Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 29. 09. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II - „В“ въззивен състав, в открито
съдебно заседание на осми юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анелия Маркова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
като разгледа
докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 2658 по описа на Софийския градски съд за 2019 г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258. от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от Н.В.В., ЕГН **********, адрес ***. (въззивник)
чрез процесуалния представител адвокат М.П.. Обжалвано е Решение № 561175,
постановено на 13. 12. 2018 г. от
Софийския районен съд, 162-ри състав, по гр. д. № 18816 по описа на Софийския
районен съд за 2018 г. С него е отхвърлен предявеният от въззивницата
отрицателен установителен иск по чл. 439. от ГПК за сумата от 1352 лева и 64
стотинки. С въззивната жалба решението се оспорва като неправилно. Противопоставя се на извода на районния съд,
че погасителната давност е започнала да тече от влизането в сила на заповедта
за изпълнение (23. 01. 2009 г.). Твърди, че влизането в сила на заповедта за
изпълнение не е предвидено като основание за прекъсване на давността по Закона
за задълженията и договорите (ЗЗД). Намира, че давността е била прекъсната и е
започнала да тече наново към по ранен момент – с връчването на поканата за
доброволно изпълнение на 06. 01. 2009 г. Оспорва също така извода на съда, че
давността е била прекъсната по-късно на 04. 02. 2009 г., когато е била датата
на насрочване на опис на движими вещи, защото самото насрочване на описа е
станало с поканата за доброволно изпълнение (и всъщност е прекъснало давността
към момента на връчването ѝ), а на датата 04. 02. 2009 г. опис така и не
е бил извършен. Позовава се на т. 10. от Тълкувателно решение № 2 от 2015 г. по
тълкувателно дело № 2 от 2013 г. на Общото събрание на Гражданската и
Търговската колегия на Върховния касационен съд, в което изрично е посочено, че
извършването на опис прекъсва
течението на давността. Така въззивницата стига до извода, че след като
давността е била прекъсната на 06. 01. 2009 г., то от този момент насетне
поради бездействието на взискателя в продължение на две години на 06. 01. 2011
г. изпълнителното производство (по изп. дело № 20118510401769 по описа на частния
съдебен изпълнител М.П.) се е перимирало, а една година по-късно на 06. 01.
2012 г. задължението се е погасило по давност. Иска обжалваното решение да бъде
отменено изцяло, като на негово място въззивният съд да приеме за установено,
че въззивницата не дължи на въззиваемото дружество следните суми: 1352 лева и
64 стотинки, както и сумата от 67 лева и 5 стотинки – разноски по делото. Претендира
присъждане на деловодните разноски за двете инстанции.
В срока по чл.
263., ал. 1. от ГПК по куриер е постъпил отговор на въззивната жалба от „А.З.С.Н.В.“
ЕАД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление ***, ж. к. „******бул. „Д********,
офис-сграда „Лабиринт“, ет. 2., офис 4. (въззиваемо дружество) чрез
процесуалния представител юрисконсултС.И.. С отговора се твърди, че обжалваното
решение е правилно. Намира извода на районния съд за преклузия на възможността
за позоваване на изтекла погасителна давност до влизането в сила на заповедта
за изпълнение за правилен. Споделя също така заключението на първата инстанция,
че давността е била прекъсната на 04. 02. 2009 г., защото единствената причина
да не бъде извършен описът било неправомерното поведение на длъжницата, която
не осигурила достъп до имота. Иска обжалваното решение да бъде потвърдено, а
въззивната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендира
разноски във въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение в размер
на 100 лева. Прави евентуално възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител
на въззивницата, ако то надхвърля нормативно установения минимум.
След като разгледа становищата на страните и
съобрази правото и събраните по делото доказателства, съдът направи следните
правни и фактически изводи.
Въззивната
жалба е процесуално допустима.
Въз основа на
служебна проверка въззивният съд намира обжалваното решение за валидно и
допустимо. По въпроса за правилността му намира следното.
Спорът между
страните е чисто правен и е съсредоточен върху течението на погасителната
давност и перимирането на изпълнителното производство. Районният съд правилно е
намерил за приложима специалната тригодишна погасителна давност, защото
задължението е възникнало въз основа на менителничен ефект (запис на заповед) и
е на платеца: чл. 531., ал. 1. от Търговския закон ТЗ). Предвид липсата на
спор между страните, а и с оглед установеното в изпълнителния лист, записът на
заповед е бил с уговорен падеж на предявяване и е бил предявен на 01. 04. 2008
г. От този момент вземането е станало изискуемо и тригодишната погасителна
давност за пръв път е започнала да тече (чл. 537. във връзка с чл.487., ал. 1.,
изречение първо, във връзка с чл. 288. и чл. 1., ал. 1., т. 8., предложение
второ от ТЗ във връзка с чл. 114., ал. 1. от ЗЗД). Въззиваемото дружество и ответник
не е въвело в предмета на делото възражения за спиране на погасителната
давност.
Въззивницата е
права, че предявяването на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение
въз основа на документ (в случая – запис на заповед) не прекъсва течението на
давността. Това е така, защото заялението и образуваното въз основа на него
заповедно производство са принципно различни от възможните иск и образувано въз
основа на него исково производство. В чл. 116. от ЗЗД е предвидено само
предявяването на иск да прекъсва течението на давността, не и предявяването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение. Разсъжденията на районния съд
обаче не са разтълкувани правилно от въззивницата. Първата инстанция не е
приела, че предявяването на заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение въз основа на документ е прекъснало давността, нито пък е приравнила
издадената и влязла в сила заповед за изпълнение на установително съдебно
решение по чл. 117, ал. 2. от ЗЗД. Всъщност мотивите на районния съд са в
смисъл, че въззивницата (ищцата) е имала възможност да направи възражение за
изтекла погасителна давност в срока за възражение срещу заповедта за незабавно
изпълнение по чл. 414., ал. 2. от ГПК, но не го е направила. Принципът на
концентрационното начало действа и в заповедното производство. Така предвид
текста на чл. 424. от ГПК, ако е бил пропуснат срокът за възражение срещу
заповедта за изпълнение, иск за оспорване на вземането (който е сходен с
отрицателния установителен иск по чл. 439. от ГПК) може да бъде обоснован само
с новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства, тоест
всички останали обстоятелства и писмени доказателства са преклудирани. По
същата логика чл. 439., ал. 2. позволява отрицателният установителен иск да се
основава само на факти, настъпили след приключването
на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание.
Дори и да
приемем, че в заповедното производство не се провежда същинско съдебно дирене
(въпреки най-новите изменения на нормативната уредба) и че преклузията по чл.
439., ал. 2. не е приложима в разглеждания случай, въззивният съд все пак
намира извода на първата инстанция за принципно правилен. Да се даде възможност
на предявилия иск по чл. 439. от ГПК да се позовава на погасителна давност,
след като е пропуснал да го направи в заповедното производство, би означавало
заобикаляне на закона и по-точно на установената в заповедното производство
преклузия на възраженията и доказателствата след изтичането на срока по чл.
414., ал. 2. от ГПК. Изключение може да бъде допуснато само за новонастъпилите
обстоятелства, каквото е продължилото след заповедното производство течение на
давността.
Имайки
предвид, че погасителната давност е започнала да тече за пръв път на 01. 04.
2008 г., в настоящия случай в срока за възражение срещу заповедта за незабавно
изпълнение, който е бил от 08. 01. 2009 г. (връчването на заповедта на
въззивницата) до 22. 01. 2009 г., тригодишният давностен срок още не е бил
изтекъл. Следователно въззивницата е пропуснала да направи съответното
възражение не поради укорително процесуално бездействие, а защото възражението
е щяло да бъде неоснователно. Поради тази причина въззивният съд все пак
намира, че позоваването на погасителната давност, която е течала през време на
заповедното производство, не е преклудирано. При това положение давността е
започнала да тече на 01. 04. 2008 г. (с предявяването на записа на заповед) и е
продължила да тече през заповедното производство.
На следващо
място районният съд правилно е приел, че давността е била прекъсната на 04. 02.
2009 г. по чл. 116., б. „в“ от ЗЗД с опита да бъде приложен изпълнителен способ
– опис на движими вещи. За прекъсването на погасителната давност е важно да е
налице активно поведение от страна на кредитора (съответно на съдебния
изпълнител, който му съдейства за изпълняване на вземането). Това е общото
между всички основания за прекъсване на давността по чл. 116. от ЗЗД. В дадения
случай активно поведение от страна на кредитора и на частния съдебен изпълнител
е имало, поради което давността се е прекъснала. Неосъществяването на
изпълнителния способ не се дължи на пасивно поведение от страна на кредитора и
частния съдебен изпълнител, а единствено на поведението на въззивницата, която
не е осигурила достъп до имота. Това нейно поведение е било неправомерно и не
може да предотврати прекъсването на давността, защото никой не може да извлича
права от собственото си неправомерно поведение. От 04. 02. 2009 г. е започнала
да тече нова тригодишна давност, която също е била прекъсната на 10. 01. 2011
г. с подаването на искане от първоначалния взискател (праводателя на
въззиваемото дружество) за предприемане на изпълнително действие: запор на
моторно превозно средство. Впоследствие са настъпили и редица други юридически
факти, които са прекъсвали течението на погасителната давност (включително
признаване на дълга от въззивницата, изразено в молба за разсрочването му).
Всички те са описани подробно в мотивите на районния съд, към които въззивният
съд препраща въз основа на чл. 272. от ГПК.
В заключение,
изводът на районния съд, че погасителната давност за вземането не е изтекла, е
правилен.
На следващо
място трябва да бъде разгледан въпросът за перимирането на изпълнителното
производство. Изводът на районния съд, че опитът за извършване на опис на
движими вещи на 04. 02. 2009 г. е прекъснал срока по чл. 433., ал. 1., т. 8. от ГПК, също е правилен. Съображенията за това са идентични с вече изложените.
Макар и фактически неосъществен, изпълнителният способ разкрива активно
поведение от страна на взискателя и съдебния изпълнител, а единствената причина
за неосъществяването му е в поведението на въззивницата. След това двугодишният
срок отново е бил прекъснат малко преди да изтече с отправеното от взискателя
искане за запор на моторно превозно средство от 10. 01. 2011 г. Затова
перемпцията по право така и не е настъпила преди 10. 01. 2011 г. и предприетите
след това изпълнителни действия са валидни и годни да прекъснат течението на
погасителната давност. Освен това исканията за тях наново са прекъсвали и
двугодишния срок по чл. 433., ал. 1., т. 8. от ГПК.
В заключение,
изводът на районния съд, че изпълнителното производство не е било перимирано по
чл. 433., ал. 1., т. 8. от ГПК, е правилен.
Разноски. Предвид изхода
на делото, въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемото
дружество разноски за разглеждането на делото пред въззивната инстанция. То
претендира разноски в размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение. Този
размер съответства на минимално предвидения в чл. 25., ал. 1. от Наредбата за
заплащането на адвокатската помощ. Съгласно чл. 78., ал. 8. от ГПК обаче (по
аргумент за противното), съдът не е обвързан от предвидения в наредбата минимум
и може да определи разноски за юрисконсултско възнаграждение под него.
Разглежданото дело се характеризира с ниска степен на правна и фактическа
сложност, поради което въззивният съд намира, че е адекватно да бъдат присъдени
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 561175, постановено на 13. 12. 2018 г.
от Софийския районен съд, 162-ри състав, по гр. д. № 18816 по описа на
Софийския районен съд за 2018 г.
ОСЪЖДА въз основа на
чл. 78., ал. 3. във връзка с ал. 8. от Гражданския процесуален кодекс въззивницата
Н.В.В., ЕГН **********, адрес ***., да плати на въззиваемото дружество „А.З.С.Н.В.“
ЕАД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление ***, ж. к. „******бул. „Д********,
офис-сграда „Лабиринт“, ет. 2., офис 4., сумата от 50 (петдесет) лева разноски
за въззивното производство.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.