Р Е Ш Е Н И
Е № 2258
гр. Пловдив, 06.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично
заседание на единадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 17894 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран
с искова молба от „Агенция за контрол за просрочени задължения” ЕООД – гр.
София, срещу Н.Г.К., с която са предявени обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД,
чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.92 ЗЗД, чл.82 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 100 лв. -
главница, дължима по договор за кредит „Бяла карта” № *****/ 06.01.2017 г.,
сумата от 63 лева – договорна лихва за периода
от 27.02.2017 г. до 06.08.2018 г., сумата от 104 лева – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение; сумата от 286,98 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просроченото задължение, както и сумата от 9,33
лв. – обезщетение за забава за периода от 07.08.2018 г. до 30.07.2019 г.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 07.08.2019 г. до окончателното й изплащане,
за които суми е издадена Заповед № 8028/ 13.09.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 14564/2019 г. на ПРС, IV бр. с-в.
В исковата молба
ищецът твърди, че между „Аксес Файнанс” ООД, в качеството на заемател, и
ответника, в качеството на заемополучател, бил сключен договор за кредит „Бяла
карта” № *****/ 06.01.2017 г., при общи условия, с които ответникът се бил
запознал и бил приел. Посочва, че с подписването на договора заемодателят
предоставил на заемателя револвиращ кредит в максимален размер от 100 лв., под
формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна
кредитна карта Access Finance/iCardCard/Visa. Ищецът посочва, че на
кредитополучателя при подписване на договора бил предоставен платежен
инструмент – кредитна карта, ведно със запечатан плик, съдържащ кода за
използване на картата. Твърди, че ответникът усвоил сума в общ размер от 100
лв., която не била погасена към датата на исковата молба. Върху усвоения размер
от кредита била начислена и договорна лихва в размер от 63 лв. за периода от
27.02.2017 г. – датата на първата транзакция по кредитната карта, до 06.08.2018
г. – датата на настъпване на предсрочната изискуемост. Страните по договора за
кредит били уговорили и клауза за неустойка при неизпълнение на договорно
задължение, която била в размер на 104 лв. Поддържа, че било уговорено и
заплащането от страна на кредитополучателя, при забава за плащане, задължение в
размер на 2,50 лв. за всеки ден до заплащане на сумата, както и такса в размер
на 120 лв. – разходи на кредитора за дейността на служител, който осъществява и
администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението на кредитора.
Посочва, че размерът на описаните такси бил 286,98 лв., като поддържа, че те
нямали характер на неустойка. Било начислено и обезщетение за забавено плащане
в размер на 9,33 лв. за периода от 07.08.2018 г. до 30.07.2019 г. Сочи, че
ответникът не изпълнявал в срок задълженията си по договора. Ищецът твърди, че
на 11.11.2016 г. бил сключен рамков договор за продажба на вземания (цесия) и
Приложение № 1 от 27.03.2019 г. между „Аксес Файнанс” ООД и „Агенция за контрол
на просрочени задължения” ЕООД, по силата на което били прехвърлени вземанията
по процесния договор в полза на ищеца. Посочва, че за процесните суми била
издадена Заповед № 8028/ 13.09.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 14564/2019 г. на ПРС, IV бр. с-в, срещу която длъжникът
възразил, с оглед на което обосновава правния си интерес от депозиране на
предявените установителни искове. Моли за уважаване на предявените искове и
присъждане на сторените разноски.
В срока по чл.
131 ГПК, е депозиран писмен отговор от ответника Н.Г.К., със становище за
неоснователност на предявените искове. Твърди, че е заплащал задълженията си към
първоначалния кредитор. Прави възражение за нищожност на процесния договор за
кредит, сочи, че договорът съдържал неравноправни клаузи. Поддържа, че клаузите
на договора не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Оспорва ищецът да е титуляр на вземането по процесния договор,
като твърди, че не е уведомяван за извършената цесия. Моли за отхвърляне на
предявените искове. Претендира разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства
и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
По
допустимостта и предмета на производството:
От
приетото за послужване ч.гр.д. № 14564 по описа за 2019 г. на ПРС, IV бр.с., се установява, че ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение за процесните суми по чл.410 ГПК № 8028/ 13.09.2019 г. В
срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу издадена
заповед за изпълнение, поради което и на основание чл.415, ал.1, т.1 ГПК с
разпореждане от 08.10.2019 г. съдът е указал на заявителя да предяви иск за
установяване на вземанията си в едномесечен срок от уведомяването. В законовия
срок са предявени настоящите искове. Претенциите, предмет на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 14564 по описа за 2019 г. на
ПРС, IV бр.с., и предмет на настоящата
искова молба са напълно идентични, поради което и производството по установителните
искове е допустимо.
По легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно кумулативно
съединени установителни искове, поради което следва да бъде изследван преди
разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по договор за кредит „Бяла карта“ № *****/ 06.01.2017 г., по силата
на приложение № 1 от 27.03.2019 г. към договор за цесия от 11.11.2016 г., сключен
между „Аксес Файнанс“ ООД и ищцовото дружество. Прехвърлянето на вземането по
процесния договор за кредит се установява от представените по делото писмени
доказателства – рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 11.11.2016
г. и Приложение № 1 от 27.03.2019 г. към него. Освен това, по делото е
представено и потвърждение за извършената цесия, изходящо от предходния
кредитор „Аксес Файнанс“ ООД.
За
да има действие цесията по отношение на длъжника, а и спрямо третите лица,
същата следва да му бъде съобщена надлежно – чл.99, ал.4 ЗЗД. До момента на
уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията за длъжника надлежен
кредитор е цедентът. Нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава предишния кредитор за
извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от новия кредитор няма
предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче не означава, че
предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи
на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. В случая, с пълномощно от 29.12.2016
г. (л.28 от делото), цедентът е упълномощил цесионера да уведоми от негово име
всички длъжници по всички вземания на дружеството, които са цедирани, съгласно
рамковия договор от 11.11.2016 г. и всички приложения към него. Длъжникът би
могъл да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като
поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор. В посочения
смисъл е задължителната за съдилищата съдебна практика, постановена по реда на
чл.290 ГПК, обективирана в решение №137/2.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014 г. на
ВКС, III г.о. Затова представеното от ищеца уведомително
писмо, изходящо от цесионера, в качеството му на пълномощник на цедента
съгласно пълномощно (л.4, гръб от делото) е годно да уведоми длъжника за
извършената цесия. По делото обаче ищцовото дружество не е представило
доказателства това писмо да е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. От значение за
уведомяването по чл.99, ал.3 ЗЗД е достигането до знанието на длъжника на данни
за сключения договор за цесия с оглед обстоятелството на „замяна” на страна в
заемното правоотношение.
Няма
пречка длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като приложение на
исковата молба на уведомително писмо за извършената цесия. Съгласно решение №
78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д. № 2352 по описа за
2013 г. на ВКС, II т.о. цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с което
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса, и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, респективно от упълномощения
цесионер, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да
бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило
на чл.235, ал.3 ГПК. Затова следва да се приеме, че изходящото от цесионера,
упълномощен от цедента, уведомление, приложено към исковата молба на цесионера
и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие
за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД.
С
получаването на препис от исковата молба – л.43 от делото, ответната страна е
получила лично, като приложение и уведомлението за цесията по чл.99, ал.3 ЗЗД,
с което е надлежно уведомена за извършената цесия. Поради това, съдът приема,
че ищецът доказа материалноправната си легитимация като кредитор по договора за
кредит „Бяла карта“ по силата на договора за цесия, за който длъжникът е
надлежно уведомен.
По иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД:
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпила предсрочна
изискуемост на вземането за връщане на заемната сума от заемателя на
заемодателя, на която се позовава ищецът; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото не е спорно, а и се установява от ангажираните доказателства, че на 06.01.2017
г. е сключен договор за кредит „Бяла карта“ между „Аксес Файнанс“ ООД – гр.
София, в качеството на кредитодател, и ответника, в качеството на кредитополучател.
Съгласно чл.2, ал.1 от договора кредитодателят предоставя на кредитополучателя
револвиращ кредит в максимален размер от 100 лв., под формата на разрешен
кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта Access
Finanse/iCard/Visa. Кредитополучателят
може по всяко време да усвоява суми от главницата до максималния размер на
кредитния лимит, като следва да заплаща до всяко 2-ро число на месеца текущото
си задължение, дължимо за предходния месец – чл.3, ал. 1 и ал.2 от договора. В
чл.4, ал.1 от договора са уговорени условията по кредита, а именно: срок на
кредита – 6 години; фиксиран годишен лихвен процент от 43,20 % и дневен лихвен
процент от 0,12 %, като лихвата се начисля ва
всеки ден върху усвоената и непогасена главница; ГПР – 45,90 %.
Ответната
страна не оспорва, че е усвоила сумата за главница от 100 лв. Поддържа обаче,
че тази сума е вече заплатена. От представената справка по договор за кредит –
л.61-77 от делото, се установява, че ответникът е извършвал плащания по договора,
както следва: на дата 11.04.2017 г. – 15 лв., на дата 26.05.2017 г. – 15 лв.,
на дата 06.06.2017 г. – 15 лв., на дата 05.07.2017 г. – 15 лв., на дата
08.08.2017 г. – 15 лв., на дата 07.09.2017 г. – 16 лв., на дата 05.10.2017 г. –
15 лв., на дата 06.11.2017 г. – 15 лв., на дата 11.12.2017 г. – 15 лв., на дата
05.01.2018 г. – 15 лв., на дата 05.02.2018 г. – 15 лв., на дата 12.03.2018 г. –
10 лв., на дата 10.04.2018 г. – 15 лв., на дата 30.05.2018 г. – 15 лв., на дата
13.06.2018 г. – 15 лв., на дата 14.08.2018 г. – 15 лв., на дата 10.10.2018 г. –
15 лв., или сумата от общо 266 лв.
В
чл.12, ал.2 от договора е уговорена поредност на погасяването на задължението
на кредитополучателя, както следва: 1)законна лихва за забава върху дължимата
главница; 2) разходи за събиране на вземането съгласно чл.22, ал.4; 3) разходи
за събиране на вземането съгласно чл.22, ал.5; 4) начислени неустойки за
неизпълнение на договорно задължение върху усвоена и непогасена главница между
1-во и 19-то число на текущия месец, съгласно чл.21; 5)начислени неустойки за
неизпълнение на договорно задължение върху условена и непогасена главница между
20-то и последно число на предходния месец, съгласно чл.21; 6) договорна лихва
върху усвоена и непогасена главница между 1-во и 19-то число на текущия месец;
7) договорна лихва върху усвоена и непогасена главница между 20-то и последно
число на предходния месец; 8) усвоена и непогасена главница между 1-во и 19-то
число на текущия месец; 9) усвоена и непогасена главница между 20-то и последно
число на предходния месец.
По
така релевираното възражение за погасяване на вземането, съдът ще се произнесе
след разглеждане на всички предявени искове с оглед наведените възражения за
нищожност на клаузите, уговарящи тези претенции, както и предвид описания ред
за погасяване на вземанията.
Процесната
сума се претендира като предсрочно изискуема, считано от 06.08.2018 г. Съгласно
чл.22, ал.1 от договора в случай че кредитополучателят изпадне в забава за
плащане, на което и да е парично задължение по настоящия договор с повече от 10
дни или не е заплатил минимум 15 % от одобрения си кредитен лимит, в рамките на
два последователни месеца, като в поне един месец да бъдат внесени общо 15% от
сумата по одобрения кредитен лимит, кредитополучателят има право да обяви
цялото му задължение за предсрочно изискуемо, като обявяването на предсрочната
изискуемост се извършва по някой от начините по чл.28 от договора. По делото не
се установи да се е проявила нито една от посочените предпоставки, за да
настъпи предсрочната изискуемост на задължението, считано от дата 06.08.2018 г.
Видно от справката за сумите по процесния договор, последното плащане по
кредита е извършено на дата 10.10.2018 г. и е размер на 15 лв., като регулярно
са постъпвали плащания от заемателя. Съдът намира, че не се е проявила
изискуемата от договора обективна предпоставка за настъпване на предсрочната
изискуемост, а именно – забава в плащането, продължила повече от 10 дни.
Освен
това, не се е проявила и другата уговорена предпоставка в договора, а именно –
предсрочната изискуемост да е обявена на длъжника по някой от начините по чл.28
от договора. Съдебната практика (решение № 200/ 18.01.2019 г., постановено по т.д. №
665 по описа за 2018 г. на ВКС, I т.о.) последователно приема, че предсрочната изискуемост на
вземането по договор за заем за потребление по чл.240 ЗЗД, уредена в нормата на
чл.71 ЗЗД, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на
договора, което се упражнява с едностранно волеизявление. Волеизявлението
следва да достигне до насрещната страна и поражда действие, ако са били
налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в
договора или предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за
изпълнение на задължението за връщане на заетата парична сума, като се
преобразува от срочен в безсрочен. От момента на достигане на
волеизявлението на кредитора до длъжника целият или неплатеният остатък от
заема е изискуем и за кредитора възниква възможността да иска плащането му от
длъжника – заемател. Страните по договора за заем за потребление по ЗЗД могат в
рамките на очертаната от нормата на чл.9 ЗЗД договорна свобода да уговорят
възможността кредиторът да иска изпълнение на задължението за връщане на
заетата сума преди първоначално определения срок и предпоставките за
предсрочната изискуемост. Освен това, е необходимо длъжникът (ответник) да е
уведомен за предсрочната изискуемост на вземането по договора за заем, преди депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, т.е. постановките на т.18 от
ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са приложими не само при банките, но и при
небанковите финансови институции. В този смисъл е налице съдебна практика на
ВКС – решение № 123/ 09.11.2015 г. по т.д. № 2561 по описа за 2014 г. на ВКС, II т.о. Вземането,
предмет на заявлението по чл.410 ГПК (а
не само по чл.417 ГПК), следва да бъде изискуемо към момента на депозиране на заявлението в съда, а това подлежи на
доказване в хода на исковото производство, образувано по реда на чл.422 ГПК,
тъй като за кредитора не съществува задължение да прилага доказателства към
заявлението по чл.410 ГПК за твърдяна предсрочна изискуемост на кредита.
В случая, по делото не се ангажираха
доказателства ищецът да е уведомил длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост
на вземането по процесния договор. Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на
кредита, тъй като същото не се връчва на длъжника и до произнасяне на съда
заповедното производство е едностранно. Връчването на издадената заповед за
изпълнение на длъжника също няма характер на уведомяване на длъжника за
предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от
кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Исковата
молба може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за
предсрочно изискуем, и с връчването на препис от нея на ответника по иска
предсрочната изискуемост се обявява на длъжника. Това уведомяване обаче не може
да се вземе предвид като факт, настъпил в хода на процеса съгласно чл.235, ал.3 ГПК, доколкото от значение е моментът на връчването, а именно преди подаване на
заявлението. Това уведомяване би могло да се вземе предвид като ново основание
за предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за
изпълнение. Така решение № 161/08.02.2016 г., постановено по т.д. № 1153 по
описа за 2014 г. на ВКС, II т.о.
Предвид изложените съображения,
съдът приема, че кредитът не е станал предсрочно изискуем.
Въпреки това, по делото се установи
наличието на валидно облигационно правоотношение по договор на кредит „Бяла
карта“, сключен със „Аксес Файнанс” ООД, вземанията по който са валидно
прехвърлени на ищеца. Установи се също, че падежът на вземането на кредитора за
главница е настъпил – процесната сума в размер на 100 лв. е изтеглена от
кредитополучателя на дата 27.02.2017 г., като съгласно чл.3, ал.2 и ал.3 от
договора падежът на задължението е настъпил на 02.03.2017 г. Затова съдът
намира, че главният иск за присъждане на главницата е доказан по своето
основание. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т.1 от ТР № 8/2017 г.
на ОСГТК на ВКС, е допустимо предявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК за
установяване на дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Предявеният по реда на
чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимостта на вземане по договор за
кредит може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране
на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена
на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Както се посочи и по-горе, с оглед
направеното възражение от ответника за заплащане на задължението, съдът ще се
произнесе по основателността на главния иск след разглеждане на останалите
предявени искове и наведените възражения за нищожност на клаузите, с които те
са уговорени.
По иска с правна квалификация чл. 240,
ал.2 ЗЗД:
За
уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото се установи наличието на валидно облигационно правоотношение между
ответника и „Аксес Файнанс” ООД по договор за паричен кредит „Бяла карта“ № *****
от 06.01.2017 г. Съгласно чл.4, ал.2 от договора е уговорен фиксиран годишен
лихвен процент от 43,20 % и дневен лихвен процент от 0,12 %. Съдът намира, че
така уговореният лихвен процент е необосновано висок и не почива на
установените в закона, а и от морала правила. Уговорката за договорна лихва
противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна, а ответникът не дължи
заплащането й. Съдът служебно следи за нищожност на договорните клаузи, макар и
този довод да не е наведен от страната. В този смисъл изрично т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011
г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на
ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК,
II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
Накърняването
на добрите нрави, като порок, водещ до нищожност е налице, когато сделката
(респективно отделната уговорка) противоречи на общо установените
нравствено-етични плавила на морала. Съдебната практика е последователна, че
значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните
договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са
определени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД,
заедно с повелителните норми на закона. Накърняването на добрите нрави е налице
и когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на
другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й
положение.
Съдебната
практика еднопосочно приема, че уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща два или три пъти размера на законната лихва, противоречи на добрите
нрави – така решение № 378/ 18.05.2006 г., постановено по гр.д. № 315 по описа
за 2005 г. на ВКС, II г.о., решение № 1270/
09.01.2009 г., постановено по гр.д. № 5093 по описа за 2007 г. на ВКС, II т.о. и др.
Уговореният
между страните по договора за кредит лихвен процент е в размер на 43,20 %, а
годишният процент на разходите – 45,90 %. Ищецът претендира сумата от 63 лв. за
периода от 27.02.2017 г. до 06.08.2018 г. Известно и за страните, и за съда е,
че размерът на законната лихва е приблизително около 10 %. Уговореният между
страните лихвен процент от 43,20 % надхвърля размера на законната лихва няколко
пъти. Тази уговорка противоречи на добрите нрави с оглед изискванията за
справедливост. Добрите нрави са такива критерии за норми на поведение, които не
позволяват по никакъв начин неравноправно третиране на икономически по-слабите
страни участници в оборота и използването на недостиг на материални средства на
един субект за облагодетелстването на друг (така решение № 1270/ 09.01.2009 г.,
постановено по гр.д. № 5093 по описа за 2007 г. на ВКС, IV г.о. и др.). Уговарянето на лихвен процент повече от
три пъти над законната лихва е извън рамките на договорната свобода по чл.9 ЗЗД. В действителност, целта на уговореното възнаграждение по договора за заем
е покриване на разходите на кредитора, свързани с отпускането на кредита, както
и с компенсирането на гражданските плодове от финансовия ресурс, които
заемодателят би могъл да реализира за срока на предоставянето му на заемателя.
В случая обаче, така уговореният размер
на лихвата излиза извън посочените цели и води до неоснователно обогатяване на
заемодателя. Не такъв е смисълът на уговорката за възнаградителна лихва при
предоставянето на заемни средства. Размерът на това възнаграждение не
съответства на предназначението му, и с оглед съотношението спрямо законната
лихва, води до неправомерно разпределение на блага в отношенията между
страните. Именно поради изложените съображения, съдът намира, че уговорката
относно този размер противоречи на общоприетите правила и норми за
добросъвестност, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
По
изложените съображения, съдът приема, че предявеният иск за признаване за
установена дължимостта на договорната лихва в размер на 63 лв. за периода от 27.02.2017
г. до 06.08.2018 г. е неоснователен и следва да се отхвърли.
По иска с правна квалификация чл. 92 ЗЗД.
Фактическите
предпоставки за уважаване на иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД са следните:
1. валидно поето задължение от страна на ответника; 2. неизпълнение на това
задължение или наличие на неточно или забавено изпълнение; 3. наличие на
уговорка между страните, че за съответното неизпълнение или неточно или
забавено изпълнение ще се дължи неустойка в определен размер; 4. отсъствие на
някоя от причините, водещи до отпадане на договорната отговорност на ответника
на длъжника - случайно събитие, непреодолима сила и др.
Претендираната
от ищеца неустойка е уговорена в разпоредбата на чл.21 от договора – в случай,
че кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение в посочения срок
по чл.16 от договора, дължи на кредитора неустойка в размер на 10 % от
усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за
настоящия месец. Обезпечението, което следва да се предостави в срок от 3 дни
след падежа на задължението съгласно чл.16, ал.1 от договора е един поръчител,
който да отговаря на посочените в клаузата изисквания.
При
разпределена с доклада на съда доказателствена тежест ищецът да докаже
наличието на предпоставките за начисляване на претендираната неустойка,
ищцовото дружество не ангажира доказателства в тази насока. Макар предпоставка
за начисляване на неустойката да е „отрицателен” факт – непредставяне на
обезпечение, то именно кредиторът следва да го установи, доколкото на този факт
основава своето искане – чл.154, ал.1 ГПК. Затова и исковата претенция по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на 104 лв. за неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение е неоснователна.
Искът
с правно основание чл. 92 ЗЗД за признаване за установена дължимостта на сумата
в размер на 104 лв. е неоснователен и на още едно самостоятелно основание.
Съгласно задължителните указания на ТР № 1/2009 г. ОСТК съдът следи служебно за
нищожността на клаузи за неустойка. В този смисъл е и трайната практика на ВКС
- така решение № 93 от 19.03.2012 г. по гр. д. № 1057/2011 г., II г. о., ВКС,
решение № 110/11.04.2014 г., гр.дело № 1237 по описа за 2013 г., ВКС, ІV г.о.,
решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ВКС, решение
№ 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т.о., ВКС, решение № 188 от
15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на II т.о., ВКС. От систематичното тълкуване на клаузите на
чл. 21, чл.16 и чл.12, ал.1 от договора за паричен заем, предвидената по
договора неустойка излиза извън типичните си обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция, а представлява
скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за ползването на
предоставения от него финансов ресурс. Критериите, които следва да се вземат
предвид при преценката дали неустойката излиза от присъщите й три функции, са
естеството на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението
на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи – залог, ипотека, поръчителство и др.; видът
на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение
на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на
задължението вреди.
Съгласно
клаузите, в които е уговорена неустойката, след просрочие в плащането на
текущите задължения по договора възниква допълнително възнаграждение за
кредитополучателя, неизпълнението на което води до начисляването на неустойка.
Това задължение е свързано с предоставяне на обезпечение (и то възниква едва
след забавата), като кумулативните критерии, на които трябва да отговаря
поръчителя са: да е лице над 21 години с минимален осигурителен доход от 1500
лв. (при максимален кредитен лимит по
договора от 100 лв.); да работи минимум 6 месеца по трудово правоотношение
по силата на безсрочен трудов договор; да няма кредитна история в Централния
кредитен регистър към БНБ и да не е поръчител или кредитополучател по друг
активен договор за паричен заем с кредитодателя. От начина, по който е
уговорено начисляването на неустойка е видно, че съществено за кредиторовия
интерес в случая е не точното изпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, което неустойката гарантира, а получаването на стойността на
неустойката, като скрита добавка към възнаградителната лихва. Затова съдът
намира, че неустойката излиза от присъщите й функции и като такава е недължима.
С
оглед изложените съображения предявеният иск за признаване за установена
недължимостта на неустойката ще се отхвърли като неоснователен.
По
иска за разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение:
Съгласно
разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗЗД, предл.1, във вр. чл.82 ЗЗД кредиторът има
право на обезщетение за действително претърпените вреди в резултат от
неизпълнението. Това правило е доразвито и в процесния договор, като в чл.22,
ал.4 е уговорено, че при забава за плащане на текущото задължение или на сумата
по чл.12, ал.1, кредитополучателят дължи на кредитодателя разходи за действия
по събиране на задълженията в размер на 2,50 лв. за всеки ден, до заплащането
на съответното текущо задължение или на сумата по чл.12, ал.1. В ал.5 на чл.22
от договора е предвидено също, че след настъпване на предсрочна изискуемост,
кредитополучателят дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120 лв.,
включваща разходи на кредитодателя за дейността на лице/ служител, което
осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението
на кредитополучателя.
От
граматическото тълкуване на текста на посочените клаузи от договора следва, че
те нямат характера на неустойка за забавено плащане, а на уговорена между
страните цена на допълнителните действия, които следва да се предприемат от
кредитора за събиране на просроченото вземане. Затова и предпоставка за
присъждането на сумите е освен настъпването на предвидените обективни предпоставки
– забава в изплащане на задължението по ал.4 и настъпване на предсрочна
изискуемост по ал.5, още и реалното извършване на действията от страна на
кредитора. По отношение на разноските по ал.4, по делото не се ангажираха
доказателства да са сторени реално разходи във връзка със събиране на сумите в
просрочие. Претенцията за разноски по чл.22, ал.5 също остана недоказана. Както
се прие по-горе, твърдяната предсрочна изискуемост не е настъпила, поради което
и кредиторът няма право на уговорените разноски. Отделно от това, последните не
се доказаха да са сторени. Не се представиха доказателства за дейността на
лице/служител, което да събере извънсъдебно просрочените суми. Затова исковата
претенция за признаване за установено на дължимостта на сумата от 286,98 лв.,
представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото
задължение, ще се отхвърли като неоснователна.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД
Съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Установи се по делото, че ответникът
е изпаднал в забава за плащане на главницата, считано от момента на изтегляне
на сумата от 100 лв. на дата 27.02.2017 г. – така чл.3, ал.1 и ал.2 от договора.
Затова и ищецът има право на обезщетение за забава от тази дата. Претенцията
обаче обхваща по-малък период - от 07.08.2018 г. до 30.07.2019 г., затова е
доказана по своето основание.
В заключение, съдът приема за доказани
по своето основание предявените искове за главница в размер на 100 лв. и за
обезщетение за забава в размер на 9,33 лв. Доколкото обаче по делото се
установи, че ответникът е извършил плащания в размер на 266 лв., с тази сума са
погасени вземанията за главница и за лихва за забава. Съдът приема, че в
случая, доколкото се прие, че клаузите от договора за договорна лихва,
неустойка и разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото
задължение, то няма как да се приложи уговорената в чл.12, ал.2 от договора,
поредност на погасяването на задължението на кредитополучателя. Със заплатените
суми се погасява вземането за главница и за лихва. Поради това всички предявени
искове подлежат на отхвърляне.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора на основание чл.78, ал.3 ГПК, право на разноски има
ответникът. По делото е представен договор за правна помощ от 26.01.2020 г., с
който ответникът и адв. Р.Д. се споразумяват за безплатна правна помощ на
основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. Съдът намира, че в полза на адв. Д. следва да
се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. на основание чл.38
ЗАдв.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет.3, против Н.Г.К., ЕГН: **********, адрес: ***,
обективно кумулативно съедини установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл.
99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.92 ЗЗД, чл.82 ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 100
лв. - главница, дължима по договор за кредит „Бяла карта” № *****/
06.01.2017 г., сумата от 63 лева – договорна лихва за периода
от 27.02.2017 г. до 06.08.2018 г., сумата от 104 лева – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение; сумата от 286,98 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просроченото задължение, както и сумата от 9,33
лв. – обезщетение за забава за периода от 07.08.2018 г. до 30.07.2019 г.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 07.08.2019 г. до окончателното й изплащане,
за които суми е издадена Заповед № 8028/ 13.09.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 14564/2019 г. на ПРС, IV бр. с-в.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати
на основание чл. 78, ал.3 ГПК, във вр. чл.38 ЗАдв. на адв. Р.Д.Д., личен
адвокатски номер: *****, адрес: гр.*****, сумата от 300 лв. (триста лева) – разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно
с оригинала.
К.К.