Р Е Ш Е Н И Е
№
05.04.2022
г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети декември две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия КАЛИНА
СТАНЧЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от младши
съдия Станчева в.гр.дело № 2863 по описа
за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение
№ 20250268
от 12.11.2020 г., постановено по гр.д. № 3173/2019 г. по описа на СРС, 87
състав, е уважен предявеният от В.Е.Л. срещу „Ц.з.г.м.“ ЕАД осъдителен
иск с правно основание чл. 200 КТ за сумата от 19 885 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в
болки и страдания, вследствие на злополука, настъпила на 28.09.2018 г.,
призната за трудова с разпореждане № 22656 от 19.10.2018 г., издадено от НОИ -
СУ „Социално осигуряване”, ведно със законната лихва, считано от датата на
увреждането /28.09.2018 г./ до окончателното изплащане на сумата. С решението
си решаващият състав на районния съд е отхвърлил предявения иск за обезщетение
за претърпени неимуществени вреди в частта за сумата над 19 885 лева до
сумата от 30 000 лева, като неоснователен. Съобразно изхода на спора е
разпределена и отговорността за разноски между страните.
Недоволен
от решението в частта, с която претенцията му била отхвърлена, останал ищецът,
предвид което в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК депозирал въззивна жалба срещу него
в посочената част. Навежда, че присъденото нему обезщетение за неимуществени
вреди се явява крайно занижено и в този смисъл несправедливо. Твърди, че в
резултат на трудовата злополука се наложило да бъде направена операция,
възстановителният процес след която все още продължавал. Неимуществените вреди
следвало да се разглеждат не само като физически болки, но и като душевни
страдания. Моли съда да отмени решението в атакуваната част, като се уважи претенцията
изцяло, претендира разноски за въззивната инстанция.
Срещу
решението в частта, с която предявеният иск е уважен за сумата от 19 885 лева,
ведно със законната лихва от 28.09.2018 г. до плащането, е постъпила въззивна
жалба от ответника в производството „Ц.з.г.м.“ ЕАД. Оспорват се изводите на
съда, че така определеният размер на обезщетението отговаря на зададените в
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД критерии. Отбелязва, че първият съд не е взел
предвид заинтересоваността на свидетелите на ищеца, а освен това показанията на
същите се опровергавали от събраните по делото писмени доказателства.
Акцентира, че ищецът е ползвал правото си на парично обезщетение поради период
на отпуск по болест, а в същия момент упражнявал професия на таксиметров
шофьор, като последното изключва приетата от съда интензивност и
продължителност на негативните емоции, болки и страдания. Отправя молба до съда
да отмени решението в обжалваната част, като намали размера на присъденото
обезщетение. Претендира разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба на ищеца,
депозиран от „Ц.з.г.м.“ ЕАД.
След
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил и отговор на втората въззивна
жалба, депозиран от ищеца В.Е.Л..
Софийски градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби доводи за пороци
на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Първоинстанционното решение е валидно, а в
обжалваните части и допустимо, тъй като има съдържанието по чл. 236 ГПК и съдът се е произнесъл съобразно
предявените с исковата молба претенции. Досежно правилността на същото
настоящият състав на въззивния съд намира да изложи следното.
Първоинстанционният съд се е произнесъл по
иск за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в
резултат от трудова злополука по чл. 200, ал. 1 КТ, претърпяна на 28.09.2018 година.
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова злополука или
професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайна
неработоспособност над 50 % или смърт на работника или служителя, работодателят
отговаря имуществено.
За да възникне отговорност на работодателя за
заплащане на обезщетение на работника за вреди причинени от трудова злополука
от обективна страна следва да са осъществени следните предпоставки: ищецът да
установи по предвидения в КСО ред, че е претърпял трудова злополука,
произтичаща от изпълнение на задължения по трудовото правоотношение с
ответника. От значение е да се установи безспорно, че от тази злополука са
претърпени вреди - болки, страдания и разстройство на здравето и не на последно
място - те трябва да са в причинна, непосредствена връзка със злополуката.
Доказателствената тежест относно посочените факти е на ищеца. Отговорността на
работодателя по чл. 200 КТ
е обективна, като за нея се прилагат
както специалните правила на КТ, така и общите правила на отговорността при
непозволеното увреждане.
В случая страните не спорят, а и същото е
изводимо от приобщените по делото доказателствата, че злополуката претърпяна от
ищеца е призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 2 КСО по административен ред – по силата на
разпореждане № 22656 от 19.10.2018 г., издадено от НОИ - СУ „Социално
осигуряване”. Злополуката се състои във внезапно травматично увреждане,
получено по време на осъществяване на обичайната трудова дейност и по повод на
извършваната работа, а именно при заснемане с фотоапарат на МПС в нарушение,
пострадалият се спъва и пада, вследствие на което получава счупване на горния
край на лакътната кост на дясната ръка. По времето, когато ищецът е претърпял
злополуката, същият безспорно е бил в трудово правоотношение с ответника,
заемайки длъжността „шофьор на открита платформа в сектор Принудително
преместване“.
Като съобрази обсъдените доказателства в
тяхната съвкупност, настоящият състав споделя изводите на СРС, че ищецът е
претърпял неимуществени вреди от трудовата злополука - болки, страдания,
причинени от фрактурата, довела до нарушение на основните функции на десен горен
крайник - опорна и двигателна, които са в пряка причинна връзка със
злополуката.
Неоснователно е възражението на ответника, че
в случая инцидентът се дължи единствено на невнимателното поведение на
пострадалия ищец. Последният не е допринесъл за трудовата злополука, като е
допуснал груба небрежност, тоест не е налице съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. По приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ в съдебната практика единно се приема, че
груба небрежност при трудова злополука е налице, когато пострадалият е
предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма
да настъпят или че ще ги предотврати. Такова субективно отношение ще е налице,
когато пострадалият не е изпълнил определени свои задължения по трудовото
правоотношение във връзка с безопасността на труда, неполагайки дължимата грижа
при съзнаване на възможността от настъпване на вредоносен резултат. Съгласно
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК,
работодателят, въвел възражение
за съпричиняване от страна на работника, следва да докаже, че трудовата
злополука е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при
изпълнение на работата, т. е. при условията на пълно и главно доказване
работодателят трябва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на
правилата на безопасност на труда, но и със съзнанието за възможно настъпване
на вредоносните последици и самонадеяното отношение от съществуващата опасност
от тяхното настъпване.
Съдържанието на понятието груба небрежност
при трудова злополука, поради липса на легална дефиниция, многократно е
разяснявано в практиката /така в решение № 51 от 08.05.2018 г. по гр. дело №
2302/2017 г., ГК, III г. о. на ВКС и решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр. дело
№ 673/2011 г. на ІV г. о. на ВКС./ Същата е налице, когато пострадалият е
съзнавал, предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е
надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. Единна е практиката и
относно изходната позиция, че "не всяко нарушение на инструкциите за
безопасност на труда представлява груба небрежност, а само това нарушение,
което е в пряка причинна връзка с увреждането и при което работникът не е
положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка" /решение
№ 977 от 14.01.2010 г. по гр. дело № 298/2009 г. на ІV г. о. / Пострадалият
следва да е допринесъл за трудовата злополука, но вината му не може да се
предполага.
Небрежността в гражданското право е
неполагане на грижа според един абстрактен модел - поведението на „добрия
стопанин“, с оглед естеството на дейността и условията за извършването й.
Винаги, когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата,
като сам се поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява
вредата. В хипотезата, при която работодателят е нарушил правила за безопасност
на труда и работникът е допринесъл за настъпване на злополуката, работодателят
отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с виновното му
поведение, но не и за тези, които са последица от поведението на увредения /ТР
№ 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК, решения № 302 от 07.10.2013 г. по гр. дело №
3248/2013 г. на ІV г. о., № 202 от 12.12.2014 г. по гр. дело № 1298/2014 г. на
ІІІ г. о. /. Във всички случаи преценката за наличието на груба небрежност е
конкретна и зависи от установените факти по делото.
В случая, при съвкупна преценка на събраните
по делото доказателства и цялостна оценка на конкретната фактическа обстановка
при настъпване на трудовата злополука на 28.09.2018 г., съдът приема, че не е
доказано твърдението на ответника, че с поведението си ищецът е създал
единствената причина за вредоносния резултат. По делото не са ангажирани доказателства
от страна на ответника в тази посока. Не е установено към момента на
злополуката ищецът да се е отклонил от изпълняваните от него трудови задължения
или да е нарушил правилата за безопасност, което поведение да има отношение към
настъпването на вредоносния резултат. В процесния случай, съдът приема, че
работодателят не е доказал по категоричен и безспорен начин обстоятелството, че
пострадалият е допуснал груба небрежност, като част от механизма на трудовата
злополука, което води и до обоснован извод за неоснователност на възражението
по приложението на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 от КТ,
поради което и не е налице
основание за намаляване на дължимото обезщетение.
Според
разпоредбите, разписани в КТ, дължимото на работника/служителя обезщетение от
работодателя по чл. 200 КТ, следва да бъде намалено с размера на получените от
първия застрахователни обезщетения – арг. от чл. 200, ал. 4 КТ.
Последноцитираната новела на закона изисква наличието на валидна облигация по
застрахователна полица, имаща за предмет покрит риск „трудова злополука“. В
настоящия случай и предвид приобщените писмени доказателства /застрахователна
полица за групова застраховка „трудова злополука“ и официален отговор изх. № 002/814 от 14.05.2020 г./ става ясно,
че на пострадалия работник поради реализираната на 28.09.2918 г. злополука е
изплатено застрахователно обезщетение в размер на 115 лева. Законосъобразно е
изведено в проверяваното съдебно решение, че в такава хипотеза, доколкото част
от дължимото на пострадалия обезщетение за вредата, е било погасено по този
начин, увреденото лице може да получи само остатъка, след приспадане на вече
получената по силата на покритата имуществена отговорност на работодателя сума
/платените 115 лева/ от общо дължимото от работодателя обезщетение за пълния
размер на вредата от злополуката. Тъй като настоящият състав на въззивната
инстанция напълно се солидаризира с изведения от първия съд извод досежно
приложимостта и фактическия състав на новелата на чл. 200, ал. 4 КТ, препраща
към мотивите на СРС в посочената част на основание чл. 272 ГПК.
На следващо място, вярно е посочено в
отговора по чл. 131, ал. 1 ГПК, че за периода, в който ищецът е бил в
законоустановен отпуск поради болест /фактически не е упражнявал трудова
дейност при ответното дружество/, на последния са нареждани плащания. При
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 200 КТ
обаче не следва да се приспада
полученото обезщетение за временна нетрудоспособност на основание чл. 200, ал. 3 КТ
/така и решение № 54/23.04.2019
г. по гр. дело № 3649/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о. / Обезщетението
за неимуществени вреди компенсира причинените болки и страдания чрез
предоставяне на други блага. Това обезщетение, съответно неимуществените вреди
няма връзка с обезщетението по общественото осигуряване, което компенсира
загубата на трудовото възнаграждение, представляваща имуществена вреда от вида
на пропусната полза. Поради това получаването на двете
обезщетения - за неимуществени вреди по чл. 200 КТ
и обезщетението от общественото
осигуряване, компенсиращо загубата на трудовото възнаграждение, не е двойно
плащане и не води до неоснователно обогатяване, а напротив до пълно и
справедливо обезщетение на причинените неимуществени вреди.
По другия спорен въпрос между страните и по
двете въззивни жалби - относно размера на обезщетението за неимуществените
вреди, обусловен от критерия по чл. 52 от ЗЗД, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени
вреди се определя по справедливост въз основа на събраните по делото
доказателства за претърпените увреждания във връзка с трудовата злополука.
Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът
на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е
извършено, влошаване здравословното състояние, моралните и физически страдания
от осакатяванията, нивото на възстановяване на ищеца и т. н. (т. II от ППВС
4/1968 г.)
Неимуществените вреди нямат стойностно
изражение и не подлежат на аритметично изчисляване. Затова следващото се за тях
обезщетение се определя въз основа на принципа на справедливостта в
съответствие с формираното вътрешно убеждение на съда. При определяне на обичайните
вреди според общовалидния обществен критерий за справедливост съдът не прилага
субективни виждания, а отразява общите схващания на даден етап от общественото
развитие, като по-тежките по характер и степен увреждания се обезщетяват с
по-големи по размер обезщетения. Справедливостта, като законов критерий за
определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва освен тяхната
общовалидна значимост за всяко човешко същество, така и конкретни факти,
свързани със стойността, която те са имали за личността на увредения. Конкретно
причинените вреди се определят в съответствие с конкретно установените факти
/вж. решение № 55 от 11.03.2013 г. на ВКС по гр. дело № 1107/2012 г., ІV г. о.,
ГК/. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия
критерий за справедливост се определя според тежестта на психичните увреждания
– това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на
предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и
душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство
на здравето /заболяване/, а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за
неговото развитие. Не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си
негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът
е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по
своя преценка или като вземе предвид заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК /така решение № 316 от 14.10.2013 г. на ВКС
по гр. дело № 121/2013 г., ІV г. о., ГК/.
От приетата и неоспорена СМЕ, както и от
свидетелските показания, може да се приеме, че в резултат на претърпяната
трудова злополука, ищецът е изпитвал болки при счупване на горния край на
дясната лакътна кост, раздробено счупване на главата на радиуса на дясната
ръка. Според заключението на вещото лице причинените болки и страдания на ищеца
вследствие на претърпяното счупване са били най - интензивни непосредствено
след травмата, като към момента на изготвяне на експертното становище,
състоянието на пострадалия вече е стабилизирано. Доколкото обаче лакътната
става е една от сложните стави в човешкия организъм, то най-вероятно
ограниченията на екстензията ще си остане за цял живот. Лечението на
пострадалия е продължило около една година, като през този период същият е
търпял болки и страдания. Последните все още съпътстват живота на ищеца през
периоди на по-интензивно натоварване, а също и при промяна на времето, като
вещото лице е акцентирало, че тези негативни отражения върху здравето му ще
остават непроменени за в бъдеще.
В същото време от събраните в хода на
първоинстанционното производство устни и писмени доказателства става видно, че в
периода на своя болничен /времето от месец септември 2018 година до октомври
месец на следващата 2019 година/, пострадалият е упражнявал дейност като шофьор
на такси. Последното обстоятелство, макар и своеобразно да компрометира
интензитета на преживените по време на възстановителния период болки и
страдания от ищеца, не води до извод, че последните не са били налице. Този
извод на съда е формиран при зачитане на становището на вещото лице, заявено по
реда на чл. 200, ал. 2 ГПК, и предвид спецификата на дейността на таксиметровия
шофьор /основно упражнявана в седнало положение, в относително комфортна
обстановка, при липса на всякаква физическа активност, а освен това и при
пренебрежими по честота и мащаби движения в областта на ръцете и по-точно
раменната част на горните крайници/. Вярно е, че прогнозната оценка на експерта
вещае, че негативните проявления на увреждането на телесния интегритет на
пострадалия, забележими при смяна на времето и при евентуално по-голямо
физическо натоварване /сами по себе си винаги съпътстващи увреждания от такъв
характер/, ще останат по време на целия му жизнен път, но от друга страна по
делото няма данни, нито твърдения за оперативни интервенции, усложнения в
зарастването или за настъпване на трайни увреди на самия крайник, нито има
доказателства, от които да се опровергава извода, че към момента ищецът е със
стабилизирано състояние, макар и ограниченията на екстензията /разгъването/ на
дясната лакътна става да останат доживотно като негативен белег на травмата. Ищецът
не е ангажирал други писмени или гласни доказателства, от които да се установява,
че е имал затруднения в самообслужването или придвижването през по -
продължителен период от този, установен от вещото лице за едногодишен, в който
възстановителният процес е протекъл. Според показанията на свидетеля Десислава Б.-Л.
съпругът й реализирал два курса за рехабилитация с оглед по-бързото възстановяване,
но при все това, все още не можел да изпъне напълно ръката си.
На следващо място съдът отчита, че са
ангажирани гласни доказателства в посока, че претърпявана злополука е оказала
неблагоприятно въздействие върху психиката на ищеца и върху социалния му живот
– „той реши, че ще си остане инвалид“, „след инцидента той промени начина си на
живот“, „не можеше да се самообслужва на 100 % сам“ – показания на свидетеля Б.-Л..
Тук
е мястото да се подчертае, че показанията на този свидетел не пресъздават лични
негови впечатления относно начина на възникване на инцидента, а възпроизвеждат
казано от самия пострадал, като за сметка на това свидетелят е възприемал
възможно най-непосредствено и в пълнота рефлектирането на инцидента върху бита
и ежедневието на ищеца. Доколкото свидетелят е съпруга на ищеца, съдът следва
да цени неговите показания особено внимателно и с повишена критичност с оглед
разпоредбата на чл. 172 ГПК и да даде вяра на изнесеното от свидетеля,
доколкото то не противоречи на събраните други доказателства по делото и в
частност на заключението на съдебно-медицинската експертиза и писмените
доказателства.
Преценявайки в съвкупност посочените фактори,
които са оказали неблагоприятното отражение върху здравето ищеца, както и
обстоятелството, че при този вид травма не се предполага траен функционален дефицит
при извършване на дейности с ръце /хващане на предмети и пр./, настоящият
съдебен състав, за разлика от СРС намира, че справедливата репарация на
неимуществените вреди от трудовата злополука е в размер на 15 000 лв. От същата
сума следва да бъде извадена стойността на заплатеното застрахователно
обезщетение в размер на 115 лева, предвид правилото на чл. 200, ал. 4 КТ.
Следователно крайният размер на справедливото дължимо обезщетение за претърпяна
трудова злополука в полза на пострадалия ищец според настоящия състав възлиза
на 14 885 лева.
Тъй като изводите на въззивния съд само
частично не съвпадат с тези на СРС, относно размера на обезщетението, решението
следва да се отмени в частта, в която искът по чл. 200 КТ
е уважен над размер от 14 885
лв. до присъдения размер от 19 885 лв. и искът се отхвърли над този размер, а в
останалата част - в която искът е отхвърлен над размер от 19 885 лв. до пълния
размер от 30 000 лв. - решението следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед промяна в изхода от спора, решението
следва да се отмени и в частта, в която в полза на адв. К.И.Н. от САК като
адвокат на ищеца са присъдени разноски за процесуално представителство пред
СРС, съобразно уважения размер, над сумата от 709,52 лв. до присъдените 1 126,55
лв., както и в частта, в която ответникът е осъден по
чл. 78, ал. 6 ГПК
за заплащане на разноски в полза на СРС - над размер от 595,40 лв. до
присъдените 795,40 лв. – дължима държавна такса върху уважената част от
исковата претенция, както и над сумата 99,23 лв. до присъдените 132,57 лв. –
част от изплатеното от бюджета на съда възнаграждение на вещо лице, изготвило
приетата по делото СМЕ.
В
полза на ответника следва да се присъдят още 288,50 лв. от тези за адвокат и съдебни
удостоверения пред СРС.
По
разноските пред СГС:
При
този изход на спора, право на разноски има въззивникът - ответник, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК
- съобразно отхвърлената част, както и ищеца – съобразно уважената част от
исковете (жалбата).
В
полза на ищеца пред СГС по жалбата на ответника следва да се присъди
възнаграждение за адвокат в размер на 411,82 лв.
Понеже
до приключване на устните състезания пред СГС ответникът е ангажирал
доказателства за платена държавна такса, а и за адвокатско възнаграждение, то в
негова полза се дължат разноски от общо 925,89 лв., съобразно отхвърлената част
от иска.
Доколкото
въззивна жалба на ищеца няма да бъде уважена, разноските по нея остават в
тежест на същия.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20250268 от 12.11.2020 г., постановено по гр.д. № 3173/2019 г.
по описа на СРС, 87 състав в частта, в която „Ц.з.г.м.“ ЕАД, ЕИК ******* е осъдено да заплати на В.Е.Л.,
ЕГН **********, на основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата
над сумата от 14 885 лв. до присъдените 19 885 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на трудова
злополука, призната с Разпореждане на Териториално поделение - София град на
НОИ № 22656
от 19.10.2018 г., настъпила на
28.09.2018 г., изразяваща се в счупване на горния край на дясната лакътна кост,
раздробено счупване на главата на радиуса на дясната ръка, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на увреждането - 28.09.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата, както и в частите, в които „Ц.з.г.м.“
ЕАД е осъдено да заплати на адв. К.И.Н.
от САК, с адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 36 от ЗАдв
разноски за адвокат над сумата от 709,52 лв. до присъдените 1 126,55 лв., а в полза на СРС по чл. 78, ал. 6 ГПК разноски
над размер от 595,40 лв. до присъдените 795,40 лв. – дължима държавна такса
върху уважената част от исковата претенция, както и над 99,23 лв. до
присъдените 132,57 лв. – част от изплатеното от бюджета на съда възнаграждение
на вещо лице, изготвило приетата по делото СМЕ и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, предявен от В.Е.Л., ЕГН **********
срещу „Ц.з.г.м.“
ЕАД, ЕИК ******* над сумата от 14 885 лв. до присъдените 19 885 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени
вреди в резултат на трудова злополука, призната с Разпореждане на Териториално
поделение - София град на НОИ № № 22656 от 19.10.2018 г., настъпила на 28.09.2018 г., изразяваща в
счупване на горния край на дясната лакътна кост, раздробено счупване на главата
на радиуса на дясната ръка, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на увреждане - 28.09.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20250268 от 12.11.2020 г., постановено по гр.д. № 3173/2019 г.
по описа на СРС, 87 състав в частта, в която искът по чл. 200 КТ е отхвърлен
над размер от 14 885 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв.
ОСЪЖДА В.Е.Л., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Ц.з.г.м.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
разноски, както следва: за СРС - още общо 288,50 лв. за адвокат и съдебни
удостоверения, а за СГС - 925,89 лв. за държавна такса и адвокатски хонорар, съобразно отхвърлената част
от иска.
ОСЪЖДА „Ц.з.г.м.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на адв. К.И.Н. от САК, с адрес: ***,
на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 36 от ЗАдв
разноски в размер на 411,82 лв. за
оказана безплатна правна помощ пред СГС, изчислена с оглед изхода от спора.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен
срок от съобщенията до страните, че е изготвено, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.