РЕШЕНИЕ
№ 344
гр. Пловдив , 08.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на двадесет и трети март, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Х. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20205330111172 по описа за 2020 година
По делото са предявени искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо
от ЗЗД.
Ищците Н. В. Л., ЕГН: ********** и Н. К. Л., ЕГН: **********, и двете с адрес:
*********************************, като наследници на К.И.Л., чрез пълномощник адв.
К.К., са предявили против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 40- 46, представлявано от ***** П.Д., искове за осъждане на ответника да им заплати
сумата от 4, 32 лева- недължимо платена по клауза за такса „оценка на досие“ по договор за
потребителски кредит от 16.09.2015 г., както и сумата от 52, 56 лева- недължимо платена по
клауза за такса „кредит у дома“ по договора за кредит, ведно със законната лихва върху
сумите от датата на подаване на исковата молба- 02.09.2020 г., до окончателното им
плащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски
кредит от 16.09.2015 г. между ответника и наследодателя на ищците- К.И.Л., от който те не
притежавали екземпляр, като той бил недействителен на няколко основания. Първо-
размерът на шрифта му бил по- малък от 12 пункта, което било в разрез с нормата на чл. 10
ал. 1 от ЗПК. Второ- не били посочени условията за прилагане на договорния лихвен
процент, липсвал начин на изчисляване на възнаградителната лихва и как се разпределяла тя
във времето с изплащане на всяка от месечните вноски- нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 9 от
1
ЗПК. Трето- не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил
формиран и каква била общата дължима сума- нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Отделно от това, в договора имало клаузи за две такси- за оценка на досие и за кредит у
дома. Тези такси обаче не следвало да се считат за дължими, защото те представлявали
разходи, свързани с отпускане и управление на кредита- чл. 10а от ЗПК. Таксата за оценка
на досие не било ясно за какво точно се начислява, а тази за кредита у дома се събирала за
домашна доставка на заетата сума и за домашно събиране на сумите по договора.
Начисляването на таксите обаче представлявало разход по кредита, а по смисъла на чл. 19
ал. 4 от ЗПК, ГПР не можел да бъде по- голям от петкратния размер на законната лихва,
защото в противен случай клаузата била нищожна. Таксите за двете услуги прикривали
разходи, които били включени в ГПР и така се заобикалял законът. Затова двете клаузи били
нищожни- първо, поради недействителността на договора и второ- поради самостоятелното
им противоречие с добрите нрави, материалния закон и нищожността им. Предявява се иск
за връщане на недължимо платените суми за двете такси, като се търси и законната лихва
върху сумите от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане.
Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната чрез пълномощника
си прави изменение на размерите на осъдителните искове, като ги намалява, а за разликата-
ги оттегля.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника. На първо
място се твърди, че искът бил недопустим, защото ответникът бил прехвърлил вземането си
с договор за цесия на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, поради което вече не бил носител на спорното
право и не се явявал надлежна страна в процеса, тъй като цесията го заместила с новия
кредитор. На второ място се твърди, че по същество исковете били неоснователни и
недоказани, като ищецът дори не представял договора между страните, от който да е видно
наличието на валидно правоотношение. Неоснователни били и твърденията на ищеца за
нарушаване на специалните изисквания на ЗПК. Лихвеният процент бил фиксиран и
непроменлив за целия срок на договора, поради което в случая нямало задължение да се
съдържа информация как е формиран, тъй като размерът бил ясен за страните. Относно
ГПР- той също бил конкретно посочен и не подлежал на промяна, като била записана и
общата сума за плащане по договора. Таксата за услугата „кредит у дома“ не била включена
в ГПР, защото това била допълнителна услуга, а не условие за усвояване на кредита и така
тя не участвала в изчисляване на общите разходи, защото потребителят можел да реши и да
не се ползва от нея. Погасителният план към договора бил инкорпориран в самия договор,
като там били отразени размер, брой и периодичност на плащане на вноските. Услугата за
кредит у дома била израз на свободната воля на страните, като кредитополучателят се бил
съгласил доброволно с тези условия и бил запознат с тях още преди сключване на договора.
Тази услуга не била свързана с действия по усвояване или управление на кредита, а
представлявала допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а ал. 1 от ЗПК, която се
предоставяла само по желание на потребителя, който с подписа си изразил съгласие и
разбиране на цената на разходите. Договорът и клаузите му били действителни, поради
което исковете следвало да се отхвърлят като неоснователни. Също претендира разноски. В
2
с.з. страната не се явява и не се представлява, но представя писмено становище по спора.
Постъпила е допълнителна молба от ищците, в която се уточнява, че те предявявали
исковете в качеството им на законни наследници на починалия кредитополучател. Посочват,
че дългът бил погасен изцяло на ответника, поради което последващото прехвърляне на
вземането чрез цесия на „ЕОС Матрикс“ ЕООД било без значение за ищците, които имали
правен интерес да водят делото спрямо страната по договора, на която било платено.
Липсвал правен интерес от привличане на друга страна по делото, защото изпълнение към
нея нямало, поради което ответникът се явявал процесуално легитимиран да отговаря по
предявените искове.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за потребителски кредит № **********/ 16.09.2015 г., сключен между ищеца и
„Провидент Файненшъл България“ ЕООД, на лицето бил отпуснат кредит в размер на 250
лева, при следните условия: срок- 45 седмици, при ГЛП- 29, 73 % и ГПР- 49 %, както и такса
за оценка на досие- 12, 50 лева. Начислена е още и такса за услуга „кредит у дома“ в размер
на 145, 70 лева.
Ответникът признава в отговора, че с договор за цесия „Провидент Файненшъл България“
ЕООД е прехвърлил вземането по процесния кредит на „ЕОС Матрикс“ ЕООД.
Представена е още справка за платените по договора суми, както и за начина им на
разпределение при погасяване на главница, лихва и такси.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-
12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В настоящия случай ищецът поддържа становище, че клаузите по договора относно двете
такси- за оценка на досие и за кредит у дома, били нищожни, поради противоречието им с
добрите нрави и материалния закон и затова търси връщане на платените за тях суми.
3
По отношение на предвидените две такси в договора- за заплащане на такса оценка досие
(в размер на 12, 50 лева според буква „Б“ от договора) и за такса услуга „кредит у дома“ (в
размер на 145, 70 лева по буква „Д“), съдът намира, че същите са недействителни и като
нищожни, те не пораждат права или задължения за страните. Двете клаузи противоречат на
добрите нрави, тъй като по този начин многократно се увеличава размера на кредита, без
яснота относно насрещната престация, която получава длъжника. Освен това тези такси
противоречат и на императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, която предвижда, че
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва, а по чл. 19 ал. 5 от ЗПК те се считат за нищожни. Горната граница на ГПР, която е
предвидена с императивна разпоредба на закона, би била многократно превишена, ако в
договора има уговорена освен възнаградителна лихва и други такси. В случая при установен
размер на отпусната главница от 250 лева и възнаградителна лихва от 34, 15 лева,
представляваща възнаграждението на кредитора, са предвидени допълнително още две
клаузи, установяващи такса за оценка на кредитно досие от 12, 50 лева и такса за
допълнителна услуга „кредит у дома“ в общ размер от 145, 70 лева. По този начин са
уговорени допълнителни разходи по кредита в размер, надвишаващ размера на уговорената
възнаградителна лихва и равняващи се общо на около 2/3 от размера на предоставения за
ползване финансов ресурс. Постигнато е съгласие, че посочените разходи подлежат на
разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по
този начин е установено допълнително възнаграждение на кредитодателя, което на
основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК следва да се приеме за недължимо като установено в размер,
превишаващ посочения в договора и съобразен с императивната законова норма годишен
процент на разходите.
Следва да се отбележи допълнително, че е задължение на кредитодателя да осъществи
преценка за платежоспособността на лицето, в чиято полза се предоставя за временно и
възмездно ползване определен финансов ресурс, като в противоречие с добросъвестността е
да се възлага в тежест на длъжника такса за оценка на кредитното му досие.
Осъществяването му е в полза на кредитодателя, който въз основа на оценката взима
информирано решение за кредитиране на длъжника на основание платежоспособността му
към момента на постигане на съгласие на страните.
Клаузата, предвиждаща заплащане на такси „кредит у дома“, отделно от горното, е
установена и в противоречие на разпоредбата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, съгласно която
кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Разходите за предоставяне на отпуснатия финансов
ресурс по местожителството на длъжника и тези за събиране на дължимите погасителни
вноски по местожителството на длъжника, т.е. такива, свързани с изпълнение на поетото
договорно задължение, представляват разходи по управление на договора.
Предвид горното, двете клаузи, предвиждащи обсъдените такси, се явяват нищожни, а
оттук- и несъществуващи, поради което по тях не се дължи изпълнение от потребителя, а
платеното се явява недължимо и подлежи на връщане. Така осъдителните искове следва да
бъдат уважени в размерите, поддържани след изменението на иска и претенциите да се
4
присъдят съответно за сумите от 4, 32 лева и от 52, 56 лева. Сумите се дължат ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска- 02.09.2020 г., доколкото това е законна
последица от уважаване на осъдителната претенция.
Предвид изхода на делото- уважаването на исковите претенции, на основание чл. 78 ал. 1
от ГПК, на ищците се дължат разноски. Доколкото обаче и двете претенции са намалени в
хода на процеса и за разликата до първоначалния им предявен размер страната е направила
отказ и делото е било частично прекратено, то в тази хипотеза на основание чл. 78 ал. 4 от
ГПК ответникът има право на разноски. В този смисъл разноски ще следва да се дължат на
страните по съразмерност. Ищците са внесли държавна такса в размер на 100 лева (л. 10). В
процеса страната е представлявана от свой пълномощник, на когото тя не е заплатила
хонорар (л. 4), в която връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание
чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и
съдействие на ищците е посочено, че те се представляват безплатно от адвокат К.К., поради
затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА
представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в
подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което следва да бъде съобразено с действалата към момента
на сключване на договора Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, като то възлиза с оглед общата цена на исковете в размер на
300 лева и е дължимо директно в полза на адвоката. На ответника е дължимо само
юрисконсултско възнаграждение, доколкото страната е представлявана от свой
пълномощник по делото, изготвил отговора, което следва да бъде определено в минималния
размер от 100 лева, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр.
чл. 78 ал. 8 от ГПК, с оглед фактическата и правна сложност на делото. Така по
съразмерност, на ищците се дължат разноски в размер на 37, 92 лева, на ответника- 62, 08
лева, а на пълномощника на ищеца- 113, 76 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“,
ет. 2, офис 40- 46, представлявано от ***** П.Д., да заплати на Н. В. Л., ЕГН: ********** и
Н. К. Л., ЕГН: **********, и двете с адрес: *********************************, следните
суми, получени без основание по договор за потребителски кредит № **********/
16.09.2015 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата
молба- 02.09.2020 г. до окончателното им плащане: сумата от 4, 32 (четири лева и тридесет
и две стотинки) лева, представляваща недължимо платена такса за „Оценка на досие“ и
сумата от 52, 56 (петдесет и два лева и петдесет и шест стотинки) лева, представляваща
недължимо платена такса за услуга „Кредит у дома“, и двете престирани при начална липса
на правно основание по договора за кредит.
5
ОСЪЖДА Н. В. Л., ЕГН: ********** и Н. К. Л., ЕГН: **********, и двете с адрес:
*********************************, да заплатят на „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от *****
П.Д., направените разноски по делото във връзка с прекратяването в размер на 62, 08
(шестдесет и два лева и осем стотинки) лева, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“,
ет. 2, офис 40- 46, представлявано от ***** П.Д., да заплати на Н. В. Л., ЕГН: ********** и
Н. К. Л., ЕГН: **********, и двете с адрес: *********************************,
направените разноски по делото в размер на 37, 92 (тридесет и седем лева и деветдесет и две
стотинки) лева, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“,
ет. 2, офис 40- 46, представлявано от ***** П.Д., да заплати на адвокат К.Й. К., със служебен
адрес: гр. Пловдив, ул. „Братя Пулиеви“ № 1, адвокатско възнаграждение за осъществено на
ищците Н. В. Л., ЕГН: ********** и Н. К. Л., ЕГН: **********, безплатно процесуално
представителство по делото, в размер на 113, 76 (сто и тринадесет лева и седемдесет и шест
стотинки) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата и
изчислено по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: __/п/_____________________
6