Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 17.12.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми
септември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 16264 по
описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 476864 от 24.08.2018 г., постановено по
гр.д. № 69228/2016 г. на СРС, II ГО, 71
състав /с отстранена очевидна фактическа грешка с решение № 252762 от
23.10.2019 г., постановено по гр.д. № 69228/2016 г. на СРС, II ГО, 71 състав/, „К.“ АД /в несъстоятелност/ е осъдено
да заплати на И.Г.И., на основание чл.200 КТ, сумата от 4 536, 04 лв. –
обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи – разликата
между действително полученото трудово възнаграждение за длъжността „машинист на
технологичен кран“ и получаваната пенсия за периода 01.12.2013 г. – 30.11.2016 г.
в резултат на трудова злополука, претърпяна на 04.06.2001 г., ведно със
законната лихва, считано от 30.11.2016 г. до окончателното изплащане, и на
основание чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата от 670, 83 лв., представляваща мораторна
лихва за периода 01.01.2014 г. – 30.11.2016 г. Искът за главницата е отхвърлен
за разликата над уважения размер от 4 536, 04 лв. до пълния предявен
размер от 11 626, 04 лв., а искът за мораторна лихва – за разликата над
уважения размер от 670, 83 лв. до пълния предявен размер от 2000 лв. Ответникът
е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 671, 61
лв. разноски по делото, съобразно уважената част от исковете. Ищецът е осъден
да заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, сумата от 185,
36 лв. юрисконсултско възнаграждение. Ответникът е осъден да заплати по сметка
на СРС, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от 288, 76 лв. разноски.
По предявения от „К.“ АД /в несъстоятелност/ срещу Ч.Д.Д.
обратен иск Ч.Д.Д. е осъден да заплати на „К.“ АД /в несъстоятелност/, на
основание чл.54 ЗЗД, вр. чл.200 КТ, сумата от 4 536, 04 лв. при условие,
че същата е заплатена от „К.“ АД /в несъстоятелност/ на И.Г.И.. Искът е
отхвърлен за разликата над уважения размер от 4 536, 04 лв. до пълния
предявен размер от 11 626, 04 лв. Ответникът по обратния иск е осъден да
заплати по сметка на СРС, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от 181, 44 лв.
разноски.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ответника „К.“ АД /в несъстоятелност/ - Ч.Д.Д..
Срещу решението в частта, с която са уважени
предявените от ищеца И.Г.И. срещу „К.“ АД /в несъстоятелност/ искове, е
депозирана въззивна жалба от ответника „К.“ АД. Счита, че решението в
обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на
материалния закон и е необосновано. Излага съображения, че първоинстанционният
съд е разрешил неправилно материалноправния въпрос налице ли са предпоставките
на чл.200, ал.3 КТ за пораждане отговорността на обявен в несъстоятелност
работодател за причинена вреда на бивш работник като пропусната полза,
изразяваща се в разликата между трудовото възнаграждение, което ищецът би могъл
да получава, ако не бе претърпял трудова злополука, и получаваната от него
пенсия. Първоинстанционният съд е приел, че значение за отпадане отговорността
на работодателя би имало реалното прекратяване на трудовото правоотношение с
ищеца поради закриване на предприятието, от който момент би отпаднала
причинната връзка между намалената му работоспособност и доходите, които не е
могъл да реализира поради пенсионирането. Жалбоподателят счита този извод за
неправилен. Излага съображения, че предпоставка за реализиране на отговорността
на работодателя по чл.200, ал.3 КТ е съществуването на трудово правоотношение
между страните, във връзка с което поддържа, че с решение от 31.05.2010 г.,
постановено по т.д. № 95/2007 г. на СГС, VI-2 състав, обявено в Търговския регистър, „К.“ АД е
обявено в несъстоятелност и дейността му е прекратена, като е обявена процедура
по осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността. Навежда
оплакване, че от този момент трудовите правоотношения с работниците и
служителите са прекратени на основание закриване на предприятието. По този
начин въз основа на съдебното решение от 31.05.2010 г. и разпоредбите на ТЗ,
трудовата функция и длъжността „машинист на технологичен кран“, заемана от
ищеца, е премахната. Вследствие на това счита, че дори ищецът да е бил здрав и
да е работил в „К.“ АД, то при всички обстоятелства трудовото му правоотношение
е следвало да бъде прекратено, което би довело и до прекратяване на доходите му
от несъстоятелното дружество, като за сведение сочи, че видно от материалите по
делото, трудовото правоотношение на ищеца е било прекратено на 24.09.2002 г. на
основание чл.325, т.9 КТ след инвалидизирането му с решение на ТЕЛК №
8848/13.08.2002 г. Размерът на обезщетението по чл.200, ал.3 КТ се определя от
трудовото възнаграждение, което ищецът би могъл да получава, ако не беше
претърпял трудова злополука, а условието „би могъл да получава“ счита, че е
налице само при съществуващо трудово правоотношение. Излага съображения, че решението
в частта относно иска по чл.86, ал.1 ЗЗД се явява недопустимо, тъй като
претенцията за мораторната лихва не е трудов спор по смисъла на чл.357 КТ,
поради което разглеждането й не е допустимо, на основание чл.637, ал.6 ТЗ. Моли
съда да обезсили решението в частта, с която е уважена претенцията за мораторна
лихва, а в частта, с която е уважен искът за обезщетение за имуществени вреди –
да го отмени, като вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения
иск. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищеца И.Г.И.. Счита за неоснователно оплакването на
жалбоподателя, че искът за обезщетение за имуществени вреди е изначално
неоснователен поради прекратяване дейността на несъстоятелния търговец, в
подкрепа на което излага съображения, че законодателят е предвидил възможност
тези вземания да бъдат предявени по общия исков ред съгласно чл.637, ал.1 ТЗ, а
в нормата на чл.687, ал.1 ТЗ е уредил и задължение на синдика служебно да впише
вземане на работник или служител, произтичащо от трудово правоотношение, в
списъка с приетите вземания. В случая производството по несъстоятелност не е
приключило. С обявяване на дружеството в несъстоятелност за същото възниква
основание да прекрати трудовите правоотношения на работниците и служителите, но
това прекратяване на настъпва по силата на закона, а е необходимо работодателят
да упражни правото си на уволнение, поради което правно релевантно за отпадане
отговорността на работодателя е реалното прекратяване на трудовото
правоотношение поради закриване на предприятието, от който момент би отпаднала
причинната връзка между намалената му работоспособност и доходите, които не е
могъл да реализира поради пенсионирането. В случая обаче трудовото
правоотношение на ищеца не е прекратено на това основание, а предвид неговото
трудоустрояване вследствие на трудовата злополука. Ето защо, независимо от прекратяване
на търговската му дейност, ответникът отговаря за претърпените от ищеца
имуществени вреди, докато съществува в правния мир или до настъпване на
пенсионна възраст на ищеца. Счита, че правилно от страна на първоинстанционния
съд е съобразено и обстоятелството, че заеманата от ищеца длъжност „машинист на
технологичен кран“ вече не съществува при работодателя, поради което като база
за определяне размера на обезщетението е използван минималният осигурителен
праг за процесния период за заеманата от него длъжност при съобразяване
заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото. По изложените
съображения счита, че правилно с обжалваното решение е прието, че размерът на
дължимото обезщетение възлиза на сумата от 4 536, 04 лв., представляваща
разлика между минималния осигурителен праг за съответния период и получената от
ищеца пенсия за същия период. Счита, че решението е правилно и в частта, с
която е уважен предявеният акцесорен иск за мораторната лихва. Моли съда да
остави въззивната жалба без уважение и да потвърди решението в обжалваната
част. Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от третото лице-помагач Ч.Д.Д..
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените
искове, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл.200 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че е работил при
ответника по трудов договор, като е заемал длъжността „машинист на технологичен
кран“. На 04.06.2001 г. при отиване на работа е претърпял трудова злополука. На
същата дата в обичайния час тръгнал от къщи, за да се качи на автобус до
работата му, който обичайно тръгвал от спирката в кв. „Модерно предградие“ в
интервала между 13.30 ч. и 13.45 ч. В този ден трябвало да работи втора смяна,
която започвала от 14.45 ч. Около 13.30 ч. се намирал на ъгъла на бул. „Европа“
и ул. „Годеч“ и чакал светофарът да светне зелено, за да пресече. След като
светофарът светнал зелено, се огледал наляво и надясно. Видял, че вляво от
него, движейки се по бул. „Европа“, в кръстовището навлязъл с висока скорост и
при червен сигнал на светофара лек автомобил „Опел Кадет“. След употреба на спирачките
лекият автомобил се врязал в него и откъснал единия му крак. В момента на удара
пострадалият се намирал в близост до уличния метален ел. стълб, извън платното
за движение. С влязло в сила съдебно решение, постановено по гр. д. № 974/2001
г. на СГС, І ГО, 9 състав,
ответникът е осъден да му заплати сумата от 30 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, ведно със законната
лихва от датата на увреждането, както и сумата 193, 80 лв. - обезщетение за
имуществени вреди, представляваща разликата между трудовото възнаграждение,
което би получил, и изплатеното обезщетение за временна нетрудоспособност за
периода 04.06.2001 г. - 31.03.2002 г. С решение от 12.09.2005 г., постановено
по гр. д. № 2019/2005 г. на СРС, ГК, 62 състав, ответникът е бил осъден да му
заплати сумата от 5 291, 91 лв. - обезщетение за имуществени вреди за периода
01.04.2002 г. - 01.04.2005 г., ведно със законната лихва от 04.06.2001 г. до
окончателното изплащане. С решение от 09.07.2007 г., постановено по гр. д. №
9/2006 г. на СГС, ВК, ІІ Г
въззивен състав, е отменено решението на СРС за сумата над 5 291, 91 лв. до 5
368, 19 лв. и искът е отхвърлен в посочената част. С решение от 16.07.2010 г.,
постановено по гр. д. № 5236/2009 г. по описа на СГС, І ГО, 10 състав, е признато за установено по отношение на
ответника, че съществува вземане, неприето в производството несъстоятелност, в
полза на ищеца в размер на 7 784, 14 лв. - обезщетение за претърпени
имуществени вреди за периода 01.04.2005 г. - 01.09.2008 г. от настъпила на
04.06.2001 г. трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от
01.09.2008 до окончателното изплащане. С влязло в сила решение от 11.10.2013 г.
по гр.д. № 45026/2012 г. на СРС, II ГК, 53
състав ответникът /в несъстоятелност/ е бил осъден да заплати на ищеца сумата
от 4 529, 59 лв. обезщетение за имуществени вреди за периода 01.09.2008 г.
– 31.05.2010 г., ведно със законната лихва от 25.09.2012 г. до окончателното
изплащане на сумата, както и сумата от 1 463, 42 лв. законна лихва за
периода 01.10.2008 г. – 24.09.2012 г. включително. С влязло в сила решение по
гр.д. № 2010/2014 г. на СРС, II ГО, 72
състав ответникът /в несъстоятелност/ е осъден да заплати на ищеца сумата от 15 014,
36 лв. обезщетение за имуществени вреди за периода 01.06.2010 г. – 30.11.2013
г., ведно със законната лихва от 16.01.2014 г. до окончателното изплащане,
както и сумата от 2000 лв. мораторна лихва за периода 01.07.2010 г. –
30.11.2013 г. Претендира заплащане на обезщетение за имуществени вреди,
представляващи пропуснати ползи в резултат на горепосочената трудова злополука
за периода 01.12.2013 г. – 30.11.2016 г. в размер на 11 626, 04 лв., както и
сумата от 2 000 лв. - мораторна лихва за периода 01.12.2013 г. – 30.11.2016 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от момента на завеждане на
делото до окончателното изплащане, както и сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е
депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове. Излага
съображения, че с решение от 31.05.2010 г., постановено по т. д. № 95/2007 г.
на СГС, VІ-2 състав,
ответното дружество е обявено в несъстоятелност и дейността му е прекратена.
Предприета е процедура по осребряване на имуществото, включено в масата на
несъстоятелността. От този момент, след прекратяване на дейността на дружеството,
трудовите правоотношения с работниците и служителите са прекратени на основание
закриване на предприятието. С оглед на това счита, че от посочения момент
заеманата от ищеца длъжност е премахната по силата на закона. С оглед на това
дори ищецът да е бил здрав към този момент, трудовото му правоотношение е
следвало да бъде прекратено, поради което след тази дата на ищеца не се дължи
обезщетение за имуществени вреди. Излага съображения, че искът по чл.86, ал.1 ЗЗД се явява недопустим, тъй като претенцията за мораторната лихва не е трудов
спор по смисъла на чл.357 КТ, поради което разглеждането й не е допустимо, на
основание чл.637, ал.6 ТЗ. Претендира направените по делото разноски и
юрисконсултско възнаграждение.
В срока за писмен отговор ответникът е депозирал молба
за привличане на трето лице - помагач – Ч.Д.Д., който е водачът на лекия
автомобил, причинил настъпването на посоченото в исковата молба увреждане на
ищеца. В същия срок ответникът е предявил обратен иск срещу третото лице -
помагач за сумата от 11 626, 04 лв. – главница, представляваща дължимо на
първоначалния ищец обезщетение за претърпените от него имуществени вреди,
заявени в първоначалната искова молба.
С определение от 02.02.2018 г. първоинстанционният съд
е конституирал посоченото от ответника трето лице - помагач, като е приел за
съвместно разглеждане в производството предявения спрямо последния обратен иск.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът по
предявения обратен иск не е депозирал писмен отговор по делото.
Не е спорно между страните, а и от представения по
делото трудово договор от 24.04.1998 г. се установява, че ищецът е работил при
ответника по трудов договор, като е заемал длъжността „машинист на технологичен
кран“.
С влязло в сила на 17.10.2002 г. решение от 01.10.2002
г., постановено по НОХД № 10815/2001 г. по описа на СРС, НК, 14 състав, Ч.Д.Д. е
признат за виновен в това, че на 04.06.2001 г., около 13.45 ч., в гр. София, на
бул. „Европа“ и ул. „Годеч“ при управление на лек автомобил „Опел Кадет“, рег.
№ ***** ВВ е нарушил правилата за движение - чл. 20 ЗДвП и по непредпазливост е
причинил на пешеходеца И.Г.И. тежка телесна повреда, изразяваща се в
размачкване на лявата подбедрица, наложило ампутация на левия крак, като след
деянието деецът е направил всичко, зависещо от него, за оказване на помощ на
пострадалия, като е освободен от наказателна отговорност и му е наложено
административно наказание.
С разпореждане № 1667/31.07.2001 г. на длъжностното
лице на НОИ - СУСО, по отношение на което не е спорно между страните, че е
влязло в сила, на основание чл. 60, ал.1 КЗОО, декларираната злополука вх. №
636/03.07.2001 г. на СУСО от осигурителя „К.“ АД, станала на 04.06.2001 г. с И.Г.И.,
се приема за трудова по чл. 55, ал.2 КЗОО.
С решение от 03.10.2002 г., постановено по гр. д. №
974/2001 г. по описа на СГС, І ГО, 9 състав /с отстранена очевидна фактическа
грешка с решение от 05.01.2004 г., постановено по гр. д. № 974/2001 г. по описа
на СГС, І ГО, 9 състав/ „К.“ АД е осъдено да заплати на И.Г.И. сумата от 30 000
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди във връзка с настъпилата
на 04.06.2001 г. трудова злополука, на основание чл. 200 КТ, като искът е
отхвърлен за разликата до пълня претендиран размер, както и да заплати сумата
от 193, 80 лв. – обезщетение за имуществени вреди за периода 04.06.2001 г. -
31.03.2002 г., като искът е отхвърлен за
разликата до пълня претендиран размер. С влязло в сила на 13.12.2005 г. решение
от 11.05.2005 г., постановено по гр. д. № 591/2004 г. на САС, 1 състав, решението
на СГС е оставил в сила.
С решение от 12.09.2005 г., постановено по гр.д . №
2019/2005 г. по описа на СРС, 62 състав, „К.“ АД е осъдено да заплати на И.Г.И.
сумата от 5 291, 91 лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди за
периода 01.04.2002 г. - 01.04.2005 г., на основание чл. 200 КТ, ведно със
законната лихва, считано от 04.06.2001 г. до окончателното изплащане, като
искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер. С решение от
09.07.2007 г., постановено по гр.д. № 2019/2005 г. на СГС, ВК, ІІ Г отделение,
е отменено решението на СРС в частта, с която искът е отхвърлен за разликата
над 5 291, 91 лв. до 5 368, 19 лв., като вместо това „К.“ АД е осъдено да
заплати на И.Г.И. посочената разлика. Решението на СРС е отменено и в частта, с
която е присъдена законната лихва върху главницата за периода 04.06.2001 г. – 01.04.2002
г. В останалата част решението е оставено в сила.
С решение от 31.05.2010 г., постановено по т.д. №
95/2007 г. на СГС, VI-2 състав, „К.“
АД е обявено в несъстоятелност. Постановено е прекратяване на дейността на
дружеството и започване на осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността,
и разпределение на осребреното имущество.
С влязло в сила на 24.08.2010 г. решение от 16.07.2010
г., постановено по гр. д. № 5236/2009 г. по описа на СГС, І ГО, 10 състав, е
признато за установено по отношение на „К.“ АД /в несъстоятелност/, на
основание чл. 694, ал.1 ТЗ, че съществува неприето в производството по
несъстоятелност вземане в полза на И.Г.И., за сумата от 7 784, 14 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди за периода
01.04.2005 г. - 01.09.2008 г. от настъпилата на 04.06.2001 г. трудова
злополука, ведно със законната лихва, считано от 01.09.2008 г. до окончателното
изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния заявен размер от 20
500 лв. Отхвърлен е искът, предявен от И.Г.И. срещу „К.“ АД /в
несъстоятелност/, с правно основание чл. 694, ал.1 ТЗ, за установяване
съществуването на неприето вземане в производството по несъстоятелност полза на
ищеца за сумата от 1 620 лв. - възнаграждение за един адвокат.
С влязло в сила решение № II-53-129 от 11.10.2013 г., постановено по гр.д. №
45026/2012 г. на СРС, II ГО, 53
състав, „К.“ АД /в несъстоятелност/ е осъдено да заплати на И.Г.И., както
следва: на основание чл. 200 КТ, сумата от 4529,59 лв. - обезщетение за
претърпени имуществени вреди - разлика между действително получаваното трудово
възнаграждение за длъжността „машинист на технологичен кран“, и получаваната
пенсия през периода 01.09.2008 г. - 31.05.2010 г., ведно със законната лихва, считано
от 25.09.2012 г. до окончателно изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за
разликата до пълния предявен размер от 17625,72 лв.; на основание чл. 86 ЗЗД – сумата
от 1463,42 лв. - законна лихва за периода 01.10.2008 г. - 24.09.2012 г.
включително, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер. По
предявения обратен иск Ч.Д.Д. е осъден да заплати на „К.“ АД /в
несъстоятелност/ сумата 4529,59 лв. при условие, че е заплатена от „К.“ АД /в
несъстоятелност/ на И.Г.И..
С влязло в сила неприсъствено решение от 10.09.2014
г., постановено по гр.д. № 2010/2014 г. на СРС, II ГО, 72 състав, „К.“ АД /в несъстоятелност/ е осъдено
да заплати на И.Г.И., на основание чл.200, ал.1 и 3 КТ и чл.86 ЗЗД, обезщетение
за имуществени вреди, резултат от трудова злополука, настъпила на 04.06.2001
г., за периода 01.06.2010 г. – 30.11.2013 г. в размер на 15014, 36 лв. със
законната лихва от 16.01.2014 г., както и мораторна лихва за периода 01.07.2010
г. – 30.11.2013 г. от 2000 лв.
Представено е удостоверение изх. №
3042-21-2139/18.11.2016 г., издадено от ТП на НОИ, гр. София за получаваните от
И.Г.И. в периода м.12.2013 г. – м.11.2016 г. пенсии и добавки, възлизащи на
сумата от 11 773, 96 лв.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
изготвена от вещото лице Р.Б., се установява, че разликата между минималния
осигурителен праг за длъжността „машинист на технологичен кран“, заемана от
ищеца при ответника, и получените от него суми – пенсии и добавки за периода
01.12.2013 г. – 30.11.2016 г., възлиза а сумата от 4 536, 04 лв.; че
размерът на мораторната лихва върху всяка просрочена сума за периода 01.01.2014
г. – 30.11.2016 г. възлиза на сумата от 670, 83 лв.
Пред СРС е прието и допълнително заключение на вещото
лице Б., от което се установява, че размерът на последното получено от ищеца
брутно трудово възнаграждение за пълен отработен месец – м.05.2001 г.,
предхождащ настъпването на ПТП от 04.06.2001 г., възлиза на сумата от 434, 82
лв.; че размерът на разликата между полученото от ищеца брутно трудово
възнаграждение за м.05.2001 г. и получените от него суми за пенсии и добавки за
периода 01.12.2013 г. – 30.11.2016 г., възлиза на сумата от 3 879, 56 лв.,
както и че размерът на мораторната лихва върху всяка просрочена сума за периода
01.01.2014 г. – 30.11.2016 г. възлиза на сумата от 593, 06 лв.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя за недопустимост на решението в частта, с която
е уважена претенцията за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Принципът,
прокаран в разпоредбата на чл. 637, ал. 1 ТЗ, е, че след откриване на
производство по несъстоятелност е недопустимо да се образуват нови производства
по съдебни и арбитражни дела, с изключение на такива по трудови спорове, по
които образуването на производство и съответно неговото провеждане, е
допустимо. Следва да се има предвид и изричната норма на чл. 637, ал. 6,
т. 2 ТЗ, която поставя трудовите спорове сред изключенията, при които същите
подлежат на разглеждане и след откриване на производство по несъстоятелност. По
разпореждане на закона - чл. 637, ал. 1, изр. 1 ТЗ, започнатите дела по
трудови спорове за парични вземания могат да се довършат по общия ред и при
открито производство по несъстоятелност, като законодателят изрично е разширил
тази възможност с ал. 6 на чл. 637 от ТЗ, допускайки да се образуват и
нови трудови дела при съществуващо вече производство по несъстоятелност.
В случая
спорът между страните има характер на трудов - вземане на ищеца за обезщетение
за имуществени вреди, произтекли от трудова злополука, ведно с обезщетение за
забава в размер на законната лихва, която претенция има акцесорен характер
спрямо вземането за обезщетение за имуществени вреди. Производството пред
първоинстанционния съд е образувано по искова молба на ищеца И.Г.И. от
30.11.2016 г. Доколкото по делото е представено решение от 31.05.2010 г. по
т.д. № 95/2007 г. на СГС, ТО за обявяване в несъстоятелност на „К.“ АД, то
исковата молба се явява депозирана след откриване на производството по
несъстоятелност по отношение на дружеството, което към момента не е заличено
като правен субект, като разглеждането на предявените искове се явява допустимо
по арг. от чл.637, ал.6, т.2 ТЗ. Предвид изложеното, не могат да бъдат
споделени доводите на жалбоподателя за недопустимост на решението в частта му,
с която е уважена претенцията на ищеца за обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата, представляваща обезщетение за имуществени
вреди по чл.200 КТ.
Спорен
по делото е въпросът налице ли е основание за ангажиране отговорността на
ответника по чл.200 КТ, като се има предвид, че последният е обявен в
несъстоятелност.
Предвид
нормата на чл. 200, ал.1 КТ, за вреди от трудова злополука, които са причинили
инвалидност на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено
независимо от това дали негов орган или друг негов работник или служител има
вина за настъпването им.
Понятието
трудова злополука е легално дефинирано в чл. 55 КСО. Съгласно първата алинея на
тази норма трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало
през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка
работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило
неработоспособност или смърт.
В чл.
57 КСО и сл., както и в издадената на основание чл. 57, ал.3 КСО Наредба за
установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудови злополуки, е
регламентиран редът за деклариране и разследване на трудовите злополуки.
Съгласно нормата на чл. 60 КСО длъжностното лице, определено от Ръководителя на
ТП на НОИ, въз основа на документите в досието, в 7 - дневен срок от декларирането
издава разпореждане за приемане или неприемане на злополуката за трудова.
В
случая е постановено влязло в сила разпореждане № 1667/31.07.2001 г., с което
декларираната от ответника злополука, настъпила на 04.06.2001 г., е приета за
трудова по смисъла на чл. 55, ал.2 КЗОО (понастоящем КСО). Наред с това към
момента на настъпването й страните са били обвързани от трудов договор.
Увреждането на ищеца е причинено в резултат на настъпилата злополука.
Отговорността на работодателя е обективна, поради което не е необходимо
наличието на вина. Ето защо, съдът счита, че са налице предпоставките на чл.
200 КТ и следва да се ангажира отговорността на работодателя за причинените на
служителя имуществени вреди от трудовата злополука.
Нормата
на чл. 200, ал.3 КТ регламентира, че работодателят дължи обезщетение за
разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена, включително
пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че отговорността му се ограничава до момента
на постановяване на решението за обявяването му в несъстоятелност.
С
постановеното решение от 31.05.2010 г. по т. д. № 95/2007 г. на СГС, ТО,
VІ-2 състав, „К.“ АД е обявено в несъстоятелност и е постановено прекратяване
на дейността му, като на основание чл. 714 ТЗ постановеното решение
подлежи на незабавно изпълнение. В практиката никога не е имало съмнение, че
работодател може да бъде и дружество в несъстоятелност, респективно, че такова
дружество дължи обезщетение по реда на чл. 200, ал. 3 КТ - както за
неимуществени, така и за имуществени вреди. Същевременно, последното има за цел
да възмезди работника предвид обстоятелството, че е лишен от доход, който би
могъл да получи ако беше способен въобще да престира труд и който доход би бил
поне в размер на този, който е получавал в предприятието, в което се е разболял
от съответното професионално заболяване /в посочения смисъл - определение №
1031 от 9.10.2014 г. по гр. д. № 3597/2014 г. на ВКС, III ГО/.
Наред с
посоченото, с обявяване на дружеството в несъстоятелност за същото възниква
основание да прекрати трудовите правоотношения на работниците и служителите. Ефектът
на прекратяване на трудовото правоотношение обаче не настъпва автоматично - по
силата на решението за откриването на производство по несъстоятелност на
дружеството работодател и по силата на закона, в какъвто смисъл са доводите на
жалбоподателя, а след упражняване правото на работодателя на едностранно
прекратяване на трудовото правоотношение на работника, до какъвто извод е
достигнал и първоинстанционният съд. От ангажираните по делото доказателства не
се установява трудовото правоотношение на ищеца да е било прекратено от
ответника работодател поради закриване на предприятието, като не могат да бъдат
споделени доводите на жалбоподателя, че отговорността му по чл.200 КТ не следва
да бъде ангажирана, тъй като е обявен в несъстоятелност.
Изложените
съображения мотивират извода, че в причинна връзка с претърпяната трудова
злополука ищецът е понесъл имуществена вреда, изразяваща се в пропусната полза –
неполученото трудово възнаграждение за исковия период, поради което в полза на
ищеца е възникнало вземане към ответника за обезщетение за понесената
имуществена вреда. Нормата на чл.200, ал.3 КТ очертава обема на дължимото от
работодателя обезщетение като разликата между причинената вреда и обезщетението
и/или пенсията по общественото осигуряване. От страна на жалбоподателя не са
релевирани оплаквания досежно приетия от първоинстанционния съд размер на
дължимото обезщетение за сумата от 4 536, 04 лв., поради което този въпрос
е извън предмета на въззивна проверка, очертан с въззивната жалба. Само за
пълнота, следва да се посочи, че през исковия период, за който ищецът
претендира обезщетение, заеманата от него длъжност „машинист на технологичен
кран“ вече не съществува при работодателя, в какъвто смисъл са твърденията и на
самия жалбоподател-ответник, поради което при определяне на дължимата разлика
между трудовото възнаграждение и обезщетението и/или пенсията по общественото
осигуряване, като база се приема минималният осигурителен праг за съответния
период, установен от заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото
/решение № 216 от 9.06.2011 г. по гр. д. № 718/2010 г. на ВКС, IV ГО/.
Доводът
на жалбоподателя за по-ранно прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца
с оглед инвалидизирането му съгласно решение на ТЕЛК № 8848/13.08.2002 г. е
релевиран за пръв път с въззивната жалба, поради което и на основание чл.266,
ал.1 ГПК е извън предмета на въззивна проверка. Само за пълнота следва да се
отбележи, че дори същият да беше своевременно заявен, то не би могъл да
обуслови неоснователност на ищцовата претенция.
От
страна на жалбоподателя не са наведени оплаквания във връзка с основанието и
размера на вземането на ищеца за мораторна лихва, поради което тези въпроси са извън
очертания с въззивната жалба предмет на въззивна проверка по аргумент от чл.269 ГПК. По отношение на вземането за мораторна лихва са релевирани единствено
доводи във връзка с допустимостта на тази претенция, обсъдени на съответното
систематично място в настоящото решение.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в частта, с която
са уважени предявените от ищеца искове, следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед
неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски.
На
ответника по жалбата следва да се присъди, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата
от 1270 лв., представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция по договор за правна защита от 15.10.2018 г.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 476864 от 24.08.2018 г., постановено
по гр.д. № 69228/2016 г. на СРС, II ГО, 71 състав, с отстранена очевидна фактическа грешка с решение № 252762
от 23.10.2019 г., постановено по гр.д. № 69228/2016 г. на СРС, II ГО, 71 състав, в ЧАСТТА, с която „К.“ АД, ЕИК
******* /в несъстоятелност/ е осъдено да заплати на И.Г.И., ЕГН **********, на
основание чл.200 КТ, сумата от 4 536,
04 лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи
– разликата между действително полученото трудово възнаграждение за длъжността
„машинист на технологичен кран“ и получаваната пенсия за периода 01.12.2013 г.
– 30.11.2016 г. в резултат на трудова злополука, претърпяна на 04.06.2001 г.,
ведно със законната лихва, считано от 30.11.2016 г. до окончателното изплащане,
и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата от 670,
83 лв., представляваща мораторна лихва за периода 01.01.2014 г. –
30.11.2016 г.
Решението
в частта, с която са отхвърлени предявените от И.Г.И., ЕГН **********
срещу „К.“ АД, ЕИК ********* /в несъстоятелност/ искове – за обезщетение за
имуществени вреди за сумата до пълния предявен размер от 11 626, 04 лв. и
за мораторна лихва – до пълния предявен размер от 2000 лв., е влязло в сила
като необжалвано.
ОСЪЖДА „К.“ АД,
ЕИК ********** /в несъстоятелност/, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на И.Г.И., ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен адрес:*** – адв. П.С.,
на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 1270 лв. разноски за въззивната инстанция.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ответника „К.“
АД /в несъстоятелност/ - Ч.Д.Д., ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.