№ 191
гр. Русе, 23.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Станка Ст. Иванова
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20224520105198 по описа за 2022 година
П. Т. П. заявява, че на 29.04.2022г. сключил със „Сити кеш“ ООД Договор за
потребителски кредит №670597 със следните параметри: 1000 лева – главница; 47.95% -
ГПР; 40.05% - годишен лихвен процент; срок на погасяване - 10 месеца; сума за
възстановяване – 1237.99 лева.
Съобразно разпоредбата на чл.11, ал.1 от контракта, ищецът следвало да заплати
неустойка в размер на 1112.01 лева.
Излага доводи относно недействителността на неустоечната клауза по чл.11, ал.1 от
Договора, според която се дължи 1112.01 лева при неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение. Поддържа, че същата е нищожна като противоречаща на
добрите нрави, тъй като претендираната сума е в размер близък до отпуснатия кредит. По
този начин се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост.
Приема, че неустойката излиза извън присъщите й функции, като цели единствено
постигане на неоснователно обогатяване с оглед което се явява нищожна, съобразно
разясненията на ВКС, дадени в т.3 на ТР №1/15.06.2010г. по ТД №1/2009г.
Счита, че клаузата заобикаля изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК и чл.33, ал.1 ЗПК. В
тази връзка сочи, че разходи, като визираните в чл.11 от Договора следва да бъдат включени
в ГПР, което не е сторено, поради което посочения в договора размер на ГПР не е реално
прилагания в отношенията между страните и представлява заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП.
Заявява, че оспорваната разпоредба не се явява индивидуално уговорена по смисъла
на чл.146, ал.2 ЗЗП, тъй като се явява част от стандартни и бланкетни, отнапред изготвени
условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху
1
съдържанието им към момента на сключване на договора, в който смисъл е и Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
По изложените съображения моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че клаузата, предвидена в чл.11, ал.1 от Договор за потребителски кредит
№670597, сключен на 29.04.2022г. между „Сити кеш“ ООД и П. Т. П., предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 1112.01 лева е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД,
вр.чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, поради нарушение разпоредбите на чл.19, ал.4, вр.чл.21,
ал.1 ЗПК.
Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът - "Сити Кеш" ООД е депозирал отговор на
исковата молба, в който излага доводи, досежно неоснователността на ищцовите претенции.
Намира за неоснователно релевираното от ищеца твърдение за нищожност на
неустоечната клауза, поради противоречието й с добрите нрави и императивните изисквания
на ЗЗП. Твърди, че неустойката обезпечава изпълнението на конкретно задължение – да се
представи обезпечение. Заемателят преценил необходимостта от исканото обезпечение
предвид оценката на кредитоспособността на потребителя и носения от финансовата
институция риск при отпускане на кредита. За недопускане неравновесие между правата и
задълженията на страните, същите постигнали съгласие за включване неустоечна клауза,
при непредставяне исканото от кредитора обезпечение. Дружеството счита, че ищецът е
договарял недобросъвестно с ясното намерение да не предостави на кредитора търсеното
обезпечение, тъй като преди сключване на договора е съзнавал, че не би могъл да изпълни
задължението си в тази насока.
Приема за неоснователни наведените твърдения за заобикаляне разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК, посредством предвиждане на неустоечно задължение. Счита, че в случая не
са налице нито обективният, нито субективният елемент от фактическия състав на чл.26,
ал.1 ЗЗД.
Поддържа, че дори процесната клауза да е нищожна, то това не води автоматично до
противоречие на договора с изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и не обосновава
нищожност на целия договор за кредит на основание чл.22 ЗПК.
Моли съда да отхвърли претенцията като неоснователна.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по
вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа
страна, следното:
Безспорен по делото е факта, че страните са обвързани от облигационна връзка,
основана на Договор за потребителски кредит №670597/29.04.2022г., по силата на който
„Сити Кеш“ ООД предоставило в заем на П. Т. П. сумата 1000 лева. Кредитополучателят
приел да възстанови заетата сума в срок от 10 месеца, за периода 30.05.2022г. – 28.02.2023г.
ведно с 47.95% годишен процент на разходите, при фиксиран годишен лихвен процент –
40.05%. В чл.11 е предвидена неустойка в размер на 1112.01 лева, в случай, че
кредитополучателят не предостави обезпечение, съобразно чл.5 от договора. Според
2
погасителния план месечната погасителна вноска е формирана в два варианта: от главница
и лихва и от главница, лихва и неустойка. В първия случай, общо дължимата от ищеца сума
е в размер на 1237.99 лева, а във втория – 2350 лева.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
приема, че е сезиран с претенция за прогласяване нищожност на клауза от договор за
паричен заем - чл.11 от Договор за потребителски кредит №670597/29.04.2022г.
Изхождайки от предмета на Договора и страните по него – физическо лице, което при
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на
Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и
доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
По отношение договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно
чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в
индивидуалния договор с ищеца, а не в общи условия към него, клаузите на контракта не са
индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за
паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно
известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между
същия заемодател и различни потребители.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите –
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите,
в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.11 от договора за кредит, според която се
дължи неустойка в размер на 1112.01 лева при неизпълнение на задължението за
осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение
чрез поръчителство на физически лица, които отговарят на определени условия или банкова
гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел,
транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
3
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му
нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК,
е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска
обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи
договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Неблагоприятните за кредитора последици от непредставяне на визираното в чл.5 от
контракта обезпечение са свързани с евентуални затруднения при събиране на вземането.
Освен това поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение – три дни от
сключване на договора, е нелогично и икономически необосновано. Уговарянето на такъв
срок, завишените изисквания, на които трябва да отговарят гарантите и непосилните
условия за предоставяне банкова гаранция в размер два пъти общата сума по договора,
показват, че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон функция
да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. Според т.3 от
Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който
текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1
от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и
води до неоснователно обогатяване на кредитора. Действителната цел на тази неустойка
всъщност е да породи допълнително парично задължение за кредитополучателя и то в
размер над този на предоставения кредит.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71
ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Ако
ответникът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато
4
е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
дружеството е допускало възможността исканите обезпечения да се предоставят и
„неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона,
а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
По изложените съображения съдът намира, че претенцията като основателна следва
да бъде уважена.
По разноските:
Предвид изхода на спора в тежест на ответника са направените от ищеца разноски по
делото в размер на 50 лева – заплатена държавна такса. Претендира се и адвокатско
възнаграждение на основание чл.38 ЗА, което съдът определя в размер на 600 лева,
съобразно разпоредбата на чл.7, ал.1, т.4 от Наредба №1/09.07.2004г., в действащата към
момента на образуване на делото нейна редакция.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата, предвидена в чл.11, ал.1 от Договор за
потребителски кредит №670597, сключен на 29.04.2022г. между „Сити кеш“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Славянска“№29, ет.7 и П. Т.
П., ЕГН **********, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1112.01 лева, на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК ********* да заплати на П. Т. П., ЕГН **********
направените по делото разноски в размер на 50 лева.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК ********* да заплати на адв.Денислав В. М. със
съдебен адрес: гр.Пловдив, бул.“Пещерско шосе“№81, ет.3, ап.Б възнаграждение за
процесуално представителство в размер на 600 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
5