Р Е
Ш Е Н
И Е № 622
25.06.2020г., гр.Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, въззивно гражданско отделение, девети граждански състав, в
публичното заседание на четвърти юни две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: Виолета Шипоклиева
Членове:
Фаня Рабчева
Св.Узунов
С
участието на секретаря П.Георгиева като разгледа докладваното от съдията
Ф.Рабчева в.гр.д.№ 699/2020г по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производство по чл.258,
ал.1 и сл.ГПК.
Въззивното производство
е образувано по 1.Въззивна жалба от
“Профи Кредит България” ЕООД – гр.София, представлявано от управителите С. Н. Н.
и И. Х. Г., чрез пълномощника си юриск.И.П. против Решение № 253/ 22.01.2020г.
постановено по гр.д.№ 16779/ 2018 по описа на Пловдивски районен съд – ХХII
гр.с., в частта, в която е обявена за нищожна клаузата на възнаградителна
лихва, обективирана в р.VI , “Параметри” от договор за паричен заем №
********** от 16.03.2016г като противоречаща на добрите нрави, жалбоподателят е
осъден да заплати на ищеца З.Д. сумата в размер на 1575.79 лв, недължимо
платена по недействителна клауза за възнаградителна лихва в договора за паричен
заем, както и да заплати на ищеца направените разноски по делото съобразно
изхода от спора в общ размер на сумата 460.62 лева. В тази обжалвана част решението се обжалва
като неправилно и необосновано, в която част се иска неговата отмяна и
постановяване на друго решение, с което да се отхвърли предявеният от ищеца иск
като неоснователен. Претендира се присъждане на направените по делото съдебни и
деловодни разноски, както и юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78,
ал.8 ГПК.
Постъпил е отговор от С.Н. *** и З.Д.Д.,***,
оспорват жалбата кето неоснователна, искат да се остави без уважение, като се
потвърди решението на ПРС. Претендира се
присъждане на адв.възнаграждение на проц.представител адв.Д.Б. по чл.38, ал.2
ЗА.
2. Частна жалба от адв.Д.Б.,*** против Определение № 2745/ 28.02.2020 г. по
същото гр.д.№ 16779/ 2018г. по описа на ПРС – ХХII гр.с., с което е оставена
без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение на постановеното по
делото Решение № 253/ 22.01.2020г. в
частта на присъденото му адвокатско възнаграждение в размер на 460.62 лева. По
изложени доводи в частната жалба се иска отмяна на обжалваното определение и
уважаване на молбата по чл.248, ал.1 ГПК.
Пловдивски окръжен съд
като взе предвид представените по делото доказателства във връзка с доводите на
страните, намери следното:
1.Въззивната жалба изхожда от надлежна страна
и е в законния по чл.259, ал.1 ГПК срок, като процесуално допустима подлежи на
разглеждане по същество.
С исковата си молба ищецът е
поискал принаване за установено, че сключеният на 09.03.2016г. договор за
паричен заем № ********** между страните е недействителен поради липса на
посочване на общата дължима сума от потребителя
и липса на информация по чл.11, ал.1, т.12 ЗПК и осъждане ответника
заплащане на сумата 1000 лева като получена без правно основание по
недействителен договор, ведно със законната лихва; при условията на евентуалност признаване за
установено, че клаузата на възнаградителната лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави и
осъждане ответника заплащане на сумата от 200 лева като недължимо платена, както
и заплащане на сумата от 200 лева като недължимо платена по клауза за заплащане
на възнаграждение за допълнителен пакет услуги, ведно със законната лихва. В
хода на процеса в последствие претенциите в осъдителната им част са увеличени
по размер, като претенцията относно възнаградителната лихва е увеличения размер
от 1575.79 лв.
С постановеното решение на районния
съд претенцията на ищеца за признаване за установено, че сключеният между
страните договор за паричен заем №
********** е недействителен поради липса
на посочване на общата дължима сума от потребителя и липса на информация по чл.11, ал.1, т.12 ЗПК и осъждане ответника заплащане на увеличената по размер претендирана сума
от 3683.80 лева като получена без правно основание по недействителен договор,
ведно със законната лихва, е отхвърлена, както и в частта, в която ответното
дружество е осъдено да заплати на ищеца
сумата 1 718,75 лева – недължимо платена по недействителна клауза за
заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги по същия договор за паричен
заем, решението е влязло в законна сила.
Предмет на висящия съдебен спор
между страните пред въззивната инстанция е частта на обжалваното решение, с
което е обявена за нищожна клаузата на
възнаградителна лихва, обективирана в р.VI , “Параметри” от договор за паричен
заем № ********** от 16.03.2016г., сключен със З.Д.Д. *** и жалбоподателя, в
която е предвиден годишен лихвен процент по заема 41.17% като противоречаща на
добрите нрави, жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца З.Д. сумата в размер
на 1575.79 лв, недължимо платена по недействителна клауза за възнаградителна
лихва в договора за паричен заем. Ангажирана е от ищцовата страна ССчЕ.
С отговора по исковата
молба ответникът в частта на спора относно възнаградителната лихва по процесния
договор за заем е оспорил претенцията на ищеца, основана на аргумента, че
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави поради надвижаването й
повече от три пъти законната лихва, с доводите, че наличието на съдебна
практика, на която се основава ищецът, но не посочена от същия, се явява
морално остаряла и неприложима в
конкретния случай поради законодателната промяна през 2014г. относно въведена
максимална граница за размера на годишния процент на разходите и съответно
размера на възнаградителната лихва - 5 пъти размера на законната лихва; за това
се счита от ответника така определеният с договора за кредит размер на
възнаградителната лихва и ГПР са допустими съгласно императивното изискване на
чл.9, ал.4 ЗПК; в тази насока са формулирани и доводи за промяна на
обществените условия и законодателни изменения, които налагало изоставяне на
подобна съдебна практика във връзка с преценката относно това дали процесната
клауза от договора следва да е преценявана съобразно добрите нрави или закона,
като се прави аргумент от текста на съдържанието на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и се сочи съдебна практика на ОС-Шумен, РС-Пловдив, а относно понятието
“добри нрави” като заявено недифинирано понятие е посочено Определение № 898/
21.08.2009г. по гр.д.№ 4277/ ВКС – I ГО; счетено е на следващо място, че
възнаградителната лихва е допустима съобразно разпоредбата на чл.430, ал.2 ТЗ,
освен разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, да е в размер на 41,17 %, тъй като волята
на страните се явявала меродавна само ако не надвишава размера по чл.19, ал.4 ЗПК и доколкото действа принципа на свободното договаряне по чл.9 ЗЗД;
направени се аргументи, свързани с ГПР с оглед лимитивния размер по чл.19, ал.4 ЗПК, установимата горна граница от МС съобразно разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД, каквато горна граница понастоящем не съществува, позовавайки се на ПМС №5/
18.01.1991г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и
фирмите в левове, които се договарят между банките и кредитополучателите,
съответно депозантите, на пазарна основа; посочено е като действащо относно
определяне на законната лихва ПМС № 72/ 08.04.1994г., издадено в приложение на
чл.86, ал.1 ЗЗД; мотивира се неотносимост на законната лихва като лихва за
забава за неизпълнение на парично задължение, към размера на възнаградителната
лихва, поради това, че същата не е мораторна/ закъснителна/ лихва, а по своята
правно икономическа природа възнаградителната лихва е цена, която се заплаща на
кредитора за ползване на предоставените парични средства; въвежда се аргумент
относно характера на процесната сделка с характеристиките на търговска сделка
по чл.286 ТЗ, като в този тип сделки следвало да се изследва логиката на отношенията между страните, както
и съобразно разпоредбата на чл.430, ал.2 ТЗ, непредвиждаща ограничения относно
лихвата по кредита.
За уважаване на исковата
претенция в процесната част на възнаградителната лихва, районният съд е изходил
от разясненията, дадени в ТР №1/ 2009г. на ОСТК на ВКС, статута на ответното
дружество като небанкова финансова институция по чл.3, ал.1 ,т.3 ЗКИ, чиято
дейност е уредена с подзаконов нормативен акт / Наредба №26/ 23.04.2009г. за
финансовите институции/, като с оглед спецификата на дружеството като небанкова
финансова институция с главен източник на финансиране – лихвоносни заемни
средства и липсата на нормативно определено ограничение на размера на
договорните лихви по чл.10, ал.2 ЗЗД, е отчетена възможността за уговаряне на по-висок размер на възнаградителна лихва над размера
на законната лихва; отчетен е характерът на възнаградителната лихва като цена
за предоставено ползване на заетата сума, както и в конкретния случай
съотношението между размера на предоставената главница по кредита – 5 000 лева
спрямо общия размер на възнаградителната лихва – 2 418,68 лева като
съставляваща около 50% от предоставения кредит със сравнително кратък срок на
погасяване от 24 месеца, при което процесният кредит обезпечен при сключването
му със солидарен длъжник, въз основа на което определеният лихвен процент от
41,17 % е приет като противоречащ на добрите нрави, вкл като необясним с оглед
разходите на заемодателя , риска, който носи, размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба, при съпоставяне на установените по делото
обстоятелства относно ищеца като добросъвестне платец по договора за кредит,
както и липсата на данни за това да е рисков кредитополучател; неоснователно е
прието възражението на ответника, основано на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК
относно размера на ГПР като несъпоставима към възнаградителната лихва по ДПК,
съобразно съдебната практика по Решения
постановени по в.гр.д.№ 1426/ 2018г., 1067/ 2018г. и в.гр.д. № 1214/2018г. на ПОС, както и
Определение № 901/ 10.07.2015г. по гр.д.№ 6295/ 2014г на ВКС.
По въззивната жалба.
Принципно доводите и оплакванията на жалбоподателя във въззивната жалба
не се намират за основателни. С мотивите на районния съд са налице изложени
конкретни съображения, основани на конкретни фактически факти и данни по делото
въз основа на конкрентното материалното правоотношение между страните, въз
основа на които и са изведени правни изводи, с които е обоснована
основателността на иска в тази му част. В случая е проведено и съдебно дирене,
като е събран относимият към каазуса доказателствен материал.
Отделно от горното въззивният съд въз основа на представените
доказателства, намира следното:
Видно от представения по делото процесен
договор за потребителски кредит Стандарт № **********, сключен с
кредитополучателя З.Д.Д. с поръчител С.Н. Н., в част VI.”Параметри” на
договора, е договорен ГПР / Годишен процент на разходите/ - 49,89 %, при ГЛП/
годишен лихвен процент/ - 41,17%.
С разпоредбата на чл.143 ЗЗП, към
който изрично и пряко препраща чл.24 ЗПК, е уредена т.нар.генерална / обща/
клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори, вкл. и за
потребителския кредит. Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител,
представлява 1/ всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която
2/ не отговаря на изискването за добросъвестност и 3/ води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, при кумулативно проявление на тези предпоставки. Клаузите не са
индивидуално определени когато те са предварително изготвени от търговеца,
респ. потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им /
арг.чл.146, алл.2 ЗЗП/; уговорени са във вреда на потребителя, а именно
накърняват се уредени в закона права на потребителя, респ. увреждат се негови
законни интереси/ арг.чл.20 ЗПК/; не отговарят на изискванията за
добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска практика. В ЗЗП и ЗПК не е
налице законово определение на понятието “добросъвестност”, но от общите
правила на гражданското право, уреждаща изискванията за добросъвестност в
преддоговорните отношения / чл.12 ЗЗД/ , тълкуването на действителната обща
воля на страните при породено договорно правоотношение/ чл.20 ЗЗД/ и при
изпълнение на действително възникнало договорно задължение / арг. Чл.63, ал.1 ЗЗД/ , може да се изведе дефиниция за използвания в ЗЗП термин “добросъвестност”,
на чието изискване следва да отговарят уговорките в договорите за потребление.
Те трябва да са съответни на установената и наложила се в в съвременното
общество нравствена норма на честно, почтено поведение на всеки участник в
гражданския и търговския оборот при сключване и изпълнение на сделки за
потребление, като чрез техните проявни форми се изгражда понятието за
добросъвестната търговска практика – съвкупност от правила , определящи
пазарнато поведение, които произтичат от законите и обичаните търговски
отношения и не нарушават добрите нрави, не създават опасност за изменение на
икономическото поведение на средния потребител и са в противовес на наложилите
се нелоялни търговски практики/ които са забранени от Закона / чл.68вЗПК//.;
уговорката да води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, като тази несъразмерност е значителна, когато е налице
съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора,
водеща до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността
им да упражнят своите права за защита по договора. В този смисъл за да се
обезпечат субективните права и законни интереси на икономически по-слабата
страна “ цената” на услугата, вкл. по договора за кредит относно възнаградителната
лихва и другите разходи, трябва последните да са уговорени ясно и разбираемо за
средния потребител, съгласно чл.147, ал.1 ЗЗП, чрез тяхната детайлизация в
договора. Действително разпоредбата на
чл.19, ал.1 ЗПК определя съдържанието на годишния процент на разходите по
кредита да изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи/ лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително на
следващо място с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК е визирано, че ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България. В случая към момента на сключване на договора / посочен от
ищеца - 09.03.2016г., представен по
делото -16.03.2016г./ е действащо Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени задължения / ДВ, бр.106 от
23.12.2014г., в сила от 01.01.2015г./, съобразно което би могло да се приеме,
че така определеният с договора годишен
процент на разходите / 49,89 %/ формално не надвишава петкратния размер на
законната лихва, при уговорен годишен лихвен процент в размер на 41,17 %.
Действително не са налице императивни разпоредби в Закона по отношение размера
на на възнаградителната лихва. В случая обаче е налице потребителски договор по
своята характеристика, ползващ се със засилена защита по ЗЗП и ЗПК, като трайно
се приема от съдебната практика, че максималният размер на лихвата/
възнаградителна или такава за забава/ следва да е ограничен, а уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва/ а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/,
противоречи на добрите нрави. / Решение № 906/ 30.12.2004г. по гр.д.№ 1106/2003
ВКС – II ГО, Решение № 378/ 18.05.2006г. по гр.д.№ 315/ 2005г. на ВКС –II ГО,
Решение № 1270/ 09.01.2009г. по гр.д.№ 5093/ 2007г. на ВКС – II ГО, Определение
№ 901/ 10.07.2015г. по гр.д.№ 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО./ Тази съдебна
практика се споделя от въззивния съд, която не се намира да не е актуална с
оглед изложените по-горе съображения относно преценката за добросъвестност,
която макар и да касае търговска по смисъла на ТЗ сделка, се ползва със
засилена защита по ЗПП като вид потребителски договор.
По така изложените съображения
въззивната жалба се намира за неоснователна, а поради идентичност на крайния
правен резултат, първоинстанционното решение в обжалваната му част подлежи на
потвърждаване.
На основание чл.38, ал.2 ЗА и пар.2
ДР на НМРАВ на процесуалния представител на въззиваемите следва да се присъди
адв.възнаграждение в размер на 360 лева.
По частната жалба.
С молба от 05.02.2020г.
процесуалният представител на ищеца е поискал изменение на постановеното по
делото решение в частта на разноските за
определяне на адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в допълнителен размер от още
368,13 лв с ДДС, извън присъдения с решението в размер на 460,62 лева.
Обосновка за това е наведена , че адвокатското възнаграждене не следва да се
определя на базатга на общия размер, а като при обективно съединяване на
исковете и съобразно разпоредбата на чл.2, ал.5 НМРАВ. Сочи се съдебна практика, при която съдебни
състави приемат така изложения довод за основателен. С настоящата частна жалба
се поддържат идентични на депозираната молба доводи и съображения.
За да приеме искането за
неоснователно, районният съд е мотивирал, че в случая не следва да се присъжда
възнаграждение за всяка една от отделните претендирани суми, присъдени с
решението, доколкото макар и заявени отделно, претенцията следва да се приема
като една по чл.55, ал.1, пр.I ЗЗД за недължимо платени суми по договор за
кредит.
Въззивният съд споделя изложените съображения от районния съд, доколкото
в тази насока е застъпвал същото становище по идентично искане на процесуалноя
представител на ищеца, а именно, че исковите суми се формират от една
претенция, основана на извъндоговорен материално правен източник по чл.55,
ал.1, пр.I ЗЗД по възникналото впоследствие облигационно правоотношение между
страните, породено от сключен преди това договор за потребителски кредит,
основан на специалния състав на неоснователното обогатяване, предпоставен от
установено разместване на имуществени блага между страните в доказания му общ
размер, независимо от разбивката му по пера с исковата молба, извлечени от
договорното правоотношение между страните. За това се счита от настоящия
състав, че принципно не се касае за обективно съединяване на исковете, поради
което и приложимост на чл.2, ал.5 НМРАВ.
С оглед на това частната жалба като
неоснователна ще се остави без уважение. Водим от горното и на основание
чл.271, ал.1 пр.I ГПК, въззивният съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 253/ 22.01.2020г.
постановено по гр.д.№ 16779/ 2018 по описа на Пловдивски районен съд – ХХII
гр.с., в обжалваните части, с който е обявена за нищожна клаузата на
възнаградителна лихва, обективирана в р.VI , “Параметри” от договор за паричен
заем № ********** от 16.03.2016г, жалбоподателят “Профи Кредит България” ЕООД –
гр.София, представлявано от управителите С. Н. Н. и И. Х. Г. е осъден да
заплати на ищеца З.Д.Д. *** в размер на 1575.79 лв, недължимо платена по
недействителна клауза за възнаградителна лихва в договор за паричен заем между
страните № ********** от 16.03.2016г, както и направените разноски в общ размер
на сумата 460.62 лева.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
Осъжда “Профи Кредит България”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”България”, № 49, бл.53Е, вх.В,
представлявано от управителите С. Н. Н. и И. Х. Г. да заплати на адвокат Д.Г.Б.
с личен номер *** сумата 360 лева / адвокатско
възнаграждение/ на основание чл.38, ал.2 ЗА и пар.2 от НМРАВ за въззивната
инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба
на адв.Д.Б.,*** против Определение № 2745/ 28.02.2020 г. по същото гр.д.№
16779/ 2018г. по описа на ПРС – ХХII гр.с., с което е оставена без уважение
молбата на адв.Д.Б.,*** за изменение на постановеното по делото Решение № 253/ 22.01.2020г. в частта на
присъденото му адвокатско възнаграждение в размер на 460.62 лева.
Решението, както и в частта му с характер на определение, е окончателно
и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: