№ 1187
гр. София, 21.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова
като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело №
20241000500416 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 12 от 03.01.2024г. постановено по гр.д. № 11082/2022г. по описа на
СГС, ГО, 22 с-в, е признато за установено по иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК
вр.чл.79 ЗС, предявен от Р. Р. Т., срещу Столична община, че ищцата е изключителен
собственик на: дворно място с площ от 573 кв.м , представляващо УПИ с кад.ид.
2
68134.702.2105, с площ 602 м, стар номер 105, квартал 209, парцел I (по заключението на
в.л. К., очертано със син контур и цвят - цифри 1, 2, 3, 4, 5, 6, 1, като самата скица - л.402,
преподписана от председателя на състава е неразделна част от настоящето решение);
двуетажна жилищна сграда с РЗП от 267,14 м, представляваща Сграда с кад.ид. №
2
68134.702.2105.1, бр. ет. 2, бр. самост. об. 2, застроена площ 149 м, състояща се от Първи
етаж, представляващ Апартамент, представляващ Самостоятелен обект в сграда с кад.ид.
68134.702.2105.1.1, с площ 132,07 м, и Втори етаж, представляващ Апартамент,
2
представляващ Самостоятелен обект в сграда с кад.ид. 68134.702.2105.1.2, с площ 135,07 м;
и гараж, представляващ сграда с кад. ид. 68134.702.2105.2, с площ 28 м , като придобити по
ДАВНОСТ.
Със същото решение е прекратено производството по отношение на гараж,
представляващ сграда с кад. ид. 68134.702.2105.3, с площ 18 м ; гараж, представляващ
сграда с кад. ид. 68134.702.2105.4, с площ 18 м ; гараж, представляващ Сграда с кад. ид.
1
68134.702.2105.5, с площ 18 м ; и гараж, представляващ сграда с кад. ид. 68134.702.2105.6, с
площ 18 м, като недопустимо.
Присъдени са разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК, като СО е осъдена да заплати на
Р. Р. Т., сумата от 10 354,34 (десет хиляди триста петдесет и четири лева и тридесет и четири
стотинки) лева, сторени деловодни разноски, съобразно уважената част от първоначалния
предмет на делото и направена компенсация.
В срока по чл.258 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответника
СО.
Жалбоподателят-ответник СО оспорва решението в частта, с която е уважен
установителния иск, като оспорва направения от първа инстанция извод, че в полза на
ищцата е изтекла придобивна давност повече от 10 г. Изтъква факта, че процесният имот е
бил отчужден през 1981г., когато е бил съставен Акт за държавна собственост /АДС/ №3104
/11435/ от 09.11.1981г., като след приемане на ЗОбС в редакцията от 1996г. на основание
параграф 7, ал.1, точка 3 от ПЗР на ЗМСМА и параграф 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС,
процесните имоти са станали общинска собственост, за което е съставен Акт за частна
общинска собственост /АЧОС/№0354 от 21.01.1998г., както същите имоти, така и процесния
гараж с кадастрален идентификатор №68134.702.2105.2 и с площ от 28кв.м., не е можело да
бъдат придобити, чрез давностно владение при действието на ЗСГ /отм./, щом давността не е
била изтекла до 30.03.1973г., когато все още процесните имоти са били частна собственост,
след което през 1981г. са били отчуждени, за да станат първоначално държавна собственост,
а в последствие през 1996г. и общинска собственост, но тъй като ищцата не е владяла
процесните имоти в периода от 1981г. до 17.03.1990г. и не е представила доказателства по
делото, че е била жител на гр. София преди 17.03.1990г., тъй като е родена в село ***, окръг
Старозагорски, видно от съдържащите се в кориците на делото доказателства, съгласно
забраната на чл.30 ЗСГ/отм./, не могат не жители на гр. София да придобиват по давност
имоти, които се намират на територията на гр. София, тъй като им е било забранено, да ги
придобиват чрез давностно владение, като в конкретния случай ищцата също не е могла в
посочения период от 1981г. до 17.03.1990г. да придобие, чрез давностно владение. В периода
от 17.03.1990г. до 28.04.2000г. също не е можела да придобие по давност, тъй като според
действащата редакция на чл.59, алинея 1 от ЗТСУ /отм./, реално определените части от
дворищно регулационните парцели, не могат да се придобиват чрез правни сделки или по
давност, която забрана се отнася и за процесния имот, който представлява част от други
имоти включени в урегулирания поземлен имот. От друга страна няма как да се придобият
постройките, без земята, тъй на основание чл.92 ЗС, чрез приращение, тъй като съгласно
разпоредбата на параграф 1 от Закона за изменение и допълнение на Закона за
собствеността, в който се съдържа забрана да се придобиват имоти държавна и общинска
собственост по давност, но независимо, че забраната е отменена с приемане на ЗДС и ЗОС
през 1996г., но преди да изтекат 10г. от отмяната през 2006г. е приет Закон за допълнение на
Закона за собствеността (ДВ.бр.46/2006г.), според който спира да тече срокът за придобивна
давност по отношение на имоти публична и частна държавна, както и за имоти публична и
2
частна общинска собственост, за срок от 01.06.1996г. до 31.12.2022г. и няма как имотът да е
придобит по давност от ищцата в посочения период от 01.06.1996г. до момента на завеждане
на делото на 21.10.2022г.
Що се отнася до Решение №3 от 24.02.2022г., постановено по конституционно дело
№16/2021г. на КС на РБ, посочва, че същото няма обратно действие (ех tunc), а има
конститутивно действие, като с обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1 от Закона за
допълнение на Закона за собствеността за противоконституционна, не се засяга нейния
досегашен ефект, тъй като съгласно чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията последиците от
преустановяване на мораториума ще настъпят от момента на влизане в сила на Решение №3
от 24.02.2022г. или по конкретно, същото ще започне своето действие за напред, считано от
08.03.2022г.
От друга страна, обжалваното решение е неправилно, тъй като ищцата е наемателка,
съгласно сключен договор за отдаване под наем на 27.03.1992г., който е действащ и към
момента и не е прекратен, като извода на първоинстанционния съд, че непредставянето на
доказателства от СО за заплащане на наем от страна на ищцата, означава, че договорът за
наем би могъл да се счита за прекратен конклудентно, поради което е изключен от
доказателствената маса. Видно от събраните доказателства по делото процесните общински
имоти са отдадени под наем на друг наемател, какъвто се явява дружеството “Мерино“
ООД, съгласно сключен договор за отдаване под наем на 30.01.1982г., който и към момента е
действащ и не е прекратен по законовия ред за апартаменти, находящи се съответно в гр.
София, ул. “***“/ старото име на улицата/ и с ново име на ул. “***“ №**, етаж № * ап.* и *,
съгласно сключен предходен договор за отдаване под наем на 08.12.1987г., с дружеството
“ПСП - Мерино - София“ ООД, който е правоприемник на дружеството “Мерино“ ООД.
Твърди, че ищцата е била настанена с договор за отдаване под наем на 27.03.1992г. в
апартамент, находящ се в гр. София, ул. “***“/ старото име на улицата/ и с ново име на ул.
“***“ №**, етаж 1, апартамент №1, южният, като останалата част от къщата,
представляваща северният апартамент №2 на етаж №1 и апартамент №3 и 4 на етаж №2,
както и двора състоящ се от оградената площ от 382кв.м, както и гаража с площ от 29кв.м,
не са били изцяло владени от ищцата, като не може да бъде кредитирано твърдението на
св.М. И. Б. - Ш., че голямата дъщеря на ищцата живеела в северния апартамент №2 на етаж
№1, находящ се в гр. София, ул. “***, сега ул. “***“ №**, която е пълнолетна, но не е страна
по настоящото дело, тъй като същата притежава отделно право на претенция. Моли
въззивният съд да постанови решение, с което да отмени изцяло решението като неправилно
и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли като неоснователен и недоказан иска
по чл.124, ал.1 ГПК, като измени решението в частта за разноските. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Р. Р. Т. оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като
правилно и законосъобразно. Посочва, че на 02.06.1982г. В. Т. и Р. Г. (понастоящем Т.)
сключили граждански брак (видно от удостоверение за граждански брак/, от която дата
осъществявали владение върху процесния недвижим имот. На 28.05.2020г. В. Т. е починал.
Оспорва да е била наемател на процесния имот. СО не е представил оригинала на договор за
3
наем, въпреки че съдът е задължил, поради което в о.с.з., проведено на 12.12.2023г., СГС е
изключил представеното копие от доказателствата по делото и правилно приложил
последиците на чл.161 ГПК. Уточнява, че е придобила процесните имоти по давност в
периода 01.06.1996г. - 09.03.2022г., вкл. Възражението, че процесното УПИ не е можело да
бъде придобито по давност в периода 17.03.1990г. до 28.04.2000г., на осн.чл.59, ал.1 ЗТСУ, е
неоснователно, тъй като включването на този имот в УПИ за обществено жилищно
строителство не означава, че от този момент нататък е упражнявано владение върху реална
част от парцел, тъй като той е отреден в съсобственост от няколко самостоятелни имота
(видно от Приложение № 1 към СТЕ) и не съществува законна пречка владението да
продължи върху съответния имот и след урегулирането му. В същия смисъл Решение №
50141/25.04.2023 г. по гр.д. № 3194/2021 г. на ВКС, I г.о. Посочва още, че с решение № 3 от
24.02.2022 г. на КС по к.д.№ 16/2021г. са обявени за противоконституционни разпоредбите
на § 1, ал. 1 ЗД ЗС /обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г./ и на § 2 от
Заключителните разпоредби на ЗИД ЗС / ДВ, бр. 7/2018 г./. В последвалата практика на ВКС,
свързана с прилагане на това решение на конституционния съд, се приема, че за периода
31.05.2006 г. - 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. - 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти
частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от
законодателя мораториум; същата започва да тече с влизане в сила на решението на
Конституционния съд на 08.03.2022г. Давността е текла само в периода 31.12.2017г. до
19.01.2018г. - в този смисъл решение № 50080 от 26.10.2022г. на ВКС по гр. д. № 1814/2021
г., II г. о. Приема се също, че по отношение на давностните срокове, които са започнали да
текат от 01.06.1996 г.. както и за тези, за които давността е изтекла в периода от 31.12.2017г.
до 19.01.2018г. след обявяването на § 2 ЗР на ЗИЗС за противоконституционен, следва да се
зачетат придобитите права при позоваване на придобивна давност поради обявяване за
противоконституционно обратното действие на изменението на ЗС от 19.01.2018 г. В същия
смисъл Решение № 50141 от 25.04.2023г. на ВКС по гр.д.№ 3194/2021г., I г. о.;
ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 3513 ОТ 14.11.2023г. по гр.д. № 805/2023г., I ГО НА ВКС. При това
положение, придобивната давност по отношение на процесните имоти за Т. е започнала да
тече на 01.06.1996г., спряла е да тече на 31.05.2006г., по време на мораториума, и е изтекла
на 31.12.2017г., или най-късно след влизане в сила на решението на КС на РБ на
09.03.2022г., от който момент е придобила имотите по давност.
Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като разгледа
жалбата и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Депозиран е положителен установителен иск с правно основание чл.124 ГПК вр.чл.79
ЗС за признаване на установено по отношение на СО, че ищцата е придобила право на
собственост върху недвижим имот по силата на продължило повече от 10 години давностно
владение, започнало на 01.06.1996г. и продължило до депозиране на исковата молба -
21.10.2022г.
Ответникът СО оспорва иска като релевира възражение, че тя е била настанена в имота по
4
силата на договор за наем от 27.03.1992г., чийто оригинал е унищожен, поради което се
представя само в цветно копие. Имотът е бил отчужден през 1980г. за ЖСК, което остава
нереализирано във времето, поради което всички наематели са били настанени със срок до
разчистване на терена за строителство /събаряне на сградите/ или до отмяна на
отчуждаването. Твърди, че е недопустимо да се придобие по давност реална част от УПИ по
силата на чл.59 ЗТСУ /отм./ респ.чл.200 ЗУТ. Оспорва да е налице манифестиране на
владението от страна на ищцата спрямо досегашния собственик, в лицето на СО.
От фактическа страна се установява, че процесният имот е бил отчужден на 21.10.1980г.
по реда на чл.100 ЗТСУ /отм./ за ЖСК, което не е реализирано, видно от приложените
документи от преписката по одържавяване на имот с пл. № 105 парцел II квартал 209 нов в
местност Подуене - Редута с администартивен адрес ул. „***“ № 16 (л. 101 - л. 115). Към
момента на отчуждаването на имота в периода 1978г. - 1981г. собственици на процесния
имот са били: Н. Х. С., Е. Х. Д., Д. Д. Д. и Н. И. Б.. Видно от преписката, приложена към
отговора на ИМ, на тези лица са били изплатени определените от оценител обезщетения и са
били предоставени за закупуване апартаменти в жилища - апартаменти в ЖСК Кремиковска
стомана, а имотът е станал държавен, видно от АДС № 11435 ( 3104) от 09.02.1981г. (л.86). С
акта е вписан като държавен недвижим имот с администартивен адрес ул. „***“ № 16 -
2
дворно място с площ от 573 м, двуетажна жилищна сграда със смесена конструкция - като
пода на първия етаж е дървен гредоред, плочата между 1 и 2 етаж е железобетонна, а тавана
над 2 етаж е отново дървен гредоред. В акта са описани общо 4 апартамента - по два
апартамента на 1-ви и на 2-ри етаж (северен и южен, като южните апартаменти са с по-
голяма площ). Посочени са бившите собственици на имота - Н. Х. С., Е. Х. Д., Д. Д. Д. и Н.
И. Б../които нямат претенции по делото/. Ищцата е трето лице, настанено временно в имота
по силата на наемно правоотношение до започване на предвиденото строителство и
събаряне на съществуващата сграда, което мероприятие остава нереализирано във времето.
Не се спори, че улицата, на която се намира процесният имот към настоящия момент е ул.
„***“, а преди 1990г. е била ул.„***“ (Удостоверение - л. 522).
С Решение по чл. 30 от ЗНО от 10.11.1987 г. (л. 93) се настанява НСП МЕРИНО в сградата
на ул. „М. Добрев“ № 16 етаж 2 и в цялата сграда на ул. „М. Добрев“ № 19, и двете сгради
собственост на Държавни имоти, които да се ползват за административни нужди. Описаната
в решението сграда на ул. „М. Добрев“ № 16 е идентична с процесната по делото сграда.
През 1992г. относно двора е сключен договор за наем от страна на общината с „Мерино“
ООД /правоприемник на НСП Мерино/.
През 1981г. е бил съставен Акт за държавна собственост /АДС/ № 3104 /11435/ от
09.11.1981г., като след приемане на Закона за общинска собственост в редакцията от 1996г.
на основание параграф 7, ал.1, точка 3 от ПЗР на ЗМСМА и параграф 42 ПЗР на ЗИД на
ЗОС, процесните имоти са станали частна общинска собственост, за което е съставен Акт за
частна общинска собственост АЧОС №0354 от 21.01.1998г. Безспорно самият акт не създава
права, а само констатира наличието на такива.
Видно от приложеното цветно копие на договор за наем от 27.03.1992г. семейството на
5
ищцата Т. /пет членно/ е настанено в апартамент от процесния имот на ет.1 ап.1 южният със
срок на договора до разчистване на терена или до отмяна на отчуждаването (л. 98г., л. 456 -
цветно ксерокопие, до л. 459). Ищцата е оспорила автентичността на подписа си по реда на
чл. 193 ГПК (Молба от 31.03.2023г. - л. 308; о.с.з от 27.06.2023г. - л. 348). Тъй като СО не е
намерила оригинала на договора, той е изключен от доказателствената маса от първа
инстанция. САС отново го приобщи към доказателствения материал и изслуша СГрЕ,
съгласно заключението от която установените съвпадения в частните графични признаци са
индивидуални, относително устойчиви и в своята съвкупност достатъчни, за да се направи
извод, че подписите на трета страница в копието на Договор за отдаване под наем на
държавен жилищен имот с дата 27 март 1992 г., сключен между наемодателя - дирекция
“Отчуждаване, оборотен фонд и правно-техн. услуги“ при у-ние „Жилищна политика“ на
СГО и Р. Р. Т., намиращ се на л. 456 -457, са копия на подписи изпълнени от Р. Р. Т..
Съществуващите различия във формите и движенията при изписването на някои от
елементите се дължат на вариантност при изпълнението им от лицето и не оказват влияние
на направения вече положителен извод. В о.с.з. вещото лице допълва, че не е възможно да се
направи заключение дали има извършена техническа поправка в документа т.е. дали е
пренесен иначе автентичния подпис на лицето.
САС съобразява практиката на ВКС (решение № 79/10.09.2010г. по т. д. № 628/ 2009г., II т. о.,
решение № 748/17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г., IV г. о., решение № 91/01.04.2015 г. по
гр. д. № 5960/2014 г., IV г. о. и др.), съгласно чл.180 ГПК частните документи, подписани от
лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в
тях, са направени от тези лица. Разпоредбата на чл. 193, ал.3, изр. 1-во ГПК предвижда, че
тежестта за оспорване на частен документ се носи от страната, която го оспорва, когато
документът формално е подписан от нея. Това правило е неприложимо тогава, когато
оригиналът на документа не може да бъде представен от страната, която се позовава на
него по извинителни за нея, по смисъла на чл. 165, ал. 1 ГПК, причини. Законово
установената с цитираната норма възможност за тази страна да установява със свидетелски
показания съглашения, в които участва и чиято допустимост принципно е изключена с
разпоредбата на чл.164, ал.1, т.5 ГПК, позволява да се приеме, че при оспорване
автентичността на частен диспозитивен документ, чийто оригинал е загубен или унищожен,
доказателствената тежест да установи съдържащите с в него благоприятни факти се носи от
страната, която се е лишила от него. Документът е изгубен, когато страната не знае в чие
държане е, а унищожен, когато материалният му носител е разрушен или материализираното
в него изявление е непоправимо заличено. Основанието за мълчаливо извършеното от
законодателя разместване на установените в чл. 193, ал. 3 ГПК правила за разпределение на
доказателствената тежест произтича от обективната невъзможност за установяване
авторството на подпис (респ.пръстов отпечатък) чрез графологическо изследване на
документа (в т.ч. и на копие от него), върху който подписът или отпечатъкът е положен.
Задължението на оспорващия да изключи при условията на пълно и главно доказване всяко
съмнение във възможността подписът да е негов, произтича от процесуалното му положение
на ищец по предявен установителен иск за неистинност на документ, в каквото той се
6
намира в производството по чл.193 ГПК. Съдебно-графологичната експертиза е
единственото доказателствено средство, с което той може да докаже оспорването. При
отсъствието на оригиналния документ обаче, оспорващият е в обективна невъзможност да
докаже, че не е негов автор, тъй като графологична експертиза не може да бъде извършена,
респ. извършването на такава евентуално и върху копие от документа, като обект на
изследване, не позволява да се изключи извършена техническа подправка на подписа върху
първообраза. Наличието на обективни пречки за провеждане на пълно и главно
доказване на оспорената автентичност на изгубен, респ. унищожен оригинален
документ, обуславя възлагането на доказателствената тежест по чл.165, ал.1 ГПК върху
ползващата се от него страна, щом оригиналът му липсва по причини, които законът
признава за извинителни. Затова тежестта на доказване в случая се възлага на СО,
която черпи благоприятни правни последици от доказване наличието на договорно
правоотношение между страните. Последното е направено чрез косвени
доказателствени средства, а именно:
Ищцата Т. е сключила граждански брак на 02.06.1982г. /удостоверение на л.323/, а съпругът
й В. Т. е починал на 28.05.2020г. /л.126/ . Видно от адресната им регистрация
На л.108 е приложено писмо от 08.04.1992г. на Началник отдел Стопанисване на жилищния
фонд при СГО, адресирано до един от бившите собственици на имота, а именно Д. Д., от
съдържанието на който се установява, че по данни на Р. Т. /с която е сключен временен
договор за наем/ той продължава да ползва неправомерно една от стаите в жилището.
На л.111 от делото пред САС е приложено удостоверение от отдел Общински приходи отдел
Слатина от съдържанието на което се установява, че за периода от 1996г. до настоящия
момент, Р. Т. няма и не е имала декларирано недвижимо имущество на територията на
гр.София и съответно не е плащала данък сгради или такса битови отпадъци. Има
регистрирано само МПС.
От заключението на депозираната на л.396 съдебно-техническа експертиза, прието от съда
като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните, се установява, че имотът
отговаря на разпоредбата на чл.200, ал.1 ЗУТ за придобиване по давност на реални части от
урегулиран поземлен имот в урбанизирана територия и същият отговаря на минималните
размери по чл. 19 от ЗУТ. Незаградената площ е разликата от 191 кв.м. В момента, частта,
която е незаградена е приобщена към междублоковото пространство, а там има улица.
Допустимо е, съобразно изискванията на ЗУТ, ако се откъсне част от незаградената част и се
принади към заградената. Няма изисквания за зоната за минимален размер на 300 кв. метра.
От анализа на предходните регулационни планове се установява, че към 1979г., когато е
започнала процедурата по отчуждаването на процесния имот е бил в сила кадастрален и
регулационен план на м. Подуене - Редута, одобрен със Заповед № 450 от 11.10.1975г.
Процесният по делото имот, описан с данните по действащата към момента КККР, е
идентичен с имот с пл.номер 105 от кв. 209 (нов), стар кв. 210, нанесен в част 2-ра на плана
от 1975г. В кадастралния план, одобрен със същата заповед са били нанесени както
двуетажната жилищна сграда, така и гаража с площ 28 кв.м., разположен по лицето на
7
имота. Разликата в площта на имота от 29 м. е по лицето на имота по източната му граница,
като в КККР тази граница на имота е нанесена по линията на уличната регулация от
действащия регулационен план.
При направения оглед от вещото лице на имота в присъствието на представителя на ищеца
се е установило следното: Към момента на огледа сгради с идентификатори от КККР №№
68134.702.2105.3, 68134.702.2105.4, 68134.702.2105.5 и 68134.702.2105.6 /четири гаража,
изградени незаконно/ не съществуват на терена. Към момента на огледа сграда с
идентификатор 68134.702.2105.2 - гараж от 28 кв.м. съществува. Тази сграда е с лице от към
ул. „***“ и е разположена на южната граница на процесния по делото имот. Описаната в
АДС № 11435 (3104) от 09.02.1981г. двуетажна жилищна сграда съществува и към момента.
Тази сграда е идентична със сградата, описана в АЧОС № 0354 от 21.01.1998г. (л.85) и е
идентична със сграда с идентификатор 68134.702.2105.1 от действащата КККР. Вътрешното
разположение в сградата е в съответствие с описаното по отчуждителната преписка, с
изключение на покрива и плочата над втори етаж. Към момента на огледа се установява
направено през годините надзиждане и бетонов пояс и изграждане на нова стоманобетонна
плоча, която е с 0.5 м. еркерно над 2 етаж. Покривът на сградата е изграждан наново и към
момента е изцяло от гофрирана ламарина. По стените на сградата се наблюдават множество
пукнатини, характерни за слягания, някои от които са били доста големи и са запълвани със
строителна пяна. Ищцата обитава първият етаж, като по нейни сведения, северният
апартамент се обитава от дъщеря й, а тя обитава южният апартамент. Вторият етаж към
момента е необитаем, като се ползва като складова площ. Дворното място е оградено по
контура на точки 1, 2, 3, 4, 5, 1 от Приложение 1 към СТЕ, като заградената площ е около 382
кв.м. Оградата е видимо стара, с нисък бетонов цокъл, метални колони и тЕ. мрежа, покрита
със строително платно. Оградената на терена площ е частично идентична с дворното
място от 573 м, описано в АДС и АЧОС, приложени по делото и описани по-горе. В частта
от процесния по делото имот, която е в западна посока извън съществуващата на място
ограда, при първоначално извършения оглед през м.юни 2023г. са установени четири
гаражни клетки, част от редица гаражни клетки, разположени източно от съществуващите на
място 8 етажни жилищни блокове (третата снимка към първоначалния доклад на СТЕ на л.
336). Към момента всички гаражни клетки източно от блокове №№ 3, 5, 7, 9 са премахнати и
площта се ползва за свободно паркиране в междублоковото пространство.
При анализа на действащия регулационен и застроителен план за района, одобрен със
Заповед № РД-50-09-438 от 20.11.1984г. на Гл.арх. на София се установява, че процесните по
делото сгради не са потвърдени като част от застроителния план на квартала. Същите
попадат в обхвата на предвиден подземен гараж с вход от ул.„Погледец“. За процесното по
делото дворно място не е предвиден самостоятелен УПИ, а същото попада изцяло в
обхвата на УПИ I- за обществено жилищно строителство от кв. 209, като поради
общинския характер на терена отреждането е за публично мероприятие. Имот с
идентификатор 68134.702.2105 с площ от 602 кв.м., е частично идентичен с описаният в Акт
за държавна собственост (АДС № 3104 /11435) от 09.11.1981г. и Акт за частна общинска
8
собственост (АДС) № 0354 от 21.01.1998г., като разликата е минимална и по лицето на
имота, като в КККР тази източната граница е нанесена по уличната регулационна линия, а не
по границата на стария имот. На място имотът е заграден и ползван по съществуващата на
място ограда по точки 1, 2, 3, 4, 5, 1 и е частично идентичен с описания в двата акта имот,
като представлява част от него. Жилищна сграда с идентификатор 68134.702.2105.1 със
застроена площ от 149 кв.м. на два етажа с обща площ от 602 кв.м. е идентична с описаната
в АДС/№3104 /11435/ от 09.11.1981г. и АЧОбС/№0354 от 21.01.1998г. сграда. Сграда с
идентификатор 68134.702.2105.2 със застроена площ от 28 кв.м., представляваща една
сграда - двоен гараж не е описана в актовете за държавна и общинска собственост. Те са
били изградени след 14.11.1958г. без позволителен билет и по тази причина не са били
оценявани.
По делото са ангажирани гласни доказателствени средства, а именно разпит на св.Д. и Б.-Ш.
в о.с.з. 27.06.2023г., които съдът кредитира като логично обосновани и вътрешно
непротиворечи с изключение твърдението на Д., че ищцата живее в имота от 1978г., тъй като
към този момент все още не е проведено отчуждаването на имота от горепосочените реални
собственици, а това е станало в периода 1980-1981г.
Така св. Д. твърди, че познава ищцата от детските си години т.е. от 45 години, когато
живеели в гр.Казанлък. Имотът й представлявал къща на два етажа, имало гараж в двора и
отвънка още няколко гаражи, които се ползвали. Г-жа Т. живеела там от 1978г. Къщата била
на два етажа. Имало една фирма, която също ползвала помещенията, но тя била за много
кратко време /около 2 години/ и се изнесли - от тогава минали повече от 20 години. Имало
пожар, след което фирмата се изнесла. Семейството на ищцата възстановило всичко.
Оградата на дворното място била също „нова“, тъй като фирмата си взела старата ограда. В
периода от 1996г. до настоящия момент никой освен г-жа Т. и семейството й не бил владял
имота, като към настоящия момент тя продължава да живее там и да се грижи за къщата. Не
знае чия собственост е къщата, но Р. живее от 45 години на първи етаж, а на втори има
складирани багажи.
От своя страна св. Б.-Ш. била приятелка на дъщерята на ищцата. Имотът, в който живеела
ищцата, представлявал къща с един гараж отпред и дворче отзад с още постройки, 4 гаража
извън двора. Къщата била на два етажа. Знае, че ищцата живее там от 1991 г., от когато и
самата свидетелка живее наблизо. Била чувала за фирма, но това е било преди 1991г.
Пожарът се случил към 1993г. - 1994г. След това сем. Т. извършили ремонт. Къщата била
възстановена почти изцяло със средства на семейство Т.. Ищцата ползвала целия имот, като
живее на първи етаж. Дворното място имало ограда. Знаела за гаражите. Те били отзад зад
къщата. Дъщеря й В. е извън България на работа, а Р. живее с другата си дъщеря М. и зет си.
Не знае дали са уведомявали общината като са правили ремонта.
Видно от приложените на л.431 и сл. Удостоверения за постоянен и настоящ адрес и на
двете свидетелки, те не живеят в съседство с процесния недвижим имот в противоречие с
показанията им, че имат преки и непосредствени впечатления, вкл. от пожара, който св.Ш.
твърди да е видяла лично от балкона си.
9
С оглед събраните гласни и писмени доказателствени средства, анализирани в тяхната
съвкупност, съдът намира за безспорно установено, че в процесния период от време
01.06.1996г. и до настоящия момент само ищцата и нейното семейство са обитавали
процесната къща и по-конкретно първи етаж, тъй като според вещото лице вторият етаж е
необитаем. От друга страна и двете свидетелки не знаят и не посочват как първоначално е
било установено това обитаване - въз основа на заповед, договор за наем или чрез
завладяване на чужд имот. Същевременно няма данни семейството на ищцата да е
манифестирало пред СО намерението си да владее процесния имот, като не е декларирало
същия в отдел местни данъци и такси респ. не са плащани данък сгради или такса смет.
Приложени са клиентски номера на името на В. Т. в Електрохолд Продажби ЕАД и
Софийска вода АД, от съдържанието на които е видно, че семейството е регистрирано като
абонати на тези услуги именно на посочения адрес. Това е правно ирелевантно към предмета
на делото, доколкото тези дружества за трети за производството лица, нямащи отношение
към СО. Безспорно е доказано, че сем.Т. са правили реновиране на къщата, като са полагали
с грижата на добър стопанин. Въпреки това годен за обитаване е само първи етаж от същата
по сведение на вещото лице, извършило лично оглед.
Няма новопредставени доказателства пред настоящата инстанция .
При така описаната фактическа обстановка съдът намира исковете за основателни по
следните съображения:
СГС е уважил частично иска, като е приел, че периодът на давността надхвърля и то с
много 10 годишен период, считано от датата на депозиране на иска (21.10.2022г.) назад.
Формиран е извод, съобразно становището на КС на РБ, че първоначално, най-много за
около година, мораториумът е бил законосъобразно установен. В този смисъл е приел, че
решението на КС има обратно действие и заличава напълно установения на 01.06.1996г.
мораториум за държавни и общински имоти. Освен това е изключил договора за наем от
1992г. /приложен в ксерокопие/, поради липсата на оригинал и неизпълнение на
задължението от страна на СО да представи такъв. Затова е приел за недоказано
правоизключващото възражение на общината, че сем.Т. са били настанени в имота под наем
респ. не са били владелци на същия, а само обикновени държатели.
САС не споделя горните изводи по следните съображения:
В чл.69 ЗС е въведена презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се
докаже, че я държи за другиго. В ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/12г. на ОСГК на ВКС е
прието, че разграничителният критерий за това кога презумцията е приложима и кога
се счита оборена е начинът, по който е установена фактическата власт върху вещта.
Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на
досегашния собственик, намерението на владеещия по отношение на вещта се
предполага. /без да е необходимо пълно и главно доказване на манифестирането/. Т.
основание е завладяването, което в случая е неприложимо предвид събраните косвени
доказателствени средства и копието на договора за наем.
10
Основанието на което първоначално сем.Т. са установили фактическа власт върху процесния
имот е наемно правоотношение с общината, индиция за което е договор за наем от
27.03.1992г./цветно ксерокопие, чийто оригинал е унищожен/, както и писмото до бившия
собственик на отчуждения имот Д., че Т. се оплаква от неговото неправомерно обитаване на
една от стаите, предоставени от държавата на сем.Т., както и факта, че имотът не е изрично
деклариран като собствен пред общината. Ето защо САС приема, че е било необходимо не
само осъществяване на фактическа власт, но и манифестиране на намерението.
При трансформиране намерението им от субективна страна е необходимо явно и
недвусмислено демонстриране на същото, каквото по делото не е доказано пълно и главно
при доказателствена тежест за ищцата. Последното изисква манифестиране пред досегашния
собственик, тъй като иначе същото би било скрито, а не явно. От данните по делото е
установено, че първоначално сем.Т. са били само наематели, т.е. държатели, а не владелци.
Факта, че не са плащали наем не се приравнява на демонстриране на намерение за своене, а
е просто неизпълнение на договорно задължение, от което никой не може да черпи права
/никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение/. Аналогично
дали договорът е прекратен или все още валиден и действащ е правно ирелевантно към
предмета на доказване - изтекла придобивна давност. От друга страна и характерът на
действията, които ищците претендират да са извършили в имота, за които се твърди да са
владелчески - плащане на битови сметки и данъци, изграждане на покрива и ремонтни
дейности след пожар, всъщност представляват подобрения в чужд имот, а извършването и
поддържането на тези подобрения не може да обоснове извод за манифестирано намерение
за владение. Ограждането на имота, почистването и стопанисването му с цел използване по
предназначение и за нуждите на ползващото го лице, също не са такива, макар и да са
обичайно присъщи на собственика на вещта. В задължителната практика на ВКС по
прилагането на чл.79 ЗС се приема, че когато държането на една вещ се променя във
владение, тази промяна следва да бъде открито демонстрирана спрямо собственика. В този
смисъл е например решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/09 г. на ВКС, ІІ ГО;
решение 262 от 29.11.11 г. по гр. д. № 342/11 г. на ВКС, ІІ ГО; решение № 31 от 15.02.2011 г.
по гр. д. № 1273/09 г. на ІІ ГО и др. Посочената практика на ВКС има предвид случая, при
който държането произтича от наемно правоотношение между собственик и наемател, като
впоследствие наемателят променя намерението си и завладява вещта. В тези случаи
промяната следва да бъде демонстрирана по отношение на собственика, който е и бивш
наемодател. Тази практика е правилна и се споделя от настоящия състав. Ето защо и като не
е доказано пълно и главно от страна на ищцата, която носи доказателствената тежест
досежно факта на демонстриране намерението си за своене пред досегашния собственик, в
лицето на общината, съдът намира, че не е налице продължило повече от 10 години
владение, което да е спокойно, явно и недвусмислено.
Второ - Независимо от гореизложеното ищцата не е придобила правото на собственост
върху процесния имот по отношение на земята на основание чл.79 ЗС преди предявяване на
иска през 2022г., и на отделно второ основание. Същата претендира да е владяла реална част
11
от УПИ. За процесното по делото дворно място не е предвиден самостоятелен УПИ, а
същото попада изцяло в обхвата на УПИ I- за обществено жилищно строителство от
кв. 209, като поради общинския характер на терена отреждането е за публично
мероприятие. Разпоредбите на чл.40 ал.2 ЗПИНМ /отм./, впоследствие чл.59 ЗТСУ/отм./,
аналогичен с чл.200 ЗУТ, установяват забрана за придобиване на реални части от парцели.
Тази забрана е била безусловна при действието на ЗПИНМ /отм./ и до изменението на чл.59
ЗТСУ /ДВ, бр. 34/2000 г. /. След посоченото изменение на ЗТСУ придобиване по давност на
реална част от парцел е било допустимо само когато частта се присъединява към съседен
имот при условията на чл.28 ЗТСУ - за образуване на повече на брой самостоятелни
парцели; за упълномеряване с части от съседен парцел; за създаване на съсобствени
урегулирани имоти; и то при условие оставащата част да отговаря на изискванията за
минимални размери по площ и лице на парцела или също да се присъединява към друг имот.
В тази връзка до 01.01.2001 г., когато е влязъл в сила ЗИД ЗТСУ (ДВ, бр.34 от
25.04.2000г.), първоначалната редакция на нормата на чл.59 ал.1 ЗТСУ /отм./ е
въвеждала абсолютна забрана за придобиването на реални части от
дворищнорегулационни парцели чрез правни сделки или по давност, при което теклата
до изменението на нормата давност по отношение на такива реални части не се
зачита. След изменението й придобиването на реално определени части от поземлени
имоти в границите на населените места е позволено само, ако те отговарят на нормативните
изисквания за минимални размери за площ и лице. Идентична на тази е уредбата, въведена
посредством сега действащите разпоредби на чл.200 вр.чл.19 ЗУТ. Преследваната от
Законодателя идея е да бъде запазена целостта на имота в конфигурацията му по
регулацията, с оглед възможността за реализиране на предвижданията по ПУП-ПРЗ, както и
реалната част от него, отговаряща на нормативите за площ и лице, да бъде заснета като
самостоятелен поземлен имот и урегулирана, без да се засяга или влошава предвиденото с
плана застрояване, както в урегулирания поземлен имот, в който се намира тя, така и в
съседните му. Ето защо до 01.01.2001г. давност за реални части от имот не е текла.
ЗУТ влиза в сила на 31.03.2001г., от който момент ищцата би могла да се позове на
начало на давностно владение, доколкото според вещото лице процесната реална част
отговаря на изискванията за минимални размери по чл. 19 от същия закон, и има излаз към
улица.
На трето място с нормата на чл.7 ЗОбС, в сила от 01.06.1996г. е въведена законова забрана за
придобиване по давност на имоти общинска собственост - публична и частна. С
изменението на чл.7 ЗОС / ДВ бр. 96/05.11.1999 г. е установена забрана за придобиване по
давност само на имоти - публична общинска собственост. Така считано от 09.11.1999г.
отпада законовата забраната за придобиване по давност на имоти частна общинска
собственост, но считано от 01.06.2006 г. с § 1 от Закона за допълнение на ЗС е
установено спиране течението на придобивната давност. Процесния имот обаче, както вече
се посочи, е частна общинска собственост от 1996г., а до този момент е бил частна държавна
собственост. С решение № 3 от 24.02.2022г. на КС по к. д. № 16/2021 г.са обявени за
противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 ЗД ЗС /обн., ДВ, бр. 46/2006г., посл. доп.,
12
ДВ, бр.18/2020г./ и на § 2 от Заключителните разпоредби на ЗИД ЗС /ДВ, бр.7/2018 г./. Като
последица от обявяването за противоконституционна на нормата на § 2 от Заключителните
разпоредби на ЗИД ЗС / ДВ бр. 7/2018 г. /ДВ, бр. 7/2018 г./, с която е придадено обратно
действие на продължаване на срока, се приема от Конституциония съд, че придобивна
давност е текла в периода 31.12.2017г. до 19.01.2018г., защото обратното действие на
материалния закон не може да засяга вече придобити права. Така в този период е изтекъл
последния ден от спряната да тече придобивна давност за процесния имот. Следователно не
се касае за обратно действие на решението на КС, а за стриктно съобразяване разясненията,
дадени с решението на КС. В този смисъл са и решение № 50080 от 26.10.2022 г. на ВКС по
гр. д. № 1814/2021 г., II г. о. и решение № 50141 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. №
3194/2021 г., I г. о.
Действително в мотивите на решението на КС се приема, че "с обявяването на разпоредбата
на § 1, ал. 1 ЗДЗС за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект" и
съгласно чл.151 ал.2 изр.3 Конституцията последиците от преустановяване на мораториума
ще настъпят от момента на влизане на решението на КС в сила. Като последица от това, се
приема, че за периода 31.05.2006 г. - 30.12.2017 г. и 20.01.2018г. - 7.03.2022г. придобивната
давност за имоти частна държавна собственост е спряла да тече по силата на
установения от законодателя мораториум. Такава започва да тече с влизане в сила на
решението на Конституционния съд т.е. на 08.03.2022 г. Ищцата твърди, че давността е
започнала на тече на 01.06.1996г. и е изтекла с прибавянето на още само един ден.
Предвид изложеното, позоваването на Решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на
КС на РБ, с което се приема, че не се прилагат по висящи дела правни норми, които са
обявени за противоконституционни не противоречи на посоченото в мотивите Решение № 3
от 24.02.2022 г. на КС по к. д. № 16/2021 г., че "с обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1
ЗДЗС за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект". При постановяване
на последното, КС е отчел, че правото на собственост е уредено в Конституцията като
основно право, което не може да се засяга с обратно действие на закона и тълкуването му.
След обявяване за противоконституционен текста на § 1 ЗДЗС и на § 2 ЗИД ЗС / ДВ бр.
7/2018г. /ДВ, бр.7/2018г./, придобивна давност за имоти частна държавна собственост тече за
периода 31.12.2017г. до 19.01.2018г. /20 дни/ и не тече в периода 31.05.2006г. - 30.12.2017г. и
20.01.2018г. - 07.03.2022 г.
Предвид задължителния за съдилищата характер на решенията на КС- чл.14 ал.4 ЗКС,
следва извод, че за периода 31.05.2006 г. - 30.12.2017 г. и 20.01.2018г. - 07.03.2022г.
придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е
текла по силата на установения от законодателя мораториум; същата започва да
тече едва с влизане в сила на решението на КС на 08.03.2022г., а за времето от
31.12.2017г. до 19.01.2018г. давностният срок следва да бъде зачетен от съда.
Първоинстанционното решение влиза в противоречие с горепосочените решения на КС, тъй
като СГС е приел, че мораториумът би следвало да продължава не повече от една година.
Следователно отнесено към конкретния казус до влизане в сила на изменението на чл.59
13
ЗТСУ /01.01.2001г./, а по-късно и чл.200 ЗУТ давност не е текла до 31.03.2001г., а за времето
от влизане в сила на ЗУТ - 31.03.2001г. до 31.05.2006г. са изтекли само 5 г. и 2 месеца. ИМ е
депозирана на 21.02.2022г. преди влизане в сила решението на КС. Към този период ако се
прибавят 20 дни /периода 31.12.2017г. до 19.01.2018г. /20 дни/, отново не е достатъчен, за да
се приеме, че в полза на ищцата е изтекла 10-годишна придобивна давност, тъй като тя
безспорно е недбросъвестна. /дори ако се пренебрегне първия извод на САС, че е
необходимо манифестиране пред досегашния собственик, а Т. няма/ .
В обобщение - въззивният съд констатира, че е налице несъвпадение на крайния резултат от
изводите на първата и настоящата инстанции по отношение основателността на иска,
поради което решението следва да бъде отменено в обжалваната му част, а искът - отхвърлен
като неоснователен.
На основание чл.78 ал.1 ГПК въззиваемата страна дължи в полза на жалбоподателя
направените по делото разноски, в размер на 803.43 лв. пред настоящата инстанция и
сумата от 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за явяване пред въззивна инстанция или
общо сумата от 1103.43 лв.
Разноските, присъдени пред първа инстанция, следва да бъдат преизчислени както следва:
400 лв. платен депозит за в. и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение или общо сумата от
700 лв.
Воден от горното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 12 от 03.01.2024г. постановено по гр.д. № 11082/2022г. по описа на
СГС, ГО, 22 с-в, В ЧАСТТА, с която е уважен иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК
вр.чл.79 ЗС, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. Р. Т. срещу Столична община, положителен установителен иск
за признаване на установено в отношенията между страните, че Р. Т. е придобила по силата
на изтекла в нейна полза придобивна давност за периода от 01.06.1996г. до 21.02.2022г.
правото на собственост върху следния недвижим имот - дворно място с площ от 573 кв.м ,
2
представляващо реална част от УПИ с кад.ид. 68134.702.2105, с площ 602 м, стар номер
105, квартал 209, парцел I (по скица - л.402 от заключението на в.л. К., очертано със син
контур и цвят - цифри 1, 2, 3, 4, 5, 6, 1, неразделна част от настоящото решение); ведно с
изградената в него двуетажна жилищна сграда с РЗП от 267,14 кв.м., представляваща Сграда
с кад.ид. № 68134.702.2105.1, бр. ет. 2, бр. самост. об. 2, застроена площ 149 кв.м., състояща
се от Първи етаж, представляващ Апартамент, представляващ Самостоятелен обект в сграда
с кад.ид. 68134.702.2105.1.1, с площ 132,07 кв.м., и Втори етаж, представляващ Апартамент,
представляващ Самостоятелен обект в сграда с кад.ид. 68134.702.2105.1.2, с площ 135,07
кв.м.; и гараж, представляващ сграда с кад. ид. 68134.702.2105.2, с площ 28 кв.м , като
14
неоснователен.
ОСЪЖДА Р. Р. Т., ЕГН **********, гр.***, ул. “***” № ** съдебен адрес гр.София, ул. “Хан
Аспарух” № 60, ет.3, Адвокатско дружество “М.”, Адвокат Е. Т.-К. ДА ЗАПЛАТИ В ПОЛЗА
НА СТОЛИЧНА ОБЩИНА, БУЛСТАТ *********, гр. София, ул. "Московска" № 33, сумата
от 1103.43 лв./хиляда сто и три лева и четиридесет и три стотинки/ направени разноски пред
въззивна инстанция на основание чл.78 ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА Р. Р. Т., ЕГН **********, гр.***, ул. “***” № ** съдебен адрес гр.София, ул. “Хан
Аспарух” № 60, ет.3, Адвокатско дружество “М.”, Адвокат Е. Т.-К. ДА ЗАПЛАТИ В ПОЛЗА
НА СТОЛИЧНА ОБЩИНА, БУЛСТАТ *********, гр. София, ул. "Московска" № 33, сумата
от 700 лв./седемстотин лева/ , направени по делото разноски пред първа инстанция на
основание чл.78 ал.3 ГПК.
Решението е влязло в сила в частта, имаща характер на определение за прекратяване
на производството.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението до
страните с касационна жалба.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15