Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София,……………
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд,
Наказателно отделение, V въззивен състав, в открито съдебно заседание на десети
януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕРА ЧОЧКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТОНИ ГЕТОВ
мл.
с. АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
при
участието на секретар Делова и прокурор Маринов,
като
разгледа докладваното от младши съдия Дончева в.н.о.х.д. № 5649 по описа на
съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава
двадесет и първа на НПК.
Инициирано е по протест и въззивна жалба
на частния обвинител Я.С., срещу присъда от 09.10.2017 г. по н.о.х.д. №
5061/2013 г. на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 1-ви състав. Присъдата
е постановена във второ по ред първоинстанционно производство и с нея
подсъдимият М.А.Н. е признат за невиновен в това на неустановена дата през
месец януари 2004 г. да е извършил престъпление по чл. 206, ал. 3, вр. ал. 1,
вр. чл. 29, ал. 1, б. а“ от НК, поради което и на основание чл. 304 от НПК е
оправдан по повдигнатото за това обвинение.
Със съдебния акт съдът се е произнесъл
по реда на чл. 113 от НПК относно вещественото доказателство по делото.
В подадения протест са наведени доводи
за незаконосъобразност на присъдата. Твърди се, че анализът на събраната по
делото доказателствена съвкупност обосновава извод за това, че възведеното с
обвинителния акт деяние е извършено и то именно от подсъдимия Н.. Във връзка
със становището за съставомерност на инкриминираното деяние се сочи, че
подсъдимият се е разпоредил с процесната чужда движима вещ, която владеел, като
не е разполагал с представителна власт за това. Иска се отмяна на атакувания
съдебен акт и постановяване на осъдителна присъда, с която да бъде наложено наказание
лишаване от свобода за срок от 9 месеца, индивидуализирано при условията на чл.
55 от НК, както и наказание лишаване от права по чл. 37 от НК. Не е направено
искане за събиране на доказателства във въззивното производство.
В подадената от частния обвинител Я.С.
въззивна жалба е направено искане за отмяна на присъдата и постановяване на
нова – осъдителна, в подкрепа на което са изложени общи оплаквания за
незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Освен това се твърди, че в
досъдебна фаза на процеса и по-конкретно при съставяне на обвинителния акт е
допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като е налице
несъответствие между обстоятелствената и заключителната част на обвинителния
акт. Искане за събиране на доказателства във въззивното производство не е
направено.
В разпоредително заседание на
14.12.2017 г. въззивният съдебен състав прие, че за разкриване на обективната
истина не е необходим разпит на подсъдимия, свидетели и вещи лица, както и
събирането на други писмени доказателства.
В открито съдебно заседание,
представителят на държавното обвинение не поддържа подадения протест и моли за
потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт.
Защитникът на подсъдимия изразява
становище за законосъобразност на присъдата и моли за потвърждаването и.
В последна дума, подсъдимият Н. иска
потвърждаване на оправдателната присъда.
Софийски градски съд, като взе предвид
наведените в протеста и въззивната жалба доводи, заявеното от страните
непосредствено пред съд, материалите по делото и закона, прие за установено
следното:
Подсъдимият М.А.Н. е роден на *** г. в
гр. Видин, българин, български гражданин, живущ ***, с постоянен адрес:***, с
основно образование, безработен , неженен, живее на семейни начала, ЕГН: **********.
На 20.08.2003 г. Я.С. закупил от С.М.лек
автомобил, марка „Мерцедес”, модел „С 350 TD” с регистрационен номер *******,
двигател № 60397112008784, с рама № *******, за което бил съставен договор за покупко-продажба на
МПС с нотариална заверка на подписите на страните. Въпреки сключения договор за
покупко-продажба, Я.С. не предприел необходимите за пререгистрация на лекия
автомобил в КАТ действия, поради което в талона на автомобила фогурирали
имената на С.М.като собственик. С.М.формално се водела собственик на
автомобила, но по отношение извършването на разпоредителни действия с него,
решенията се взимали от девера и А.С.и от Я.С..
На 16.12.2003 г. между М.Н. и Я.С. се
сключил договор, наименован като договор за продажба на лизинг по отношение на
горепосочения лек автомобил, съгласно който Я.С. предал фактическата власт на
подсъдимия Н., който от своя страна се задължил да заплати на С. сумата от
22 000 лева, която сума следвало да плати на пет равни вноски от по 4500
лева всяка, тъй като първата била заплатена при сключването на договора.
Страните договорили, че след изплащане
цената на С., Н. може да придобие собствеността върху автомобила. Съгласно
договора, право на С. е при неизпълнение да поиска връщане на вещта от Н., като
не му дължи връщане на направените до момента вноски, представляващи част от
договорената цена.
Същевременно, уговорени били задължения
на Н., сред които не и такова да не предоставя фактическата власт върху
автомобила на други лица. Подписите на страните по така сключения договор не
били заверени нотариално, като е посочено, че договорът има значение на
предварителен по смисъла на чл. 19 от ЗЗД.
При сключване на договора, фактическата
власт върху превозното средство била предоставена от Я.С. на М.Н., от който
момент Н. започнал да упражнява владение върху автомобила, като заплащал на С.
договорените парични вноски.
Понякога се случвало подсъдимият да
забави плащането на някоя от вноските по договора, поради което заплащал лихви
за забава на частния обвинител С.. Имало и случаи, при които подсъдимият не
разполагал с парични средства, поради което заплащал съответните лихви със
злато, под формата на златни накити, като С. и Н. се разбирали на каква парична
сума се равняват те. Подсъдимият изплатил по-голямата част от договорената
между страните сума, но тъй като не бил изплатен пълния размер и собствеността
върху автомобила не била прехвърлена на подсъдимия, като автомобилът продължил
да се води по документи собственост на С.М., а всъщност по силата на договор от
20.08.2003 г. той бил собственост на Я.С..
Макар в договора между С. и Н. да било
уговорено и това, че за всяка парична вноска, С. следва да издава разписка на Н.,
това не Сторено в нито един от случаите, при които Н. заплащал парични суми на С..
На неустановена по делото дата през
месец януари 2004 г., преди 22.01.2004 г., подсъдимият Н. предал фактическата
власт върху автомобила на К.К., като се разбрали К. да търси човек, който желае
да го закупи или да го замени за друг автомобил. Н. разяснил на К., че
собствеността върху автомобила не може да бъде прехвърлена, тъй като все още не
е изпълнил в цялост задълженията си спрямо С.. Въпреки това, Н. и К. се
уговорили, че К. може да предаде фактическата власт върху автомобила на друго
лице срещу парична сума или друг автомобил, а получената за това парична сума
или друго превозно средство следвало да се получат от Н..
Подобно фактическо предаване на
автомобила срещу парична сума в техните среди се възприемало за нормално и било
обичайно явление. Н. и К. не се интересували от това, кой е законният
собственик на автомобила, тъй като имуществените отношения помежду им се градили
въз основа на доверие. След като получил лекия автомобил, К.К. го предал на Д.С.,
който в замяна му дал друг автомобил, марка „Ауди” и му доплатил парична сума в
размер на около 13 000 лева. К. и С. се договорили, че впоследствие ще
оформят документално сделката, като К. поел ангажимент да снабди С. с договор
за това. Впоследствие, К. снабдил С. с писмен договор за покупко-продажба на
МПС, с нотариална заверка, съгласно който С.М.прехвърляла собствеността върху
превозното средство на Д.С. в качеството му на купувач, а той от своя страна
заплатил сумата от 1000 лева. Този договор в действителност не бил подписан от Д.С.
и С.М., но въпреки това, С. го употребил, за да пререгистрира в КАТ автомобила
на свое име.
Впоследствие между Я.С. и М.Н. възникнал
имуществен спор, поради което С. започнал да претендира получаването на парични
суми от Н., но тъй като същият не удовлетворил претенциите на С., последният
предявил претенция за собствеността, респ. за връщане на лекия автомобил марка
„Мерцедес”, модел „S 350 TD” с регистрационен номер ******* от М.Н..
Тогава Н. го информирал, че е предал
автомобила на К.. С. установил, че К. е предал автомобила на С., с оглед на което
отправил парична претенция към него. Д.С. отказал да заплати каквато и да е
сума на С., тъй като вече бил заплатил цената за автомобила на К.К.. Във връзка
с имуществените претенции на С., се провела среща, на която присъствали С., Н.,
К. и С., но не постигнали решение, което да удовлетворява С..
Впоследствие, Д.С. и съпругата му,
продали автомобила с договор от 16.11.2004 г. на „П.****– БГ” ЕООД, а
дружеството от своя страна на 08.12.2004 г. прехвърлило собствеността върху
автомобила на Ч.Б. с договор за покупко-продажба.
Поради това, че Н., К. и С. не заплатили
на Я.С. претендираната от него парична сума, на 14.12.2004 г. той сигнализирал
органите на МВР с информация за това, че М.Н. обсебил собствения му лек
автомобил марка „Мерцедес”, модел „S 350 TD” с регистрационен номер *******,
двигател № 60397112008784, с рама № *******, по повод на което било образувано
настоящото наказателно производство, а автомобилът бил открит и иззет като
веществено доказателство по делото.
Към месец декември 2003 г., стойността
на процесния лек автомобил се равнявала на 18 000 лева.
Въззивният съд прие, че при анализа на
доказателствената съвкупност е изводима горната фактическа обстановка. Макар с
известни отлики, в съществената с оглед предмета на делото част, направените
понастоящем фактически констатации кореспондират с тези на районния съд.
Изводите си по фактите, настоящият
съдебен състав изгради въз основа на следните доказателствени източници: свидетелски
показания на Я.С. /л. 111-112 от н.о.х.д./; Д.Д. /л. 128-129 от н.о.х.д./,
включителко приобщените по реда на чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК показания,
дадени по н.о.х.д. № 147/2011 г. на Районен съд – Самоков /л. 95/, приобщените
по реда на чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК показания, дадени по н.о.х.д. № 585/2008
г. на Районен съд – Самоков /л. 83/, както и приобщените по реда на чл. 281,
ал. 5, вр. ал. 1, т. 2 от НПК показания, дадени в досъдебна фаза на процеса /л.
88 от ДП/; С.М./л. 138 от н.о.х.д./; Д.С. /л. 138-139 от н.о.х.д./, включително
приобщените по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК показания на свидетеля,
дадени по н.о.х.д. № 147/2011 г. на Районен съд – Самоков /л. 94/; К.К. /л. 163
от н.о.х.д./, включително прочетените по реда на чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК
показания на свидетеля, дадени по по н.о.х.д. № 585/2008 г. на Районен съд –
Самоков /л. 131-132/; П.К./л. 181 от н.о.х.д./; П.П./л. 182 от н.о.х.д./;
обяснения на подсъдимия М.Н. /л. 240 от н.о.х.д./; както и от приетите по
делото писмени доказателства – договор за покупко-продажба на МПС /л. 4 от ДП/,
договор за покупко-продажба на лизинг на МПС /л. 16-17 от ДП/, договор за
покупко-продажба на МПС /л. 18 от Д/, копие на свидетелство за регистрация на
МПС /л. 19 от ДП/, копие на договор за покупко-продажба на МПС /л. 20 от ДП/,
копие на заявление за промпна на регистрация на МПС /л. 22 от ДП/, копие на
договор за покупко-продажба на МПС /л. 23 от ДП/, справка за промяна на
регистрация на МПС /л. 26 от ДП/, справка в централна база – КАТ по
регистрационен номер /л. 27 от ДП/, СОЕ /л. 56 от ДП/, справка за съдимост на М.Н.
/л. 91 от ДП/, декларация за семейно и имотно състояние на М.Н. /л. 92 от ДП/ и
други писмени доказателства.
От показанията на Я.С. и С.М.се
установява, че са сключили договор за покупко-продажба на лек автомобил, марка
„Мерцедес”, модел „S 350 TD” с регистрационен номер *******, двигател №
60397112008784, с рама № *******. Това обстоятелство се потвърждава от наличния
по делото договор, от който е видно, че на 20.08.2003 г. М. е прехвърлила
собствеността на автомобила на С. срещу сумата от 690 лева. От показанията на Я.С.,
М.Н., Д.Д., К.К. и П.П.се извежда, че между Я.С. и М.Н. е сключен договор за „продажба
на лизинг” на горепосочения лек автомобил, във връзка с което Н. заплащал на
вноски цената на предоставения му от С. лек автомобил. От наличния по делото
договор, сключен между Я.С. и М.Н., се установява, че става въпрос за договор,
наименован „договор за покупко-продажба на лизинг на моторно превозно средство”
от 16.12.2003 г.
Съобразно съдържанието на договора,
страните договорили цена от 22 000 лева. При предаването на автомобила М.Н.
заплатил на С. сумата от 4500 лева, а по силата на договора се задължил да
плати останалата част на пет вноски от по 4500 лева. Както от показанията на останалите свидетели,
така и от тези на свидетеля С., се установява, че към момента на сключване на
посочения договор, С. е предал фактическата власт върху лекия автомобил на Н.,
като между двамата не била формирана уговорка за това, подсъдимият да не предоставя
фактическата власт върху лекия автомобил другиму. Както от обясненията на
подсъдимия, така и от показанията на Д.Д., К.К. и П.П., се установява, че
подсъдимият е изпълнявал задълженията си за заплащане на парични суми като
вноски по договора на Я.С., като самият Н. сочи, че му били останали около
2000-3000 лева от цялата сума, които следвало да заплати на С..
Действително, свидетелите еднопосочно
установяват и това, че Н. е забавял изпълнението на някои от задълженията си за
заплащане на парични вноски по договора на С., но разкриват, че по този повод Н.
е заплащал на С. лихви в пари или злато – в зависимост от това дали разполага с
парични средства.
Д.Д. в показанията си заявява, че е
станал свидетел на предаване на парична сума по повод автомобила от Н. на С.,
но не знае в какъв точно размер е била същата. Свидетелят П.П.от своя страна
заявява, че е присъствал на всички срещи на подсъдимия със С., на които Н. заплащал
на частния обвинител парични вноски за лекия автомобил, марка „Мерцедес”, като
твърди, че е присъствал и на срещата, при която подсъдимият заплатил и последната
дължима от него на С. вноска по повод автомобила.
Последното твърдение не може да се
възприеме като съответстващо на действителността, тъй като самият Н. твърди, че
не е изплатил сума от порядъка на 2000-3000 лева на С.. В останалата им част,
показанията на Първанов, както и тези на Д. са достоверен източник на информация,
тъй като не са налице причини поради които тези свидетели да са пряко
заинтересувани от изхода на настоящото производство по делото. Освен това, по
делото се установи, че става въпрос за отношения между С. и Н., при които С. не
е издавал разписки на Н., въпреки заплатените в действителност от последния
парични суми. Понастоящем се възприема изводът на районния съд, че подсъдимият
е изплатил на С. почти пълния размер на договореното помежду им. Съгласно
процесуалния кодекс в наказателното производство няма ограничение във вида на
доказателствените източници, посредством които може да се установява
извършването на парични плащания. Ето защо, горепосочените свидетелски
показания са годни да установят обстоятелството, че подсъдимият няколкократно е
заплащал на С. парични вноски по повод, сключения помежду им договор, като при
забава на изпълнението си е заплащал и лихви в пари или златни ценности. В този
смисъл, приетата от първоинстанционния съд недостоверност на твърдението на С.,
че е получил единствено първоначална вноска от подсъдимия се споделя, тъй като
същото е изолирано и в противоречие с други доказателствени източници, които са
еднопосочни и непротиворечиви.
От показанията на Н. и К. се установява,
че през месец януари 2004 г., подсъдимият предал фактическата власт върху
автомобила на К., като му разяснил, че собствеността не може да бъде
прехвърлена на друго лице, тъй като все още има неизпълнена част по сключения
със С. договор и предал автомобила на К., който да търси лице, желаещо да вземе автомобила срещу
заплащане на парична сума за това или да го замени за друг автомобил. Както от
показанията на Н., така и от тези на К. е ясно, че те са съзнавали
невъзможността да прехвърлят собствеността върху автомобила, но в техните среди
била установена практика, при която срещу фактическото предаване на автомобила
за ползване се заплащала цена, като автомобилите много рядко, при сериозен
интерес за това, се прехвърляли документално.
От показанията на К. става ясно, че
впоследствие той е предал автомобила на Д.С., който от своя страна му заплатил
парична сума в размер на около 13 000 лева. От показанията на С. се
изяснява, че по повод на това фактическо предаване на превозното средство между
С. и К. не бил сключен какъвто и да е договор, но К. се ангажирал, че ще снабди
С. с договор, посредством който да пререгистрира автомобила на свое име. По
данни на свидетеля С., К. действително му занесъл договор, който С. не е
подписвал и който не е изготвен в негово присъствие. Този договор бил с
нотариална заверка, а съгласно съдържанието му, някаква жена прехвърляла на С.
правото на собственост върху лекия авотмобил.
Тези твърдения на свидетеля С. се
потвърждават, както от наличния по делото договор за покупко-продажба от
22.01.2004 г., така и от показанията на свидетелката М., която отрича да е
прехвърляла собствеността върху автомобила на друг, освен на Я.С.. Всичко това
сочи, че става въпрос за предоставен от К. на С. документ, на който е придаден
вид да обективира волеязявления на С.М.и Д.С., каквито в действителност същите
не са правили.
Въпреки това, същественото в конкретния случай
е, че по делото няма каквито и да е данни за съпричастност на подсъдимия към
съставянето на този договор или към използването му от свидетеля К., а по-късно
и от С..
Както от показанията на Д.С. и П.К.,
така и от наличните по делото писмени доказателства, се установява, че
впоследствие автомобилът е прехвърлен от С. и съпругата му на „П.****– БГ”
ЕООД, което дружеството на 08.12.2004 г.
прехвърлило собствеността върху
автомобила на Ч.Б.. Тези обстоятелства са безспорни по делото, но и не са с
решаващо за конкретния случай значение.
Посочената от експерта по назначената в
досъдебна фаза на процеса експертиза стойност на автомобила към 2003 г. се
възприема от въззивния съд, тъй като няма основание за съмнение в безпристрастността,
компетентността и обективността на вещото лице.
Понастоящем не може да се сподели
изведеното от първоинстанционния съд в доказателствения анализ становище за
това, че Я.С. е знаел за фактическото предаване на автомобила от Н. на К. и от К.
на С., тъй като по делото категорични доказателства в тази насока няма. По
делото се установява, че договорът, въз основа на който С. е пререгистрирал
автомобила на свое име, не е подписан от свидетелите М. и С.. Освен това, както
бе посочено, подсъдимият няма принос за документалното оформяне на
прехвърлителна сделка в полза на Д.С.. Още повече, че същият е разяснил на К.,
че подобна прехвърлителна сделка, която да е действителна не може да бъде
осъществена, тъй като не е изплатил задълженията си към С., респ. самият той не
може да стане собственик на автомобила, за да го прехвърли другиму.
За пълнота следва да се посочи,
че извършената от първоинстанционния съд доказателствена дейност се възприема
за законосъобразна, гарантираща разкриването на истината по фактите и
позволяваща на настоящата съдебна инстанция да проследи начина, по който са
формирани изводите на районния съд.
При законосъобразна доказателствена
дейност на първата инстанция и при горните констатации на настоящия съдебен
състав, може да се направи единствено възможния извод за това, че с дейността
си подсъдимият М.Н. не е реализирал престъпния състав на чл. 206, ал. 3, вр.
ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК, в което е обвинен.
Систематичното място на престъплението
по чл. 206 от НК сочи, че с криминализиране на тази дейност от законодателя, се
цели защита правото на собственост на гражданите от противоправни посегателства
върху собствеността им.
В конкретния случай, по делото се
установява, че подсъдимият Н. е извършил фактическо разпореждане с процесния
лек автомобил, собственост на Я.С., но е сторил това, след като е заплатил на С.
почти цялата сума от 22 000 лева, която двамата договорили като цена на автомобила.
С оглед на това, макар в конкретния случай да е налице верига от действия,
които от формална страна не са съобразени с изискванията на гражданското
законодателство, не може да се приеме, че е реализиран състава на
престъплението обсебване, тъй като е очевидно, че действията на подсъдимия
спрямо процесната вещ, дори и да се приеме, че са противоправни, не са
присвоителни. Дейността на подсъдимия не разкрива такава обществена опасност,
която да обоснове извод, че е налице престъпление. Противен би бил изводът на
съда ако се касаеше до случай, при който подсъдимият не бе изплатил почти
цялата сума, договорена като цена на лекия автомобил. В конкретния случай се
касае до отношения между подсъдимия Н. и частния обвинител С., които не могат
да бъдат докрай изяснени, тъй като, както районният съд е посочил, сключеният
между страните договор съдържа до такава степен противоречия, че не позволява
да се разкрие каква е била в действителност волята на страните по него.
Единственото несъмнено е, че С. е предал фактическата власт върху автомобила на
Н., който от своя страна е започнал да заплаща парични вноски в изпълнение на
поетото задължение за заплащане на сума в общ размер от 22 000 лева и е
заплатил почти цялата сума на С.. Материалите по делото разкриват, че както
действията на С., така и тези на Н. и К., извършени по отношение на лекия
автомобил, не са оформени документално по надлежния за това начин, което се е
възприемало за нормално и обичайно явление. Това от своя страна, неминуемо е
породило спор относно собствеността на процесната вещ, които не може да бъде
разрешен в наказателния процес.
От материалите по делото не може да се
направи категоричен и несъмнен извод за това, че с дейността си подсъдимият е осъществил
присвоително от
гледище защита правото на собственост деяние, с което да е накърнил правата на С.
върху лекия автомобил. При това положение, въззивният съд споделя изцяло извода
на първата съдебна инстанция за това, че настоящото дело не разкрива
извършването на престъплението обсебване от обективна страна, което прави
безпредметно обсъждането на субективната страна на този вид престъпление.
Отношенията между страните разкриват, че
се касае до спор за собствеността на превозното средство, който не може да бъде
решен от настоящия съдебен състав, тъй като е в компетенциите на гражданския
съд. В този смисъл, първоинстанционният съд правилно се е произнесъл по чл. 113
от НПК и е постановил вещественото доказателство по делото да се пази до решаване
на спора относно неговата собственост. По тези съображения, първоинстанционната
оправдателна присъда следва да се потвърди като правилна и законосъобразна.
Поради гореизложеното и на основание чл.
338, вр. чл. 334, т. 6 от НПК, Софийски градски съд, Наказателно отделение, V
въззивен състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 09.10.2017 г. по
н.о.х.д. № 5061/2013 г. на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 1-ви
състав.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.