РЕШЕНИЕ
Номер 260101 09.04. Година 2021 Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Апелативен съд І
търговски състав
На седемнадесети
февруари през 2021 Година
В открито
заседание в следния състав:
Председател: НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА
Членове: СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
Секретар:
Цветелина Диминова
като разгледа
докладваното от съдия Н. Желязкова
търговско дело № 642 по описа за 2020 година,
за да се произнесе,
намери за установено следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Обжалвано е решение № 331 от 30.07.2020г., постановено по т.д. № 54 по описа за 2019г. на Окръжен съд П., с което e отхвърлен иска, предявен от «М.Ф. ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***«П.М.К.» № **, ет.*, офис *, представлявано от управителя П.Г.М.против М.П.А. ЕГН ********** с адрес гр. П., Район С., ул. С.В.№ *, ет. *, ап.* за заплащане на сумата от 25 500 лв., частично от сума в общ размер на 759 000 лв., дължима по договор за цесия от 10.09.2018г., с който цедентът „Н.-****“ ЕООД е прехвърлил на цесионера - ищец своето вземане спрямо М.П.А. в размер на 759 000 лв., представляващо продажна цена по договор за продажба на дялове с нотариална заверка на подписите с рег. № 2174/25.06.2014г. на Нотариус В.П.на 7 590 дружествени дяла от капитала на „Н.И.“ ООД /сега ЕООД/, всеки на стойност 100 лв., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 28.01.2019г. до окончателното й заплащане и са присъдени разноски в тежест на ищеца.
Решението е обжалвано от «М.Ф. ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***«П.М.К.» № **, ет.*, офис *, представлявано от управителя П.Г.М., чрез адв. З.Д. с твърдения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт, като постановен в противоречие със събраните доказателства и в нарушение на съдопроизводствените правила. Оспорени са изводите на съда, че постигнатото в чл.3.1 от Анекса съгласие е действително и непротиворечащо на закона и добрите нрави и че плащанията от „Н.И.“ ООД в полза на банки, кредитирали „Н.-****“ ЕООД по трите договора за банков кредит, представляват погасяване на задълженията по договора за продажба на дялове. Подържа, че уговорката, обективирана в т.3.1 от Анекса към договор за покупко – продажба на дружествени дялове от капитала на „Н.И.“ ООД е нищожна, като противоречаща на закона и сключена при накърняване на добрите нрави, поради нееквивалетност на престациите. Твърди, че дори и да са извършени плащания, то тези плащания от М.П.А. са в изпълнение на задълженията на последната по договори за встъпване в дълг. Настоява оспорения съдебен акт да бъде отменен, а иска уважен, като на ищеца бъдат присъдени и разноски за първоинстанционното производство и за въззивната инстанция.
Ответникът – М.П.А., ЕГН ********** със съдебен адрес ***, каб. № *, чрез адв. Ст. Д. счита жалбата за неоснователна; претендира разноски.
Съдът, след преценка на данните по делото, намери за установено следното:
Първоинстанционното производство е образувано по иск на «М.Ф. ЕООД, ЕИК ********* против М.П.А. с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.183 ЗЗД, вр. чл. 129, ал.2 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД. Твърденията в исковата молба се свеждат до следното: на 10.09.2018г. между „Н. ****“ ЕООД, в качеството му цедент и «М.Ф. ЕООД, ЕИК ********* в качеството му на цесионер е сключен договор за цесия, по силата на който ищецът е придобил вземането на цедента срещу М.П.А. в размер на 759 000 лв., дължимо от нея по договор за продажба на 7590 дяла от капитала на „Н.И.“ ООД, всеки на стойност от 100 лв., който договор е с нотариална заверка на подписите с рег. № 2174 по описа на Нотариус В.П.с рег. № *** на НК. Сочи, че на 08.08.2013г. „Н.-****“ ЕООД е апортирало свои собствени четири недвижими имота в капитала на „Н.И.“ ЕООД, което обстоятелство е вписано по партидата на „Н.И.“ ЕООД. Така капитала на „Н.И.“ ЕООД е увеличен чрез записване на нови дружествени дялове от новия съдружник в дружеството „Н.-****“ ЕООД, а именно 7590 дяла на стойност по 100 лв. всеки или на обща стойност 759 000 лв., които са продадени на 25.06.2014г. на ответницата, като в договора за продажба на дружествени дялове страните са предвидили, че начина за плащане на продажната цена от 759 000 лв. ще бъде конкретизиран допълнително с анекс. Твърди, че анекс не е сключен, а същия следва да е сключен с писмена форма с нотариална заверка на подписите, както и да бъде вписан в ТР. Сочи, че длъжника е уведомен за станалата цесия с две съобщения, изпратени с телепоща на адрес гр. П., ул. С.В.№ *, които са върнати в цялост като непотърсени. Сочи, че в съответствие с уговореното в договора за цесия цедента е предоставил на цесионера пълномощно с нотариална заверка на подписа от 09.01.2019г., с което го упълномощил от името и за сметка на цедента да извърши всички необходими действия по уведомяването на длъжника. Твърди, че дори и да се приеме, че това не е сторено, то с връчване на препис от исковата молба, ведно с приложеното уведомление за цесия длъжника е уведомен за извършеното прехвърляне. Въз основа на изложеното, настоява съдът да постанови решение, с което да осъди ответницата да му заплати сумата от 25 500 лв., частично от 759 000 лв., представляваща вземане по договор за цесия от 10.09.2018г., по силата на който „Н. ****“ ЕООД е прехвърлил на ищеца вземането си срещу М.П.А. в размер на 759 000 лв., което е с произход договор за продажба на 7590 дяла от капитала на „Н.И.“ ООД, по силата на който М.А. е придобила посочените дружествени дялове срещу задължението да заплати цената от 759 000 лв., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното й заплащане. Претендира разноски.
Ответникът – М.П.А. ЕГН **********,
чрез адв. Ст. Д. и със съдебен адрес ***
И.Ш.№ * е депозирал писмен отговор, с който оспорва иска като неоснователен. Не
оспорва обстоятелството, че на 25.06.2014г. е сключен договор за продажба на
7590 дружествени дяла от капитала на „Н.И.“ ООД, продавач по който е „Н. ****“ ЕООД,
а купувач М.А. като уговорената между страните цена е 759 000 лв., а
начина й на изплащане е предвидено да бъде предмет на допълнително споразумение
между страните. Оспорва твърдението на ищеца, че анекс не е сключен, като
твърди, че такъв е сключен на 29.08.2014г. в гр. П., в който страните са
уговорили начина на плащане на цената. Твърди, че към м.06.2014 год. „Н.-****“ ООД и „Н.И.“
ООД били в огромно финансово затруднение и дължали по три договора за банкови
кредити, сключени в през периода 2009-2011 год. с „У.Б.“ АД и с „Д Б.“ АД, стотици хиляди левове. Обстоятелството, че преди 25.06.2014 год. А. погасявала
с лични свои средства задълженията на „Н. ****“ ООД в общ размер на 60 629,64
лв., било отразено в анекса към договора от 29.08.2014 год. и дългът бил
редуциран с посочената сума. Отделно
твърди, че в периода от 22.04.2014г. до 02.07.2014 год. А.
погасявала със свои лични средства и други задължения на продавача „Н. ****“
ЕООД към друг кредитор – „А.А.Д.т.“ ЕООД, в общ размер на 48 300 лв., която сума също била зачетена в анекса за
погасяване на задължението по договора за продажба на дружествени дялове. Така,
задължението по договора от 759 000 лв. било редуцирано по силата на анекса със 108 929,64 лв. и
остатъчният размер на дълга към датата на
сключването му бил 650 070,36 лв.
Според ответника и предвид постигнатото в анекса съгласие, сумата от 650 070.36 лв. подлежала на издължаване на
вноски в срок от 5 години, чрез заплащане от страна на А. на вноските за
погасяване на банковите кредити на продавача „Н.-****“ ЕООД, а именно
задълженията му по договор за банков кредит № ****/23.06.2009 год. с кредитор „У.Б.“
АД; договор за кредит № ****/26.03.2010
с кредитор „У.Б.“ АД и договор за кредит № *******/04.07.2011 год. с кредитор
„Д Б.“ АД. Срокът за погасяване на остатъчния размер от
задължението в размер на 650 070,36 лв. изтичал на 30.08.2019 год., т.е.
задължението за заплащането на цената не е падежирало към датата на
подаването на исковата молба.
Същевременно ответника твърди, че А. е внесла за погасяване на кредитните задължения на „Н.-****“ ЕООД сума,
която значително превишава размера на задължението й към това дружество. Още
към 31.12.2016 год. изплатената от А. сума била в размер на 963 801,31 лв.
и по този начин задължението ѝ по договора за продажба на дружествени
дялове било погасено изцяло.
Сочи, че след придобиването на дружествените дялове в „Н.И.“
ООД А. била вписана като управител на дружеството. По решение на ОСС „Н.И.“ ООД
от 29.08.2014 год. между А. и „Н.И.“ ООД бил сключен договор по чл. 101 ЗЗД
/безвъзмезден/, по силата на който „Н.И.“ ООД встъпил като съдлъжник в задължението на М.А., произтичащо от
процесния договор за прехвърляне на дружествени дялове, чрез плащания по
описаните три договора за кредит и вноските по кредитите били погасявани регулярно.
Твърди, че още през 2014 год. ответницата е била
уведомена от представляващия „Н.-****“ ЕООД Н.А., че е прехвърлил вземането на
дружеството спрямо А., произтичащо от договора за
прехвърляне на дружествени дялове, на трето лице, поради което ищецът не
притежавал надлежна активна процесуална легитимация да води иска и на това
основание същият е недопустим.
Възразява се срещу твърдението в исковата молба, че анексът към процесния договор
следвало да бъде сключен в същата форма /с нотариална заверка на подписа/ и
подлежал на вписване в ТР. Транслативното действие на договора, според ответника е настъпило още в момента на
сключването му, а анексът бил подписан единствено във връзка с уреждане на
облигационните отношения между страните. Нормите на ТЗ предвиждали особена
форма за действителност само във връзка със същественото съдържание на договора
и с прехвърлителното му действие, а по отношение на облигационните последици за
страните, в т.ч. изплащането на продажната цена, формата била само за доказване, поради което и уговорките досежно начина на
плащане можели да бъдат доказани с анекс в обикновена писмена форма. Предвид изложените съображения, настоява производството по делото да бъде прекратено,
а при условията на евентуалност – искът да бъде отхвърлен.
В срока за допълнителната искова
молба ищецът е депозирал такава, с която е посочил, че възраженията на ответника срещу
допустимостта на иска са неоснователни.
Навежда възражение
за нищожност на клаузата на чл. 3 от Анекса към договора за покупко-продажба, поради противоречието ѝ със закона и добрите
нрави. С апортирането на притежаваните от „Н. ****“ ЕООД недвижими имоти в
капитала на „Н.И.“ ООД и последващата продажба на дружествените дялове,
притежавани от „Н. ****“ ЕООД в полза на А., последното дружество се
разпоредило с цялото си имущество, а не получавало нищо като насрещна
престация, като същевременно оставало задължено по всички договори за кредит.
Тези обстоятелства сочели на нееквивалентност на престациите и
облагодетелстване на А., което съставлявало накърняване на добрите нрави.
В случай, че съдът не
приеме наведеното възражение за нищожност на клаузата на чл. 3 от анекса, ищецът счита за
недоказани твърденията на ответната страна за извършени плащания за
погасяването на процесния дълг. Дори някакви плащания да били извършвани от М.А.
и от „Н.И.“ ООД, те са били в изпълнение на задълженията на тези лица към
банките по договорите за встъпване в дълг, за сключването на каквито са
изложени твърдения, почиващи на вписванията в имотния регистър, а не в
изпълнение на процесните задължения на А. към „Н. ****“ ЕООД.
Във връзка с уговорката в
анекса, че остатъкът от дължимата сума следва да бъде погасен в срок от пет
години, счита, че вземането е изискуемо, като се позовава на нормата на чл. 71 ЗЗД – изпълнението на срочно задължение може да бъде искано от кредитора и
преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, намалил е дадените от
кредитора обезпечения, респ. не му е дал обещаните обезпечения, т.е. формулирано изявление за трансформация на вземането в
предсрочно изискуемо на посоченото основание.
В срока по чл. 373 ГПК от
страна на ответника е постъпил допълнителен отговор на исковата молба, с който се оспорва възражението на ищеца
за нищожност на клаузата на чл. 3 от анекса, като са изложени фактически
твърдения във връзка с финансово-икономическото състояние на прехвърлителя и твърдението на ищеца за нееквивалентност на
престациите и за накърняване на добрите нрави,
което е намерено за необосновано. Твърди, че след сключване на договора за прехвърляне
на дружествени дялове, макар и „Н. ****“ ЕООД и физическото лице Н.А.да са останали
длъжници по договорите за кредит, след 28.08.2014 год. тези лица не са
изплащали нищо за погасяване на задълженията по кредитните договори; всичко
платено по тези договори било престирано от М.А. и управляваното от нея
дружество „Н.И.“ ЕООД за погасяване на задълженията на кредитополучателя, които
счита за чужди задължения. Оспорва позоваването на ищеца на
разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, в т.ч. поради липса на яснота относно твърденията
на ищеца дали М.А. е станала неплатежоспособна и какви обещани обезпечения не е
дала на кредитора, след като такива не са уговаряни в анекса от 29.08.2014 год.. В допълнителния отговор е оспорено качеството
на ищеца на кредитор на ответника с твърдението, че договорът за цесия е привиден, а процесът –
симулативен - исковите претенции се
основавали на договор, съставен за целите на процеса; ищцовото дружество било
учредено само и единствено с цел да прикрие действията на истинските
заинтересовани от процеса. Настоява се производството по делото да бъде
прекратено поради недопустимост като симулативно водено, а евентуално, поради
липса на правен интерес у ищеца.
Въззивният съд дължи служебно произнасяне по
валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му част - чл. 269,
ал.1 ГПК. Казаното означава, че преди да се пристъпи към проверка правилността
на обжалвания съдебен акт, която е ограничена до посочената в жалбата, въззивния
съд дължи произнасяне по наведените възражения за недопустимост на иска. Същите
са неоснователни по следните съображения: предявеният иск е осъдителен и дали
ищецът е носител на претендираното вземане е въпрос относим към активната
материално правна легитимация на същия, но не и към активната процесуално
правна такава, при липса на която предявеният от него иск би бил недопустим.
Неоснователно е и следващото наведено и подържано от ответника възражение за
това, че иска е недопустим, тъй като не съществува правен интерес за
предявяването му. Правният интерес е абсолютна и необходима предпоставка за предявяване
на установителен иск, но не и за осъдителен, какъвто в случая е предявен за
разглеждане. Воденето на симулативен процес не е основание за недопустимост на
иска, а евентуалното му установяване има за последица ангажиране отговорността
за вреди за недобросъвестно упражнени права – чл. 3 ГПК.
Изводът е, че предявеният иск е процесуално допустим,
съответно решението, предмет на въззивно обжалване също е допустимо.
Няма спор
между страните, че между „Н. ****“ ЕООД и М.П.А. е сключен описания в
исковата молба договор за продажба на дялове от търговско дружество от
25.06.2014 год., по силата на който в полза на А. са прехвърлени 7590
дружествени дяла от по 100 лв., както и че договора е сключен в писмена форма с нотариална заверка на
подписите от същата дата; не се спори досежно договорената продажна цена от
759 000 лв., както и че начините и сроковете за плащане е следвало да
бъдат уговорени между страните в допълнителен анекс.
Не е спорно, а това се установява и от
справка в Търговския регистър, че през 2008 год. в регистъра е вписано
пререгистрирането на учреденото по-рано дружество „Н.-****“ ЕООД; едноличен
собственик на капитала му от учредяването и понастоящем е Н.С.А., както и че през
2009 год. от Н.А.е учредено ново дружеството - „Н.И.“ ЕООД, чийто едноличен
собственик на капитала до м. 08.2013 год. е бил Н.А.. Дружеството е учредено с
капитал 5 000 лв. През м.08.2013 год. в регистъра е вписано увеличаването
на капитала на дружеството с непарична вноска на стойност 759 000 лв.,
която вноска е направена от „Н.-****“ ЕООД, като дружеството е апортирало в
капитала на „Н.И.“ ЕООД притежавани от него недвижими имоти и е прието като
съдружник с размер на дяловото участие 759 000 лв..
Въз основа на договора за продажба на
дружествени дялове, през м. 07.2014 год. в Търговския регистър М.П.А. е вписана
като съдружник в „Н.И.“ ООД, притежаващ 7 590 дяла, а прехвърлителят на тези
дялове „Н.-****“ ЕООД е заличен като съдружник. Същевременно е вписано и
прехвърлянето на дяловете, притежавани до този момент от учредителя Н.А., на
стойност 5 000 лв., на С.Н.А., която е приета като съдружник в „Н.И.“ ООД.
Като управител на „Н.И.“ ООД, считано от 09.07.2014 год. е вписана М.А.. Считано
от 04.10.2018 год. ЕСК на капитала на „Н.И.“ ЕООД е М.А..
В изпълнение на уговореното по чл. 2 от
договора от 25.06.2014г. между страните е сключен в писмена форма Анекс от 29.08.2014
год., в който е обективирано съгласие между продавача „Н.-****“ ЕООД и купувача
М.А. досежно начина и сроковете за плащане на цената на продаваемите дялове от
759 000 лв..
Спорът по делото пред първоинстанционния
съд, а и пред въззивния е свързан с действителността на сключения анекс, който
според ищеца е сключен в противоречие със закона и добрите нрави и при
неспазване на предвидената от закона форма. Въпреки дадените указания от
първоинстанционния съд ищеца не е посочил закон в противоречие на който е
сключен анекса. В случай, че се приеме, че това е чл. 129, ал.2 ТЗ, доколкото коментираният
анекс е сключен в обикновена писмена форма т.е. без нотариална заверка на подписите,
то последното би обосновало евентуално основание за нищожност по чл. 26, ал.2 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ТЗ в ред. ДВ,
бр.48/1991г. - към момента на сключването на договора за прехвърляне на дружествени дялове,
прехвърлянето на дружествен дял се извършва с договор, сключен с нотариално
удостоверяване на подписите и се вписва в търговския регистър. Казаното
означава, че законодателя е предвидил специалната форма за действителност и
изискването на вписване в регистъра за гарантиране на правната сигурност и за
защита на правата на собственика на дялове срещу вписването на прехвърляне на
дялове въз основа на подправени документи, при липса на валидна воля за
прехвърляне на дяловете от съдружника т.е. същата е от значение за настъпването
на прехвърлителния ефект на договора. Без значение за последно посочения ефект
на договора са облигационните отношения между страните, касаещи срок и начин на
плащане на цената, които не са част от същественото съдържание на сделката. Въз
основа на изложеното въззивният съд счита за неоснователно наведеното
възражение за нищожност на Анекс от 29.08.2014 год., поради липса на форма.
След като се прие, че Анекса от 29.08.2014
год. не страда от порок на формата следва да се разгледа следващото възражение,
което ищеца свързва със сключването му при накърняване на добрите нрави, поради
нееквивалентност на престациите и конкретно разпоредбата на чл.3 от същия. С
коментираният анекс страните по договора, след като са констатирали, че
купувачът М.А. преди подписването на договора за продажба на дружествени дялове
е погасила със свои средства изискуеми парични задължения на продавача „Н.-****“
ЕООД към кредитора му „А.Т.А.Д.т.“ ЕООД в размер на 48 300 лв., както и че
същата е погасила със собствени средства изискуеми парични задължения на
продавача „Н.-****“ ЕООД, произтичащи от следните три договора за кредит:
договор за кредит № *****/23.06.2009 год., сключен с „У.Б.“ АД; договор за
банков кредит № *****/26.03.2010 год., сключен с „У.Б.“ АД и договор за банков
кредит № *****/04.07.2011 год., сключен с „Д Б.“ АД, като изплатената в полза
на кредитните институции сума е в общ размер на 60 629,64 лв. и така общо заплатените
суми се равняват на сума в общ размер на 108 929,64 лв., по общо съгласие
са приети като плащане на част от цената по договора за продажба на дружествени
дялове и остатъкът от дължимата цена е намален до 650 070,36 лв..
Валидността на това прихващане, респ. погасяване на задължението не се оспорва
от ищеца.
Постигнато в Анекса съгласие е, че сумата
650 070,36 лв. ще бъде погасена в срок от пет години, като са допустими и
частични плащания.
В чл. 3 на анекса страните са предвидили
друг начин за погасяване на задължението за остатъка на цената от
650 070,36 лв. и конкретно - купувачът М.А. се е съгласил и е встъпил като
поръчител по цитираните в чл. 1.2. от анекса три договора за банков кредит, по
които продавачът „Н.-****“ ЕООД е кредитополучател, по силата на анекси,
сключени на 11.07.2014 год., до размера на остатъка от цената по договора за
продажба, посочена в чл. 2 - 650 070,36 лв., в качеството на физическо лице и
на управляващ „Н.И.“ ООД. Съответно, в чл. 3.1. от анекса е уговорено, че
всички погасени суми по цитираните задължения по кредитни договори, извършвани
след датата на този анекс по взаимно и изрично съгласие на страните ще се
приемат за погасяване на остатъка от цената на дружествените дялове от капитала
на „Н.И.“ ООД до размера на остатъка от цената и в предвидения в анекса пет
годишен срок.
Според ищеца, уговорката между страните,
обективирана в чл. 3.1. от Анекса е нищожна, което възражение се подържа и пред
въззивния съд, а основанията за нищожност са, че същата противоречи на закона и
на добрите нрави. Конкретен закон, на който същата противоречи не е посочен, не
е налице императивна правна норма, на която да противоречи, според настоящия
въззивен съд. Съгласно чл. 75, ал.1 ЗЗД изпълнението на задължението следва да
бъде направено на кредитора или на овластено от него, съда или закона лице, а противен
случай е действително и има погасителен ефект, само ако е потвърдено от
кредитора или последния се е възползвал
от него. Уговорката на страните, обективирана в чл.3 от Анекса, че
извършеното от М.А. или от управляваното от нея дружество „Н.И.“ ООД в полза на
кредиторите на продавача „Н.-****“ ЕООД по трите договора за банков кредит, а
именно „У.Б.“ АД и „Д Б.“ АД е напълно действителна и ще има погасителен ефект по
отношение задълженията на А. за цената по договора за прехвърляне на
дружествени дялове, тъй като от това ще
се възползва кредитополучателя, чийто дълг към кредитните институции ще се
погасява. Затова и съдът приема, че същата не противоречи на закона.
Неоснователно е и следващото наведено от
ищеца възражение за нищожност на същата тази уговорка, като противоречаща на
добрите нрави. Принципът на
автономия на волята на страните предоставя възможност за договарящите да
определят конкретни параметри на отношенията помежду си в процеса на размяна на
блага, сключвайки съответните сделки за това. Вярно е, че сочената възможност е
лимитивно ограничена от императивни забрани. Същите ограничават свободата на
договаряне и водят като последица при неспазването им нищожност на
противоречащата им уговорка. Само при
констатирано противоречие между договора и правна норма, която защитава добрите
нрави, може да се стигне до нищожност, например хипотезата на чл.226, ал.3 ЗЗД. В конкретния случай, според навелия възражението, противоречието с добрите нрави се изразява в това, че с апортирането на притежаваните
от „Н.-****“ ЕООД недвижими имоти в капитала на „Н.И.“ ООД и последващата
продажба на дружествените дялове, притежавани от „Н.-****“ ЕООД в полза на А.,
последното дружество се е разпоредило с цялото си
имущество, а не получава нищо като насрещна престация, като същевременно остава
задължено по всички договори за кредит и
тези
обстоятелства сочели на нееквивалентност на престациите и облагодетелстване на А.. Няма спор, че през 2013 год. „Н.-****“ ЕООД се е
разпоредило с притежавани от него недвижими имоти, като ги е апортирало в
капитала на „Н.И.“ ООД, срещу което разпореждане е придобило дружествени дялове,
които през 2014 год. е продало срещу придобиване на правото да получи цена за
тях. Или с разпоредителната сделка, която е възмездна - продажбата на дяловете
е придобило вземане за паричната им равностойност т.е. „Н.-****“ ЕООД е придобило е актив, представляващ парично вземане.
Фактът, че това парично вземане не е удовлетворено от длъжника, а от последния
е поет ангажимент да погаси задълженията на своя
кредитор към банкови институции не обуславя извод за нееквивалентност на
престациите. Интереса на кредитора е напълно гарантиран – вместо плащане на
парично вземане той ще спести разход за погасяване на свои задължения по
договори за банков кредит, а имуществото като съвкупност от права и задължения ще
бъде увеличено не само когато се увеличи актива му, а и когато бъде спестен или
намален пасива му. Затова и въззивният съд приема, че с уговореното в чл. 3 от анекса страните са предвидили
еквивалентност на насрещните престациите, изразяваща се в това, че плащанията,
които ще бъдат извършени от М.А. или от „Н.И.“ ООД за погасяване на
задълженията на кредитополучателя „Н.-****“ ЕООД към банките, ще се погасят и
задълженията на А. към „Н.-****“ ЕООД в същия размер.
Следва да се има предвид, че не е вярно твърдението на
жалбоподателя, заявено във въззивната жалба, че въпреки извършените
разпореждания – първоначално със собствени недвижими имоти, а впоследствие с придобитите
дружествени дялове, „Н.-****“ ЕООД остава задължен по сключените
договори за банков кредит. Установява се от приетите писмени доказателства, че
„Н.-****“ ЕООД е кредитополучател по договор за
банков кредит № ****, сключен на 23.06.2009 год. с „У.Б.“ АД за сума в размер
на 460 000 лв., предоставена за оборотни средства за осъществяване на
текущи разплащания на фирмата, свързани с основната ѝ дейност и по
договор за банков кредит със същата банка, по силата на който му е отпуснат
банков кредит в размер на 300 000 лв., като задължението по коментираните
договори е обезпечено със солидарната отговорност на управителя на дружеството Н.А.. „Н.-****“ ЕООД е кредитополучател и по
договор за банков кредит с „Т. б. Д“ АД от 04.07.2011г., по силата на който на
дружеството е предоставена кредитна линия в размер на 300 000 лв., съдлъжник
по който е Н.А..
От удостоверенията, издадени от
кредитиращите банки, към датата на сключването на процесния договор за
прехвърляне на дружествени дялове, „Н.-****“ ЕООД е в просрочия при
обслужването на задълженията си по кредитите. Този извод се потвърждава и от
констатацията на вещото лице по заключението на приетата ССчЕ, че дружеството
кредитополучател не е било в състояние да обслужва задълженията си, тъй като
към датата на разпореждане с притежаваните от него дружествени дялове
краткотрайните му активи са били значително по-малки от пасивите му.
Именно в изпълнение на уговореното в чл.3
от Анекса и след сключването на договора за прехвърляне на дружествени дялове и
на анекса към него, „Н.И.“ ООД и новите му съдружници – М.А. и С. А., са
сключили договори с банките-кредитори, по силата на които са встъпили в
дълговете на кредитополучателя „Н.-****“ ЕООД /л.137 и сл./. Всъщност уговорка
за встъпване в дълговете на „Н.-****“ ЕООД към „У.Б.“ АД е налична още с
подписването на анекси към договорите за кредит, с които страните са се
съсгласили, че „Н.И.“ ЕООД ще встъпи като солидарен длъжник и ще отговаря
солидарно с кредитополучателя. Така на основание на основание чл. 102 ЗЗД встъпилите
в дълга са замесили изцяло „Н.-****“ ЕООД, като по този начин са освободили
кредитополучателя от задълженията му към банката.
От приетата от първостепенния съд ССчЕ –
основна и допълнителна, която настоящия съд кредитира като неоспорена от
страните и съответстваща на събраните писмени доказателства се установява, че плащанията, извършени от „Н.И.“ ООД към „У.Б.“
АД в периода от 19.04.2014 год. до 31.12.2019 год. по двата договора за банков
кредит, сключени съответно през 2009 и 2010 год. с кредитополучателя „Н.-****“
ЕООД, са в размер на 556 216,35 лв., а тези към към „Т. ба. Д“ АД по
договор за банков кредит от 2011 год. с кредитополучател „Н.-****“ ЕООД са в общ размер на 283 896,96 лв..
Или общо извършените плащания от „Н.И.“ ООД по договорите за кредит с
кредитополучател „Н. ****“ ООД към 31.12.2019 год. са в размер на 840 113,31
лв.. Така, в резултат на извършените плащания от „Н.И.“ ООД, задълженията по
кредита, предоставен от „ТБ Д“ АД са изцяло погасени; изцяло погасени са и
задълженията по договора за кредит, сключен с „У.Б.“ АД през 2010 год., като непогасени
към м.01.2020г. задължения има все още единствено по договора за кредит,
сключен с „У.Б.“ АД през 2009 год., които суми са с остатъчен размер на 198000
лв. редовна лихва и 638,88 лв. лихви.
Казаното изцяло опровергава твърдението на
жалбоподателя, че „Н.-****“ ЕООД е останал задължен по сключените договори
за банков кредит, тъй като се установи, че в изпълнение на постигнатото между
страните съгласие в чл. 3.1. от Анекса съгласие, плащанията от страна на „Н.И.“
ООД в полза на кредитиралите „Н.-****“ ЕООД Б.и, по трите договора за кредит,
съставляват същевременно и погасяване на задължението на М.А. към „Н.-****“
ЕООД по договора за продажба на дялове. С плащането на сумата 840 113,31
лв. паричното задължение на М.А. към продавача на дялове „Н.-****“ ЕООД е
изцяло погасено, а извършените погашения от „Н.И.“ ООД, което дружество е
встъпило в дълговете към банките и ги е погасявало е освободило длъжника от
задълженията му т.е намален е пасива му.
Без никакво значение за повдигнатия за
разрешаване спор е обстоятелството, че за ответника и „Н.И.“ ООД е съществувал
и друг мотив за извършените погашения, а именно запазване на недвижимостите,
които са обременени за обезпечаване задълженията по договорите за банков
кредит, тъй като плащания от страна на третото за първоначалните договори за
кредит лице „Н.И.“ ЕООД несъмнено са в интерес на продавача на дялове „Н.-****“
ЕООД т.е. налице е хипотезата на чл. 75, ал.1, изр.второ, пр. последно ЗЗД.
Изводът е, че предявеният иск е
неоснователен, тъй като вземането, което се претендира е погасено т.е. несъществуващо
и следва да бъде отхвърлен.
До същия правен извод е достигнал и
първоинстанционния съд, поради което и оспорения негов съдебен акт следва да
бъде потвърден с препращане към подробните му мотиви на основание чл. 272 ГПК,
които настоящия състав напълно споделя.
При
този изход на спора на жалбоподателя разноски не се дължат. Дължат се разноски
на М.А., които в депозирания от нея отговор на жалбата се претендират в размер
на 4000 лв., но доколкото не са представени доказателства такива да са
направени, съдът не присъжда.
Мотивиран
от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 331 от 30.07.2020г., постановено по т.д. № 54/2019г.
по описа на ОС Пловдив.
Решението
подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: