Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. Добрич, 24.07.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ДОБРИЧ, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ДЕВЕТНАДЕСЕТИ СЪСТАВ, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди и двадесета
година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДЕНИЦА ПЕТКОВА
при секретаря Здравка Й., като
разгледа докладваното от районния съдия гражданско
дело № 4337 по описа на ДРС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано
по повод искова молба, подадена от “БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., Франция”
с рег. №**** чрез „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А. КЛОН БЪЛГАРИЯ“ с ЕИК ****,
седалище и адрес на управление гр. С., представляван от Д. Т. Д., с която
против Г.С.М. с ЕГН ********** ***, са предявени кумулативно обективно
съединени установителни искове по чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК
за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумите, предмет на
издадената по ч.гр.д. №3366/2019г. на ДРС заповед по чл. 410 от ГПК №1854 от
11.10.2019г., а именно:
-2091,17лв,
представляващи неплатена главница по договор за потребителски заем от 18.12.2017г., ведно със законната лихва върху
сумата от подаването на молбата- 25.09.2019год. до окончателното плащане на
главницата;
-402,59лв.-
възнаградителна лихва, начислена за периода от ***г.- ***г.;
-229,78лв.- мораторна
лихва, начислена за периода от ***г.- ***г.
Претендират се сторените
разноски в исковото и в заповедното производство.
При условията на
евентуалност - в случай че главният иск бъде отхвърлен поради липса на
предсрочна изискуемост на кредита, е предявен осъдителен иск.
С влязло в сила
протоколно определение от съдебно заседание от 09.03.2020г., районният съд, на
основание чл. 129, ал.3 от ГПК е върнал исковата
молба на „БНБ Париба Пърсънъл Файненс” С.А, Париж с вх.рег.№ 24744 от 03.12.2019
г., с която срещу Г.С.М. са предявени в условията на евентуалност осъдителни
искове, като е прекратил производството по гр.д. № 4337 по описа за 2019 г. в
частта на заявените осъдителни искове.
Претендираните права
произтичат от следните обстоятелства:
Ответницата е страна по
сключен с ищцовото дружество на ***г. договор за потребителски кредит №****, по силата на който ищецът, като
кредитодател й е предоставил, в качеството на кредитополучател кредит в размер
на 2288 лв. Кредитополучателят се е задължил да погаси заема на 24 месечни
вноски, всяка по 131,48 лв., които съставляват изплащане на главницата по
заема, заедно с оскъпяването й с годишния процент на разходите – 40,71 % и
годишния лихвен процент – 31,38 %. Ответницата заплатила 5 месечни вноски и
преустановила плащането на 05.07.2018г. Съгласно чл.5 от договора вземането е
станало предсрочно изискуемо в пълен размер и ответницата следвало да изплати
остатъка от заема в размер на 2493,76 лв., представляващ оставащите 19 броя
погасителни вноски към 05.08.2018г. Ищецът изпратил покана за доброволно
изпълнение на ответницата на адреса й, деклариран в договора, в която изрично
обявил вземането си за изискуемо. Твърди се, че Г. М. му дължи възнаградителна
лихва и лихва за забава. За събиране на вземането си ищецът е подал заявление за издаване на ЗИ по реда
на чл.410 от ГПК и е образувано ч. гр. дело №3366/2019г. по описа на ДРС.
Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал.5 от ГПК. Ищецът
моли за постановяване на положително решение по предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор от редовно уведомения ответник. В съдебно заседание
не взема участие.
Добричкият районен съд, като прецени доказателствата
по делото и доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
По заявление на ищеца за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е образувано ч.гр.д. №3366
по описа за 2019г. на Добричкия районен съд. С разпореждане от 11.10.2019г. е
издадена заповед от същата дата, с която заявлението е уважено изцяло, като е
разпоредено длъжникът Г.С.М. с ЕГН ********** *** да заплати на кредитора “БНП
ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., Франция” с рег. №**** чрез „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ
ФАЙНЕНС С.А. КЛОН БЪЛГАРИЯ“ с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. С., ,
представляван от Д. Т. Д. следните суми: 2091,17лв, представляващи неплатена
главница по договор за потребителски заем от
***г., ведно със законната лихва върху сумата от подаването на молбата-
25.09.2019год. до окончателното плащане на главницата; 402,59лв.-
възнаградителна лихва, начислена за периода от ***г.- ***г.; 229,78лв.-
мораторна лихва, начислена за периода от ***г.- ***г.; както и съдебно
деловодни разноски в размер на 75 лева – 25 лв. – заплатена държавна такса и 50
лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта е връчена на
длъжника при условията на чл. 47, ал. 5
от ГПК. С разпореждане от 13.11.2019г. заповедният съд е указал на заявителя,
че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок, като довнесе
дължимата държавна такса. Съобщението е връчено на 21.11.2019г. Исковата молба
е подадена по пощата на дата 29.11.2019г., поради което като допустима, подлежи
на преценка по основателност.
Предявените искове
черпят правното си основание от разпоредбите на чл. 79, ал. 1,
предл. 1 във вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. Исковете са предявени като установителни в
срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Съобразно правилата на
чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищеца е да установи, в условията на пълно и
главно доказване, съществуване на вземането, за което е издадена процесната
заповед за изпълнение, а именно: наличие на облигационна връзка между страните,
с твърдяния предмет, от която да е възникнало задължение за ответника за
заплащане на търсените суми, както и изпълнение на задълженията си по договора,
т. е. че е предоставил дължимата сума. В тежест на ищеца е да установи, че
надлежно е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е
обявил на длъжника предсрочната изискуемост.
По иска по чл. 86 ЗЗД: в
тежест на ищеца е да докаже възникването на главен дълг и изпадането на
длъжниците в забава, в условията на пълно и главно доказване
По делото е представен
договор за потребителски кредит, отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта №**** от
***г., сключен между от “БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС“ ЕАД, като заемодател, и Г.С.М.,
като заемополучател. Между страните по делото е уговорено предоставянето на
потребителски паричен кредит за потребителски цели в размер на 2 000 лв., и за
покупка на застрахователна премия в размер на 288 лв., равняващи се на общ
размер на кредита от 2288 лв. - платими чрез 24 месечни погасителни вноски
съобразно съставения погасителен план, с падеж 05-то число на месеца, всяка от
която от по 131.48 лв., или общата стойност за плащанията възлизат на 3155.52 лв. Договореният между
страните по делото годишен лихвен процент е 31.38 %, годишният процент на
разходите е 40.71 %. Уговорена е и такса ангажимент в размер на 70 лв., която се
удържа от размера на кредита. Съгласно чл.5 от Договора, между страните е
договорено, че при забава в плащането на погасителна вноска, при просрочие на
две или повече месечни вноски, считано от датата на втората непогасена вноска,
вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер, в.т. с
всички определени по договора обезщетения за забава. Договореният размер на
обезщетението за забава е по размер на законната лихва равна на ОЛП, обявен от
БНБ, в сила от 01 януари, съответно от 01. юли на текущата година плюс надбавка
от 10 процента.
Погасителният план е инкорпориран в процесния договор.
По делото е допусната
съдебно-счетоводна експертиза. Заключението на в.л. Е.Й. не е оспорено от
страните, поради което съдът го кредитира изцяло като обективно и
безпристрастно. Вещото лице е установило, че на основание чл.1 и чл.2 от
договора, с преводно нареждане от 19.12.2017 г. за извършен превод по сметка на
ответницата, в размер на 1930 лв., с изписано основание „ съг.договор ***“ по
сметка на ответницата е била предадена разликата между договорения размер на
кредита от 2000 лв. и удържаната такса ангажимент в размер на 70 лв. Вещото
лице е докладвало, че с уговорения размер на
месечните погасителни вноски /общо 24/ от по 131,48 лева всяка /с падеж на последната –
05.01.2020г./ се погасяват задължения за главница, формирана от уговорения
размер на кредита за потребителски цели от 2000 лв. и кредит за покупка на
застраховка “защита на плащанията“ от
288 лв. = 2288 лв. и лихва в размер на 867.52 лв. Уговореният годишен лихвен на
разходите е 40.71 %, а годишният лихвен процент е 31.38 % . По предоставения на
експертизата погасителен план - при ГЛП от 31.38 %, уговорената между страните
възнаградителна лихва е в размер на 867.52 лв. Експертът е установил извършени
от ответницата плащания, съответно осчетоводени такива, в размер на общо 661.76 лв. Така направените
плащанията са осчетоводени за погасяване на следните задължения по кредита: в
пълен размер на 3/ три / месечни вноски с падежи за плащане 05.02.2018 г.; 05.03.2018 г.; 05.04.2018 г. - всяка от по
131.48 лв.; по месечна вноска с падеж за плащане 05.05.2018 г. - лихва в пълен
размер от 55.03 лв. и частично главница в размер на 12.70 лв.; по месечна
вноска с падеж за плащане 05.06.2018 г. - лихва в пълен размер от 53.03 лв.; по
месечна вноска с падеж за плащане 05.07.2018 г. - лихва в пълен размер от 50.98
лв.; по месечна вноска с падеж за
плащане 05.08.2018 г. - лихва в пълен размер от 48.87 лв.; по месечна вноска с
падеж за плащане 05.09.2018 г. - лихва в пълен размер от 46.71 лв. / приложение
1, таблица 1 към експертизата/. Вещото лице е изчислило и размерите на
възнаградителната и мораторната лихва върху неизплатената главница – за периода
05.07.2018г. –
05.01.2020г. възнаградителната лихва възлиза
на 402,59 лева, а мораторната лихва за периода 05.08.2018г. – 03.09.2019г. е в
размер на 230.18 лева.
При отчитане на
предсрочна изискуемост на кредита към 05.08.2018 г., вещото лице е изчислило
остатъчният размер на задължението по
кредита в размер на общо 2740.76 лв., в т.ч.: 2091.17 лв. - главница по кредит
за потребителски цели; 402.59 лв. - възнаградителна лихва за периода от
05.08.2018 г. до 15.01.2020г. и 246.76 лв. - обезщетение за забава / таблица 2
към експертизата/.
Ищецът в исковата молба
се позовава на настъпила предсрочна изискуемост на вземането си по договора,
считано от *** г. /при уговорен между страните краен срок 05.01.2020г./ на
основание чл. 5 от процесния договор. Съгласно цитираната клауза при просрочие
на две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората
непогасена вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му
размер, без да е необходимо нарочно уведомление до длъжника. Наличието на
забава в плащането на дължимите от ответната страна погасителни вноски
съобразно постигнатите между страните уговорки категорично се установява по
делото - представеното извлечение от сметка на длъжника и приетата ССчЕ.
Началният момент на
изискуемостта на вземането по договор за потребителски кредит, съдържащ
договореност за настъпване на предсрочна изискуемост при неплащане на
определени вноски, не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Липсват
доказателства длъжникът /ответник/ да е уведомен за предсрочната изискуемост на
вземането по договора за кредит, като съдът счита, че това уведомяване следва
да е извършено преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК, т.е. постановките на т.18 от ТР № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС са приложими не само при банките, но и при небанковите финансови
институции. В този смисъл е налице съдебна практика на ВКС - решение № 123/
09.11.2015 г. по т.д. № 2561 по описа за 2014 г. на ВКС, II т.о.
Заявлението за издаване
на заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна
изискуемост на кредита, тъй като същото не се връчва на длъжника и до
произнасяне на съда заповедното производство е едностранно. Връчването на
издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер на уведомяване
на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за
изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в
посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на волеизявление на
кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с връчването на препис от
нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника. Това
уведомяване обаче не може да се вземе предвид като факт, настъпил в хода на
процеса съгласно чл.235, ал.3 от ГПК, доколкото от значение е моментът на
връчването, а именно преди подаване на заявлението. Това уведомяване би могло
да се вземе предвид като ново основание за предявяване на осъдителен иск или
ново заявление за издаване на заповед за изпълнение. Така решение №
161/08.02.2016 г., постановено по т.д. № 1153 по описа за 2014 г. на ВКС, II
т.о.
С доклада по чл. 146 от ГПК съдът изрично е указал на ищеца, че не сочи доказателства да е обявил на
длъжника предсрочната изискуемост на кредита. До приключване на съдебното
дирене доказателства, че преди подаване на заявлението по 410 от ГПК Г. М. е
била уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост не са ангажирани. Неуспешното доказване на тези твърдения на
ответника задължава съда да приложи неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест и да реши спора при фактическо
установяване, че кредитът не е станал предсрочно изискуем.
Въпреки това, доколкото
се установи по делото наличието на валидно облигационно правоотношение по
договор на потребителски кредит между страните, то следва, че искът за главница
е доказан по своето основание. Уговорката на страните да разсрочат
изплащането на кредита на 24 месечни погасителни вноски, първата от които с
падеж - 05.02.2018 г., а последната -
05.01.2020г., не би могла да се отрази на правото на кредитора да получи
изпълнение. Той би могъл обаче да претендира заплащане само на тези вноски,
чийто падеж е настъпил към датата на приключване на съдебното дирене пред
инстанцията по същество. В този смисъл са задължителните разяснения, дадени в
т.1 от ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които е допустимо предявеният
иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване на дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с
настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Предявеният по
реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск за установяване дължимостта на вземане по
договор за кредит може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата
на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост
не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение.
По отношение на сумите
за застраховка съдът намира, че същите са извън обхвата на настоящата претенция
за главница. Видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза месечната
вноска от 131,48 лева включва и главница по застраховка. Включването на
плащането за застраховка в погасителния план не означава, че застраховката се
приравнява на главница по кредита. Тя представлява самостоятелно вземане. Още
повече, че изрично в договора е посочено, че няма кредитиране на застраховката,
както и е представен сертификат видно от които премиите за застраховка се
правят месечно към застрахователните дружества, посочени в него. В чл.7 от
представените Общи условия към застраховка е посочено, че месечно платимата
премия е за сметка на застрахования. В настоящия случай нито в заповедното
производство, нито в исковото такова ищецът е заявил претенция по отношение на
застрахователната премия. Изрично е посочено, че търсените суми са за главница,
договорна лихва и лихва за забава.
Претенциите на ищеца
извън главницата по кредита /договорна лихва обезщетение за забава/, съдът
намира за неоснователни поради нищожност на неравноправни клаузи. В случая, размерът на всяка погасителна вноска се установява от
представения от ищеца погасителен план, в който обаче не е налице разграничение
между дължимата главница, лихва и застраховка.
Отпуснатият на ответника като
физическо лице заем представлява предоставяне на „финансова услуга“ по смисъла
на § 13 т.12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и ответникът има
качеството потребител по смисъла на § 13 т.1 от ДР на този закон, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
Като потребител
ответницата разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в глава
шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно, по който въпрос е налице
установена съдебна практика, която задължава съда да следи служебно за наличие
по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност
на клауза/и в потребителския договор и да се произнасе, независимо дали
страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да
се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни. Съгласно
практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана в българското законодателство с § 13а т. 9 от ДР на ЗЗП,
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО, и по
този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и
продавача или доставчика.
В Закона за защита на
потребителите и по-конкретно в чл.143 от същия е дадено определение на
понятието „неравноправна клауза“ в договор с потребител, а именно - всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 20 точки от посочената разпоредба. Според чл.146,
ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни освен ако не са
уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не
са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им
особено в случаите на договор при общи условия. Такова разрешение е дадено и в
Директива 93/13/ЕИО. Според чл.3 от Директивата, неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Не се
счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание.
Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са
индивидуално договорени, не изключва приложението на чл.3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е
договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от
договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената
тежест да установи този факт.
В случая е видно, че
процесният договор за потребителски кредит е сключен при Общи условия, т.е. при
предварително определени от страна на финансовата институция договорни клаузи.
Доколкото самият договор е бланков, съдът намира, че същият не е бил предмет на
предварително договаряне между страните, от което следва извод, че
кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. В
случая е бил подписан стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е
предварително изготвено от самия ищец. Видно още от договора е, че кредиторът
се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения
процент по заема, ГПР и годишното му оскъпяване. Липсва обаче ясно разписана
методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР
от 40,71 %. Следва да се посочи още, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на
разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Тези
съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе, в случая остават
неизвестни. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя
/настоящи или бъдещи/, доколкото в погасителната вноска е включено и изплащане
на задължение по застраховка „защита на плащанията“. Липсва и конкретна уговорка за условията за прилагането на ГЛП. Липсва
уточнение на базата, върху основа на която се начислява лихвеният процент –
дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Т. е. не
става ясно как е разпределен лихвеният процент във времето - върху цялата
дължима главница или е съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно
как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер.
Действително, при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне
информация за последователността на разпределяне на вноските между различните
неизплатени суми, но това изискване е относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а
не към чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. В договора за кредит винаги следва да са
посочени условията /начините/ за прилагането на лихвения процент или поне от
цялостното съдържание на договора и погасителния план към него да може
непротиворечиво и без съмнение да се изведе какъв е начинът на начисляване на
лихвения процент съобразно главницата по договора. Това изискване не е
изпълнено от ищеца. В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент.
Нито в договора, нито в погасителния план към него, има отбелязване какъв е
общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва и
съотношението й с главницата по кредита, за да може да се установи при какви
условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на
посочения от кредитодателя фиксиран размер В този смисъл съдът намира, че е
налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, която е
императивна.
Липсата на индивидуално
договоряне на параметрите в договора за потребителски кредит, правят въпросните
договорни клаузи за ГПР и ГЛП неравноправни, и на основание чл.146 ал.1 ЗЗП
същите са нищожни.
Предвид гореизложените
съображения и установената нищожност на посочените клаузи на договора за кредит,
съдът намира, че претендираните вземания за сумата от 402,59лв.-
възнаградителна лихва, начислена за периода от ***г.- ***г. и за сумата от 229,78лв.-
мораторна лихва, начислена за периода от ***г.- ***г. са неоснователни поради
нищожността на клаузите, свързани с неравноправния им характер при сключване на
договора.
От заключението на
вещото лице Е.Й., се установява, че общият размер на заплатеното от ответницата
по процесния договор възлиза на 661,76 лева. При така приетото от съда
заключение по съдебно - счетоводната експертиза и при приложение на
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, ответницата следва да заплати разликата между
чистата стойност на кредита и заплатената от нея сума по същия договор сума.
Чистата стойност на договора за кредит съставлява главницата по същия или
сумата от 2000 лева /без включването на застрахователна премия/, при което след
приспадане на плащанията по договора в размер на 661,76 лева, то задължението
възлиза на 1338,24 лева. Върху тази сума под формата на уважена главница следва
да бъде присъдена и законна лихва считано от депозиране на заявлението в съда –
25.09.2019г. до окончателно изплащане на задължението. За разликата над
уважения размер от 1338,24 лева до пълно предявения размер от 2091,17 лв.
предявеният иск за главница следва да бъде отхвърлен.
Относно отговорността за
разноски:
При този изход на
процеса, ищецът има право да му бъдат присъдени направените разноски по
производството, съразмерно с уважената част от иска, на основание чл. 78 ал. 1
от ГПК, както и разноските в заповедното производство съгласно т. 12 от ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, също съразмерно
уважената част на претенцията.
При съобразяване
уважената част от иска, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
разноски за заповедното производство в общ размер 49,57 лева, включващи
държавна такса от 25 лева и юрисконсултско възнаграждение от 24,57 лева.
За исковото производство, разноските, които
ответникът следва да заплати на ищеца, съобразно уважената част от иска, са
общо в размер на 102,23 лева, включващи държавна такса от 28,52 лева и юрисконсултско възнаграждение от 73,71 лева.
Така
мотивиран, Добричкият районен съд:
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание на чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал.1 от ГПК
в отношенията между ищеца “БНП ПАРИБА
ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., Франция” с рег. №**** чрез „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС
С.А. КЛОН БЪЛГАРИЯ“ с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. С., представляван от Д. Т. Д. и ответницата Г.С.М. с ЕГН ********** ***, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1338,24 лева, представляваща главница, дължима по договор
за потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване
и ползване на кредитна карта №**** от ***г., ведно със законната лихва върху
сумата от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК 25.09.2019год. до окончателното плащане на
главницата,
като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над
установения размер от 1338,24 лева до предявения от 2091,17 лева.
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно
основание 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ответницата Г.С.М. с ЕГН ********** *** дължи
на ищеца “БНП
ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., Франция” с рег. №**** чрез „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ
ФАЙНЕНС С.А. КЛОН БЪЛГАРИЯ“ с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. С.,
представляван от Д. Т. Д., следните суми: 402,59лв.-
възнаградителна лихва, начислена за периода от 05.07.2018г.- 05.01.2020г. и 229,78лв.-
мораторна лихва, начислена за периода от 05.08.2018г.- 03.09.2019г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №1854
от 11.10.2019 г. по ч. гр. дело № 3366/2019 г. по описа на Добричкия районен
съд.
ОСЪЖДА Г.С.М. с ЕГН ********** *** да заплати на “БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС
С.А., Франция” с рег. №**** чрез „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А. КЛОН
БЪЛГАРИЯ“ с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. С., представляван от Д.
Т. Д., съдебно – деловодни разноски по заповедното производство по ч. гр.
дело №3366/2019 г. на ДРС в размер на 49,57 лева, включващи държавна такса от
25 лева и юрисконсултско възнаграждение от 24,57 лева, и съдебно – деловодни
разноски по настоящото гр. дело №4337/2019 г. на ДРС в размер на 102,23
лева, включващи държавна такса от 28,52
лева и юрисконсултско възнаграждение от 73,71 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред Добричкия окръжен съд в двуседмичен
срок от съобщението.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: