№ 682
гр. Перник, 16.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МАРИЯ СТ. ДИМИТРОВА
при участието на секретаря САШКА ИЛ. МАРКОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ СТ. ДИМИТРОВА Гражданско дело
№ 20231720105783 по описа за 2023 година
Предявени са от ищеца Е. Г. К., ЕГН ********** с адрес ********** иск
с правно основание чл. 124 ГПК вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
признаване за установено спрямо ответника „София Комерс Кредит Груп“
АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, р-н
Изгрев, ж.к. „Дианабад“, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, офис № 6, че сключеният
между страните Договор за потребителски кредит от ***** г. е нищожен
поради противоречие на закона - на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и евентуален иск с
правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД за
признаване за установено, че разпоредбата на пар. 6 от Договор за
потребителски кредит от ***** г., с която е предвидено заплащане на
неустойка поради непредставяне на обезпечение в размер на 490,44 лева, е
нищожна поради противоречие на закона - на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради
заобикаляне на закона, противоречие на добрите нрави и неравноправност по
смисъла на чл. 19, ал. 4 ЗЗП.
Приети за са съвместно разглеждане в настоящото производство
насрещни искови претенции на първоначалния ответник „София Комерс
Кредит Груп“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
София, р-н Изгрев, ж.к. „Дианабад“, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, офис № 6 за
осъждане на първоначалния ищец и ответник по насрещните искове Е. Г. К.,
ЕГН ********** с адрес ********** да заплати на основание чл. 240 ЗЗД вр.
чл. 79 ЗЗД сумата от 594,01 лева – главница по Договор за потребителски
кредит от ***** г., дължима за периода от 07.03.2022 г. до 07.12.2022 г., ведно
със законната лихва за забава за периода от 05.02.2024 г. до окончателното
плащане и сумата 98,67 лева – договорна лихва за периода 07.04.2022 г. до
07.12.2022 г., ведно със законната лихва за забава за периода от 05.02.2024 г. до
1
окончателното плащане както и при условията на евентуалност на основание
чл. 23 ЗПК сумата 526,00 лева – чистата стойност на остатъка от главницата
по Договора за потребителски микрокредит от ***** г., ведно със законната
лихва за забава за периода от 05.02.2024 г. до окончателното плащане.
В подадената искова молба ищцовата страна Е. Г. К. твърди, че
оспорената клауза на сключения между страните договор за потребителски
кредит, която предвижда заплащането на неустойка за непредставяне на
обезпечение е нищожно като противоречаща на закона и добрите нрави,
заобикаля императивни разпоредби на закона и е неравноправна по смисъла
на ЗЗП. Поради изложеното счита целия договор за нищожен. Моли съда да
уважи предявените искове. Претендира присъждане на разноски.
Ответникът „София Комерс Кредит Груп“ АД подава отговор на
исковата молба, в срока по чл. 131 ГПК. Не оспорва предявения иск за
недействителност на договорната клауза. Оспорва претенцията за
недействителност на целия сключен между страните договор на подробно
изложени в отговора основания. Счита, че разноски на ищеца не се дължат,
тъй като ответника не е станал повод за завеждане на делото.
Ответникът „София Комерс Кредит Груп“ АД в срока по чл. 131 ГПК
подава насрещна искова исковата молба срещу първоначалния ищец. Сочи, че
първоначалният ищец и ответник по насрещните искове е преустановил
плащане по сключения договор за кредит. Претендира заплащане на
посочените суми за главница и възнаградителна лихва на договорно
основание, евентуално, при установяване недействителност на договора,
претендира заплащане на чистата стойност на главницата. Моли съда да
уважи исковете, претендира присъждане на разноски.
Първоначалният ищец и ответник по насрещните Е. Г. К. подава отговор
на насрещната искова молба, в срока по чл. 131 ГПК. Оспорва насрещните
претенции като изцяло неоснователни. Счита, че договорът за кредит е
недействителен поради противоречие с чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Моли
съда да отхвърли исковете. Претендира присъждане на разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по
делото относими доказателства, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По предявените искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване: сключването на договор
за потребителски кредит със соченото в исковата молба съдържание,
включително клаузата за неустойка; че клаузата противоречи на моралните
разбирания за справедливост и излиза извън присъщите и функции, както и че
същата е уговорена във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на страните.
В тежест на ответника е да докаже валидно сключен обвързващ страните
договор за кредит със соченото съдържание, включително договорна клауза за
неустойка, както и всички обстоятелства, от които произтичат възраженията
му.
2
Не се спори по делото, поради което и с приетия за окончателен доклад е
признато за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че
между страните е сключен Договор за потребителски кредит от ***** г., със
соченото съдържание, включително клаузите на пар. 6, с която е уговорена
неустойка за неизпълнение задължение за обезпечение в размер на 490,44
лева.
Не се спори, че кредитът е усвоен в пълния уговорен размер от 700,00
лева. Посочено обстоятелство се потвърждава и от заключението на вещото
лице по допусната съдебно-счетоводна експертиза.
Процесният договор представлява договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като кредитополучателят е физическо лице, на
което по силата на договора е предоставен потребителски кредит, който не е
предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. Като
такъв за договора важат допълнителните изисквания за действителност,
предвидени в ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът
за потребителски кредит е недействителен.
Договорът за потребителски кредит е формален, като законът изисква да
бъде сключен в писмена форма на хартиен или друг траен носител (чл. 10, ал.
1 ЗПК), която в настоящия случай е налице. Подписите върху договора не са
оспорени в законоустановения срок. Ето защо същите са поставени от ищеца и
доказват сключването на договора между страните. Спазени са и изискванията
на чл. 11 ЗПК, като са посочени: размер на кредита; размерът на лихвения
процент, размерът на ГПР, начинът на плащане и погасителен план.
Предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита. Липсват
нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ
спорното право документ/, съгласно специалния ЗПК. Предоставянето, респ.
получаването на предварителна информация е удостоверено с поставянето на
подпис. Общите условия за инкорпорирани в самия договор.
Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %, изчислена
като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
Преценката дали тази уговорка е нищожна поради противоречие с добрите
нрави следва да се извърши въз основа на конкретните данни по делото
(Решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС). Поради това
и съдът намира, че уговорката в процесния договор не противоречи на
изискването за добросъвестност, присъщо на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите. Към датата на
сключване на конкретния договор за кредит (***** г.) е намирал приложение
Законът за потребителския кредит (редакция изм. и доп., бр. 104 от 8.12.2020
г., в сила от 1.01.2021 г.), поради което е била в сила разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
3
Република България. Видно от съдържанието на процесния договор, страните
са се съгласи годишният процент на разходите да е в размер на 49,89 %.
Уговореният ГПР е в рамките на законоустановения размер и според
настоящия състав не противоречи на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Предвид гореизложеното, че договорът за потребителски кредит е
сключен на траен носител по ясен и разбираем начин, както и с оглед
обстоятелството, че всички елементи на договора се представят с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт, който според настоящия състав е не по-малък от
12 и е предвидена възможност за отказ от сключения договор, съдът счита, че
сключеният договор е валиден, отговаря на изискванията, които поставя ЗПК
и не се явява нищожен. Следва да се посочи, че дори и някоя от неговите
клаузи да е нищожна, то по аргумент от чл. 146, ал. 5 ЗЗП нищожността на
клаузи в договора не води до нищожност на целия договор, ако той може да се
прилага и без тези клаузи. Посоченото правило представлява националната
правна норма, определяща изискванията по чл. 6, § 1 на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори за създаване на уредба, съгласно която неравноправните клаузи
следва да не са обвързващи за потребителя и съответно, че договорът
продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се
изпълнява и без неравноправните клаузи.
Съдът намира, че уговорката в процесния Договор за начисляване на
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение е
нищожна поради противоречие с добрите нрави. Неустойката излиза извън
допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем
получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без
обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил
допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и
нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му
нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата
противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта
нищожна – арг. т. 3 на ТР № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС. За
съответствието на тази уговорка със закона съдът следи служебно, като
валидността се преценява към момента на сключване на съответния
договор, а не с оглед конкретното неизпълнение. Отделно от това, по този
начин се заобикаля и законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33,
ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на
законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за
неизпълнение на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от
което обаче пряко не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение
4
се търси с тази неустойка, са, че вземането няма да бъде събрано, а реално
така се стига до кумулиране на неустойка за забава, компенсаторна неустойка
и иск за реално изпълнение, което е недопустимо.
Приетите за нищожни клаузи в договора, установяващи задължение за
кредитополучателя да заплати неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за обезпечение не влекат като последица нищожност на целия
договор, доколкото същият безспорно може да бъде изпълняван и без
посочените клаузи.
Предвид изложеното, предявеният главен иск за нищожност на договора
поради противоречие на закона - неспазване императивните разпоредби на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е изцяло неоснователен и следва да се отхвърли.
Следва да се уважи евентуалната претенция с правно основание чл.
124 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че разпоредбата
на пар. 6 от Договор за потребителски кредит от ***** г., с която е
предвидено заплащане на неустойка поради непредставяне на обезпечение в
размер на 490,44 лева, е нищожна поради заобикаляне на закона и
противоречие на добрите нрави.
По предявените насрещни искови претенции: по делото е безспорно
доказано възникването на валидно облигационно отношение между страните
по сключен договор за потребителски кредит и обстоятелството, че
първоначалният ищец и ответникът по насрещния иск е усвоил кредита
пълния в размер. Договорът кредит е с настъпил падеж на последната вноска
на 07.12.2022 г.
В практиката на ВКС се приема, че няма пречка страните да уговарят
възнаградителна лихва над размера на законната, като тяхната свобода на
договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. По
действащото право максималният размер на договорната лихва
(възнаградителна) е ограничен единствено от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото
то не противоречи на добрите нрави (В този смисъл решение № 61 от
21.10.2015 г. по т. д. № 894/2014 г., т. к., І ТО на ВКС).
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД е налице,
когато се нарушават принципите на справедливостта и на добросъвестността в
гражданските и търговските взаимоотношени я, за да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата.
Според решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, ІV г. о.,
"понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните
престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение,
водещо до нищожност." Следователно във всички случаи, когато е налице
явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за нея
цена се нарушава принципът на добросъвестност в облигационните
отношения.
Настоящият състав изцяло възприема преобладаващото становище в
съдебната практика, че няма пречка страните да уговорят заплащане на
5
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, стига да не
противоречи на добрите нрави. Такова противоречие ще е налице във всички
случаи, когато неравноправно се третират икономически по-слаби те
участници в оборота и се използва недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг.
При преценка дали уговореният размер на договорната лихва
противоречи на добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и
справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е
предоставил свои парични средства за ползване от потребителя, с оглед
въведените критерии в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, следва да се отчете характера на договора, неговата цел,
задължението на кредитора да предостави договорената сума в уговорения
срок и възможността потребителя да я върне разсрочено и на вноски, макар и
с лихва. Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични
средства, то насрещната престация – заплащане на възнаградителна лихва
следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със
срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали
заемът е обезпечен. Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради
накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай
към момента на сключване на договора. Настоящият случай касае необезпечен
заем, отпуснат за не дълъг период от време, при това от небанкова финансова
институция и поради това същият е високорисков за кредитора. В този смисъл
рискът следва да бъде отчетен чрез заплащане на по-високо възнаграждение
по кредита. Въпреки това предоставената на ищеца сума по кредита не е на
голяма стойност от гледна точна на самата финансова институция, която
извършва дейност по предоставяне на парични заеми по занятие и доколкото
възнаградителната лихва представлява цена за предоставеното ползване на
кредита, съдът намира, че фиксирана годишна лихва в размер на 41,16 % не
противоречи на добрите нрави. Същата е сравнима с разходите, които прави
кредитодателя и с размера на добросъвестно очакваната от търговската сделка
печалба. Уговарянето в договора на подобна печалба на кредитора не
надхвърля присъщата функция на възнаградителната лихва, а именно да
служи като възнаграждение за кредитора за това, че е предоставил заем и не
води до неоснователното му обогатяване. Възнаградителната лихва, отговаря
на изискванията за добросъвестност и не води до значително неравновесие
между правата и задълженията на страните по договора за кредит. Съобразно
размера на предоставената сума, срока за който е предоставена и размера на
възнаградителната лихва, съдът приема, че не се касае до нищожна клауза.
Налице е еквивалентност на престациите.
Съгласно приетото по делото заключение на съдебно счетоводна
експертиза, изготвено от вещото лице В. Ж. П., което съдът възприема като
обективно безпристрастно и компетентно дадено, с платените от
кредитополучателя суми в общ размер на 173,01 лева са погасени главница в
размер на 105,99 лева и договорна лихва в размер на 67,02 лева. Вещото лице
сочи, че действителния размер на задълженията по договора за кредит са
както следва 594,01 лева – главница; 98,67 лева – възнаградителна лихва.
6
По гореизложените съображения, съдът намира, че предявените в
настоящото производство главни насрещни искови претенции са изцяло
основателни и следва да бъдат уважени. Предвид уважаването на главните
насрещни искове претенции, не се е сбъднало процесуалното основание и
съдът не дължи произнасяне по предявените при условията на евентуалност
насрещни искови претенции.
При този изход на спора и предвид изрично направеното искане в тази
насока, и двете страни имат право на разноски. Не следва да се присъждат
разноски при условието на чл. 78, ал. 2 ГПК по първоначалната искова молба,
тъй като ответникът е признал само евентуално заведената претенция.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на първоначалния ищец следва да
се присъдят сторените по делото разноски по представения списък по чл. 80
ГПК, от които 50,00 лева – платена държавна такса и реално заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК първоначалният ответник и ищец по
насрещния иск има право на направените от него разноски, от които 100,00
лева – платена държавна такса по насрещния иск и 350,00 лева – депозит за
експертиза.
Така мотивиран, настоящият състав на Районен съд - Перник
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. Г. К., ЕГН ********** с адрес
********** срещу „София Комерс Кредит Груп“ АД , ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, р-н Изгрев, ж.к. „Дианабад“, ул.
„Васил Калчев“, бл. 58, офис № 6 иск с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл.
26, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че сключеният между страните
Договор за потребителски кредит от ***** г. е нищожен поради
противоречие на закона - на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Е. Г. К., ЕГН
********** с адрес ********** срещу „София Комерс Кредит Груп“ АД ,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Изгрев,
ж.к. „Дианабад“, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, офис № 6 иск с правно
основание чл. 124 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, че разпоредбата на пар. 6 от
Договор за потребителски кредит от ***** г., с която е предвидено заплащане
на неустойка поради непредставяне на обезпечение в размер на 490,44 лева, е
нищожна поради заобикаляне на закона и противоречие на добрите
нрави.
ОСЪЖДА Е. Г. К., ЕГН ********** с адрес ********** ДА ЗАПЛАТИ
на „София Комерс Кредит Груп“ АД , ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление гр. София, р-н Изгрев, ж.к. „Дианабад“, ул. „Васил Калчев“, бл.
58, офис № 6 на основание чл. 240 ЗЗД вр. чл. 79 ЗЗД на основание чл. 240
ЗЗД вр. чл. 79 ЗЗД сумата от 594,01 лева – главница по Договор за
7
потребителски кредит от ***** г., дължима за периода от 07.03.2022 г. до
07.12.2022 г., ведно със законната лихва за забава за периода от 05.02.2024 г. до
окончателното плащане и сумата 98,67 лева – договорна лихва за периода
07.04.2022 г. до 07.12.2022 г., ведно със законната лихва за забава за периода от
05.02.2024 г. до окончателното плащане и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата 450,00 лева – разноски в производството пред ПРС.
ОСЪЖДА „София Комерс Кредит Груп“ АД , ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, р-н Изгрев, ж.к. „Дианабад“, ул.
„Васил Калчев“, бл. 58, офис № 6 ДА ЗАПЛАТИ на Е. Г. К., ЕГН **********
с адрес ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 450,00 лева –
разноски в производството пред ПРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Перник в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
8