) процесуалният субституент на държавата, който упражнява
фактическата власт върху процесния имот, да оспорва вещните права на праводателя на
ищците, вкл. с правен довод, че недвижимата вещ е публична държавна собственост (извън
гражданския оборот). Напротив, при установяване със СПН, че частноправен субект е
носител на правото на собственост върху процесната недвижима вещ, този правен спор е
решен и държавата, вкл. нейните процесуални субституенти (в частност Администрацията
на МС) са длъжни да зачетат установителното и регулиращотото действие на СПН на
влязлото в сила решение, с което е разрешен вещноправният спор за принадлежността на
правото на собственост върху имота, т.е. не само не трябва да оспорват това правно
състояние, но и да се подчинят на съдебно установеното.
В случай че тази недвижима вещ е част от Стопанство „Евксиноград” и следва да се
ползва за публични цели, държавата притежава законоустановени способи да придобие
правото на собственост върху имота, дори и против волята на неговия титуляр (ако той не е
съгласен да се извърши замяна по реда на чл. 12, ал. 4, т. 2 ЗКН) – чрез отчуждаване за
задоволяване на държавни нужди, след предварително и равностойно обезщетение (арг. чл.
17, ал. 5 КРБ), но не и в последващ исков процес, в който е предявено кондикционно
вземане, да релевира вече преклудирани факти и материалноправни възражения (поради
тези правни доводи САС е оставил без уважение като неотносими за правилното решаване
на правния спор, предмет на делото, всички релевирани във въззивната жалба
доказателствени искания). В този смисъл, за възникване на предявеното спорно материално
право е ирелевантно обстоятелството, че процесният имот е със статут на недвижима
културна ценност на парковото и градинското изкуство с категория „национално значение”
(„Парк Евксиноград” – съгласно Заповед № РД9Р-4/03.05.2012 г. и Заповед № РД9Р-
13/03.05.2012 г.). Както законосъобразно е изяснено от СГС, културните ценности могат да
бъдат публична и частна собственост, т.е. те могат да бъдат притежание и на частни
физически и юридически лица.
Съществено е обстоятелството, че ищците са собственици на процесния имот, както
и че държавата (без да е доказала годно правно основание) упражнява през исковия период
(макар и да е било инициирано производство по принудителен въвод във владение) - чрез
своя процесуален субституент (Администрацията на МС), фактическата власт върху
недвижимата вещ, възпрепятствайки неговите титуляри да я ползват по нейното
4
предназначение, вкл. да извличат от нея граждански и естествени плодове. Следователно, в
процеса на доказване са установени от ищците (чрез пълно и главно доказване, както
предписва правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК) всички материални предпоставки
(юридически факти), при проявлението на които се поражда спорното кондикционно
вземане.
Както бе изяснено, с предявения иск по чл. 59 ЗЗД ищците искат да им бъде
заплатено обезщетение за ползването без правно основание от ответника на имота, което
възлиза на неполучените от тях граждански плодове (пропуснати ползи). В тази загуба на
доход се изразява тяхното обедняване, а ответникът неоснователно се е обогатил от
спестяването на наемното възнаграждение за ползването на имота през исковия период.
Именно това са общите факти между обедняването на ищците и обогатяването на ответника,
поради което породеното имуществено неравенство в патримониумите на страните в
настоящото исково производство трябва да бъде възстановено – чрез заплащането от
ответника на спестеното наемно възнаграждение (в размер на средната пазарна наемна
цена). В този смисъл, неоснователен се явява поддържаният и пред настоящата съдебна
инстанция правен довод на въззивника, че Администрацията на МС, осъществявайки
дейности по поддръжката, обработката и запазването на този обект като културна ценност,
ежегодно извършва значителни разходи, поради което не само не се е обогатила, но е
претърпяла имуществени загуби. В случай че държавата – чрез своите органи, е извършила
определени необходими или полезни разноски за поддържането, възстановяването и
подобренията на процесния имот, за нея би се породило кондикционно вземане срещу
собственика на процесната недвижима вещ, но такива насрещни материални права не са
предявени в настоящото исково производство (в преклузивните срокове), поради което те
нито могат да бъдат разглеждани, нито да обуславят неоснователност на предявеното от
ищците кондикционно вземане. Както бе изяснено, ответникът е спестил наемно
възнаграждение за ползването на имота, собственост на ищците, през релевантния период
(без правно основание). Имущественото неравновесие е обективно състояние, поради което
то не се обуславя от обстоятелството дали правният субект, който ползва без правно
основание чужда вещ, извлича от него граждански или естествени плодове. Съществено е,
че чрез упражняването на фактическата власт върху нея той възпрепятства собственикът й
да ползва този имот съобразно неговото предназначение, поради което дължи обезщетение,
което се равнява на спестеното наемно възнаграждение.
За пораждане на кондикционното вземане е ирелевантно дали процесната земя е
нанесена като отделен поземлен имот в действащата кадастрална карта с присвоен му
идентификатор. Този имот е индивидуализиран в достатъчна степен в диспозитива на
влязлото в сила съдебно решение, с което праводателят на ищците се легитимира като
собственик на имота (описан е със съответния планоснимачен номер по КП от 1956 г. и
регулационния план от 1961 г., с посочване на неговото местоназначение, вкл. точни
граници). По същия начин той е индивидуализиран в нотариалния акт, удостоверяващ
договора за покупко-продажба, въз основа на който ищците се легитимират като носители
5
на правото на собственост върху него (този нотариален акт е съставен именно въз основа на
процесното влязло в сила решение на ВКС). Съществено е обстоятелството, че ответниците
са ползвали без правно основание имота, чието право на собственост в патримониума на
праводателя на ищците е установено (по отношение на държавата) с влязло в сила решение.
Неоснователен се явява и последният правен довод на въззивника за неправилност на
първоинстанционното решение, а именно че оценката за ползването на процесния имот е
твърде завишена с оглед на обстоятелството, че определянето на пазарния наем е извършено
според предвижданията за неговото ползване към 03.05.2012 г., т.е. преди той да е
определен за културна ценност и преди да бъде реституиран, респ. че обективно не може да
се определи пазарната стойност за неговото ползване, тъй като е „изваден извън
гражданския оборот” („не би могъл да бъде продаван от държавата, нито отдаван под наем,
както и не би могло да се прави сравнение с друг подобен имот в района”).
Когато предявеният иск за защита на притезателно право, какъвто е настоящият
случай, е установен по своето основание (съобразно неговите правопораждащи юридически
факти), но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът не може да го отхвърли, а трябва
да определи неговия размер или по своя преценка, или с помощта на вещо лице (арг. чл. 162
ГПК).
От приетите от СГС като компетентно изготвени СОЕ (основна и две допълнителни)
2
се установява, че процесният имот (с площ от 8450 м) представлява част от поземлен имот,
в който се намира Стопанство „Евксиноград”, Център „Винена изба Евксиноград”, м.
„Евксиноград”, Варна (в северната част на този поземлен имот) – терени за специализирани
паркове в урбанизирани територии, представляващи зелени площи със специализиран
режим - зоопаркове, ботанически градини, мемориални, етнографски, балнеоложки и др.
обекти. Изяснява се, че съобразно разработения през 2012 г. ПУП (регулационен и
застроителен план) за територията на „Дворец Евксиноград и прилежащия му парк”
процесният имот е предвиден за озеленяване без строителни мероприятия. Със Заповед №
РД9Р-4/03.05.2012 г. и Заповед № РД9Р-13/03.05.2012 г. на министъра на културата на целия
обект „Парк Евксиноград” е предоставен статут на недвижима културна ценност на парково
и градинско изкуство с категория „национално значение”. Именно с това предназначение
ищците биха могли да ползват притежавания от тях имот, но обстоятелството че липсват
други сходни сделки (за продажба и наем) - поради специфичното му предназначение (той
следва да бъде отчужден за публични държавни нужди), не освобождава ответникът от
правното му задължение да възстанови неоснователното имуществено разместване
вследствие на ползването на процесната недвижима вещ без правно основание.
Следователно, единственият обективен подход при оценка на имота е този, който е
възприело вещото лице – вследствие на подробно проучване на пазара в района (въз основа
на оферти в сайтове за недвижими имоти и данни от местни агенции – посочени са три
сходни имота в същата местност) и при съобразяване на обстоятелството, че в изследвания
район не съществува активен пазар на имоти, напълно идентични с процесния (проучени са
и съседни райони, в които е налице пазарно предлагане), СОЕ е достигнала до фактическия
6
(доказателствения) извод, че средният пазарен наем за ползване на процесния имот през
релевантния период възлиза на сумата от 280670 лв. (по основното заключение).
Според съждението на въззивника всеки частен имот, който без правно основание се
ползва от държавата и чието предназначение представлява недвижима културна ценност на
парково и градинско изкуство с категория „национално значение”, е „извън гражданския
оборот, като не би могъл да бъде продаван, нито отдаван под наем, както и не би могло да се
прави сравнение с друг подобен имот в района”, поради което не само не може да се
определи конкретна оценка за ползване, възлизащ на средния пазарен наем, но и не следва
да се заплаща обезщетение за неоснователното ползване – в противоречие с основния
принцип на частното право (забрана за неоснователно обогатяване). Ответникът е оспорил
единствено възможния и надежден в конкретната ситуация подход за оценка, използван от
вещото лице, но нито е предложил друг – съобразен с неговите доводи, нито е поискал
изслушване на допълнителна или повторна ССЕ (простото оспорване на съдебно
заключение не обосновава неговата необективност или неяснота – арг. чл. 201 ГПК).
Следователно, и настоящата съдебна инстанция приема за обоснован доказателственият
извод на приетата от първоинстанционния съд СОЕ, че стойността на средния пазарен наем
за ползване през релевантния период на процесния имот от държавата (без правно
основание) – чрез своя процесуален субституент, възлиза на сумата от 280670 лв. Както бе
изяснено, когато съдът среща затруднения за определяне размера на предявеното спорно
материално право, той може да определи тази стойност и по своя преценка, вкл. въз основа
на опитните правила (арг. чл. 162 ГПК). В този смисъл, въззивният съд достига до
категоричния фактически извод, че съобразно местонахождението, площта на имота и
неговото предназначение (частен имот, представляващ културна ценност на парково и
градинско изкуство с категория „национално значение”), който би могъл да се ползва под
наем, вкл. и от държавата (тя фактически го използва съобразно неговото предназначение),
средният пазарен наем би възлязъл поне на сумата от 100001 лв. (два пъти и половина по-
ниска от определената от СОЕ оценка).
Обезщетението за невъзможността ищците да ползват лично имота или да извличат
от него граждански плодове няма за цел да обезвреди причинен вредоносен резултат, а да
възстанови имуществения баланс, нарушен поради обогатяването на ответника за сметка на
обедняването на ищците. Като ответникът е ползвал процесния обект без правно основание,
той се е обогатил за сметка на ищците чрез спестяването на разходи за заплащане на наемно
възнаграждение, а ищците са обеднели чрез невъзможността да използват недвижимата вещ
лично или по стопански начин, вследствие на което в техния патримониум не са постъпили
имуществени права (граждански плодове). Това разместване на блага е настъпило от общия
факт – ползването на вещта без правно основание, поради което това имуществено
неравновесие трябва да бъде възстановено чрез заплащане на равностойността на пазарния
наем за процесния период.
Поради тези правни съображения и въззивният съд достига до правния извод, че
предявените като частични кондикционни искове са изцяло основателни – за сумата общо от
7
100000 лв.
Само за пълнота на изложението трябва да се изясни, че държавата (ако счита, че
процесният имот следва да бъде ползван за публични нужди), следва чрез своите органи да
предприеме съответни правни действия за придобиване на тази недвижима вещ – въз основа
на законоустановените правни способи, за да не заплаща (въз основа на основателно
предявени искове) обезщетение на собствениците на процесния имот за ползването му без
правно основание – и за следващи периоди.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, съответства изцяло на правните съждения на първоинстанционния съд,
обжалваното решение трябва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
Съобразно изхода на правния спор, предмет на въззивното производство, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемите трябва да се
присъдят сторените от тях пред САС съдебни разноски – в размер по 2880 лв. с ДДС
(съобразно цената на всеки един от исковете уговореното и заплатено адвокатско
възнаграждение за осъщественото пред въззивния съд процесуално представителство е
значително по-ниско от нормативно установения минимум – в релевантната към
приключване на устните състезания пред САС редакция на приложимия подзаконов
нормативен акт, поради което наведеното от въззивника в молбата от 24.04.2023 г.
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява неоснователно).
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 262624/04.08.2022 г., постановено по гр. д. №
13895/2020 г., по описа на СГС, I ГО, 2 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК
АДМИНИСТРАЦИЯТА НА МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ, с адрес гр. София, бул. „Дондуков”
№ 1 да заплати на К. И. Л., ЕГН **********, с адрес гр. ***, ул. „***” № *** и А. Р. Г.,
ЕГН **********, с адрес гр. ***, бул. „***” № *** сумата от по 2880 лв. с ДДС (за всеки
един от тях).
СЛЕД ВЛИЗАНЕ на Решението в сила СГС като функционално компетентен следва
да се произнесе по молбата на ответника по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на
първоинстанционното решение в частта му за разноските, материализирана във въззивната
жалба!
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
8
Членове:
1._______________________
2._______________________
9