Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 02.03.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV–„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на девети ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.
с. МИРОСЛАВ С.
при
участието на секретаря Светлана Влахова, като разгледа докладваното от съдия Ташева
гр. д. № 13683 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № I-42-229 от
28.05.2013 г., постановено по гр.д. № 32403/2011 г. по описа на СРС, I ГО, 42
състав са отхвърлени предявените от К.К.Д. - М., ЕГН **********
и Д.К.С., ЕГН ********** против М.С.С., ЕГН **********
и В.В.С., ЕГН ********** искове с правно основание
чл. 108 от ЗС за осъждането на ответниците да предадат на всеки от ищците
владението на по 1/4 идеална част от недвижим имот с идентификатор
68134.8554.14 с площ от 1648 кв.м., находящ се в кв."Враждебна",
както и с правно основание чл. 537, ал. 2 от ГПК за отмяна на констативен
нотариален акт № 145/18.10.2004 г. по нот. дело № 136/2004 г. на нотариус И.Г.,
относно признато право на собственост за 1/2 идеална част от недвижим имот,
като ищците К.К.Д. - М., ЕГН ********** и Д.К.С., ЕГН
********** са осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответниците М.С.С., ЕГН **********
и В.В.С., ЕГН ********** сумата от 400 лв. -
адвокатско възнаграждение.
Срещу
постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищците К.К.Д. - М., ЕГН ********** и Д.К.С., ЕГН **********, чрез
пълномощника им адв. А.Д., в която същото се обжалва като нищожно, недопустимо
и неправилно. В жалбата се излагат съображения, че решението е порочно, тъй
като липсва обсъждане на събраните писмени доказателства по делото, а гласните
доказателства не са преценени правилно и съответно не водят до установяване на
факта, че ищците не са собственици на имота.
Жалбоподателите
сочат, че представените по делото постановление по нот. дело № 136/2004 г. от
18.10.2004 г. и протоколът от 08.10.2004 г. за разпит на свидетели са
доказателство за това, че имотът не е завладян от ответника М.С., а че
владението е било установено още от С.С.В./негов дядо
и баща на ищците/. Считат, че от посоченото обстоятелство следва извод, че владението
е било установено и имотът е бил придобит по давностно
владение от С.С. – наследодател, както на ищците,
така и на ответника и следователно, че същият е бил част от наследството към
датата на откриването му - смъртта на наследодателя С.С.,
на 29.05.1996 г. Поддържа се, че процесният имот е бил наследствен, като този
факт е следвало да бъде решаващ за уважаването на иска. В тази връзка се позовават
на ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС, съгласно което
е възможно право на собственост на недвижим имот да бъде придобито на основание
чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и
неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор
за собственост. Излага се, че въпреки това, че посоченото тълкувателно решение
е постановено след датата на исковата молба, съдът е бил длъжен да го съобрази
при постановяване на решението си, поради което е следвало да приеме, че правото
на позоваване на придобивното основание по чл. 79 ЗС не е с оглед на личността
и не се погасява със смъртта на владелеца, а се включва в наследството му. Жалбоподателите
навеждат доводи, че тенденциозно е прието от съда, че св. М. е заинтересован и
съответно не са били кредитирани само неговите показания, а също така неправилно
е прието, че сговорът между страните да „делят“ имота и да бъде прехвърлена 1/2
ид. част от него /св. М./ са без значение по делото, тъй като това косвено
потвърждава твърденията в исковата молба, че не е имало съзнание у ответника М.С.,
че имотът е само негов и че той е съзнавал, че този имот е съсобствен с
неговите племенници.
Предвид
изложеното, жалбоподателите молят съда да отмени обжалваното решение и вместо
него да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендират и
направените разноски по делото.
Въззиваемата страна – М.С.С., ЕГН
********** и В.В.С., ЕГН ********** /ответници по иска/ са депозирали отговор на въззивната
жалба, чрез процесуалния си представител адв. Х.П., в който оспорват жалбата
като неоснователна. Излага се, че постановеното първоинстанционно решение е
правилно и законосъобразно, поради което молят да бъде потвърдено. По отношение
на твърденията за нищожност и недопустимост на съдебното решение сочат, че не
са изложени конкретни аргументи за това във въззивната жалба, а също така не са
посочени и причините, които са попречили на ищците да представят приложените
доказателства пред първата инстанция, съобразно изискването на чл. 260, т. 6 ГПК. При постановяването на съдебното решение, молят да бъде взето предвид от
съда и обстоятелството, че решението, с което е отхвърлена исковата молба на
ищците за делба на процесния имот и следователно същите не са били признати за
съсобственици на имота не е допуснато до касационно обжалване, поради което
решението е влязло в законна сила, а то е по спор между същите страни, за същия
имот и разглежда същите претендирани от ищците правопораждащи факти.
Претендират разноски по делото.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран със субективно и обективно съединени искове с правно основание
чл. 108 от ЗС и чл. 537, ал. 2 от ГПК от К.К.Д. - М.,
ЕГН ********** и Д.К.С., ЕГН ********** против М.С.С.
и В.В.С. с искане за признаване на собствеността и осъждане
на ответниците да предадат владението върху 1/2 идеална част от недвижим имот с
идентификатор 68134.8554.14 с площ от 1648 кв.м., находящ се в кв. "Враждебна".
Ищците
твърдят, че са реализирали фактическа власт върху процесния недвижим имот
съвместно със своя дядо С.В., а впоследствие с вуйчо си – М.С.С. /първи ответник по делото/. Твърдят, че по давност
имотът е придобит от двете страни - от ищците и от ответниците при равни дялове
с оглед реализирана фактическа власт върху имота за периода 1990 г. - 2004 г.
Сочат, че без да е налице основание за това, ответниците са се снабдили с
нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка за процесния имот. В
тази връзка ищците претендират да им бъде призната собствеността върху 1/2
идеална част от недвижимия имот и да бъдат осъдени ответниците да предадат владението
върху 1/2 идеална част от имота, както и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да
бъде отменен нотариален акт № 145/2004 г., том I, рег. № 1468, дело № 136/2004 г. от
18.10.2004 г. на нотариус И.Г., рег. № 054 на НК, с който ответниците се
легитимират като собственици на имота.
Ответниците М.С. и В.С. оспорват исковата претенция като
неоснователна и недоказана, като поддържат, че са собственици на имота. Молят
съда да отхвърли исковете.
С
обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове,
като е приел, че събраните доказателства не установяват, че ищците са
собственици на 1/2 ид. част от процесния недвижим имот на основание давностно
владение в периода 1990 г. – 2004г., респ. че същите са реализирали фактическа
власт върху имота през посочения период. Поради неоснователност на исковата
претенция по чл. 108 от ЗС, съдът е приел, че е неоснователно и искането за
отмяна на нотариалния акт по чл. 537, ал. 2 ГПК, тъй като същият не засяга
субективни права на ищците.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирани страни,
поради което е процесуално допустима.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите. Следователно
относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е
ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд приема, че обжалваното решение е
издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно. Предвид
изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на решението в
обжалваната част, съдът намира, че не се установяват нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото
на иск, поради което решението е допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
По
отношение на наведените доводи за нищожност и недопустимост на решението, както
и за порочност на същото поради необсъждане на представените писмени доказателства
и неправилна преценка на гласните доказателства, въззивният съд намира, че на
първо място, посочените възражения не са конкретизирани от жалбоподателите,
респ. не е посочено в какво се изразява нищожността на постановеното решение,
както и неговата недопустимост, а също така не са налице и изложени каквито и
да е аргументи в тази насока.
Независимо
от това, следва да се посочи, че нищожност на съдебното решение е налице при
особено съществени пороци, между които е и абсолютна неразбираемост на волята
на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по
чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК. /в този см. Решение № 27 от
22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г. на ВКС, IV г.о.,/. Прието е, че е
възможно неяснотата в съображенията на съда, на практика да се приравнява на
липса на мотиви, което съставлява нарушение на съдопроизводствено правило - чл.
236, ал. 2 ГПК. В тези случаи, обаче, когато се касае за допуснато съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, при положение,
че е ясно или установимо, какво е постановил съдът по искането, с което е
сезиран, решението е неправилно, а не нищожно. Неразбираемата воля на съда,
неясните и противоречиви мотиви не могат да обусловят недопустимост на съдебния
акт, защото нямат отношение към процесуалните предпоставки за съществуването
или упражняването правото на иск.
В
тази връзка, въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно решение
не страда от такива особено съществени пороци като абсолютна неразбираемост на
волята на съда, а наред с това намира, че същото не противоречи и на правния
ред и добрите нрави. Не е допуснато от съда нарушение на императивни материални
норми, а не е допуснато и съществено нарушение на съдопроизводствените правила
– не е налице липса на мотиви в решението на съда, решението е ясно и
обосновано, тъй като не е налице вътрешно противоречие на мотивите на съда или
съответно неразбираемост на същите. В постановения съдебен акт е ясно изразена
волята на съда при произнасянето по искането, с което е сезиран.
Наред
с това настоящият състав намира, че не са налице и предпоставките за
недопустимост на съдебното решение, които включват пороци на исковата молба,
които я правят недопустима, поради което недопустим става и целият съдебен
процес или пороци, които да засягат окончателния съдебен акт – решението. Исковата
молба е недопустима, когато за ищеца не съществува право на иск или такова
право той има, но го упражнява не по надлежния за това начин. В конкретния
случай, доколкото за ищците е налице правен интерес от водене на настоящия иск
за установяване право на собственост върху процесния недвижим имот, който иск е
надлежно упражнен от тях, а също така не са налице доказателства, че между
същите страни, на същото основание и за същото искане вече има влязло в сила
съдебно решение или висящо производство пред същия или пред друг съд, то следва
да са приеме, че исковата молба е допустима. На следващо място, доколкото не е
налице произнасяне на съда по непредявен иск, с което да е нарушено
диспозитивното начало, както и не е налице подмяна на правното основание, с което
да е подменено и фактическото основание, на което почива искът, съдът намира,
че не са налице предпоставките за недопустимост на съдебното решение.
За
пълнота на мотивите следва да се посочи също, че соченият във въззивната жалба порок
на съдебното решение, касаещ извършената от съда преценка на доказателствата по
делото не може да обоснове порочност на решението, а може да обуслови
единствено евентуална неправилност на съдебното решение, досежно формираните
изводи за основателността на иска.
Поради
изложеното, наведените от жалбоподателите доводи за нищожност, недопустимост и
порочност на първоинстанционното решение са неоснователни.
При
проверка на правилността на обжалваното решение, настоящият състав намира, че същото
е правилно, като въззивният съд споделя напълно изложеното в обжалваното
решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави следното:
Според чл. 79, ал. 1 ЗС, правото на собственост по
давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение
на 10 години. За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна
собственост по отношение на един - отчасти или изцяло чужд, недвижим имот,
разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗС установява, че претендиращият собствеността
върху имота, следва да е упражнявал в период - по-дълъг от 10 години,
фактическата власт по отношение на конкретната вещ - corpus, без
противопоставяне и без прекъсване за време, по-дълго от 6 месеца и да е
демонстрирал по отношение на собственика на вещта поведение на пълноправен
собственик - animus, т.е., че упражнява собственическите правомощия единствено
за себе си. Само доколкото елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС
са налице по отношение на претендиращия собственост владелец в рамките на пълно
и пряко доказване в хода на процеса, то и искът за изтекла придобивна давност
може да бъде уважен. Доказването на условията на закона - елементите от
фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, за признаване право на собственост на
основание изтекла придобивна давност следва да е пряко и пълно. Липсата на
категоричност, на която и да е от законовите материалноправни предпоставки,
изключва придобиването на собствеността. Следователно, доколкото в
случая е предявен положителен установителен иск за придобиване правото на
собственост върху 1/2 ид. част от процесния недвижим имот, в доказателствена
тежест на ищците е да установят при условията на пълно и главно доказване, че
са реализирали фактическа власт върху имота в определен период от време с
намерението за своене.
Въззивният съд намира, че такова доказване от ищцовата
страна по делото не е проведено, като напълно споделя становището на
първоинстанционния съд, че по делото липсват доказателства за осъществявана от
ищците фактическа власт върху имота за процесния период съвместно с
ответниците. В този смисъл, събраните гласни доказателства по делото – чрез
разпит на свидетелите С.П., Н.А.и Д. И.опровергават твърденията на ищците, че същите
са осъществявали фактическа власт съвместно с ответника през визирания период
от време. Посредством показанията на посочените свидетели се установява
непротиворечиво, че имотът е обработван от родителите на ответника М.С., а след
смъртта им от самия него и членовете на семейството му. Изключение са единствено
свидетелските показания на свидетеля К.М., които противоречат на този извод, но
от една страна следва да бъде взето предвид обстоятелството, че същите са
изолирани и не са подкрепят, а точно обратното се опровергават напълно от
показанията на останалите свидетели по делото. От друга страна, съдът намира,
че свидетелските показания на свидетеля Миланов също така и не съдържат
конкретния изявления и факти относно това – в кой период и от кого е
реализирана фактическа власт върху имота. Наред с това настоящият състав
намира, че правилно е била отчетена от първоинстанционния съд и възможната
заинтересованост на този свидетел, предвид близката му роднинска връзка с
ищцата по делото, като неин съпруг.
Настоящият съдебен състав намира, че от събраните
гласни доказателства посредством разпитаните свидетели по делото се установява,
както фактът на упражняване на фактическа власт върху имота от ответника М.С.,
така и наличието на субективния елемент -
намерение за своене на вещта. Обстоятелството, че ответникът М.С. е
държал имота за себе си се установява от показанията на свидетелите С.П., Н.А.и
Д. И., които непротиворечиво установяват, че след смъртта на баща му, имотът се
е обработвал от ответника М.С.. В тази връзка свидетелят С.П. заявява, че не му
е известно някога да е имало спор за имота, като същият е бил обработван
първоначално от бащата на ответника М.С., а впоследствие от самия ответник,
който е изградил фургон в него с прекаран ток и е насадил дръвчета. Свидетелят Н.А.,
който познава страните и е техен съсед сочи също, че процесният имот е бил
оставен на ответника М.С. от баща му, като преди смъртта му двамата заедно са
обработвали имота, а след това, ответникът М.С. го е обработвал сам и не помни
да е виждал ищците К. и Д. в имота. Свидетелят Д. И., който живее срещу имота,
за който страните спорят, сочи, че познава само ответниците
М.С. и съпругата му В.С. и не знае кои са ищците К. и Д., като заявява, че само
е виждал само М.С. и семейството му в парцела, като преди това имотът се е обработвал
от родителите му, а след това от него самия. Обстоятелството, че ответникът М.С.
е държал имота за себе си се установява дори и от показанията на св. К.М.,
който заявява, че е имало уговорка между ответника М.С. и ищците да им
прехвърли половината от мястото, което обстоятелство, макар, че е ирелевантно
за уважаване на предявения иск по чл. 108 от ЗС, също косвено подкрепя извода,
че ответникът е извършвал действия по държане, управление и разпореждане с
имота, респ. че е своил имота изцяло за себе си.
Безспорно с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. №
4/2012 г. на ОСГК на ВКС се приема, че е възможно право на собственост на
недвижим имот да бъде придобито на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е
позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на
неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост. В този смисъл,
правото за позоваване на придобивна давност не се погасява със смъртта на
владелеца, а се включва в наследството му и ако лицето е починало преди да се
позове на последиците от придобивната давност, то правото на наследниците да се
позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност, ще е налице
щом са продължили владението.
Настоящият състав намира, че по отношение на изявлението
на ищците за придобиване на имота по давностно владение и присъединено владение
от наследодателя им /С.В./, с твърдение, че фактическата власт върху имота е
осъществявана от 1990 г. до 2004 г., на първо място следва да се посочи, че
наследодателят им е починал през 1996 г., като по делото не е доказано, че същият
е държал имота само за себе си, спокойно, явно и непрекъснато в периода от 1990
г. до 1996 г. и на следващо място ищците не са доказали продължение на владение
върху имота за себе си от смъртта на наследодателя им през 1996 г. до 2004 г.
Напротив, точно обратното, както вече бе изложено от съда от показанията на
свидетелите С.П., Н.А.и Д. И.се установява, че именно ответникът М.С. е обработвал
първоначално имота с баща си, а след като е починал имотът е бил обработван
единствено от него, респ. същият е своил имота за себе си. Поради изложеното се
налага извод, че след като ищците не са доказали основания за придобиване на
имота по давностно владение и присъединено владение от наследодателя си, то искането
за установяване на правото на собственост на това основание и осъждане на
ответника да предаде фактическата власт върху 1/2 ид. част от имота се явява неоснователно.
На следващо място, следва да се посочи, че в
изготвения доклад по чл. 140 ГПК в първоинстанционното производство съд е
определил предмета на делото, правната квалификация на иска и е разпределил
доказателствената тежест. В първото съдебно заседание, докладът е приет от
страните без възражения, като от страна на ищците не е било наведено възражение
за неправилност и непълнота на доклада. Следва да се посочи, че в петитума на исковата
молба, в установителната част от претенцията по чл. 108 ЗС, от ищците не е
предявено изрично искане за установяване на правото на собственост на две
основания, поради което и съдът правилно е приел, че е сезиран с един иск, а
именно за установяване право на собственост на основание давностно владение. Следва
да се посочи, че предметът на делото се определя от заявените факти, които
служат като основание за предявения иск, а петитума на исковата молба очертава
кръга на търсената защита. В този смисъл, в петитума на исковата молба изрично
е посочено, че с предявения иск по чл. 108 от ЗС се иска да се установи, че
ищците са собственици на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот и да бъдат
осъдени ответниците да предадат владението върху същата. В исковата молба, липсва
отделно предявена претенция от ищците за придобиване право на собственост по
наследство от общия наследодател, а и следва да бъде взето предвид и
обстоятелството, че по въпроса за наличието на правото на собственост по
наследяване от С.В. е образувано гр.д. № 7261/2009 г. по описа на СРС, II ГК, 70 с-в,
по което е постановено влязло в сила съдебно решение, с което е отхвърлен
предявеният от ищците Д.К.С. и К.К.Д. – М. срещу
ответника М.С.С. иск за съдебна делба на процесния
недвижим имот. Следователно липсата на съсобственост върху процесния имот между
страните се установява и от влязлото в сила решение по гр.д. № 7261/2009 г. по
описа на СРС, 70 с-в, т.е. по този въпрос е налице СПН.
Следва да бъде съобразена от съда и обвързваща
доказателствена сила на решение от 16.02.1996 г. по гр. д. 1437/ 1995 г. на СРС,
ГК, 45 състав в производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, с което е потвърдено
решението № 1855 от 12.12.1994 г. на ОбПК Кремиковци, с което е отказано възстановяване на
правото на собственост на С.С. В., поради
непредставяне на доказателства по чл. 10, ал.1 ЗСПЗЗ за включване на имотите в
ТКЗС, т.е. за обобществяването на земята. Липсата на обобществяването на земята
се установява и от приложеното в нотариалното производство – Удостоверение с
изх. № 94-М-030 от 23.07.2004 г. от Областна администрация София, от което също
се установява, че за процесния недвижимия имот няма данни за съставен акт за
държавна собственост по реда на ЗДС.
Във връзка с изложените правни изводи и предвид обстоятелството,
че доказването на елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС за
признаване право на собственост на основание изтекла придобивна давност следва
да е пълно и пряко и липсата на категоричност, на която и да е от законовите
материалноправни предпоставки, изключва придобиването на собствеността, то
настоящата съдебна инстанция намира, че правилно е прието от първоинстанционния
съд, че исковата претенция по чл. 108 от ЗС се явява недоказана и следва да
бъде отхвърлена.
Поради неоснователност на предявения иск с правно
основание чл. 108 от ЗС, неоснователна се явява и претенцията по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт № 145/18.10.2004 г. по нот. дело № 136/2004 г.
на нотариус И.Г., рег. № 054.
Поради
съвпадане на крайните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва
да се остави без уважение като неоснователна.
При
този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на въззиваемата
страна следва да се присъдят направените разноски в размер на 760 лв.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № I-42-229 от
28.05.2013 г., постановено по гр.д. № 32403/2011 г. по описа на СРС, I ГО, 42
състав.
ОСЪЖДА К.К.Д.
- М., ЕГН ********** и Д.К.С., ЕГН ********** да заплатят на М.С.С., ЕГН ********** и В.В.С., ЕГН **********,
с адрес: *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 760 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от
връчване препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.