Решение по дело №108/2021 на Апелативен съд - Пловдив

Номер на акта: 260119
Дата: 23 юли 2021 г.
Съдия: Велина Емануилова Антонова
Дело: 20215000000108
Тип на делото: Касационно частно наказателно дело
Дата на образуване: 26 февруари 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е 

№ 260119

гр. Пловдив, 23.07.2021 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Пловдивският апелативен съд, втори наказателен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и пети май през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛИНА ИВАНОВА                              

                   ЧЛЕНОВЕ: МИХАЕЛА БУЮКЛИЕВА

                                           ВЕЛИНА АНТОНОВА                               

 

при участието на секретаря ЕЛЕОНОРА КРАЧОЛОВА и в присъствието на прокурора БОЖИДАРКА ПОПОВА, като разгледа докладваното от съдия Антонова НОХД /В/ № 108 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на глава ХХХІІІ от НПК.

Образувано е във връзка с постъпило искане от осъдения, депозирано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, за възобновяване на делото, като в искането са били релевирани доводи за допуснато съществено нарушение по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Изложени са били такива във връзка с претендираните съществени нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК – нарушение на материалния и процесуалния закон. Посочени са и аргументите в подкрепа на заявените касационни основания. Претендира се отмяна по реда на възобновяване на решението на окръжния съд и присъдата на първата инстанция и вместо това оправдаване на осъдения в рамките на приетите фактически положения.

В съдебно заседание пред настоящия съд се поддържат наведените доводи от страна на защитника на осъдения адв. С.П.. Сочи се на несъставомерност на престъплението. Реливират се подробни съображения за липсата на правна уредба, която да урежда предписването на сътоветните марки и реда да тяхното изпълнение, като доводите са били мотивирани с подробен разбор на динамиката в определени норми на Закона за здравето. Излагат се подробни съображения и за „нищожност“ на издадени общи и индивидуални административни актове, относими към случая. Визира се и непълнота на мотивите на инстанциите по съставомерността на деянието, като се твърди липса на посочване на задължение на осъдения да не напуска дома си. 

Прокурорът от Апелативна прокуратура – Пловдив застъпва становище за основателност на искането по различни от изложените от защитата съображения, като намира, че молбата за възобновяване на делото следва да бъде уважена. Счита, че са били допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, като се позовава на липсата на нормативна уредба за поставянето под карантина към инкриминирания момент. В тази връзка също прави анализ на разпоредбите на Закона за здравето съобразно редакцията им към момента на деянието. Така мотивира доводите си, че предписанието не било издадено от компетентен орган и не било във формата предвидена за този индивидуален административен акт. Сочи, че законът за здравето регламентирал издаването на заповед, а в случая било издадено предписание от държавен здравен инспектор при РЗИ наместо от директор на здравно заведение, така както било регламентирано в Закона за здравето в хипотезите на изолация. В тази връзка изразява съгласие със становището на защитата за оправдаването на дееца по реда на възобновяването.

Настоящият съдебен състав счита, че искането на осъдения за ревизия на цитирания съдебен акт – решение на Окръжен съд – Пловдив, с което е изменена присъдата на първия съд в санкционно-осъдителната й част, е процесуално допустимо, тъй като е подадено от процесуално легитимирана страна по смисъла на чл. 420, ал. 2 от НПК срещу съдебен акт, подлежащ на възобновяване съгласно визираните в разпоредбата на чл. 419, ал. 1 от НПК, в шестмесечния срок по чл. 421, ал. 3 от НПК, за искания на осъденото лице.

Разгледано по същество, обаче, искането на осъдения е неоснователно.

С присъда № 260007 от 31.08.2020 г. по НОХД № 4261/2020 г. по описа на ПРС, ІІІ н. с. Районен съд – Пловдив е признал Л.Д.Л. за виновен за това, че на 25.04.2020 г. в * е нарушил мярка, издадена против разпространението на заразна болест по хората, а именно – нарушил предписание за поставяне под карантина с изходящ № COV-22-4185/18.04.2020 г. на Столична регионална здравна инспекция /издадено в изпълнение на мерките, въведени във връзка с усложняващата се епидемична обстановка, свързана с разпространението на COVID – 19 на територията на Република България, предвидени в раздел II, т. 1 от Заповед № РД-01-183/06.04.2020 г. на Министъра на здравеопазването на Република България/, като след пристигане на 17.04.2020 г. от държава членка на Европейския съюз с висок риск на разпространение на COVID – 19 – *, не е спазил срока на 14 - дневната карантина, по време на която е следвало да пребивава на адрес – гр. *, ул. „*“ № 25, ет. 4, ап. 18, като напуснал посоченото жилище, където се изпълнява карантината и пребивавал на обществено място по смисъла на § 1а от Закона за здравето – на улица „*“ в гр. *, като деянието е извършено по време на извънредно положение, свързано със смъртни случаи /обявено с решение от 13.03.2020 г. на 44-то Народно събрание на Република България, обнародвано в ДВ бр. № 22/13.03.2020 г./. За така извършеното престъпление по чл. 355, ал. 2 вр. ал. 1 от НК му е било наложено наказание при условията на чл. 54, ал. 1 от НК „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА” за срок от ТРИ МЕСЕЦА, както и наказание ГЛОБА от ДЕСЕТ ХИЛЯДИ ЛЕВА. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на така наложеното на Л. наказание лишаване от свобода е било ОТЛОЖЕНО с изпитателен срок от ТРИ ГОДИНИ, считано от влизане на присъдата в сила.

 Посочената присъда е била обжалвана пред Окръжен съд – Пловдив, като с решение № 26011 от 18.11.2020 г. Окръжен съд – Пловдив е изменил акта на първата инстанция в частта за наказанието, като на основание чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК е наложил на Л.Д.Л. различно по вид наказание от шест месеца пробация при двете задължителни пробационни мерки за срок от по шест месеца. На основание чл. 55, ал. 3 НК не е включил в санкцията кумулативно предвиденото наказание глоба. Решението на въззивния съд като неподлежащо на редовен инстанционен контрол е влязло в законна сила на същата дата 18.11.2020 г. и не е проверявано по касационен ред.

Във връзка със заявените съществени нарушения на закона и на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК на първо място се претендира, че е налице неизяснена фактическа обстановка, което е довело до нарушение на задължението на инстанциите за вземане на всички мерки за разкриване на обективната истина, визирани в нормата на чл. 13 от НПК. Не било изпълнено задължението на съда по чл. 14 от НПК да вземе решението си обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. В тази насока се сочи пропуск на инстанциите за допуснат и разпитат в качеството й на свидетел здравния инспектор, издал процесното предписание, като се били задоволили само с разпитите на свидетели, които заявили, че са установили осъдения на обществено място по време на карантината му. Доводите в тази насока са бланкетни, като чрез тях се цели най-вече да бъдат подкрепени аргументите на защитата за незаконосъобразност на издаденото предписание на осъдения и за някои особености на записите в него.

В тази връзка следва да се каже, че първият съд е направил суверенна преценка на депозираните показания, във връзка с което е изложил съображения в мотивите си. На свой ред, въззивният съд изцяло е споделил доказателствената дейност на предходната инстанция, като във връзка с доводите на защитата, в пренията пред този съд, е изложил собствени подробни съображения. Извършено е било съвкупно обсъждане на доказателствата чрез подробен анализ на смисъла и значението на всяко едно от тях по отделно и в логическа връзка помежду им. Оплакванията за съществено нарушение на процесуалните правила при проверка и обсъждане на събраните доказателства не намират подкрепа в данните по делото, тъй като съдилищата по същество са изпълнили задълженията си по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Взели са решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като са се ръководили изцяло от закона. Първоинстанционният съд е направил обстоен анализ на гласните доказателствени средства /показания на всички свидетели,  като е анализирал и обясненията подсъдимия/. От вниманието на съдилищата по същество не са убягнали и възникналите противоречия. Били са обсъдени и аргументите на защитата за наличието на всички елементи на престъплението. Всички доводи на защитата са били обект на внимание и обсъждане и в решенето на ОС. Последният е преценил особеностите на цялостното поведение на осъдения. В крайна сметка първата и втората инстанция са изложили подробни мотиви защо приемат, че Л. е имал съзнанието, че осъществява състава на вмененото му престъпление. Не може да бъде споделено твърдението, че в съдебните актове – присъда на районния съд и решението на въззивния съд не е било обсъдено инкриминираното деяние. Видно от материалите по делото съдилищата са изпълнили всички свои задължения, произтичащи от разпоредбите на чл. 305 от НПК и чл. 339 от НПК, като са изложили подробни мотиви за обективната и субективна страна на деянието. Даден е бил и отговор на всеки един от изтъкнатите доводи. Достатъчно подробно РС и ОС, респективно в мотивите към присъдата и решението, са коментирали наведените възражения за събраните доказателства и тяхната преценка във връзка с обективната и субективна съставомерност на изпълнителното деяние, предмет на обвинението срещу осъдения. Въззивната инстанция - ОС, сезирана с жалба от подсъдимия, е припознала изцяло фактическата обстановка, приета за установена от първия съд. Мотивирано е приела и доказателственият анализ на районния съд във връзка с приетите фактически констатации. Освен оценката на доказателствената дейност на първата инстанция, въззивният съд е отговорил подробно и на доводите на защитата за наличието на доказателствен дефицит във връзка с авторството на престъплението като ги е отхвърлил аргументирано. Във връзка с оплакването, не се откриват доказателствени материали, които неправилно са били оценени като процесуално допустими и са били използвани от първия и въззвния съд при решаване на делото.

Не могат да бъдат споделени доводите за липса на описание на действията, с които осъденият е нарушил противоепидемичните мерки, както и на механизма на самото престъпление. Тези доводи не намират опора в данните по делото съгласно които в постановлението за повдигане на обвинението са били застъпени всички съставомерни белези на инкриминираното деяние.

Пред съда по възобновяване защитата се позовава на липсата на национално материално-правни норми и процесуално-правни норми, които да са разписани в Закона за здравето за карантината, редът за нейното постановяване и правилата, които следва да се спазват. При все към момента на инкриминираното деяние действително в Закона за здравето и Наредбата за реда за регистрацията, съобщаване и отчет на заразните болести, издадена от министъра на здравеопазването да не се съдържат дефиниции на понятията изолация и карантина, както и такива не фигурират и в каталога по чл. 93, т. т. 1-30 НК за смисъла на включените в него думи, употребени в НК, за целите на наказателното право думите и изразите карантина и изолация следва да се възприемат с техния смисъл, значение и разбиране, с който се употребяват обичайно в обществото. Става въпрос за понятия, чието значение в българския език е общоизвестно и не създава двусмислие, трудности при разбирането и възможности за интерпретация. Значението на посочените думи е описано по сходен начин и в тълковните речници на българския език. Например в „Български тълковен речник“, четвърто допълнено издание на „Наука и изкуство“, 2018 г. С. е било посочено, че изолацията като съществително име от женски род според първото си значение представлява „отделяне, откъсване от другите, от заобикалящата среда, уединение, усамотяване“. Като илюстрация е бил даден пример с израза „политика на изолация“. Като второ основно значение на глагола изолирам е било посочено „поставям отделно, като не допускам досег с други“, а като пример е било посочено следното изречение: „Изолирам заразно болен“. Пак в цитирания тълковен речник е била дефинирана и думата карантина. Като първо значение на същата е било посочено „временно принудително изолиране на хора, животни, стоки и други, които са или е възможно да бъдат носители на заразни болести“. Независимо от ангажираното от защитата и държавното обвинение пред настоящия съд мнение, че към инкриминирания момент липсвали легални дефининиции, според съда по възобновяване това не влече несъставомерност на престъплението по чл. 355, ал. 1 НК и невиновност на дееца. Действително, както сочат пред настоящия съд защитата и обвинението, съставът на престъплението по чл. 355, ал. 1 НК е бланкетен и препраща към наредби, заповеди или закон, които регламентират съответните мерки. В този смисъл препращането е към  нормативни актове, които въвеждат съответни изисквания - нормативни или общ административен акт, като в случая се касае за заповед на министъра на здравеопазването като общ административен акт. В коментираната заповед на министъра на здравеопазването ясно, коментирана от инстанциите и съдържаща си и в обвинителния акт, са били разработени подробно изисквания във връзка с необходимостта от ограничаване на разрастването на случаите на заразяване на хора на територията на страната ни със заразната болест Ковид – 19, която се е разпространявала в условията на задълбочаваща се епидемична обстановка. Към датата на деянието в тази връзка са били въведени  противоепидемичнни мерки от министъра на здравеопазването, като процесната заповед е била цитирана в обвинителния акт, а преди това и в издаденото въз основана на нея предписание. В заповедта са били разписани детайлно мерките, въведени за територията на цялата страна на основание чл. 63, ал. 1 от Закона за здравето. В посочения от КС смисъл, при проследяване на историята на промените в чл. 63 от Закона за здравето от приемането му през 2004 г. до днес се открива, че както понятието "извънредна епидемична обстановка", така и правомощието за въвеждане на противоепидемични мерки от министъра на здравеопазването съществуват в закона от самото начало макар същият да не е уреждал какво представлява и  как "възниква" извънредната епидемична обстановка /в посочения смисъл решение № 10 от 23.07.2020 г. по к. д. № 7/2020 г. на Конституционния съд/.  

Според фактите по делото, възприети и от инстанциите осъденият е бил поставен под карантина с предписание на главен инспектор съм дирекция на РЗИ при влизането си през ГКПП – * *от *. Посочената карантина е била наложена с предписание в изпълнение на правно регламентирана дейност по налагане на мерки, въведени за цялата страна от министъра на здравеопазването против разпространението или проявлението на заразна болест по хората. При тази регламентация инстанциите мотивирано са направили извод, че осъденият е нарушил посочената заповед на здравния министър и даденото му от РЗИ с предписание, съдържащо карантинни мерки. Той не е спазвал стриктно мерките, като напускането на адреса, на който се е изпълнявало предписанието представлява нарушение на задължението по т.  8 на раздел II.1 от цитираната заповед № РД № 01-183 от 04.06.2020 г. В нея се сочи, че всички лица, поставени под карантина са длъжни да не напускат домовете си или мястото на настаняване, в което са посочили, че ще пребивават за посочения в предписанието срок. В този смисъл осъденият е бил длъжен да прекарва времето си на мястото на карантиниране, като инстанциите подробно са изследвали и обстоятелството, че не е имал право да го напуска. Не са подминали и всички доводи на осъдения за необходимост да напусне адреса по лични съображения, като аргументирано са ги отхвърлили.    

Във връзка със субективната страна на деянието инстанциите коректно са интерпретирали материалите по делото, като са посочили, че осъденият категорично е бил наясно с издадената  заповед на министъра на здравеопазването, бил е наясно с това с това какви действия не трябва да извършва, защото е поставен под карантина, но е осъществил изпълнителното деяние, нарушавайки именно конкретните правила и мерки. Във възприетите от инстанциите факти изрично е било посочено, че преди процесното напускане на дома по време на действието на здравното предписание, осъденият бил проверен няколкократно за спазването точно на посоченото си задължение да не напуска дома си, като при процесната проверка е направил опит да заблуди проверяващите, че се намира в дома си и да се върне незабелязано от тях там, но след като се забавил твърде дълго, контролиращите мерките лица станали по-внимателни и осъденият бил установен в близост до жилищната сграда, където се намирал апартамента, в който бил поставен под карантина.

 Не могат да бъдат споделени и доводите, че дори и да са налице обективните и субективните признаци на престъплението по чл. 355, ал. 2 вр. ал. 1 НК, неговата обществена опасност е явно незначителна. Същите не намират опора в данните по делото, още повече, че в случая са били засегнати обществените отношения, свързани с гарантиране на живота и здравето на хората с цел ограничаването на разпространението на заразна болест, като с процесното нарушение на противоепидемичните мерки, те са били реално застрашени поради неспазването им.

Във връзка с доводите на защитата, че в случая поставянето на осъдения под карантина следва да се прецени като несъразмерно и лишаващо го от правото на свободно придвижване, както и в нарушение на основни човешки права, които са му изрично гарантирани в разпоредбите на ЕСПЧ, настоящият съд намира за необходимо да посочи, че обявяването на извънредна епидемична обстановка и поставянето на определени лица под карантина не предполага претендирания от защитата интензитет на засягане на правата на осъдения. Мерките, приложени спрямо Л. са имали за цел реализация на противоепидемични грижи в сферата на здравеопазването, за да се  ограничи епидемичното разпространение на заразната болест с непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите. „Възможността за ограничаване упражняването на определени права съответства на принципа на пропорционалност, тъй като с оспорените разпоредби не се надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигане на легитимните цели, преследвани от разглежданата правна уредба. Ограниченията при упражняването на някои права на гражданите, предвидени чл. 63, ал. 5 и 6 ЗЗ са необходими с цел ограничаване разпространението на заразната болест и нейното овладяване и са съразмерни на преследваната цел – опазване на живота и здравето на гражданите. Правото на свободно придвижване, икономическата свобода и правото на труд не са абсолютни и отстъпват пред необходимостта да се осигури постигането на приоритетната цел – гарантиране на живота и закрила на здравето на гражданите. Държавната интервенция тук е не само конституционно търпима, тя е обществено потребна и социално оправдана от легитимната цел на закона /решение № 8/2016 г. по к. д. № 9/2015 г./. Закрилата на здравето на гражданите като публично благо е без съмнение легитимната, конституционно дефинирана /чл. 52, ал. 3, предл. 1 от Конституцията/ цел на Закона за здравето /чл. 1 и 2/“ – в този смисъл цитираното решение № 10/23.07.2020 г. по к. д. № 7/2020 г. на КС, което макар и прогласено след случая коментира в принципен план повдигнати във възраженията на защитата въпроси.  

Действително мерките за ограничаване на придвижването с цел предотвратяване разпространението на COVID-19 биха могли да се квалифицират непример като намеса в правата, защитени по силата на член 2 от Протокол № 4 към Конвенцията, в посочения от защитата смисъл, ако рискът, породен от COVID-19 не е бил налице. Член 2, пар. 3 от Протокол № 4 действително предвижда, че упражняването на защитеното с този член право може да бъде ограничено за защита на здравето. Всички ограничения с тази цел следва да бъдат направени в съответствие със закона и да са необходими в едно демократично общество.

В посочения вече смисъл се изложиха доводи, че изискването за яснота и предвидимост е било спазено в контекста на посочената нормативна база, активирана от здравните власти в България във връзка с пандемията от COVID-19. Именно действията на съответните органи в изпълнение на техните правомощия за прилагане на мерки по охрана на общественото здраве и тяхната актуализация в насока максималното им съответствие с настъпващите промени и степента на риск, е довело на практика до издаването на няколко последващи заповеди от страна на министъра на здравеопазването. Именно посоченото обяснява и наложилата се корекцията в самото предписание, където с химикал е била изписана актуалната към завръщането на осъдения заповед за министъра на здравеопазването. Предприетото от защитата оспорване на тази заповед, както и на издаденото въз основа на същата предписание, които безспорно са били в сила към датата на инкриминираните събития, обаче, е неудачно в рамките на настоящото производство.  

Във връзка с доводите на защитата пред съда на възобновяване, мотивирани с решения на ЕСПЧ, настоящият съд следва да посочи, че действително в принципен план ограничаването на свободното движение с цел намаляване на риска от COVID-19 за здравето би могло да постави въпроси във връзка с гаранциите на ЕКПЧ. При преценката на ограничението на свободното придвижване и неговата необходимост в едно демократично общество, ЕСПЧ действително държи сметка за продължителността на конкретното ограничение и за съобразяването на конкретните обстоятелства и цели, при които е било въведено. Но настоящият съд ще цитира и релевантна в коментираната насока практика на Съда в Страсбург, който по делата Landvreugd и Olivieira срещу Нидерландия, не е приел за несъразмерно продължило 14 дни ограничение на достъпа на физическо лице до определена част на града, наложено в отговор на извънредно положение, въведено поради трафик на наркотици. Съдът е приел, че при продължителните ограничения е важна възможността за тяхното редовното преразглеждане, като е обявил, че 14-дневната заповед за ограничаване на достъпа до част от града е била съразмерна, тъй като спрямо жалбоподателите е имало няколко осемчасови заповеди за забрана в същия смисъл, но те са били установявани в забранените райони, където извършвали дейност с предмет наркотични вещества. Така например по делото Kiyutin срещу Русия, ЕСПЧ приема, че ограниченията за пътуване могат да са в защита на общественото здраве във връзка със заразни заболявания с кратък инкубационен период като холера, жълта треска, тежък остър респираторен синдром, птичи грип, защото със самото си присъствие в дадена страна лица биха могли да предават тези заболявания чрез случаен контакт или чрез съдържащите се във въздуха частици.

Вън връзка с всичко изложено по-горе не са били допуснати претендираните две съществени нарушения на закона, които да дадат повод за възобновяване на наказателното дело по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК.

По изложените съображения, Пловдивският апелативен съд

 

РЕШИ:

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Л.Д.Л. за възобновяване на ВНОХД № 2145/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив и НОХД № 4261/2020 г. на Районен съд – Пловдив.

Решението не подлежи на обжалване и протест.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ:

1.

 

 

2.