Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

София, 21.07.2021 г.

 

В  И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Г с-в,  в публичното заседание на двадесет и първи юли през 2020 г. в състав:

               ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА

                        ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА

                                    мл.с. ИРИНА СТОЕВА

при секретаря А.Петрова, като разгледа докладваното от съдия Александрова гр.д.№ 16427 по описа за 2019  г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

 

 

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

  С решение от 23.07.2019 г. СРС, 47 с-в, по гр.д.№ 4368/18 г. е приел за установено по предявените от „Ч.д.“ ЕООД срещу М.Е.В. искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.422 ГПК вр. чл.92 ЗЗД, че М.Е.В. дължи на ищеца сумата от 3 600 лв., представляващи неустойка по договор за заем за периода от 23.04.2014 г.-23.07.2017 г. със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК-24.07.2017 г. до окончателното й плащане, за които суми е издадена заповед по чл.410 ГПК по гр.д.№ 50158/17 г. на СРС, 47 с-в.

          Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба  от М.Е.В. чрез особения му представител адвокат И.А..Въззивникът излага доводи, че с отговора на исковата молба е оспорил изцяло иска, като поддържа, че не е осъществен фактическият състав на сделката, тъй като липсва реално предаване на заемната сума от ищцовото дружество, поради което ответникът не е в неизпълнение за връщане на такава сума и за претендираната неустойка.Моли съда да отмени решението и да отхвърли предявения  иск.

          Ответникът по въззивната жалба-„Ч.д.“ ЕООД оспорва същата.Твърди, че решението на първоинстанционния съд е валидно, допустимо, правилно и законосъобразно.Твърди, че първоинстанционният съд правилно е приел, че по силата на договор за заем от 23.04.2014 г. ответникът е получил сумата от 10 000 лв. и е поел задължение да я върне до 23.07.2014 г., и че по делото не са ангажирани доказателства за връщане на сумата.Позовава се на чл.2, ал.1 от договора, съгласно който същият служи като разписка, че заемодателят е предал на заемополучателя заемната сума в размер на 10 000 лв., което представлява признание, че сумата е получена.Правилен е и изводът на съда, че вземането не е погасено по давност, тъй като тригодишният давностен срок изтича на 24.07.2017 г., на която дата е подадено заявлението.Към този момент не е изтекъл и давностният срок по отношение на главницата.Моли съда да потвърди обжалваното решение.Претендира разноски.

           

            Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

            Районният съд е бил сезиран с иск с правно основание  чл.92, ал.1 ЗЗД.Ищeцът-„Ч.Д.“ ЕООД твърди, че по силата на договор за паричен заем от 23.04.2014 г., сключен с нотариална заверка на подписите с рег.№ 2433 на помомощник-нотариус М.М. при нотариус Т.М. между ищеца и М.Е.В. в качеството му на заемополучател за сумата от 10 000 лв., заемодателят е предал на заемателя посочената сума, като договорът има силата на  разписка за получената от заемополучателя сума.Договорът е сключен за срок до 23.07.2014 г., като заемополучателят се е задължил да върне заемната сума до тази дата, но не е изпълнил задължението си.В чл.11 от договора страните са договорили в случай на неизпълнение на задължението за връщане на сумата от 10 000 лв. заемополучателят да заплати на заемодателя неустойка в размер на 1% от дължимата сума за всеки месец забава до изплащане на дължимото, т.е. по 100 лв. за всеки месец забава, считано от 23.07.2017 г. до 23.07.2017 г. или 3 600 лв.Поради непогасяване на задължението за връщане на заетата сума и дължимата неустойка ищецът е подал заявление по чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение за дължимата неустойка и въз основа на така подаденото заявление е образувано гр.д.№ 50158/17 г. на СРС, 47 с-в, по което е издадена заповед за изпълнение, за която длъжникът е бил уведомен по чл.47, ал.5 ГПК и с разпореждане от 02.11.2017 г. на дружеството е указано в едномесечен срок да предяви иск относно вземането си.Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че му дължи сумата от 3 600 лв.-неустойка по чл.11 от договора от 23.04.2014 г. със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението.

Със заявление вх.№ 3057997/24.07.2017 г. „Ч.д.“ ЕООД е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу М.Е.В. за сумата от 3 600 лв.-неустойка по чл.11 от договор за паричен заем от 23.04.2014 г. с нотариална заверка на подписите с рег.№ 2433 на помощник-нотариус М.М. при нотариус Т.М. със законната лихва от датата на подаване на заявлението до пълното изплащане на дължимата сума.На 31.07.2017 г. СРС, 47 с-в, по ч.гр.д.№ 50158/17 г. е разпоредил длъжникът М.Е.В. да заплати на кредитора „Ч.д.“ ЕООД сумата от 3 600 лв.-неустойка по договор за паричен заем от 23.04.2014 г. със законната лихва от 24.07.2017 г. до изплащане на вземането.Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК.С разпореждане, връчено на заявителя на 19.12.2017 г., съдът му е указал да предяви иск за установяване на вземането си в 1-месечен срок.Исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК е подадена на 19.01.2018 г. /в срока по чл.415 ГПК/.

По делото е представен договор за паричен заем, сключен с нотариална заверка на подписите с рег.№ 2433/23.04.2014 г. на помощник-нотариус М.М. при нотариус Т.М. с рег.№ 199, по силата на който заемодателят „Ч.д.“ ЕООД се е задължил да предаде в собственост на заемополучателя М.Е.В. сума в размер на 10 000 лв., а заемополучателят се е задължил да върне заемната сума по реда и съгласно условията и сроковете, уговорени в договора за срок до 23.07.2014 г.В чл.2, ал.2 страните са уговорили, че договорът следва да послужи като разписка, че заемодателят е предал на заемополучателя заемната сума в размер на 10 000 лв.В случай, че заемополучателят не спази срока за връщането на заемната сума, той дължи неустойка в размер на 1% от дължимата сума за всеки месец забава /чл.11/.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Видно от представения по делото договор за паричен заем, сключен с нотариална заверка на подписите на 23.04.2014 г., ищцовото дружество е предоставило на ответника сумата от 10 000 лв.Предаването на сумата е удостоверено в самия договор, за който страните са предвидили, че има силата на разписка /чл.2, ал.2/ и с подписването му заемополучателят е признал, че е получил заемната сума.По делото не са ангажирани доказателства за връщане на сумата в уговорения срок-23.07.2014 г., поради което са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника за заплащане на неустойка по чл.11 от договора.

В хода на въззивното производство въззивникът е заявил възражение за нищожност на клаузата на чл.11 от процесния договор за заем на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП вр. чл.146, ал.1 ЗЗП като задължаваща потребителя да заплати необосновано високо обезщетение и сключена с цел да се увреди длъжника.Въззивникът се позовава на нормата на чл.7, ал.3 ГПК, съгласно която съдът служебно следи за наличието на неравноправни  клаузи в договор, сключен с потребител.Настоящият съдебен състав счита, че ответникът няма качеството на потребител по процесния договор за заем, тъй като не е установено ищецът да има статут на финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1, т.3 ЗКИ, да извършва по занятие такава дейност, която да е посочена изрично в предмета му на дейност и да е включен в публичния регистър на БНБ на финансовите институции по чл.3а ЗКИ.

Настоящият съдебен състав обаче споделя съдебната практика на ВКС, съгласно която съдът служебно може да упражнява косвен контрол за нищожност на сделки дори и да не е направено изрично възражение, тъй като нормите, уреждащи нищожността на сделките, са императивни и за приложението им съдът следи служебно /т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК на ВКС/.Поради изложеното съдът счита, че следва да се произнесе по въпроса за действителността на клаузата на чл.11 от договора за паричен заем от 23.04.2014 г.

Съдът намира клаузата на чл.11 от процесния договор, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1% от дължимата сума за всеки месец забава /или 12% годишно/ за действителна.Съгласно т. от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС по т.д.№ 1/2009 г. не е нищожна клауза за неустойка, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява.Съгласно чл.9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.Така договорената неустойка е близка до размера на законната лихва.Дължимата сума при така договорения размер на неустойка за процесния период възлиза на 3 600 лв., а законната лихва върху неизпълнението на задължението за заплащане на главницата, изчислена с компютърна програма за същия период, възлиза на 3050,60 лв., т.е. превишението е с около 1,18%, което не е прекомерно, за да обуслови извод за накърняване на добрите нрави.Следва да се добави, че страните не са договорили и заплащане на договорна лихва въпреки наличието на клауза, предвиждаща такава /чл.5/, тъй като не е определен размер на същата.Поради изложените съображения съдът счита, че клаузата за неустойка не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и клаузата на чл.11 от договора за паричен заем е действителна.

Други оплаквания във въззивната жалба не са изложени, а съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд е обвързан от посоченото в нея.

            Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решение следва да се потвърди.

            С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата 482 лв.-разноски за адвокатско възнаграждение за особения представител на въззивника за настоящата инстанция.На основание чл.77 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса по сметка на ВКС в размер на 72 лв.

            Водим от горното съдът

 

Р Е Ш И :

 

            ПОТВЪРЖДАВА решението от 23.07.2019 г. на СРС, 47 с-в, по гр.д.№ 4368/18 г.

            ОСЪЖДА М.Е.В. с ЕГН ********** и с адрес: *** да заплати на „Ч.д.“ ЕООД с ЕИК *******и със седалище и адрес на управление:*** и със съдебен адрес:***, Бизнес център България, бул. „*******ет.* на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 482 лв. /четиристотин осемдесет и два лева/.

            ОСЪЖДА М.Е.В. с ЕГН ********** и с адрес: *** да заплати на СГС държавна  такса в размер на 72 лв. /седемдесет и два лева/ на основание чл.77 ГПК.

            Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               ЧЛЕНОВЕ: 1.                            2.