Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на осми април две хиляди
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.
с. ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при участието
на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от
съдия Иванка Иванова гр. дело № 15047 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 178434 от 29.07.2019 г., постановено по
гр. д. № 13665/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 79 състав, е допуснато, на
основание чл.34, ал.1 ЗС, да се извърши делба между А.Д.М., Н.Д.Д., М.Д.Д., Т.Д.Д.
и Д.П.Д., на техния съсобствен недвижим имот, представляващ апартамент № 89,
находящ се В ГР. София, ж. к. „*********, състоящ се от две стаи, дневна кухня
и сервизни помещения, със застроена площ от 90, 88 кв. м., при съседи на
жилището: от изток – коридор, стълбище, ап. № 88 и ап. № 90, от запад –
разделна стена с вход Г, от север – улица, от юг – зелена площ, отгоре –
апартамент № 94 и отдолу – апартамент № 84, заедно с принадлежащото избено
помещение № 30, с полезна площ от 6, 54 кв. м., при съседи на избеното
помещение: от изток – коридор, от запад – разделна стена с вход Г, от север –
зелена площ, от юг – мазе № 29, заедно с 1, 180 % идеални части от общите части
на сградата и от правото на строеж върху мястото, който недвижим имот, съгласно
схема № 34368/02.11.2011 г., издадена от СГКК – гр. София, представлява
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4361.222.13.13 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със заповед
№ РД-18-14/06.03.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се на
адрес: гр. София, Район „*****“, ж. к „*********, в сграда № 13, разположена в
поземлен имот с идентификатор 68134.4361.222, с предназначение: жилище,
апартамент, брой нива на обекта – 1, с площ от 90, 88 кв. м., заедно с избено
помещение № 30, с площ от 6, 54 кв. м. и 1,180 % идеални части от общите части
на сградата, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж –
68134.4361.222.13.12, 68134.4361.222.13.14, под обекта – 68134.4361.222.13.8 и
над обекта – 68134.4361.222.13.18, при следните квоти: 2/6 ид. ч. за А.Д.М.,; 1/6
ид. ч. за Н.Д.Д.; 1/6 ид. ч. за М.Д.Д.; 1/6 ид. ч. за Т.Д.Д. и 1/6 ид. ч. за Д.П.Д..
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана
въззивна жалба от съделителите Д.П.Д.
и Т.Д.Д.. Излагат съображения, че обжалваното решение е необосновано и
неправилно, постановено в нарушение на процесуалния закон. Решаващият съд не е
съобразил обстоятелството, че ответникът Д.П.Д. е конституиран като страна в
процеса едва през м.05.2018 г., а не през 2011 г., поради което давността няма
как давността спрямо него да е прекъсната през 2011 г. Решението за разваляне
на договора за издръжка и гледане е влязло в сила спрямо него през 2007 г., а
не през м.07.2008 г. Същият не е бил
страна в производството пред ВКС. С оглед на това неправилно решаващият съд е
определил началния момент на придобивната давност. Жалбоподателите са разведени
с решение по бр. д. № 85270/2017 г. по описа на СРС, 139 състав, поради което
давността, започнала да тече през пролетта на 2008 г. е завършила през пролетта
на 2018 г., към който момент е обикновен съсобственик. Поддържа, че правните
последици ще са различни за бившите съпрузи. Решението от 2007 г. за разваляне
на договора за издръжка и гледане формира сила на пресъдено нещо към момента на
провеждане на устните състезания.
Твърди, че е започнал да
упражнява фактическа власт след този момент. С оглед на това спрямо посочения
факт не е формирана сила на пресъдено нещо. Затова не е налице пречка
придобивната давност да започне да тече от м.03.2008 г., след приключване на
съдебното производство през 2007 г. пред СГС и преди постановяване на решението
на ВКС от м.07.2008 г. Счита, че неправилно решаващият съд е приел, че
давността следва да тече след решението на ВКС. Поддържат, че направените
признания за делба приживе имат значение на факт в подкрепа на твърденията им и
ангажираните доказателства, че сумите по закупуването на имота са дадени от
жалбоподателите с увереността им, че апартаментът в ж. к. „*****“, е отреден за
тях от бащата на Т.Д. – Д.М.. Поддържа, че са налице действия по отблъскване на
чуждите претенции от страна на Д.Д. спрямо А.М. и Д.М. през 10-годишния период,
в каквато насока са показанията на свидетеля В.Й.. Молят съда да отмени
обжалваното решение и да отхвърли предявения иск за делба.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор
на въззивната жалба от съделителите А.Д.М. и М.Д.Д., с който я оспорват.
Излагат съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Поддържат,
че жалбоподателите се явяват държатели на чужди идеални части от делбени имот,
а не владелци, поради което в тяхна полза не е изтекла придобивна давност.
Считат, че по делото не са ангажирани доказателства за промяна в намерението и
трансформиране на държането във владение, което не трябва да остане скрито, а
да намери външна изява в предприемане на конкретни действия, които да станат
достояние и да бъдат насочени към останалите съсобственици. Неупражняването от
страна на съсобствениците – ищци на постоянно и непрекъснато владение не е
основание само по себе си останалите съсобственици – отчетници по делото, да придобият
собствеността върху имота, ако не са обективирани спрямо останалите промененото
субективно отношение към имота, в каквато насока са изложените от решаващия съд
съображения. По делото са представени влезли в сила съдебни решения относно ползването на имота, начина на
стопанисване, задължението за участие на всички сънаследници в извършването на
ремонти и подобрения, понесените от тях разходи за това, които противоречат на
твърденията на жалбоподателите за упражняване на владение върху делбения имот
молят съда да потвърди обжалваното решение. претендират сторените по делото
разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
В предмета на делото е включен иск за делба. Ищците Д.Д.М.
и А.Д.М. твърдят, че с ответницата Т.Д.Д. са съсобственици на апартамент,
находящ се в гр. София, ж. к. „*********, ап-89, 91 кв. м. Дяловете им в
съсобствеността са равни – по 1/3 ид. ч. Молят съда да постанови решение, с
което да допусне извършването на делба на посочения имот при равни квоти между
страните.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на
исковата молба ответницата Т.Д.Д.
оспорва предявения иск изцяло. Твърди,
че заедно със съпруга й Д.П.Д. са собственици на деления имот. Твърди, че
същият е бил купен през 1989 г. на името на бащата на страните Д. Д. М., за сумата от 21 334 лв.. твърди, че
заедно със съпруга й за платили приживе на баща им сумата от 20 000 лв., с
което уредили напълно отношенията си по начин, по който те да са собственици на
имота. Първоначално дали на ръка на баща й сумата от 8 000 лв. при
покупката на апартамента. През 1991 г. изплатили останалите 12 000 лв. – задължение
към ДСК. Д.М. потвърдил волята си, че те са собственици на апартамента. От
момента на изплащането на сумата от 20 000 лв. ответницата и нейния съпруг
започнали да живеят в апартамента и да го владеят като свой. Позовава се на
изтекла в нейна полза и на съпруга й придобивна
давност. Моли съда да конституира п делото като съделител Д.П.Д. и да отхвърли
иска за делба.
С решение № ІІ-123-17 от 23.10.2015 г., постановено по
гр. д. № 61316/2011 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 123 състав, допуснато
извършването на съдебна делба, на основание чл.69, ал.2 ЗН между Д.Д.М., А.Д.М.
и Т.Д.Д. на горепосочения имот, при
равни делбени квоти – по 1/3 ид. ч. за всеки съделител.
С решение № 8782 от 05.12.2016 г., постановено по гр.
д. № 3697/2015 г. по описа на СГС, ГО, ІІІ Г въззивен състав, е обезсилено
горепосоченото съдебно решение, като делото е върнато на СРС за ново
разглеждане от друг съдебен състав. Съдът
е приел, че в делбата не е участвал съсобственика Д.П.Д..
С определение № 473 от 02.10.2017 г., постановено по
гр. д. № 1023/2017 г. по описа на ВКС, І ГО,
не е допуснато касационно обжалване на въззивното съдебно решение.
При новото разглеждане на делото е конституиран Д.П. Д..
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на
исковата молба същият е оспорил предявеният иск за делба. Твърди, че Д.М. бил
извършил приживе неформална делба на притежаваните от него имоти, като
процесният е бил определен за ответницата Т.Д.. От 1989 г., когато имотът е бил
закупен, са се нанесли в него и от тогава е започнал да тече срокът на
придобивна давност. Твърди, че извършеното дарение на имота в полза на
ответницата е прикривало договор за покупко – продажба. От м.03.2008 г. е
започнал да упражнява самостоятелно владение върху имота и към м.03.2018 г. е
придобил същия по давност. Твърди, че през цялото време е живял в имота.
Присъединява се към твърденията на ответницата, че при покупката на апартамента
са платили сумата от 8 000 лв., както и са погасили заем от 12 000
лв. към ДСК.
С договор за продажба на недвижим имот по реда на
Наредбата за държавните имоти, сключен на 10.03.1989 г. Д. Д. М. е купил
апартамент, собственост на държавата, в гр. София, , представляващ апартамент №
89, на ет.3, в жилищна сграда – бл.№ ******, построен върху държавна земя, кв.
„*****“, състоящ се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, със
застроена площ от 90, 88 кв. м., с принадлежащото избено помещение № 30, с
полезна площ от 6, 54 кв. м., с 1, 180% ид. ч. от общите части на сградата.
Продажната цена възлиза на 21 334 лв. в договора е удостоверено, че цената на имота
е покрита със собствени средства, внесени с квитанция № 98/10.03.1989 г. в размер на 9 334 лв. и нареждане от
10.03.1989 г. в размер на 12 000
лв.
По делото е представена вносна бележка № 98/10.03.1989
г. от Д. Д. М. за сумата от 9 334 лв. – първоначална вноска за жилище.
Съгласно разписка от 28.06.1990 г. Д. Д. М. е получил
от Т.Д.Д. сумата от 8 000 лв. в брой, която сума се е задължил да върне
при поискване.
С нотариален
акт за дарение на недвижим имот № 24, том ХХІV, дело 4089/1990 г. Д. Д. М. е
дарил на дъщеря си Т.Д.Д. процесния апартамент № 89, находящ се в гр. София, ж.
к. „*****“, бл.******.
С решение от 22.11.1993 г., влязло в сила на
12.01.1994 г., постановено по гр. д. № 194/1993 г. по описа на СРС, 21 състав,
е отменено дарението на недвижим имот, извършено с горепосочения нотариален
акт, на основание чл.227, ал.1 б.“в“ ЗЗД.
С нотариален
акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане ,
том І, дело № 9860/1994 г. от 19.04.1994 г. Д. Д. М. е прехвърлил на дъщеря си Т.Д.Д.
собствения си апартамент в гр. София, ж. к. „*******, срещу задължение за
издръжка и гледане на прехвърлителя и неговата майка С.Х.М..
С решение от 07.08.2008 г., постановено по гр. д. №
2268/2007 г. по описа на ВКС, ІV отделение, е отменено решение от 18.01.2007
г., постановено по гр. д. № 849/2006 г. по описа на СГС, ІV Д състав, в частта,
с която на основание чл.87, ал.3 ЗЗД е развален договор за издръжка и гледане, сключен
на 28.04.1994 г. с нотариален акт № 44, том 50, н. д. № 9860 от 1994 г. между Д.
Д.М. и Т.Д.Д. за 1/3 ид. ч. от апартамент № *******ж. к. „*****“, като искът е
отхвърлен в тази част. Решението е оставено в сила в останалата част.
Видно от представеното удостоверение за наследници от
27.10.2011 г. Д. Д. М. е поминал на 16.02.2002 г. и е оставил за свои
наследници по закон Д.Д.М. – син, Т.Д.Д. – дъщеря и А.Д.М. – син.
С решение № 104 от 21.05.2001 г., постановено по гр.
д. № 7720/1997 г. по описа на СРС, І ГО, 29 състав, е отхвърлен предявеният от Д.
Д.М. против Т.Д.Д. и Д.П.Д. иск с правно основание чл.87, ал.2 ЗЗД - за
разваляне на сключения с нотариален акт № 44, том L, дело № 860/1994 г.
договор за прехвърляне на апартамент № 9, находящ се в гр. София, ж. к.
„*********, срещу задължение за издръжка и гледане на Д. Д.М. и неговата майка С.Х.М.
до края на живота им, като неоснователен и недоказан.
С решение от 18.01.2017 г., постановено по гр. д. №
849/2006 г. по описа на СГС, ІV Д състав, е отменено горепосоченото съдебно
решение и вместо него е постановено разваляне на договора за издръжка и гледане,
като е оставено в сила решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск
срещу Д.П.Д..
С решение от 24.07.2008 г., постановено по гр. д. №
2268/2007 г. по описа на ВКС, ІV ГО, е отменено горепосоченото решение на СГС,
в частта, с която на основание чл.87, ал.3 ЗЗД е развален договора за издръжка
и гледане, сключен на 28.04.1994 г. с нотариален акт № 44, т. 50, н. д. №
9860/1994 г. между Д. Д.М. и Т.Д.Д. за 1/3 ид. ч. от апартамент № *********като
искът е отхвърлен в тази му част.
На 07.11.2008 г. А.Д.М. и Д.Д.М. е изпратил нотариална
покана на Т.Д.Д., връчена на 18.11.2008 г., с която е изразено желание за
прекратяване на съсобствеността върху процесния имот чрез продажбата му.
От показанията на разпитания пред СРС свидетел В.П.Й.
се установява, че знаел, че Т.Д. живеела в ж. к. „*****“, бл.******, ап.89, откакто
се нанесли с родителите си. Не бил свидетел на нанасянето им в апартамент. Към
1991 г. Т.Д. и семейството й живеели в този апартамент. Свидетелят работел
заедно със съпруга на Т.Д.. Знаел за нанасянето им в апартамента от него.
Свидетелят е ходил в посочения апартамент през 1991 г., както и преди това. За
първи път отишъл, когато голямата дъщеря на Т. – П.била на 1 година – 1986 г.
До 1991 г. процесният апартамент не бил закупен. В края на м.02.1991 г.
съпругът на Т.Д. споделил със свидетеля, че са взели общо решение бащата на Т.Д.
да купят апартамента. В началото на м.03.1991 г. заминали за Варна, за да
съберат определена сума, която да се прибави, за да се купи апартамента. От
майката на Д. получили сумата от 3 000 лв., изтеглени като заем, после още
500 лв. Прехвърлили вноските за кола на Т. на името на съпруга на сестрата на Д.
– Петьо. С тази сума се върнали в София, като Д. преди това бил изтеглил от
своя спестовна книжка 6 000 л. Така общата сума възлизала на 11 000
лв. Т. взела от нейна позната още 1 000 лв. Свидетелят знаел това от
разказаното му от Д.. Около 08.03.1991 г. Д. го поканил в дома си. Там
присъствали бащата и бабата на Т., както и тя. Бащата на Т. се обърнал към нея
и казал, че 12 000 лв. ще прибави към онези, които му дали. Свидетелят придружил
Д. до най-близкия клон на ДСК, където сумата била внесена. Бащата на Т. казал,
че са внесли парите. Т. показвала на свидетеля бележка, че баща й дължи
8 000 лв. През 1989 г. била направена първата вноска за апартамента в
размер на 9 000 лв. От 1991 г. Т. се чувствала собственик на този
апартамент. Живеела в него заедно със съпруга си. Заплащала всички данъци за него. Свидетелят
не знаел през коя година бащата на Т. е дарил апартамента. Знаел, че Д.М. е водил дело с Т. за разваляне
на дарението.
От показанията на свидетелката В.А.М.се установява, че
през 1991 г. бащата на Т. – Д.М., я помолил на другия ден да отиде до клона на
ДСК в ж. к. „*****-7“ . Споделил, че ще ходят да плащат апартамента. Отишла в
посочения клон на ДСК, застанали на касата. Бащата на Т. я извикал при тях.
Свидетелката отишла и той й казал, че сега ще платят жилището. Извадил от
чантата си плик с парите, касиерката ги взема и започнала да ги брои.
Свидетелката отстъпила една крачка, за да не е на касата. Внесли парите в
размер на 10 000 лв. Свидетелката била дала 1 000 лв. предишните два
дена. Свидетелката знаела, че тези събития се случили около 08.03.1991 г. Тя била
съседка на Д. и Т., които живеели на третия етаж, а свидетелката на пети етаж в
същия блок и вход. Внесените пари били за апартамента, в който живеели. През
м.02.1991 г. Т. и Д. били на гости при свидетелката и споделили, че смятат да
ходят до Варна. Т. щяла да дойде в края на 1990 г., а Д. щял да дойде по –
късно, заради предизвестието, което трябвало да отработи. Затова дошъл месец по
– късно. Свидетелката знаела, че сумата от 10 000 лв. била на Т. и на Д..
Затова ходели до Варна, за да съберат тази сума. Свидетелката често ходела при Т.,
били приятелки, не била виждала синовете на Д.М. в имота. Той споделил със
свидетелката, че най-после жилището е платено и искал да почерпи. Парите, които
Т. и Д. донесли от Варна, били техни. Т. редовно плащала данъците за имота.
Разпитан по реда на чл.176 ГПК, Д.Д.М., е заявил, че баща му Д. Д.М. му е казвал, че апартаментът
на ул. „Житница“ възнамерявал да остане за А., а апартаментът в ж. к. „*****“ възнамерявал
да прехвърли на Т., ако тя и съпругът й го гледат и издържат. През 1994 г.,
след разваляне на договора за дарение, бил сключен договор за издръжка и
гледане.
Разпитан по реда на чл.176 ГПК, А.Д.М., е заявил, че в
началото на 1977 г. се събрали цялото семейство в апартамента на ул. „Житница“
№ 1 в гр. София. Тогава майка му и баща му заявили, че имали намерение този апартамент
да остане на него, а евентуално апартаментът в ж. к. „*****“, в който отивали
да живеят с Т., да прехвърлят на нея срещу издръжка и гледане. Тъй като Т. не
гледала баща им, договорът за дарение бил развален през 1993 г. През 1994 г.
сключили договор за издръжка и гледане на баща им Д. Д.М. и на неговата майка С.
Петрова Мангова. Т. не изпълнявала условията на договора и през 1997 г.
договорът бил развален.
Съгласно постъпило по делото писмо от СО, Дирекция
„Приходи, администриране на местни данъци и такси“, Отдел „*****“, за процесния
апартамент за периода 2008 г. – 2014 г. няма неплатени местни данъци и такси.
По делото са представени приходни квитанции за платени
местни данъци и такси за процесния апартамент от А. М.М. да 2008 г., 2009 г.,
2010 г. За 2010 г., 2011 г., 2012 г., 2013 г.2014 г.,2015 г., 2016 г., 2018, плащане е извършено от Д.П.Д..
Видно от представеното удостоверение за граждански
брак Д.П.Д. и Т.Д. Мангова са сключили граждански брак на 12.09.1983 г.
С решение № 332128 от 06.02.2018 г., постановено по
гр. д. № 85270/2017 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 139 състав, е прекратен брака,
сключен на 12.09.1983 г. в гр. Варна, с акт за граждански брак № 1974 от
12.09.1983 г. на ОбНС Варна, между Т.Д.Д. и Д.П.Д., на основание чл.50, ал.1 СК.
Утвърдено е постигнатото между тях споразумение по чл.51, ал.1 СК, с което
семейното жилище – процесния апартамент, се предоставя за ползване на Т.Д.Д. и Д.П.Д.,
които ще го ползват ъ.съвместно, както досега. Фамилното име на Т.Д. Д.след
прекратяване на брака ще остане Д.. Страните нямат претенции един към друг за
заплащане на издръжка.
Съгласно изготвената служебно справка от Национална
база данни „Население“ Д.Д.М. е починал в хода на висящия процес – 18.05.2018
г., като е оставил за свои наследници по закон Н.Д.Д. и М. Д. Д. – дъщери.
С определение от 19.02.2019 г. същите са конституирани
като страни по делото на мястото на починалия Д.Д.М..
При повторното разглеждане на делото отново е разпитан
свидетеля В.П.Й.. От показанията му се установява, че познавал Д.П. от 1983 г.,
с който били колеги. Същият живеел в процесния апартамент. По информация на Д.П.
първата вноска за него била направена през 1989 г. Вноската била направена от
бащата на Т., който внесъл сумата от 9 000 лв. От 1987 г. до 1990 г. Д., Т. и голямата им
дъщеря живеели в гр. Варна. Причина за това била, че големият брат на Т. нямало
къде да живее и отишъл да живее при баща му. В края м.01.1991 г. Т. ***, а
малко по – късно и Д.. Той казал на свидетеля, че заедно с Т. и баща й искали
да купят апартамента, в който живеели. Т. предоставила на баща си заем от
8 000 лв., а той осигурил останалите 1 000 лв. за първата вноска. Останалата
сума за закупуване на апартамента била около 21 000 лв. Майката на Д. дала
3 000 лв., която изтеглила от ДСК, както и дала още 500 лв. Вноската за
лек автомобил на Т. била прехвърлена на зетя на Д. за 1 500 лв. Той
изтеглил спестяванията си от 6 000 лв. Около 08.03.1991 г. Д. казал на
свидетеля, че събраната сума от 11 000 лв. ще прехвърли на бащата на Т.,
който да ги плати за апартамента. Уговорката била този апартамент да остане за Т..
Свидетелят знаел, че семейството е взело решение апартаментът на ул. „Житница“
да остане на А.М., а процесният апартамент да остане за Т.. Свидетелят знаел
това от бащата на Т. – Д.М.. Малко преди 08.03.1991 г. свидетеля бил на гости
на страните. Тогава Д.М., в тяхно присъствие, както и на майка му С., преброил
парите, които били 11 000 лв., както и 1 000 лв., които Т. взела от
нейна позната. На следващия ден трябвало да отидат и да внесат сумата от
12 000 лв. в ДСК. Свидетелят ги придружил до банковия клон, стоял
отвън. Д. казал, че сумата е внесена и
апартаментът е платен. От 1991 г. насам Д.
е живял със семейството си в процесния апартамент. Д. споделил на свидетеля, че
е ощетен от постановеното съдебно решение и оттук нататък той ще се чувства
пълновластен владелец на имота, защото основната сума за имота в размер на 11
000 лв. е платена от неговото семейство. Д. изявявал намерението си да владее
имота изцяло, като казвал, че е негов.
Започнал да прави частични ремонти, плащал данъци за имота, считано от
пролетта на 2008 г. Братята на Т. са оспорвали правата му, но каквото и да са оспорвали
Д. твърдо бил решил, че имотът е негов.
Свидетелят веднъж бил виждал А.М. в апартамента във връзка с претенции
за него. Д. споделил, че нямало да пуска никой в имота. От 2008 г. насам Д.
трайно и непрекъснато живеел в имота и го ползвал като свой. Свидетелят не е
присъствал на срещана, на която е взето решение за разпределяне на имотите, а
знаел за това от Д.. Т. и Д. правили частични ремонти на апартамента –
ремонтирали детската стая. Свидетеля поне веднъж месечно ходел до процесня
апартамент.
От показанията на свидетеля Й.И.И.се установява, че
знаел къде живеел Д.Д. – в ж. к. „*****“, зад пощата. Там живеел повече то 10
години. Познавал го от 12-13 години и
той е живеел оттогава там. Д. му споменавал, че е изплатил имота с негови пари
и го чувствал свой. Свидетелят знаел, че Д. имал проблеми с имота, водели се
дела. Д. казал на свидетеля, че апартаментът е лично негов, той го е изплатил,
правил ремонт, плащал всичко, свързано с ползването му. От него знаел, че е
теглил кредити, за да изплати апартамента. Свидетелят е ходил заедно с Д. в
общината, за да плаща данък за апартамента.
Във въззивното производство е представено съдебно
удостоверение, издадено от СРС, 89 състав, съгласно което Н.Д.Д. е подала молба
на 17.07.2019 г., с която се е отказала от наследството на покойния
наследодател Д.Д.М., починал на 18.05.2018 г.
Във въззивното производство е разпитан свидетеля Г.Т.Д...
От показанията му се установява, че познавал Т. и Д., с които бил съсед,
живеели през два етажа. Неговата майка била В.М., която е разпитвана по делото
като свидетел, която починала през м.02.2021 г.
Свидетелят не бил присъствал на предаване на сумата за апартамента, в
който живеели Т. и Д., тъй като тогава бил малък. Присъствал е на проведени
разговори след съдебни заседания. Били близки приятелски семейства.
Коментирали, че сумата за апартамента била платена от Д.. Пътували до Варна и в
кратък период трябвало да съберат нужната сума за продажната цена. Сумата била около 10 000 лв. –
12 000 лв. и била събрана от близки, приятели и роднини на Д.. Неговата
майка присъствала на самото плащане. Знаел това от майка си. Тя предоставила
сумата от 1 000 лв. – 2 000 лв. в заем. Д. постоянно заявявал, че
апартаментът е негов. Пред последните 10-15 години в апартамента живеели Д. и Т., като Д. се грижил за апартамента и
неговата поддръжка – ремонти, саниране, смяна на дограма, плащане на сметки и
данъци.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният установи,
че обжалваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо.
Делбеният имот е придобит от общия наследодател на
страните Д. Д. М. по силата на договор за продажба на недвижим имот по реда на
Наредбата за държавните имоти., сключен на 10.03.1989 г. Ангажираните по делото
доказателства относно вложените средства от жалбоподателите при покупката на
имота не рефлектират върху принадлежността на правото на собственост, а имат значение
за евентуалното наличие на облигационни претенции. Ето защо без значение за
съсобствеността между страните е наличието или липсата на вложени лични
средства от някой от съделителите при покупката на делбения имот, респ. техния
размер.
След отмяна с влязло в сила съдебно решение на
извършеното дарение от Д. Д. М. в полза на Т.Д.Д. делбеният имот е прехвърлен
срещу издръжка и гледане на Т.Д.Д.. Доколкото договорът е възмезден по своя
характер и е сключен през време на брака на същата с Д.П.Д., на основание
чл.19, ал.1 СК (отм.) имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена
общност.
С влязло в сила на 24.07.2008 г. съдебно решение договорът
за издръжка и гледане, сключен на 28.04.1994 г. с нотариален акт № 44, том 50,
н. д. № 9860/1994 г. е развален за 2/3 ид. ч. С оглед на това останалата 1/3
ид. ч. се притежава от жалбоподателите в режим на съпружеска имуществена
общност. На основание чл.88, ал.1, пр.1 ЗЗД развалянето на договора има обратно
действие. Ето защо към момента на смъртта на общия наследодател на 16.02.2002
г. 2/3 ид. ч. от правото на собственост върху процесния имот са част от
патримониума му и съответно са част от останалото наследство.
На основание чл.5, ал.1 ЗНасл. децата на починалия
наследяват по равни части. Ето защо наследниците на Д. Д. М. – Д.Д.М. – син, Т.Д.Д.
– дъщеря и А.Д.М. – син, са наследили по равни части притежаваната от
наследодателя им 2/3 ид. ч., т. е. по 2/9 ид. ч. всеки от тях.
След прекратяване на брака между жалбоподателите с
влязло в сила съдебно решение всеки от тях се легитимира като съсобственик при
равни части на придобитата в режим на съпружеска имуществена общност 1/3 ид. ч.
от делбения имот – по 1/6 ид.
По изложените съображения се налага изводът, че Д.М., А.М.
и Т.Д. след откриване на наследството са притежавали по 4/18 ид. ч., придобити
в резултат на наследяване, Т. и Д. Д.ви притежават по 3/18 ид. ч. от делбения
имот в резултат на сключения договор за издръжка и гледане и прекратената
съпружеска имуществена общност. Така участието на Т.Д. в съсобствеността общо
възлиза на 7/18 ид. ч.
В хода на съдебното производство съделителят Д.Д.М. е
починал и на основание чл.227 ГПК на негово място са конституирани наследниците
му по закон – Н.Д.Д. и М.Д.Д..
Във въззивното производство е представено
удостоверение от СРС, 89 състав за вписан отказ от наследство, заявен от Н.Д.Д.
с молба от 17.07.2019 г. Жалбоподателите своевременно са оспорили валидността
на заявения отказ, тъй като Н.Д.Д. е участвала по делото като страна и е
поддържала предявения иск.
Съгласно разясненията, дадени с решение № 108 от
14.05.2016 г. по гр. д. № 5913/2015 г. на ВКС, ГК, І ГО, самостоятелен иск за
установяване нищожност на направен отказ от наследство няма, защото нищожния
отказ не произвежда действие. Отказалият се от наследство, респективно
наследниците му до колкото това е имуществено наследимо право, могат да
предявят иск за делба на наследство, или друг иск за собственост, в който да
упражнят правата си като наследници, позовавайки се на нищожността на отказа. В
делбеното производство, като особено исково такова, съдът е длъжен да установи
действителните права на съсобственост и при тях да допусне делбата, като
съобрази и направен отказ от някой от наследниците, включително и твърденията,
респективно възраженията и доказателствата за недействителността му. В
тази насока е и решение № 244 от 19.10.2012 г.
по гр. д. № 252/2012 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК
Ето защо
въззивният съд следва да разгледа своевременно заявеното възражение от жалбоподателите.
На основание чл.49, ал.2 ЗНасл. приемане има и когато
наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да
приеме наследството.
В случая Н.Д.Д. е призована за насроченото на
26.03.2019 г. открито съдебно заседание на 26.02.2019 г. чрез нейната майка. Същата
не се е явила в съдебно заседание, както и не е изразила становище във връзка с
предявения иск за делба.
Препис от обжалваното съдебно решение е връчен чрез
нейната майка на 06.08.2019 г., т. е. след депозиране на молбата за отказ от
наследство.
Съгласно разясненията, дадени с решение № 395 от
04.11.2010 г. по гр. д. № 309/2010 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО, постановено по реда на
чл.290 ГПК, действията по приемане на наследство следва да са недвусмислени, т.
е. да водят единствено до извода за намерение за приемане на наследството. Мълчаливо
приемане на наследство се реализира чрез извършване на фактически или правни
действия от наследника, които несъмнено предполагат неговото намерение да
приеме наследството. Действията не трябва да са двусмислени, т. е. от тях да е
възможно да се направят и други изводи, както е при ползване на обикновената
покъщнина, с която си служат членовете на семейството, или действия по
обикновено управление на наследството, като законът предвижда при всеки
конкретен случай съдът да прецени дали извършените действия сочат на воля за
приемане на наследството. Касае се за фактически въпрос, различен за всеки
отделен казус. В този смисъл е и решение
№ 535 от 02.09.2011 г. по гр. д. № 92/2010 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО, постановено по
реда на чл.290 ГПК, решение № 596 от
12.06.1991 г. по гр. д. № 353/1991 г. на ВС, І ГО и др.
В случая не се установи предприемането на такова
фактическо или правно действие от страна на Н.Д.Д., което несъмнено да
предположи намерение от нейна страна да приеме наследството. Не се установи
възражението на жалбоподателите, че Н.Д.Д. е взела участие в съдебното
производство и е поддържала иска за делба.
По изложените съображения въззивният съд счита, че по
делото не е доказано възражението на жалбоподателите, че Н.Д.Д. мълчаливо е
приела наследството, останало от нейния баща Д.Д.М. по реда на чл.49, ал.2
ЗНасл. Ето защо вписаният по надлежния ред отказ от наследство е валиден и е
произвел правно действие.
На основание чл.53 ЗНасл. частта на отреклия се уголемява дяловете на останалите
наследници. Доколкото в случая Н.Д.Д. наследява заедно с нейната сестра М.Д. Д..делът
на последната се уголемява с частта на Н.Д.Д.. По този начин М.Д.Д. е наследила целия дял на
нейния баща в съсобствеността – 4/18 ид. ч. и не е налице наследствено
правоприемство с Н.Д.Д..
Жалбоподателите поддържат във въззивната жалба
своевременно заявените възражения с депозираните в срока по чл.131 ГПК писмени
отговори на исковата молба възражения за придобиване на притежаваните от останалите
съделители идеални части от имота по силата на давностно владение, като Т.Д. се
позовава на давностно владение от момента на покупката на имота, а Д.П. се позовава на давностно владение за
периода м.03.2008 г. – м.03.2018 г.
Предвид задължителните разяснения, дадени с ТР №
1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, презумпцията на чл.69 ЗС,
съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се
докаже, че я държи за другиго, намира приложение на общо основание в
отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от
юридически факт, различен от наследяването, какъвто е и разглеждания случай –
съсобствеността е възникла от прекратена с развод съпружеска имуществена
общност. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал за упражнява
фактическата власт върху вещта на основание, което изключва владението на
останалите, намерението му са своене се предполага и е достатъчно да докаже, че
е упражнявал фактическата власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато
обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи
вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите
съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Съсобственик, който упражнява
фактическата власт върху чужди идеални части, може да се позове на придобивна
давност, ако докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е
обективирал спрямо останалите съсобственици намерението за владее техните
идеални части за себе си.
От ангажираните по делото доказателства се установи,
че жалбоподателите са живели в процесния имот от 1991 г. насам, както и че са
се чувствали собственици на същия. Тези субективни представи на жалбоподателите
не могат да обосноват извод, че жалбоподателите са придобили правото на
собственост върху 2/3 ид. ч. от делбения имот по давност.
След придобиването на делбения имот през 1989 г. от Д.
Д. М. жалбоподателите са допуснати от него да живеят в него. Фактическото
ползване на жилището от жалбоподателите обаче не съставлява владение по смисъла
на чл.68, ал.1 ЗС.
Съгласно разясненията, дадени с решение № 483 от
11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г., на ВКС, ГК, І ГО, постановено по реда на
чл.290 ГПК, фактически състояния, при
които се извършват действия спрямо вещ, но които не произтичат от договор със
собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, тъй
като почиват на близки приятелски или други лични отношения, не представляват
държане по смисъла на чл.68 ЗС. Търпими според правната теория са всички онези
действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство
за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното
или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той
би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност,
добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да
се смятат за извършени с неговото съгласие. Търпимите действия са именно действия,
а не фактическа власт и по това трябва да се различават от държането, а
значи и от владението, поради което и не могат да служат за основание за
придобиване на владение.
Дори да се приеме противното, че жалбоподателите са
упражнявали фактическа власт върху делбения имот с намерение да го своят,
правно релевантно е обстоятелството, че по делото се установи, че владението не
е било спокойно и необезпокоявано. Делбеният имот е
бил обект на разпоредителни сделки – дарение, прехвърляне срещу задължение за
издръжка и гледане, обсъдени по - горе. Спрямо имота са водени съдебни процеси
за отмяна на извършеното дарение и за разваляне на договора за издръжка и
гледане. Ето защо се налага изводът, че до смъртта на общия наследодател Д. Д. М.
на 16.02.2002 г. и постановяване на влязлото в сила съдебно решение за
разваляне на договора за прехвърляне на имота срещу задължение за издръжка и
гледане – 24.07.2008 г., жалбоподателите не са упражнявали необезпокоявано
владение върху делбения имот.
На 28.12.2011 г. е предявен искът за
делба, като по този начин претендираните от жалбоподателите права са оспорени
от останалите съсобственици. Действително жалбоподателят Д.П.Д. не е участвал
като страна при първоначалното разглеждане на делото и спрямо него не намира
приложение на нормата на чл.115, б.“ж“ ЗЗД, съгласно която давност не тече
докато трае съдебния процес относно вземането. От ангажираните по делото
показания на свидетеля В.Й. обаче се установи, че спрямо жалбоподателите е имало претенции от
съсобственика А.М.. Не се установи жалбоподателите
да са обективирали спрямо останалите съсобственици намерението да владеят
техните идеални части за себе си. Субективното отношение на жалбоподателя Д.П.Д.,
че счита делбения имот за негов, не може да обоснове еднозначен извод в тази
насока. Ето защо и при наличие на претенции към жалбоподателите от съсобственик
по отношение на делбения имот, се налага изводът, че не е налице необезпокоявано владение върху същия
от страна на жалбоподателите, което да доведе до придобиване правото на
собственост по давност.
По изложените съображения въззивният съд счита, че
жалбоподателите не са изпълнили доказателствената си тежест да установят
упражняването на фактическа власт върху процесния недвижим имот с намерение да го
своят в период от време повече от 10 години, като владението е било
необезпокоявано и спокойно. Ето защо възражението им за придобиване на
идеалните части на останалите съсобственици по давност се явява неоснователно.
Предвид обстоятелството, че неправилно Н.Д.Д. е
конституирана по реда на чл.227 ГПК като страна, в качеството й на наследник на
починалия в хода на съдебния процес съделител Д.Д.М., поради липсата на
своевременно ангажирани доказателства пред първата съдебна инстанция за
надлежно вписан отказ от наследство, постановеното спрямо нея съдебно решение
се явява недопустимо, предвид констатираната липса на наследствено
правоприемство. Ето защо и на основание чл.270, ал.3 ГПК решението в посочената
част следва да се обезсили. Обжалваното решение в частта, с която е допуснато
извършването на съдебна делба на процесния недвижим имот спрямо останалите
съделители, следва да се потвърди, поради съвпадане изводите на двете инстанции
в тази им част. Обжалваното съдебно решение следва да се отмени в частта на
делбените квоти, като следва да се посочат установените по – горе делбени квоти
между съделителите.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в тежест на жалбоподателите следва да се възложат сумите по 300 лв. –
заплатено адвокатско възнаграждение от А.Д.М. и М.Д.Д., по съразмерност.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 178434 от 29.07.2019 г., постановено по гр.
д. № 13665/2018 г. по описа на СРС,
ІІ ГО, 79 състав, В ЧАСТТА, с която
е допуснато, на основание чл.34, ал.1 ЗС, да се извърши делба с участието на Н.Д.Д., ЕГН **********, с адрес *** ж.
к. „********на следния недвижим имот, представляващ апартамент № 89, находящ се
в гр. София, ж. к. „*********, състоящ се от две стаи, дневна кухня и сервизни
помещения, със застроена площ от 90, 88 кв. м., при съседи на жилището: от
изток – коридор, стълбище, ап. № 88 и ап. № 90, от запад – разделна стена с
вход Г, от север – улица, от юг – зелена площ, отгоре – апартамент № 94 и
отдолу – апартамент № 84, заедно с принадлежащото избено помещение № 30, с
полезна площ от 6, 54 кв. м., при съседи на избеното помещение: от изток –
коридор, от запад – разделна стена с вход Г, от север – зелена площ, от юг –
мазе № 29, заедно с 1, 180 % идеални части от общите части на сградата и от
правото на строеж върху мястото, който недвижим имот, съгласно схема №
34368/02.11.2011 г., издадена от СГКК – гр. София, представлява самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 68134.4361.222.13.13 по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр. София, одобрени със заповед № РД-18-14/06.03.2009
г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се на адрес: гр. София, Район „*****“,
ж. к „*********, в сграда № 13, разположена в поземлен имот с идентификатор
68134.4361.222, с предназначение: жилище, апартамент, брой нива на обекта – 1,
с площ от 90, 88 кв. м., заедно с избено помещение № 30, с площ от 6, 54 кв. м.
и 1,180 % идеални части от общите части на сградата, при съседни самостоятелни
обекти в сградата: на същия етаж – 68134.4361.222.13.12, 68134.4361.222.13.14,
под обекта – 68134.4361.222.13.8 и над обекта – 68134.4361.222.13.18, при
делбена квота от 1/6 ид. ч., на
основание чл.270, ал.3 ГПК, като процесуално недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 178434
от 29.07.2019 г., постановено по гр. д. № 13665/2018
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 79 състав, В
ЧАСТТА, с която е допуснато, на основание чл.34, ал.1 ЗС, да се извърши
делба между А.Д.М., ЕГН **********, с адрес ***, М.Д.Д., ЕГН **********, с
адрес ***9, Т.Д.Д., ЕГН ********** и Д.П.Д., ЕГН ********** и двамата с адрес
гр. София, ж. к. „*********, ап.89, на техния съсобствен недвижим имот,
представляващ АПАРТАМЕНТ № 89, находящ
се в гр. София, ж. к. „*********, състоящ се от две стаи, дневна кухня и
сервизни помещения, със застроена площ от 90, 88 кв. м., при съседи на
жилището: от изток – коридор, стълбище, ап. № 88 и ап. № 90, от запад –
разделна стена с вход Г, от север – улица, от юг – зелена площ, отгоре –
апартамент № 94 и отдолу – апартамент № 84, заедно с принадлежащото ИЗБЕНО ПОМЕЩЕНИЕ № 30, с полезна площ
от 6, 54 кв. м., при съседи на избеното помещение: от изток – коридор, от запад
– разделна стена с вход Г, от север – зелена площ, от юг – мазе № 29, заедно с
1, 180 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху
мястото, който недвижим имот, съгласно схема № 34368/02.11.2011 г., издадена от
СГКК – гр. София, представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор
68134.4361.222.13.13 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.
София, одобрени със заповед № РД-18-14/06.03.2009 г. на изпълнителния директор
на АГКК, находящ се на адрес: гр. София, Район „*****“, ж. к „*********, в
сграда № 13, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.4361.222, с
предназначение: жилище, апартамент, брой нива на обекта – 1, с площ от 90, 88
кв. м., заедно с избено помещение № 30, с площ от 6, 54 кв. м. и 1,180 %
идеални части от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти в
сградата: на същия етаж – 68134.4361.222.13.12, 68134.4361.222.13.14, под
обекта – 68134.4361.222.13.8 и над обекта – 68134.4361.222.13.18.
ОТМЕНЯ решение № 178434 от 29.07.2019 г., постановено по гр.
д. № 13665/2018 г. по описа на СРС,
ІІ ГО, 79 състав, В ЧАСТТА на
делбените квоти: 2/6 ид. ч. за А.Д.М.;
1/6 ид. ч. за М.Д.Д.; 1/6 ид. ч. за Т.Д. Д. и 1/6 ид. ч. за Д.П.Д., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДЕЛБЕНИТЕ
КВОТИ при извършване на съдебната
делба са, както следва:
- за А.Д.М.,
ЕГН **********: 4/18 ид. ч.
- за М.Д.Д.,
ЕГН **********, като наследник на починалия в хода на съдебния процес Д.Д.М.,
ЕГН **********: 4/18 ид. ч.;
- за Т.Д.Д., ЕГН **********: 7/18 ид. ч.;
- за Д.П.Д., ЕГН **********: 3/18 ид. ч.;
ОСЪЖДА Т.Д.Д., ЕГН ********** и Д.П.Д., ЕГН ********** и
двамата с адрес гр. София, ж. к. „*********, ап.89, както и със съдебен адрес ***,
ж. к. „******“, бул. „Г. М. Д.“, бл.*****– адв. В.П., да заплатят на А.Д.М.,
ЕГН **********, с адрес *** и М.Д.Д., ЕГН **********, с адрес ***9 и двамата
със съдебен адрес ***, офис 501 – адв. Л. С., на основание чл.78, ал.3 ГПК,
сумата от по 300 (триста) лв., на
всеки от тях, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство във въззивното производство по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 ГПК, на
основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.