Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 26.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на пети ноември
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №12316 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника Д.К.И.„С.О.И Б.“ срещу решение от 12.08.2020 г. по гр.д. №47523/2019
г. на Софийския районен съд, 144 състав, с което на основание чл.344 ал.1 т.1
пр.1 и 2 КТ е признато за незаконно и е отменено извършеното със заповеди №№РД12-04/02.07.2019 г. и РД13-380/02.07.2019
г. на директора на жалбоподателя уволнение, с което на основание чл.330 ал.2
т.6 вр. чл.190 ал.1 т.3 и т.7 КТ е наложено на В.М.Б. дисциплинарно наказание
„уволнение“, на основание чл.344 ал.1 т.2 КТ В.М.Б. е възстановен на заеманата
преди уволнението длъжност „Шофьор на товарен автомобил“ с код по НКПД
83322010, клас професии – водачи на тежкотоварни автомобили при жалбоподателя и
на основание чл.344 ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.1 КТ жалбоподателят е осъден да
заплати на В.М.Б. сумата от 5178,40 лв., представляваща сбор от обезщетение за
времето, през което е останал без работа поради уволнението в периода
03.07.2019 г. - 01.12.2019 г. в размер на 5100,00 лв. и в периода 02.12.2019 г.
- 03.01.2020 г. от 78,40 лв. като разлика между възнаграждението по ТД
27.02.2018 г. и по ТД от 27.11.2019 г., ведно със законнната лихва, считано от
датата на депозиране на исковата молба – 15.08.2019 г., до окончателното
изплащане, на основание чл.78 ал.1 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на
ищеца разноски, а на основание чл.78 ал.6 ГПК е осъден да заплати по сметка на
СРС държавна такса и разноски.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон и
липса на мотиви. Твърди, че първоинстанционният съд погрешно е установил
фактическата обстановка – по делото се съдържат противоречиви документи относно
здравословното състояние на ищеца. Сочи, че ищецът е декларирал неверни
обстоятелства относно здравословното му състояние, поради което не се ползва от
предвидената в чл.333 КТ закрила.
Поддържа, че извършеното от ищеца дисциплинарно нарушение е тежко, а
процесната заповед за дисциплинарно уволнение отговаря на всички формални
изисквания и е постановено при спазване на установената в КТ процедура. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени изцяло решението на СРС
и да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна В.М.Б. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК
оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалба е подадена в срок и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение
е валидно, допустимо и правилно по следните съображения:
По делото е безспорно, че страните
са били в безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал
длъжността „Шофьор на товарен автомобил“, прекратено със заповеди
№№РД-12-04/02.07.2018 г. и РД-13-380/02.07.2019 г. на директора на ответника на
основание чл.330 ал.2 т.6 КТ – налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“,
считано от 03.07.2019 г.
Дисциплинарното
наказание „уволнение” се налага, когато служителят е извършил виновно
неизпълнение на трудовите задължения и с оглед тежестта на нарушението,
обстоятелствата, при които е извършено и поведението на служителя наложеното
наказание се явява съответно. Същевременно законът предпоставя изисквания към
процедурата по налагане на дисциплинарни наказания, касаещи изслушването на
служителя, мотивиране на заповедта, спазване на преклузивни срокове. Тежестта
на доказване относно спазването на тези изисквания е за работодателя – ответник
в процеса.
Съгласно
разпоредбата на чл.333 ал.1 т.3 КТ, в случаите по чл.330 ал.2 т.6 работодателят
може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки
отделен случай работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба
на министъра на здравеопазването, а съгласно ал.2 преди уволнението се взема
мнението и на трудово-експертната лекарска комисия. Закрилата в тези случаи се
отнася към момента на връчването на заповедта за уволнение /чл.333 ал.7 КТ/.
От
закрилата се ползват работниците или служителите, боледуващи от болест,
определена в чл.1 ал.1 Наредба №5 от 1987 г. на министъра на здравеопазването:
исхемична болест на сърцето, активна форма на туберкулоза, онкологично
заболяване, професионално заболяване, психично заболяване, захарна болест
/диабет/. Закрилата по чл.333 КТ има обективен характер и цели да запази
работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни
критерии. Ето защо, за нейното приложение няма значение дали работникът е
изпълнил задълженията си по чл.2 от Наредба №5 от 1987 г., а има единствено
значение дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът е
страдал от заболяване, посочено в чл.1 от Наредбата. Задължение на работодателя
е да извърши преценка за наличие на предварителната закрила, като събере
информация за работниците и служителите, които смята на уволни, като липсва
легално вменено задължение на работника или служителя да уведомява работодателя
си предварително за наличните болести. Практиката допуска само едно изключение
от принципа, че закрилата има обективен характер и то е когато работникът
умишлено е въвел работодателя в заблуждение, че не страда от заболяване, за
което се предвижда закрила. Във всички други случаи неизпълнението на
задълженията на работника да уведоми работодателя за заболяването или да
представи документи за него няма правно значение за действието на закрилата по
чл.333 ал.1 т.3 КТ. Тя се прилага независимо от това, дали работодателят е бил
уведомен за заболяването на работника и дали са представени медицински
документи за него /Решение №492/17.06.2010 г. по гр.д. №477/2010 г., ІV ГО на
ВКС, Решение №247/23.06.2011 г. по гр.д. №960/2010 г., ІІІ ГО на ВКС, Решение
№853/17.12.2010 г. по гр.д. №767/2010 г., ІV ГО на ВКС, Решение №156/06.06.2012 г. по
гр.д. №1845/2010 г. на ІV ГО на ВКС, Решение №492/17.06.2010 г. по гр.д. №477/2010 г., ІV ГО на ВКС, Решение
№853/17.12.2010 г. по гр.д. №767/2010 г., ІV ГО на ВКС,
Решение №61/02.04.2015 г. по гр.д. №4165/2014
г., ІІІ ГО на ВКС и др./. Нарушенията на тази процедура могат да доведат до
незаконосъобразност на уволнението само при доказване на заболяването в хода на
делото, по което се разглежда искът за неговата отмяна. При спор относно
законосъобразността на уволнението поради наличие на закрила по чл.333 ал.1 т.3 КТ административните
актове и решенията на административните съдилища, касаещи здравословното
състояние на работника или служителя, имат задължителна сила само относно
преценката дали са валидни и законосъобразни /чл.302 ГПК/. Изцяло от
компетентността на гражданския съд обаче е да установи обективното наличие на
заболяването към момента на връчване на уволнителната заповед при съвкупна
преценка на всички доказателства по делото и съобразяване с доказателствената
тежест /Решение № 230/01.11.2016 г. на ВКС по гр.д. №502/2016 г., III ГО, Решение
№287/27.12.2018 г. на ВКС по гр.д. №253/2018 г., IV ГО/.
По
делото е представено експертно решение №2898 от 165/19.10.2018 г. на ТЕЛК, от
което се установява, че на ищеца е определена 60% трайно намалена
работоспособност, като водещата диагноза е: Злокачествено заболяване на
ларинкса, неуточнено. Видно от процесната заповед за налагане на наказание
„дисциплинарно уволнение“, работодателят е запознат с описаното експертно
решение на ТЕЛК, тъй като същото е посочено като приложение към самата заповед.
От
приетото във въззивното производство заключение на СМЕ, която съдът кредитира
напълно, се потвърждава диагнозата „Карцином на ларинкса“ при ищеца, посочена в
описаното по-горе решение на ТЕЛК.
При
тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства, въззивният съд намира,
че по делото е установено при условията на пълно и главно доказване, че към
момента на процесното уволнение ищецът е боледувал от онкологично заболяване,
т.е. от болест, определена в чл.1 ал.1 Наредба №5 от 1987 г. на министъра на
здравеопазването, и се e ползвал от
закрилата на чл.333 КТ, като се установи и че ищецът е уведомил работодателя си
за наличие на това заболяване, поради което доводът на въззивника, че
съществуват противоречиви документи относно
здравословното състояние на ищеца е неоснователен. Без
правно значение са подписаната от ищеца при сключване на трудовия договор с
ответника декларация, че не страда към датата на подаване на декларацията от
изброените Наредба
№5 от 1987 г. на министъра на здравеопазването болести, и представените карта
за предварителен медицински преглед и заключение за пригодност на Службата по
трудова медицина, които също са към момента на възникване на трудовото
правоотношение между страните. Правнорелевантно е
обстоятелството какво е било здравословното състояние на ищеца към момента на
процесното уволнение, установено по категоричен начин по настоящото дело.
Не е спорно по делото, че не е било искано разрешение от Инспекцията по труда и
мнението на Трудово-експертната лекарска комисия за уволнението на ищеца.
Работодателят е бил информиран за соченото от ищеца заболяване. Закрилата,
както бе посочено по-горе, има обективен характер и тъй като работодателят не е
бил въведен умишлено в заблуждение от ищеца, че не страда от заболяването към
датата на уволнението, то при тези данни следва да се приеме, че уволнението е
незаконно и подлежи на отмяна без да се разглежда спора по същество, съобразно
разпоредбата на чл.344 ал.3 КТ.
С
оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на настоящата
инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено изцяло.
С
изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в
размер на сумата от 300,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, а на
основание чл.78 ал.6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на СГС сумата
от 250,00 лв., представляваща депозит за вещо лице.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение №174771/12.08.2020 г., постановено
по гр.д. №47523/2019 г. по описа на СРС, ГО, 144 състав.
ОСЪЖДА Д.К.И.„С.О.И Б.“, ЕИК********, седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „********, да заплати на В.М.Б., ЕГН **********, адрес: ***,
на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 300,00
лв., представляваща разноски във въззивното производство, а на основание
чл.78 ал.6 ГПК да заплати по сметка на СГС сумата от 250,00 лв., представляваща депозит за вещо лице.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.