№ 297
гр. Благоевград, 25.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през
две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Георги Янев
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Георги Янев Въззивно гражданско дело №
20231200500342 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. с чл. 317 от ГПК.
Депозирана е въззивна жалба от Д. Г. К., ЕГН **********, с адрес гр. К., чрез адв. Н.
И., против Решение № 32 от 03.02.2023 г., постановено по гр. дело № 431/2022 г., по описа
на Районен съд - П..
Във въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение, за което се излагат следните доводи:
Въззивникът, счита за неправилен изводът на първоинстанционният съд, с който е
отхвърлил иска по чл.121а КТ, а именно: „..Следователно за шофьорите, които не са
командировани да извършват услуга в полза на друга транспортна Фирма, не се прилага
режима на чл. 121а от КТ, доколкото на практика няма приемаща страна в държавата
членка, на която те да предоставят съответната услуга. Услугата се извършва в полза на
българския работодател, който ги командирова и техните разходи се определят по реда на
НСКСЧ..“.
Твърди, че няма нормативно изискване другата фирма в ЕС да е транспортна. Няма
пречка крайният получател на услугата да е белгийският спедитор DHL Белгия - факт, който
се признава от ответника. Няма спор, че услугата се извършва в полза на белгийският
спедитор DHL Белгия, поради което за жалбоподателят не става ясно защо съдът приема, че
услугата не се извършва в полза на друга фирма от ЕС.
Посочва се, че ако Районен съд - П. визира факта, че трудовия договор на ищеца не е
1
сключен директно с белгийският спедитор DHL Белгия, то чл. 121а, ал. 3 от КТ предвижда
точно обратното – „Работник или служител може да бъде командирован или изпратен при
условията по ал. 1 и 2, когато за целия период на командироването или на изпращането
съществува трудово правоотношение между него и командироващия или изпращащия
работодател“. т.е , трудовият договор задължително следва да е между настоящите страни
по делото.
Твърди се, че за да е налице хипотезата на чл. 121а, ал. 1, т.1 от КТ следва са налице
кумулативно следните предпоставки:
- български работодател / ответникът е такъв/ ;
- командироване на работник на територията на друга държава - членка на ЕС / няма спор по
делото , че този факт също е налице/;
- за своя сметка и под свое ръководство - чл. 121а, ал. 1, т.1 б. „а“ от КТ / няма спор по делото,
че командироването е за сметка на ответника - той е поемал разходите на ищеца , вкл.
трудовото му възнаграждение/;
- въз основа на договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите / безспорно
по делото е, че ответникът работодател е подизпълнител на DHL Белгия, което няма как да
се случи без договор, включително устен такъв/;
С това счита, че фактическият състав на нормата е изцяло изпълнен.
Посочва се, че константната съдебна практика е именно в горепосочения смисъл - всички
шофьори са в трудови правоотношения с командироващия ги работодател и всички
долуописани съдилища без нито едно изключение са приели, че е изпълнен фактическия
състав на чл. чл. 121а, ал. 1 КТ. Във въззивната жалба е цитирана и практика в тази насока.
П о отношение на иска по чл. 59 от ЗЗД, се посочва, че според РС – П. искът по чл. 59
ЗЗД е допустим само ако не може да се предяви друг иск.
Счита, че ако ответникът обаче оспори твърдяното в исковата молба трудово
правоотношение, или последното не се докаже, то тогава по логиката на РС - П. иска вече
става допустим , тъй като няма друг ред за защита. т.е , едва след отхвърляне на главния иск,
поради недоказано трудово правоотношение, иска по чл. 59 ЗЗД става допустим.
Твърди, че именно поради тази причина последният е предявен при условията на
евентуалност - ако главният иск не се докаже.
Заявява, че няма как да се знае при предявяване на иска дали ответникът ще оспори
съществуването на трудово правоотношение, нито дали съда ще приеме този факт за
установен по делото, с цел процесуална икономия е направен избор да се води едно дело с
главен и евентуален иск, вместо едно дело с предявен главния иск и ако евентуално се
отхвърли - да се предяви иск по чл. 59 ЗЗД.
Посочва се, че с протоколно определение от 25.0.2023 г. съдът е отказал допускане на
съдебно- икономическа експертиза по т. 8 от молба с вх. № 40/ 04.01.2023 г. / т. 23 от ИМ/,
без дори да се мотивира.
2
Счита, че без такава експертиза не е възможно да се определи размера на предявения
иск по чл.121а, ал.4 от КТ , който не е предявен като частичен, а в пълния си размер / т.
16.1.4 , абзац 2 от ИМ/.
Излага, че това доказателствено средство е допустимо, необходимо и относимо и
отхвърляйки го РС - П. е допуснал съществено процесуално нарушение, поради което
жалбоподателят моли да бъде отстранено чрез допускането и във въззивното производство.
Във връзка с направеното доказателствено искане за допускане на съдебно-икономическа
експертиза е посочено, че за престирани часове от ответника следва да се приемат
декларираните от ответника пред НАП такива с Декларации обр. 1 по чл.4, ал. 1, т.1 от
Наредба № Н-13/17.12.2019 г., доколкото се посочва, че същите съставляват извънсъдебни
признания на ответника пред НАП за тези факти.
Навежда доводи, че с протоколно определение от 25.01.2023 г., съдът е оставил без
уважение искането по т. 1 от молба с вх. № 40/04.01.2023 г. за допълване и конкретизиране
на иска по чл. 121а, ал. 4 от КТ /т. 16.1.1 от ИМ/, което счита за неправилно и моли
въззивният съд да отстрани това нарушение като допусне искането.
Твърди се, че съдът не се е произнесъл по искането по т. 20.6 от ИМ, повторно
поискано в т. 5.1 от молба с вх. № 7666/ 17.11.22 г. за задължаване на ответника да
представи пред съда всички договори за превоз с клиентите, CMR / Международни
товарителници за автомобилен превоз/, от които щяло да се установи, че спедитора DHL
Белгия е възложител на всички превози, извършени от ищеца, държавите в които е
престарал труд и др./, както и по исканията по т. 22 / за изискване по служебен път от
Посолството на Кралство Белгия на информация за минималните възнаграждения за
длъжността на ищеца през процесния период/, т. 25 /справка за всички гранични влизания,
респ. излизания в/от Р. България , ЕС и чужбина на ищеца/ и т. 26 / декларираните от
ответника пред НАП часове труд, престиран от ответника/.
Моли въззивният съд да санира тези нарушения чрез допускането на събирането им
във въззивното производство.
Предвид изложеното е отправено искане въззивният съд да отмени обжалваното
решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл.121а, ал.4 от КТ, включително за законна
лихва; е оставен без разглеждане евентуалния иск чл.59 от ЗЗД като недопустим; ищецът е
осъден да плати на ответника 1 086 лв. разноски.
Моли да бъде уважен изцяло главният иск по чл.121а, ал.4 от КТ.
Претендират се разноски в първоинстанционното и въззивното производство.
Прави се възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение
от ответника във въззивното и първоинстанционно и моли същото да бъде намалено до
минималния му размер по НМРАВ.
В предвидения по чл. 263 ал.1 от ГПК двуседмичен срок, по делото е постъпил
писмен отговор по подадената въззивна жалба от насрещната страна по жалбата- „С.Ш.“
3
ЕООД, чрез адв. П. Й., в който се посочва, че въззивната жалба е допустима, но
неоснователна, поради следните съображения:
В отговора на въззивната жалба се посочва, че с депозираната жалба от ответника се
правят доводи за неправилност на съдебния акт, като се сочи, че е била налице хипотезата
на чл. 121а, ал. 1, т. 1 от КТ, за своя сметка и под свое ръководство е командировал ищеца на
територията на друга държавна членка на ЕС, въз основа на договор с DHL, което счита, че
не е така. Посочва се, че от внимателния прочит на обжалваното решение ще се установи, че
първостепенния състав е отделил място в подробното си решение на всяко едно
доказателство, което е събрано по делото. Направен е анализ на действащата нормативна
уредба, и правилно е стигнал до сторените от него правни изводи.
Твърди, че по отношение на международния транспорт, новите условия (чл. 121а от
КТ се прилагат при каботаж по смисъла на Регламент 1072/2009 и Регламент 1073/2009,
когато българско транспортно предприятие от група предприятия командирова работник
или служител (шофьор) в предприятие от същата група предприятия, установено в друга
държава членка и когато българско предприятие, което осигурява временна работа, изпрати
работник или служител (шофьор) в предприятие ползвател в приемащата държава-членка.
Твърди се, че настоящият случай не попада в тези хипотези.
Изразява становище, че командироването на ищеца в държави от ЕС за
международен превоз на товари не представлява командировка по смисъла на чл. 121а КТ,
поради което работодателят не е бил задължен да съобразява финансовите условия на
командировката с тези в съответната държава, през която се осъществява превоза. Посочва,
че съгласно чл. 121а, ал. 1 КТ, т. 1 командироване на работници или служители в рамките на
предоставяне на услуги е налице, когато български работодател командирова работник или
служител на територията на друга държава - членка на Европейския съюз, държава - страна
по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация
Швейцария:
(а) за своя сметка и под свое ръководство въз основа на договор, сключен между
работодателя и ползвателя на услугите и
(б) в предприятие от същата група предприятия.
Твърди, че в конкретния случай ищецът се позовава на хипотезата на чл. 121а, ал. 1,
т. 1,6. "а" КТ, считайки, че е командирован на територията на страни от ЕС за сметката и под
ръководството на работодателя си в изпълнение на сключен от последния договор за превоз
с търговско дружество на територията на Съюза, като счита това становище за напълно
погрешно, тъй като командироването за предоставяне на услуги касае случаите, при които
въз основа на договор между работодателя и друг субект - получател на услугата в държава
от ЕС, командированият престара труда си при него, макар за сметката и под властта и
надзора на своя работодател. Сочи, че в приложното поле на чл. 121а КТ не попада
командироването на работници или служители, които осъществяват в друга държава -
членка само и единствено работа за своя работодател, без по повод на тази работа да се
4
налага да пребивават и работят на територията на предприятието на получателя на услугата,
предоставяна в рамките на търговската дейност на работодателя и по договор между
работодателя и неговия контрагент.
Твърди, че в конкретния случай предмет на договора между работодателя и
получателя на услугата не е работната сила на командированото лице, а превозната услуга,
поради което отношенията между работодателя и командирования следва да протекат на
общо основание съобразно разпоредбите на чл. 121 КТ и Наредбата за служебните
командировки и специализации в чужбина и по - конкретно чл. 31, ал. 1 от същата, който
гласи, че персоналът на сухоземните транспортни средства получава командировъчни пари
на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните
ставки, определени в приложение № 3, т.е. до 27 евро на ден (или различен размер,
определен от ръководителя на предприятието в зависимост от експлоатационни и
технологични условия на работа и организация на международните рейсове - ал. 6 на същата
разпоредба). Счита, че следва да се приеме, че придвижването на транспортните работници
извън седалището на работодателя им с оглед спецификата на трудовата им дейност не
представлява същинско командироване по смисъла на чл. 121 КТ, налагащо изпълнение на
трудовите им задължения извън мястото на постоянната им работа, в какъвто смисъл
приложение по аналогия намира чл. 6, ал. 1, т. 1 от Наредбата за командировките в страната,
който гласи, че не се считат командировани лицата, които извършват постоянната си работа
през време на пътуването - работници от локомотивни и други превозни бригади, шофьори,
летци, моряци, ловни и риболовни надзиратели от подвижната охрана и др.
Сочи, че поради тези причини международните курсове на шофьора на тежкотоварен
автомобил не могат да се третират като командировка по смисъла на чл. 121а КТ, който е
специфично проявление на института на командироването по чл. 121 КТ и изисква
наличието на основните предпоставки, предвидени в тази разпоредба, освен специалните
такива, свързани с предоставяне на услуги на територията на ЕС.
Относно възражението, касаещо иска по чл. 59 от ЗЗД, се изразява становище, че
правилно първостепенният съд е приел задължителното за съдилищата тълкуване,
обективирано в Постановление на Пленума на Върховния съд № 1/28.05.1979г., с което е
изяснено, че искът по чл.59, ал.1 ЗЗД е субсидиарен - той е на разположение на
неоснователно обеднелия само в тези случаи, когато той не може и не е могъл да се защити
с друг иск /чл.59 ал.2 ЗЗД/. В разглеждания случай страните са били в трудово
правоотношение, по силата на което ищецът има качеството на работник. Счита, че
специалният ред за защита на правата на ищеца изключва приложението на субсидиарния
иск по чл.59 ал.1 ЗЗД.
Относно изложеното, касаещо недопускането на СИЕ, намира същото за правилно,
тъй като формулирани въпросите изискват отговор на правни въпроси. На следващо място
счита, че в самата искова молба, както в обстоятелствената част на същата, така и в
петитума й, има доста неясно формулирани твърдения и искания, които действително
затрудняват не само в преценката, дали са по предмета на делото, а и организиране на
5
правото на защита на ответното дружество.
Ето защо счита, че при така заявената искова претенция, не следва да бъде уважавано
искането за допускане на исканата ССЕ.
По възражението, че съда е оставил без уважение искането за допълване и
конкретизиране на иска по чл. 121а, ал. 4 от КТ се посочва, че правилно районният съд е
стигнал до извода, че с молбата си от 04.01.2023 г. ищцовата страна иска изменение в
петитума на исковата претенция, което е извън приложното поле на чл. 143, ал. 2 от ГПК.
Посочва се, че в исковата молба е направено следното искане: да осъдите ответника за
сумата от 1 000 лева, представляваща разликата между дължимите суми за труд, вкл. нощен
такъв по минималните ставки на Кралство Белгия от една страна и платеното му от
ответника трудово възнаграждение от друга страна за процесния период.
Посочва се, че с Молбата от 04.01.2023 г. се правят съвсем различни искания,
касаещи възнаграждение за работно време, бонуси в края на годината, добавки за периоди
на разположение и за присъствие, възнаграждение за извънреден труд, фиксирана дневна
надбавка и т.н, предвид на което счита, че правилно е оставена без уважение от
първоинстанционният съд.
Относно възражението за непроизнасяне по доказателствени искания под № 20.6, 22,
25 и 26 от ИМ, заявява, че същото не отговаря на истината, тъй като с протоколно
определение от 24.01.2023 г. съдът е отхвърлил като неоснователни сторените с исковата
молба доказателствени искания, за които до този момент съда не се е произнесъл, вкл. и по
цитираните по-горе искания.
Сочи се, че повечето от исканията касаят ищеца Д. К., който като страна по делото е
имал правото да се снабди с тях и да представи на първоинстанционния съд тези
доказателства. Твърди се, че същият е проявил процесуална дезаинтересованост в хода на
първоинстанционното производство, което е продължило около повече от година, време
достатъчно да се снадят с исканите документи.
Посочва се, че съдът, след като е анализирал и обсъдил в подробни мотиви всички
представени по делото доказателства в съответствие с процесуалния и с материалния закон е
достигнал до единствения правилен извод за основателност и доказаност на исковата
претенция.
С оглед на горното моли въззивният съд да отхвърли като неоснователна
депозираната въззивна жалба против атакувания съдебен акт на РС – П. и потвърди изцяло
Решение №32/03.02.2023 г., постановено по гр. д.№431/2022, по описа на ПРС, като
правилно и законосъобразно.
Моли за присъждане на разноски пред БОС.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция процесуалният представител на
ищеца не се явява. С молба до съда изразява становище, че поддържа въззивната жалба и
прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
6
Процесуалният представител на ответника моли съда да остави в сила
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. По отношение на
възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, изразява становище, че се
касае за два иска и възнаграждението е общо.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така както е изложена в
мотивите на решението е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и
с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК, ПРЕПРАЩА и своята към нея.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен
субект срещу акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което същата е
процесуално допустима. Жалбата е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260, т.
1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което същата следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Ищецът работил при ответното дружество на длъжността "шофьор“ на
тежкотоварен автомобил-15 и повече тон, по силата на трудов договор №
212/10.08.18г. и длъжностно характеристика. Не се спори, а и видно от
Заповед №18/17.12.21г., трудовия договор му е прекратен.
Пред първоинстанционния съд са разпитани свид. лицата Д.Г., Г.Ш., Ж.Ж.,
М.П., П.Д. и П.С., работили като шофьори на тежкотоварни автомобили в
същото дружество, които разясняват реда и начина на полагания труд през
правнорелевантния период. Сочат, че ищецът работил като шофьор на
полуремарке над 15т. Товарите, които превозвали били на дружеството DHL.
Ищецът превозвал товари единствено предоставени от тази фирма. Циклите,
по време на който ищецът прекарвал постоянно в камиона били от порядъка
на около 3 месеца. Последният карал товари из цяла Европа-Холандия,
Белгия, Франция, Германия, Англия, като се качвал на камиона в Белгия и
слиза пак там, тъй като там имали база-квартира, в която имало баня, кухня и
спални. До Белгия шофьорите, включително и К. са превозвани със служебен
бус на ответното дружество. Ако някой пътувал с личен автомобил му се
заплаща горивото. Дружество ползвало база в Кралство Белгия, където се
правели почивки и започвали курсовете на ищеца и другите шофьори.
Свидетелите твърдят, че ищеца е ползвал квартирата само за хигиени нужди и
7
да си готви, като нямат спомен да е спал там. За тази цел е ползвал леглото в
кабината на камиона.
По делото е прието неоспорено от страните заключението на вещото лице
Р.С. по назначената съдебно-техническа експертиза, което на поставените
въпроси отговаря, че: След анализиране на предоставените доказателства на
хартиен и електронен носител данни, извличани от дигиталната карта на
водача Д. К. се установява, че за периода от 10.08.2018 г. до 17.12.2021 г.
/датата на прекратяване на трудовия договор/, общият сбор на часовете по
дейности е както следва: управление – 2 237:21:00 часа, друга работа –
402а:27:00 часа, на разположение – 32:53:00 часа. От представените
електронен носител на данни, извлечени от картата на водача Д. К. се
установява, че същият е извършвал превози извън пределите на Р България.
Дейностите водачът К. е упражнявал основно в Нидерландия, Белгия,
Люксембург, Франция. На 26.01.2019 г. и на 09.03.2020 г. също е въведено в
картата на водача Великобритания, като държава, в която е управлявал МПС.
За периода от 7.09.2020 г. до 20.09.2020 г. г-н К. е управлявал МПС по
маршрут в Германия и във Великобритания. Предоставената информация от
страните на електронен носител е във формат DDD, който е основният
криптиран вариант, който се използва от страните-членки на ЕС. Файловете
са с електронен подписа, който при опит за промяна или фалшифициране на
данните се разрушава. При отваряне на файловете с разчитаща програма
TDCS3, електронният подпис беше потвърден и не се установи опит за
промяна или манипулиране на данните, предоставени от страните. Не се
установява намеса в представените от страните информация за дейностите на
г-н К., електронни носители на информация.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Според легалното определение, дадено в параграф 1, т. 16 от Допълнителните
разпоредби на КТ "командироване по смисъла на чл. 121, ал. 3 КТ е изменение на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие на страните поради изпращане на същата или на друга
работа в друга държава - членка на ЕС, в друга държава - страна по Споразумението за
Европейско икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария при условия на
работа, съизмерими със стандарта на приемащата държава, но не по-неблагоприятни от
минималните установени в нея."
Легалното определение на понятието ..работно място" по смисъла на чл. 66, т. 1 КТ е
8
дадено в параграф 1, т. 4 от Допълнителните разпоредби на КТ. Специално за лицата,
осъществяващи мобилни дейности, какъвто е бил Б. П. З. в качеството му на шофьор на
тежкотоварен автомобил, са приложими нормите на Директива 2002/15/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 11.03.2012 г. за организацията на работното време на лицата,
осъществяващи мобилни пътни транспортни дейности, както и Наредбата за служебните
командировки и специализации в чужбина. В чл. 3. б. "в" на Директива 2002/15/ЕО "работно
място" е местоположението на основното място на дейност на предприятието, за което
изпълнява задължения лицето, осъществяващо мобилен пътен транспорт, превозното
средство, което се използва от лицето, осъществяващо мобилен пътен транспорт и всяко
друго място, на което се извършват дейности, свързани с транспортирането.
Ответното предприятие е регистрирано в Република България. Седалището и адресът
на управление на "САШО СПЕД" ЕООД са в Република България, където упражнява
основната си дейност, като товарните камиони, управлявани от ищеца също са регистрирани
в Република България. Безспорно е, че "работно място" на К. е определено с трудовия му
договор, сключен със "САШО СПЕД" ЕООД и то, съгласно цитираните по-горе
трудовоправни норми, е в Република България. К. е пребивавал в чужбина за повече от 30
дни без прекъсване и без да се завръща в България. Следователно, в случая е налице
изменение мястото на работа на К., различно от уговореното в трудовия договор, т.e. налице
е "командироване". Ето защо трябва да се приеме, че К. е бил командирован по ред и при
условията на чл. 121 КТ. В конкретния случай предмет на договора между работодателя и
получателя на услугата не е работната сила на командированото лице, а превозната услуга,
поради което отношенията между работодателя и командирования следва да протекат на
общо основание съобразно разпоредбите на чл. 121 КТ и Наредбата за служебните
командировки и специализации в чужбина и по - конкретно чл. 31, ал. 1 от същата, който
гласи, че персоналът на сухоземните транспортни средства получава командировъчни пари
на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните
ставки, определени в приложение № 3, т.е. до 27 евро на ден (или различен размер,
определен от ръководителя на предприятието в зависимост от експлоатационни и
технологични условия на работа и организация на международните рейсове - ал. 6 на същата
разпоредба). Следва да се приеме, че придвижването на транспортните работници извън
седалището на работодателя им с оглед спецификата на трудовата им дейност не
представлява същинско командироване по смисъла на чл. 121 КТ, налагащо изпълнение на
трудовите им задължения извън мястото на постоянната им работа, в какъвто смисъл
приложение по аналогия намира чл. 6, ал. 1, т. 1 от Наредбата за командировките в страната,
който гласи, че не се считат командировани лицата, които извършват постоянната си работа
през време на пътуването - работници от локомотивни и други превозни бригади, шофьори,
летци, моряци, ловни и риболовни надзиратели от подвижната охрана и др. Поради тази
причина твърдението в жалбата, че се прилага режима на чл.121а от КТ на труда са
неоснователни. Командироването на ищеца в държави от ЕС за международен превоз на
товари не представлява командировка по смисъла на чл. 121а КТ, поради което
работодателят не е бил задължен да съобразява финансовите условия на командировката с
9
тези в съответната държава, през която се осъществява превоза. Съгласно чл. 121а, ал. 1 КТ,
т. 1 командироване на работници или служители в рамките на предоставяне на услуги е
налице, когато български работодател командирова работник или служител на територията
на друга държава - членка на Европейския съюз, държава - страна по Споразумението за
Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария:
(а) за своя сметка и под свое ръководство въз основа на договор, сключен между
работодателя и ползвателя на услугите и
(б) в предприятие от същата група предприятия.
Командироването за предоставяне на услуги касае случаите, при които въз основа на
договор между работодателя и друг субект - получател на услугата в държава от ЕС,
командированият престара труда си при него, макар за сметката и под властта и надзора на
своя работодател. Сочи, че в приложното поле на чл. 121а КТ не попада командироването на
работници или служители, които осъществяват в друга държава - членка само и единствено
работа за своя работодател, без по повод на тази работа да се налага да пребивават и работят
на територията на предприятието на получателя на услугата, предоставяна в рамките на
търговската дейност на работодателя и по договор между работодателя и неговия
контрагент.
В конкретния случай предмет на договора между работодателя и получателя на
услугата не е работната сила на командированото лице, а превозната услуга, поради което
отношенията между работодателя и командирования следва да протекат на общо основание
съобразно разпоредбите на чл. 121 КТ и Наредбата за служебните командировки и
специализации в чужбина и по - конкретно чл. 31, ал. 1 от същата, който гласи, че
персоналът на сухоземните транспортни средства получава командировъчни пари на ден за
времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки,
определени в приложение № 3, т.е. до 27 евро на ден (или различен размер, определен от
ръководителя на предприятието в зависимост от експлоатационни и технологични условия
на работа и организация на международните рейсове - ал. 6 на същата разпоредба). Поради
тези причини международните курсове на шофьора на тежкотоварен автомобил не могат да
се третират като командировка по смисъла на чл. 121а КТ, който е специфично проявление
на института на командироването по чл. 121 КТ и изисква наличието на основните
предпоставки, предвидени в тази разпоредба, освен специалните такива, свързани с
предоставяне на услуги на територията на ЕС.
По отношение на иска по чл. 59 от ЗЗД, първостепенният съд е приел
задължителното за съдилищата тълкуване, обективирано в Постановление на Пленума на
Върховния съд № 1/28.05.1979г., с което е изяснено, че искът по чл.59, ал.1 ЗЗД е
субсидиарен - той е на разположение на неоснователно обеднелия само в тези случаи, когато
той не може и не е могъл да се защити с друг иск /чл.59 ал.2 ЗЗД/. В настоящия случай
страните са били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът има качеството на
работник и специалния ред за защита на правата на ищеца изключва приложението на
10
субсидиарния иск по чл.59 ал.1 ЗЗД.
По изложените съображения първоинстанционното решение като правилно в
обжалваната част, следва да бъде потвърдено.
На осн. чл.280, ал.3, т.3 ГПК решението няма да подлежи на обжалване.
В необжалваната част, решението е влязло в законна сила.
С оглед изхода на делото Д. Г. К., ЕГН **********, с адрес гр. К. следва да
заплати разноски на „С.Ш.“ ЕООД за настоящата инстанция в размер на 1100
лв., като съдът намира за неоснователно възражението за прекомерност на
адвокатския хонорар. Съдът взе предвид, че в производството пред въззвната
инстанция атакуваното решение касае произнасяне по два иска и съобразно
чл.7 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения са разглеждани два иска и предвид
фактическата и правна сложност на делото адвокатския хонорар не следва да
се намаля.
Водим от горното и на основание чл. 272 от ГПК, БОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 32 от 03.02.2023 г., постановено по гр. дело №
431/2022 г., по описа на Районен съд - П..
ОСЪЖДА Д. Г. К., ЕГН: **********, от гр. К., чрез адв.Н. Т. И., АК-Ш., със
съдебен адрес гр. Ш., пл. „О.“ ***, да заплати на „С.Ш.“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. П., п.к. ***, ул. „Ц.Б.“ *,
представлявана от законните представители и управители И.И., В.З., Д.С.,
З.И., К.Т., С.С., А.А., Д.Д., З.М., С.М., И.Р. и Т.Т., сумата от 1100 /хиляда и
сто/ лв.- разноски пред настоящата инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11
12