№ 219
гр. Велико Търново , 02.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на двадесет
и шести октомври, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Ивелина Солакова
Членове:Ирена Колева
Лилия Ненова
при участието на секретаря Красимира П. Борисова
като разгледа докладваното от Ирена Колева Въззивно гражданско дело №
20204100500570 по описа за 2020 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на "АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ"
ЕАД, ЕИК *********, чрез юрисконсулт П. Б., против Решение № 69/11.03.2020г. по гр.дело
№ 29/2019г. по описа на Районен съд-Г. О., с което първоинстанционният съд се е
произнесъл по обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422 ал.1 вр.
чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД, чл.86 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, предявени от „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД срещу З. З. М., ЕГН **********. С обжалваното
решение съдът е уважил частично предявените искове, като е приел, че ответницата дължи
на ищцовото дружество сумата от 251.65 лв., представляваща неизпълнено парично
задължение – главница по Договор за паричен заем № 5384955/21.09.2017г., ведно със
законната лихва от 27.09.2018г. до окончателното изплащане, за която е била издадена
Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 2334/01.10.2018г. по ч.гр.дело № 1936/2018г. по
описа на ГОРС и е отхвърлил исковата претенция в останалата част – за главницата от
уважения размер до пълния предявен размер от 600 лв., за сумата от 83.27 лв. – договорна
лихва за периода от 21.10.2017г. до 19.04.2018г., за сумата от 248.43 лв. – такса за експресно
разглеждане и отпускане на кредит, за сумата от 248.43 лв. – неустойка за неизпълнение на
задължение за периода 25.09.2017г. – 19.04.2018г., за сумата от 245 лв. – такса за събиране
на вземането и за сумата от 55.26 лв. – мораторна лихва за забава за периода 22.10.2017г. –
20.09.2018г. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на ответника в
процеса - "АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ" ЕАД, жалбоподател в настоящото
производство. Жалбоподателят счита, че в частта, в която са отхвърлени исковите
1
претенции, съдебният акт е неправилен, като излага подробни съображения в тази насока.
Счита за неправилни изводите на съда за нищожност на договорните клаузи, на които
ищецът е основал вземанията за лихва, такси и неустойка, водещи до нищожност на
договора за заем на основание чл.23 от ЗПК, както и за недоказаност на твърдението за
дължимост на останалата част от претендираната главница до сумата от 600 лв. Моли
решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него съдът да постанови друго, с
което да уважи изцяло предявените искови претенции. Претендира разноски за заплатена
държавна такса, вкл. и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната
страна, чрез назначения й особен представител, в който заема становище за неоснователност
на подадената въззивна жалба и наведените с нея оплаквания, съответно за правилност,
законосъобразност и обоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната му
част, като излага, че формираните от съда изводи почиват на нормативната уредба и
събраните по делото доказателства.
В хода на проведеното съдебно заседание въззивникът поддържа в писмена защита
изложените във въззивна жалба доводи за неправилност на атакувания акт. Поддържа
претенцията си за разноски, включително и за заплатено възнаграждение на особения
представител, назначен на въззиваемата страна.
Ответната по жалбата страна, чрез назначения особен представител – адвокат П.К.,
заема становище за неоснователност на развитите в жалбата оплаквания по съображения,
подробно изложени в отговора на въззивната жалба.
За да се произнесе по спора, настоящият съдебен състав намира следното:
Производството пред Районен съд – Г. О. е било образувано по искова молба на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД срещу З. З. М., с правно основание
чл.422 ал.1 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД, чл.86 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, с която е
поискано да бъде прието за установено по отношение на ответницата, че същата дължи на
дружеството сумата от 600 лв., представляваща неизпълнено парично задължение –
главница по Договор за паричен заем № 5384955/21.09.2017г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане, сумата от
83.27 лв. – договорна лихва за периода от 21.10.2017г. до 19.04.2018г., сумата от 248.43 лв. –
такса за експресно разглеждане и отпускане на кредит, сумата от 248.43 лв. – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, сумата от 245 лв. – разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение и сумата от 55.26 лв. – мораторна
лихва за забава върху непогасената главница за периода 22.10.2017г. – 20.09.2018г., за които
суми е била издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 2334/01.10.2018г. по ч.гр.дело
№ 1936/2018г. по описа на ГОРС. В исковата молба ищецът е посочил, че вземането
произтича от цитирания по-горе договор за паричен заем, сключен между „В. К.“ ООД и З.
З. М. при спазване разпоредбите на ЗПК, по силата на който на последната, в качеството й
на заемател, бил предоставен паричен заем в размер на 600 лв. Излага, че поради
постигнатото между страните съгласие, с част от предоставената в заем парична сума се
погасявало изцяло задължението на ответницата по друг сключен между страните договор за
заем № 5384392/18.09.2017г., а остатъкът от заемната сума бил предаден на същата срещу
РКО от 21.09.2017г. Посочва, че последната се задължила да върне заемната сума съгласно
условията на договора, като заплати такава в общ размер от 931.70 лв. на седем месечни
погасителни вноски, всяка в размер на 133.10 лв., включваща главница, уговорената
договорна лихва и такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на заема в
размер на 248.43 лв. Заемателят поел и задължение в 3-дневен срок от подписване на
договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора
2
– поръчител, отговорящ на посочените в договора условия или банкова гаранция, което
ищецът твърди, че ответницата не изпълнила, поради което е начислена и неустойка за
неизпълнение в претендирания размер. Излага, че ответницата дължи и разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение съгласно Тарифа на „В. К.“ ООД,
актуална към датата на сключване на договора за заем, включващи суми за направени
телефонни разговори, изпращане на писма, покани и електронни съобщения и за ангажиране
дейността на лице/служител, което осъществява и администрира дейността по събиране на
вземането. Твърди, че ответницата не е извършвала никакви плащания по договора,
включително и до уговорения краен срок за издължаване – 19.04.2018г., поради което
същата дължи и обезщетение за забава върху непогасената главница за посочения по-горе
период. Посочва, че
вземанията по процесния договор за заем били прехвърлени от „В. К.“ ООД на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД с Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 01.12.2016г. и Приложение № 1/02.05.2018г. към него на основание чл.99
ЗЗД, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Поради това ищецът подал
заявление по чл.410 ГПК за дължимите суми, въз основа на което било образувано ч.гр.дело
№ 1936/2018г. по описа на Районен съд-Г. О., по което се снабдил със заповед за изпълнение
на парично задължение за вземанията по договора. Заповедта била връчена на длъжника по
реда на чл.47 ал.5 ГПК и след дадени указания от съда по чл.415 ал.1 т.2 от ГПК, ищецът
подал настоящата ИМ.
В срока по чл.131 ГПК ответникът, чрез назначения му особен представител, е подал
писмен отговор на ИМ, в който е заел становище за недопустимост на предявените искове с
оглед липсата на активна процесуална легитимация на ищцовото дружество поради това, че
уведомлението за извършената цесия не е достигнало до длъжника и същата не е породила
действие спрямо него, респ. за тяхната неоснователност поради наличието на множество
нарушения на ЗПК, обосноваващи нищожност на договора за заем. Оспорва претенцията за
главница по размер поради липсата на доказателства, че уговореното в договора прихващане
е породило действие.
С определение от 01.11.2019г. съдът е конституирал като трето лице – помагач на
страната на ищеца в процеса „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в качеството му на
приобретател на спорното право, доколкото същото е придобило въз основа на договор за
цесия от 03.05.2019г. вземанията по процесния договор за заем.
За да отхвърли исковите претенции за лихва, такси и неустойка, първоинстанционният
съд е приел, че посочените вземания се основават на договорни клаузи, водещи до
нищожност на договора за заем на основание чл.22 от ЗПК, както и е счел за недоказано
твърдението за дължимост на останалата част от претендираната главница.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна,
против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се
разгледа по същество. Съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК въззивният съд следва
да извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното
решение. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата
нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на
съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални
нарушения, обуславящи неговата недопустимост.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства,
в съответствие с предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата,
намира следното:
3
Не се спори по делото и събраните доказателства установяват, че между страните е
възникнало валидно правоотношение по силата на процесния договор за паричен заем,
както и че с оглед извършеното прехвърляне и надлежното уведомяване на
заемополучателя, цесията му е противопоставима и легитимира ищеца като надлежен
титуляр на вземанията по него. Според договора, в полза на ответника е предоставен
паричен заем в размер на 600 лв., който следвало да се върне на 7 месечни погасителни
вноски, всяка в размер на 133.10 лв., включваща главница, лихва и такса за експресно
разглеждане. Лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 40.30%.
Общият размер на задължението по договора възлиза на 931.70 лв. ГПР е в размер на
49.47%. Уговорено е, че за извършената допълнителна услуга по експресно разглеждане на
документите за отпускане на заема заемателят дължи такса в размер на 248.43 лв. /чл.1 ал.3
от договора/. Съгласно чл.5 ал.1, заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на
сумата по договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения – 1/
поръчител-физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя,
издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания –
да е навършило 21-годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има
минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в
размер на 1 000 лв., през последните пет години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ
или да има кредитна история със статус не по-лош от 401 „Редовен“, да не е поръчител по
друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството на
заемател или 2/ банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя, посочено в чл.3 ал.1 т.7, валидна до 30 дни след падежа за
плащане по договора. В чл.5 ал.2 страните уговорили, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, заемателят дължи неустойка в размер на
248.43 лв., разсрочена на равни части към всяка погасителна вноска, като в този случай
дължимата вноска е в размер на 168.59 лв., а общото задължение по договора – 1 180.13 лв.
Договорът за заем е реален и се счита за сключен от момента на предаване на заетата
сума. Видно от приложения по делото РКО, неоспорен от ответната страна, част от заетата
сума – в размер на 251.65 лв., е била предадена на ответника в дена на сключване на
договора. В същия е вписано, че между страните е постигнато съгласие с подписването му да
се рефинансира текущо задължение на заемателя по договор за заем № 5384392/18.09.2017г.,
възлизащо на сумата от 348.35 лв., чрез цялостното му погасяване със заетата по новия
договор парична сума. Последният съдържа и изявление на страните за прихващане на
насрещни изискуеми задължения – от заетата сума по договора да се прихване задължението
на заемателя по посочения по-горе договор от 18.09.2017г., а разликата до пълния размер на
заетата сума да бъде предадена на заемателя. Следователно, посочената от страните цел на
сключване на заемния договор е рефинансиране на съществуващо задължение по предходен
договор. Посочените изявления в договора не могат да се приемат като нищо друго, а като
признание на съществуващ дълг и разсрочване на плащането съгласно договореностите в
него. С оглед направеното от ответната страна оспорване по делото не са ангажирани
доказателства, установяващи, че целените последици – да се погаси задължението по
предходен договор, са настъпили. Такъв договор не е представен по делото, за да се
установи по несъмнен начин какво е било „старото“ задължение – било ли е то действително
или не, т.е. да се установи наличието на валидно старо задължение. Експертното заключение
не установява реално погасено ли е задължението по предходния договор между страните, за
да се приеме, че реалният характер на договора за заем не се нарушава и дори да не е
получил остатъка от сумата по него, ако ответникът е поел друго свое задължение, то
съответно е получил реално премахването на един пасив от своя патримониум. Ето защо,
настоящият състав намира за правилен извода на съда за неоснователност на претенцията за
главница за сумата над 251.65 лв. до пълния предявен размер от 600 лв.
4
Процесният договор попада в обсега на ЗПК, поради което следва да отговаря на
императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11 ал.1 от ЗПК ясно посочва какво
следва да съдържа той. Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1,
чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
В случая в чл.5 от договора е уговорена неустойка за неизпълнение задължение на
заемателя, която, както правилно е приел и районният съд, видно от начина, по който е
уговорена, гарантира за заемодателя получаването на стойността й, като скрита добавка към
възнаградителната лихва. Допълнителен аргумент за това е и че в чл.5 ал.2 от договора е
извършена калкулация на размера на погасителната вноска, включваща и претендираната
неустойка, т.е. последната да се заплаща на части, съответни на вноските по кредита. С
оглед на това, съдът приема оплакването във въззивната жалба по отношение правните
изводи в обжалваното решение досежно тази претенция на ищеца за неоснователно, като
мотивите почиват на критериите, съдържащи се в Тълкувателно решение №1/2009г. ОСТК
на ВКС, съгласно които нищожна е неустойка, която е уговорена извън присъщата й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Това е така, тъй като за да не
възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, кумулативно
дадени, които следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, което изначало препятства и
прави обективно трудно осъществяването им от страна на заемателя. И двете опции по чл.5
ал.1 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да избегне плащането на
неустойка, тъй като са трудно изпълними. След като това е така, вземането за неустойка ще
възникне в сферата на кредитора. Тя затова е и уговорена като сигурна част от дълга, като се
кумулира към погасителните вноски и е довела до скрито оскъпяване на кредита. Включена
по този начин в тях, по същество тя се явява добавка към възнаградителната лихва на
търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила
цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Затова съдът намира, че след като излиза извън присъщите й функции, клаузата
за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, поради което не поражда
права за заемодателя и е недължима.
Доколкото уговорената в чл.5 ал.2 от процесния договор неустойка при неизпълнение
на договорното задължение по ал.1, предвид изложеното по-горе, се явява скрит добавък
към възнаградителната лихва и сигурна печалба за кредитора, то същата следва да бъде
включена в размера на лихвения процент и ГПР. Следователно, ГЛП няма да е посоченият в
договора 40.30%, а по-голямо число, ако в него участва и вземането от 248.43 лв., формално
уговорено като неустойка. Поради това нарушен е чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК, тъй като не е
посочен реалния лихвен процент.
Правилно районният съд е приел, че договорът за кредит е недействителен на
основание чл.22 от ЗПК поради противоречието му с чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Според посочената
разпоредба договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Неспазването на
това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. В разглежданата
хипотеза потребителят е поел задължение за неустойка при непредоставяне на обезпечение.
След като с договора за кредит е въведено обременително задължение за предоставяне на
бъдещо обезпечение, скрепено с неустоечна клауза, то неустойката има характер на разход
по договора за кредит и следва да фигурира в годишния процент на разходите. При
договорено по-този начин обезпечение по типов договор от икономически по-силната
страна, която определя условията за отпускне на кредита, потребителят е поставен в
5
неравностойно положение от гледна точка на възможността да влияе на клаузите на
договора. С неустойката се заобикаля и изискването на чл.19 от ЗПК относно максималния
размер на годишния процент на разходите, тъй като длъжникът поема задължение, имащо
по същество характер на скрита възнаградителна лихва. Констатацията за наличието на
подобна клауза, която не е отразена като част от разходите по кредита, сочи на
недействителност на договора по смисъла на ЗПК. Според чл.19 ал.1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразявa общите разходи, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Неустойката е трябвало да бъде отразена в
годишният процент на разходите, който следва вярно да посочва размера на разходите по
кредита. Не може да се приеме, че цитираната разпоредба се отнася до произволно посочен
процент, формиран от избрани от кредитора разходи, а не до реалният такъв, който обхваща
онова, което длъжникът би платил срещу ползването на предоставения паричен ресурс.
След като не е посочено по какъв начин вземането за неустойка би се отразило на
общия размер на дълга, се налага извод за недействителност на договора за кредит. Следва
да се изтъкне също, че разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК въвежда законов максимум на
годишния процент на разходите, като с посочената разпоредба се ограничава свободата на
договаряне в отношенията с потребителите. Преследваната от законодателя цел е
потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх
обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес.
Въденото законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически
по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето
защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че
разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще
надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита.
По отношение на претендираното вземане за такса за експресно разглеждане и
отпускане на заема: Такава такса не се дължи по силата на чл.10а ал.2 ЗПК, тъй като
заемателят не следва да заплаща такси за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Уговорената такса за експресно разглеждане на документите е начислена за
извършване на една от съществените функции на заемодателя по разглеждане на искането за
предоставяне на кредит и извършване на преценка за това дали да се предостави в заем
сума. Таксата е уговорена в противоречие със законовата норма, поради което е недължима.
Досежно претендираната сума за разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просрочени задължения, съдът намира, че посочената договорна клауза по Тарифа към
договори за паричен заем противоречи на чл.33 ал.1 ЗПК. Според последната, при забава на
потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата. Ето защо, валидността на уговорката, от която произтича вземането за такса за
разходи за събиране на вземането, води до извод за нейната нищожност. Освен това
конкретната уговорка противоречи и на чл.10а ал.4 ЗПК, която също е с императивен
характер. На последно място, но не по важност, посочената Тарифа, на която основава
вземането си ищеца, съставлява част от ОУ към договора, но не отговаря на изискването на
чл.11 ал.2 от ЗПК да е подписана на всяка страница от страните по договора, поради което е
нищожна на основание чл.22 ЗПК.
Правна последица на недействителстта по чл.22 ЗПК е, че се дължи размера на
непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по
сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.
Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за
6
връщане на дадената в заем/кредит сума, тъй като потребителската защита е насочена към
ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране на търговска печалба, а не
към ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по кредита.
Горните изводи, съвпадащи с тези на първостепенния съд, не могат да бъдат
променени от релевираните от въззивника оплаквания в жалбата, че кредиторът е
добросъвестна страна по сделката и че потребителят е имал свободата да реши дали
договорът го устройва. Фактът, че последният е подписал договора, не променя изводите на
съда за противоречието му с посочените разпоредби от ЗПК.
Поради гореизложените съображения, въззивният съд намира жалбата срещу
решението на първоинстанционния съд за неоснователна. Последното, като правилно,
следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
При този изход на спора, на въззивника не се следват разноски.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 69/11.03.2020г. по гр.дело № 29/2019г. по описа на
Районен съд-Г. О. в обжалваните части.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7