№ 2268
гр. София, 14.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100509292 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от П. И. Д., чрез адв. Н. И.
срещу решение № 4609/14.03.2024г., постановено по гр. д. № 69208/2022г. на
СРС, 47 с-в.
Решението се обжалва в частта, в която е признато за установено между
страните, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.
240, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД, че П. И. Д., ЕГН: **********, дължи на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, в качеството му на
цесионер по сключен между дружеството и „Сити кеш“ ООД Договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) от 02.11.2020 г. и Приложение № 1 към
него, сумата от 59,38 лева, представляваща неизплатена главница по Договор
за паричен заем № 157871 от 06.12.2017 г., сключен между „Сити кеш“ ООД и
П. И. Д., ведно със законната лихва, считано от 01.08.2022 г. до окончателното
изплащане, за която на 16.09.2022 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 41736/2022 г. по описа на
СРС, І-во ГО, 47-ми състав.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение в
1
посочената част. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е
допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага доводи за
нищожност на целия договор за кредит. Моли решението да бъде отменено в
обжалваната част и искът да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен и
недоказан. В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено в
обжалваната част, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната
инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - основателна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд намира следното.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК,
въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
2
предоставяне. В действащия ЗПК законодателят поставя определени
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е посочвал, че
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика,
като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът
счита, че ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП,
даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. На ответника, в качеството на физическо лице, е предоставен
потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение
на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това
е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези
на неравноправност.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора.
Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която
3
е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесният договор за потребителски заем и как са
уговорени клаузите на този договор.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на
държавите- членки са длъжни да следят служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24
ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за
потребителски кредит, препраща към чл. 143 – 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди
сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на разрастващ
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин".
С оглед на събраните пред СРС доказателства, настоящият състав
намира, че договорът за кредит е недействителен.
В чл. 6 от договора страните са се споразумели, че договорът за кредит
ще бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на
4
определени изисквания, като в случай, че не предостави договореното в
договора обезпечение в тридневен срок от сключването му или
предоставеното обезпечение не отговаря на условията, кредитополучателят
дължи на кредитора неустойка в определен размер – чл. 8 от договора.
Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен
състав няма характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и
размера му, при главница от 800 лв., няма типичните за неустойка
обезпечителна и обезщетителна функции. На практика подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33,
ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо. Такава неустойка, дори и същата да
беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в
чл. 8 от договора, макар формално да е уговорена неустойка за неизпълнение
за задължение на кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а
договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е
така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът
предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат
изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат
покрити от кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната
страна да предостави обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция,
но поръчителят трябва да отговаря на множество изисквания. Налагането на
тези специфични изисквания, вкл. и по отношение на банковата гаранция
въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни
условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси
поръчител, още по- малко да намери такъв, който следва да отговаря и на
5
всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат
на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение.
Друга алтернативна опция за обезпечение в договора и Общите условия не е
предвидена, от което следва, че всъщност реална възможност на длъжника да
избегне плащането на неустойка не му е предоставена. След като това е така,
във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на
кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна
част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с
всяка погасителна вноска, видно от самия погасителен план.
При тези трудно изпълними условия и предвид размера й от 387.94 лв.
/при главница от 800 лева/ настоящият съдебен състав намира, че неустойката
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна
функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора и води
до скрито оскъпяване на кредита. Тя противоречи на справедливостта и
еквивалентността на престациите, съответно на добрите нрави. Ето защо, тя е
и нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което
се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай
реално е уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът
и която е печалба за кредитора.
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения
процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
т.нар. „неустойка“, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна
печалба за кредитора. При това положение, годишният лихвен процент няма
да е посочения 49, 66 %, а следва да е много по-голямо число, ако в него
участва и вземането от 387.94 лв., формално уговорено като неустойка.
Кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като
разписаните предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането
за главница и лихва.
Съгласно чл. 19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за
потребителя изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
6
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна,
неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а
от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението. По този начин съдът намира, че се заобикаля ограничението,
предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая
неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от
ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. С размера на неустойката, ГПР от 49.66 % би нараснал
допълнително. Това не е сторено, поради което е налице и нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до пет
пъти размера на законната лихва, а посредством изплащането на
задължението за неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат
ще е в полза на кредитора по договора за кредит и което плащане не е
включено в ГПР. Размерът на това плащане, при включването му в годишния
процент на разходите надхвърля максимално регламентирания в чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Следователно, договорът за заем противоречи на част от императивните
постановки на ЗПК. В случая, по отношение на този иск, следва да се приложи
чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят
бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които
следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с
изискванията на чл. 11 ЗПК Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал.
2, т. 5 ЗПК, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на
кредита. В случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен
годишен процент на разходите, които обаче не включва всички разходи, които
нормативната база изисква да бъдат отчетени при изчислението му, то
договорът за потребителски кредит следва да се счита за нищожен /арг.
Решение по дело № С-714/2022 г. на СЕС/. Само това обстоятелство е
достатъчно за да бъде прогласен за нищожен договорът за кредит.
7
В случая не може да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй
като нищожните клаузи на договора относно определянето на процента
възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по право от
повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната
практика на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Доколкото
договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил
без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
втората хипотеза на чл. 26, ал.4 ЗЗД.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че при установена
недействителност на договора, исковете не могат да бъдат уважени за чистата
стойност на кредита, поради това, че са предявени на договорно основание.
В своята практика - решение № 50174/26.10.2022 год. по гр. д. №
3855/2021г., IV ГО, ВКС приема, че „При недействителност на договора,
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако
тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът
следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски
кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на
сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да
8
се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.55
ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя,
предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК“. Същите
разрешения са възприети и в решение № 60186 от 28.11.2022г. по т. д. №
1023/2020г., I т.о., решение № 50259 от 12.01.2023г. по гр. д. № 3620/2021г., III
г.о.
Видно от приетата пред СРС ССЕ обаче въззивникът е върнал повече от
получената чиста стойност на кредита – общо 843.94 лв., поради което
исковете следва да бъдат отхвърлени, а решението на СРС отменено в
обжалваната част.
Доколкото в отхвърлителната част първоинстанционното решение е
влязло в сила, независимо от изхода на спора пред въззивна инстанция, следва
да се разгледа подадената частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД срещу определение № 21447/23.05.2024г., постановено по гр. д. №
69208/2022г. на СРС, 47 с-в, в частта, в която СРС е изменил, на основание чл.
248, ал. 1 ГПК, решение № 4609/14.03.2024 г., постановено по гр. д. №
69208/2022 г. по описа на СРС, І-во ГО, 47-ми състав, в частта за разноските,
като „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, е осъдена да
заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на адвокат
М.Л.Л., САК, ЕГН: **********, сумата от 181,63 лева (вместо присъдената с
решението по делото сума от 326,94 лева), представляваща възнаграждение за
безплатно оказана правна защита и съдействие на ответника в заповедното
производство, съобразно отхвърлената част от предявените искове, както и в
частта, в която е оставена без уважение молбата с вх. № 101433/27.03.2024 г.,
подадена по реда на чл. 248 ГПК от ищеца „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, за изменение в частта за разноските на Решение № 4609/14.03.2024 г.,
постановено по гр. д. № 69208/2022 г. по описа на Софийски районен съд, І-во
ГО, 47-ми състав, в частта, с която е отправено искане за намаляване на
присъдените в тежест на дружеството разноски за адвокатско възнаграждение
по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. за процесуална защита и съдействие на ответника в
9
исковото производство в размер на 363,30 лева.
Съгласно приетото в определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т.о.
по ч.т.д.№ 3074/2018 г., определение № 140 от 43909 по ч.пр. дело №236/236
на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС по възражението
заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до заявителя за
предявяване на иск по чл. 422 ГПК. То няма самостоятелен характер и е само
формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в
състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на
длъжника, поради което не се дължи адвокатско възнаграждение за подаване
на възражение в заповедното производство. Длъжникът не е длъжен да
мотивира възражението си по чл. 414 ГПК, поради което защитата му в едно
евентуално исковото производство по реда на чл. 422 ГПК би била напълно
аналогична и няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също
нещо. В настоящия случай заявителят е предявил установителен иск в
указания от съда срок и производството е прераснало в исково. Ето защо,
оказаната в рамките на заповедното производство правна помощ на длъжника
ще бъде възмездена в производството по чл. 422 ГПК. Този извод на съда не
се променя от това, че в заповедното и в исковото производство, ответникът е
представляван от двама различни адвокати, от една и съща кантора. С оглед на
изложеното, определението, в частта, в която „Агенция за събиране на
вземанията“ е осъдена да заплати на адв. Л. сумата от 181.63 лв. в заповедното
производство, следва да бъде отменено.
Неоснователна е жалбата на „Агенция за събиране на вземанията“ в
останалата част, в която е оставено без уважение искането за намаляване на
адвокатското възнаграждение в исковото производство, както и частната
жалба срещу определение № 21447/23.05.2024г., постановено по гр. д. №
69208/2022г. на СРС, 47 с-в, подадена от П. И. Д. в частта, в която СРС е
оставил без уважение молба с вх. № 107665/02.04.2024 г., подадена по реда на
чл. 248 ГПК от ответника П. И. Д., за изменение в частта за разноските на
Решение № 4609/14.03.2024 г., постановено по гр. д. № 69208/2022 г. по описа
на Софийски районен съд, І-во ГО, 47-ми състав.
Действително съдът не е обвързан от посочените в Наредбата за
адвокатските възнаграждения размери. В Решения на Съда на ЕС (напр.
решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от
10
05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на
CEO), които са задължителни и за националните съдилища, сочат на общ
извод, че националната юрисдикция (в случая съда) не е задължена да се
съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери на
адвокатските възнаграждения, определени с акт на адвокатско сдружение (в
случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и забраната съда да определя
възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това
ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС“. В Решение от 23.11.2017 г. по
съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав, се сочи, че
„Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните
условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това,
което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. В
същия смисъл е и Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/2022.
Или за конкретния случай съдът следва да прецени дали минималният
размер на адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и
критерии: фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие,
качество на услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да
понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени за
защита по делото. С оглед на изложеното, съдът намира, че възнаграждението
в исковото производство в случая не следва да бъде намалявано, като
правилно СРС е определил размера на същото.
Неоснователни са развитите в частната жалба срещу определението по
чл. 248 ГПК доводи, че за всеки от предявените искове следва да се определя
отделно възнаграждение.
Законът за адвокатурата и издадената въз основа на него Наредба за
минималните размери на адвокатските възнаграждения предвиждат
изчисляване на хонорара според материалния интерес по делото, а не по
цената на всеки от исковете. Под материален интерес следва да се разбира
сборът от цената на отделните искове, тоест възнаграждението се определя
като се сумират цените на всеки от исковете и към общата сума според
размера й, се приложи съответната формула по чл. 7, ал. 2 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
11
Съдът намира, че чл. 2, ал. 5 от Наредбата при определяне на минимално
дължимото адвокатско възнаграждение по исковото производство не намира
приложение. Посочената разпоредба, чието систематично място е в Раздел I
Общи разпоредби от Наредбата, намира приложение в случаите, когато
предявените с една искова молба искове са в защита на различни интереси,
какъвто разглежданият случай не е. Този извод следва както от граматическото
тълкуване на общата разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата, предвиждаща
определяне на възнаграждението не само съобразно броя на предявените
искове, но и вида на същите, така и от систематическото и логическо
тълкуване с разпоредбите на чл. 7 от Наредбата, уреждащи минималните
възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие по
граждански дела при различните видове искове. Изискването на общата
разпоредба на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за определяне на възнагражденията
съобразно вида и броя на предявените искове и начинът на определяне на
техния размер съобразно вида на исковете, регламентиран в чл. 7 от
Наредбата, сочат, че възнагражденията следва да се определят поотделно при
предявени искове в защита на различни интереси, а не само съобразно броя на
същите. В случая интересът, за който ищецът е търсил защита с исковата
молба, е един, тъй като претендираните от него вземания са за парични суми,
които се основат изцяло на идентични обстоятелства.
Ето защо, съдът приема, че за определяне размера на минимално
дължимото адвокатско възнаграждение следва да се съобрази сбора от сумите
по исковото производство и следва да се определи по реда на чл. 7, ал. 2 от
Наредбата на Висшия адвокатски съвет. В допълнение следва да се отбележи,
че и по този въпрос е приложима цитираната по – горе практика на СЕС.
С оглед на изложеното, определението по чл. 248 ГПК следва да бъде
потвърдено в останалата част.
По разноските:
С оглед изхода на спора, в производството пред СРС на адв. Б. следва да
бъде присъдена сумата от още 36.70 лв., представляваща възнаграждение за
оказаната безплатна правна помощ в исковото производство.
На адв. И., на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 38 ЗА, следва да бъдат
присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 200
12
лв. За да определи този размер съдът съобрази цитираното по – горе практика
на СЕС и извършените от страните процесуални действия в настоящата
инстанция.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 4609/14.03.2024г., постановено по гр. д. №
69208/2022г. на СРС, 47 с-в в обжалваната част, в която е признато за
установено между страните, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД, че П. И. Д., ЕГН:
**********, дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК:
*********, в качеството му на цесионер по сключен между дружеството и
„Сити кеш“ ООД Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от
02.11.2020 г. и Приложение № 1 към него, сумата от 59,38 лева,
представляваща неизплатена главница по Договор за паричен заем № 157871
от 06.12.2017 г., сключен между „Сити кеш“ ООД и П. И. Д., ведно със
законната лихва, считано от 01.08.2022 г. до окончателното изплащане, за
която на 16.09.2022 г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 41736/2022 г. по описа на СРС, І-во
ГО, 47-ми състав, както и в частта, в която П. И. Д. е осъден да заплати в полза
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 41.32 лв. в исковото и
6.89 лв. в заповедното производство разноски и вместо това ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД, за признаване
на установено, че П. И. Д., ЕГН: **********, дължи на „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, в качеството му на цесионер по сключен
между дружеството и „Сити кеш“ ООД Договор за покупко-продажба на
вземания (цесия) от 02.11.2020 г. и Приложение № 1 към него, сумата от 59,38
лева, представляваща неизплатена главница по Договор за паричен заем №
157871 от 06.12.2017 г., сключен между „Сити кеш“ ООД и П. И. Д., ведно със
законната лихва, считано от 01.08.2022 г. до окончателното изплащане, за
която на 16.09.2022 г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 41736/2022 г. по описа на СРС, І-во
13
ГО, 47-ми състав.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********,
на да заплати на адвокат К.И. Б., ЕГН: **********, сумата от още 36,70 лева,
представляваща възнаграждение за безплатно оказана правна защита и
съдействие на П. И. Д. в исковото производство пред СРС, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********,
на да заплати на П. И. Д., ЕГН: **********, сумата от 25 лева,
представляваща държавна такса за въззивна жалба, на основание чл. 273 ГПК
вр. чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********,
на да заплати на адвокат Н. И. И., ЕГН: **********, сумата от 200 лева,
представляваща възнаграждение за безплатно оказана правна защита и
съдействие на П. И. Д. във въззивното производство, на основание чл. 273
ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
В останалата част решението е влязло в сила, като необжалвано.
ОТМЕНЯ определение № 21447/23.05.2024г., постановено по гр. д. №
69208/2022г. на СРС, 47 с-в, в частта, в която „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, е осъдена да заплати на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на адвокат М.Л.Л., САК, ЕГН:
**********, сумата от 181,63 лева, представляваща възнаграждение за
безплатно оказана правна защита и съдействие на ответника в заповедното
производство, съобразно отхвърлената част от предявените искове, като
вместо това постановява
ОТХВЪРЛЯ искането на адвокат М.Л.Л., САК, ЕГН: ********** за
присъждане на адвокатско възнаграждение за безплатно оказана правна
защита и съдействие на ответника в заповедното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадените частни жалби срещу
определение № 21447/23.05.2024г., постановено по гр. д. № 69208/2022г. на
СРС, 47 с-в в останалата част.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
14
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15