Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 28.01.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети ноември  през две хиляди и двадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:  ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

                                   Мл. съдия  ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-

                                                       МЛАДЕНОВА

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Костадинова-Младенова в. гр. дело № 364 по описа за 2020г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

           Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

           С решение № 260279 от 30.10.2019г., постановено по гр. дело № 17697/2019г. по описа на СРС 85 състав,  е отхвърлил предявения от Д.Д.Д. против П.Ц. П. иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД – за заплащане на сумата от 6 900 лв., представляващо обезщетение за пропуснати ползи  /невъзможност за отдаване на имот под наем/, сумата от 4 100 лв.- обезщетение за вреди /неизвършен своевременен ремонт  на покрив  и общи части, както и за сумата от  4000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, от подадена на 26.05.2017г. молба за отмяна на Постановление за  възлагане от 25.05.2016г. по изп. дело № 20158410405566 на ЧСИ рег. № 841 при КЧСИ и частна жалба срещу определение № 144 от 21.09.2017г. по гр. д. № 3196/2017г. на ВКС II г. о., ведно със законната лихва  върху сумата  от увреждането до окончателното й плащане.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от ищеца Д.Д.Д., с която обжалва първоинстанционното решение в цялост като неправилно и необосновано, постановено при непълно изяснена фактическа обстановка. В изпълнение на указания на въззивния съд в допълнително становище вх. № 58269 от 23.06.2020г.  въззивникът е уточнил, че претендира сумата от 4 100 лв. за настъпили вреди в сградата, в която си намира притежавания от нея имот, изразяващи се в течащ четири години покрив, пробит таван и разрушен под на западното жилищно помещение. Въззивникът ищец претендира заплащане на щети, настъпили в периода 28.05.2017г. – 23.03.2019г., нанесени на сградата от пукнатина в западната стена на сградата, която постоянно се увеличавал. Исковата претенция е и за обезщетяване вреди, нанесени на второто жилищно помещение при постоянно падаща мазилка, увредила тавана в хола, входното антре и кухнята. Моли съда да отмени посоченото решение и да постанови друго, с което да присъди на ищцата целия претендиран размер по предявените искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД. Претендира заплащане на сторените в настоящата инстанция разноски.  

С подадения в срока на чл. 259, ал. 1  от ГПК отговор на въззивната жалба ответникът П.Ц.П., действаща чрез назначения й  служебен защитник – адв. Б.Е.  изразява становище за неоснователност на същата. Моли решението  да бъде потвърдено изцяло като правилно. Заявява искане за присъждане на направените по делото разноски в двете инстанции.

    Софийският градски съд, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.235,ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

  Въззивната жалба, с която съдът е сезиран е допустима, като подадена в срока по чл.259 ГПК, от лице, имаща правен интерес от обжалването и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.

  При извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, настоящата инстанция дължи произнасяне  по съществото на правния спор, в рамките на доводите, заявени с въззивните жалби, от които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл.2 от ГПК.

  Настоящият съдебен състав споделя правните изводи на първата инстанция, с които е обоснована основателността на предявения иск, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка, поради това и на основание чл. 272 от ГПК- препраща към тях. В допълнение мотивите на първата инстанция и във връзка с доводите, заявени с двете въззивни жалби, настоящия съдебен състав приема следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД.

Безспорно е установено по делото, ищцата Д.Д.Д. е собственик на два  жилищни имота, находящи с в гр. София,  район „Надежда“ по ул. „********. От приложеното към делото Постановление за възлагане на недвижим имот от 25.05.2016г. по изп. дело № 20158410405566 по описа на ЧСИ Н.М.с рег. № 841  на КЧСИ с район на действие СГС, вписано в СВП София се установява, че след участие в публична продан е придобила собствеността на два жилищни имота, както следва: северозападен със застроена площ от 47 кв.м. и югоизточен  с площ 45 кв.м. в построената в дворно място от 240 кв. м., съставляващо УПИ  VII-411 от кв. 846 по плана на гр. София, м. „Триъгълника“, ул. „********, с идентификатор  № 68134.1387.411 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, без намиращите се  в същата сграда  две магазинни помещения /част от едноетажна жилищна сграда на около 120 кв.м.  Преди извършване на публичната продан собственик на двата имота е бил ответника П.Ц.П.. Владението на имотите е предадено от ответника на ищцата на 19.08.2016г. с протокол, подписан от двете страни и приложен на лист 18 от делото. В него е отразено, че имотите се предават  на ищцата в състоянието, в което са били съгласно описа, извършен от съдебния изпълнител на 13.10.2015г.

По делото се установи, че ответникът се е възползвал от правото си да атакува действията на съдебния изпълнител, чрез предявяване на жалба срещу постановеното от него постановлението за възлагане на недвижим имот. От представените писмени доказателства е установено, че на 21.09.2017г. състав на ВКС, с Определение № 144 по гр. д. № 32196/2017г. по описа на ВКС е оставил без разглеждане молбата на ответника  за отмяна на Постановление  за възлагане от 25.05.2016г, издадено по по изп. дело № 20158410405566 по описа на ЧСИ Н.М.с рег. № 841  на КЧСИ с район на действие СГС. Ответникът е искал отмяна на посоченото Постановление с правно основание чл. 304 ГПК, евентуално  н основание чл. 303, ал. 1 т. 5 ГПК. Предявената молба за отмяна е била оставена без разглеждане като недопустима поради предявяването й след изтичане на законовоопределения срок. С Определение № 5 от 15.01.2018г., постановено във връзка с обжалване на Определеине № 144 от 21.09.2017г. по гр. д. № 3196/2017г. по описа на ВКС, обжалваното определение е потвърдено и  влязло в законна сила на 15.01.2018г.

По делото е представено Писмо изх. № РНД17-ГР94-1329/15/08.02.2018г. на Главен архитект  на СО район „Надежда“, адресирано до ищеца Д.Д.. В него е изразено становище на общинската администрация, че сградата е неподдържана, нехигиенизирана и не отговаря на изискванията на чл. 169 от ЗУТ. Дадени са препоръки към собствениците, в това число и ищеца да се предприемат необходимите мерки за въвеждане на сградата в годно за ползване състояние. От представените по делото писмени доказателства, се  установява, че след придобиване на собствеността на двата описани имота, ищцата е била канена от собственици  на други самостоятелни обекти в сградата за обсъждане и вземане на решение за извършване на ремонтни дейности. О текста им е видно, че ищцата не е проявила активно действие по предприемане на мерки за ремонт и поддържка на сградата.

      По делото са събрани и гласни доказателства. Съгласно показанията на свидетеля К.П., който е съпруг /л. 81 от делото/ на ответника, двете страни не се познавали. Предаването на владението на имотите се извършило с посредничеството на съдебния изпълнител доброволно без за де налага провеждане на принудителен въвод.  Твърди, че независимо от това ответникът се възползвал от правото си да обжалва действията на съдебния изпълнител, като с тези свои действия не е възпрепятствала ползването на имотите, владението на които вече било предадено на ищцата. Съдът кредитира показанията на този свидетел, като хронологично и логично съответстващи на останалите по събрани по делото доказателства.

         При така предявените искове в тежест на ищеца е да установят наличието на предпоставките на чл. 45 ЗЗД, пораждащи отговорността на ответника спрямо увредените ищци - извършване на противоправно деяние; вредоносен резултат, в случая причиняване на имуществени и неимуществени вреди; причинна връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат; виновност на дееца. Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест.

Съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които е причинил другиму. Следователно, отговорността за поправяне на вредите от деликт следва да се ангажира при всяка външна проява на противоправно и виновно поведение на едно или няколко лица, от което са настъпили вреди в причинно-следствена връзка с това поведение.

Основният спорен въпрос по делото, е дали действието на ответника – подаване на молба за отмяна на влязло в сила възлагателно постановление представлява злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК, т. е. дали е противоправно и дали то е причината за настъпването на твърдените вреди.

Настоящият въззивен състав споделя извода на СРС, че в конкретния случай липсва противоправност в поведението на ответника. От значение при извършване на преценката дали дадено деяние е противоправно по смисъла на чл. 45 ЗЗД е дали същото нарушава установената в цитираната правна норма обща забрана да не се вреди другиму. С действията си по обжалване на Постановлението за възлагане на недвижимия имот, който ищцата е придобила процесния имот, той е реализирал добросъвестно правото си да поиска отмяна на влязъл в сила акт. Реално ответникът с действията си е инициирал съдебен контрол, за да защити свои накърнени според него права. По правната си същност независимо от изхода на разразилото се производство, приключило с отхвърляне на молбата, упражняването на право не е противоправно действие. Следователно в настоящия случая не може да се направи извод за наличие на злоупотреба с право в действията на ответника. Злоупотребата с право е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно при няколко хипотези - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията) или в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), но също и когато правото е упражнено в противоречие с добрите нрави (чл. 3 ГПК). Добрите нрави са неписани, несистематизирани и неконкретизирани правила, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Доказването на деянието (упражняването на процесуалното право) и неговата противоправност е в тежест на пострадалия, докато вината на дееца се предполага до доказване на противното. Вредата и причинната връзка с противоправното деяние също са в тежест да бъдат доказани от пострадалия. Отговорността за вреди от злоупотреба с правото на иск по правното си естество е деликтна, поради което по общите правила дължимото обезщетение обхваща всички преки и непосредствени имуществени (претърпени загуби и пропуснати ползи) и неимуществени вреди. В този смисъл е Решение № 189 от 20.06.2014 г. на ВКС по гр. дело № 5193/2013 г., ІV-то ГО, ВКС.

След  като при съвкупната преценка на доказателствата по делото не се установи наличие  на противоправно поведение от страна на ответника, съдът не изследва наличие на останалите елементи от фактическия състав за ангажиране на  деликтната му отговорност.  Поради изложеното правилно първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция на въззивника за претърпени имуществени вреди.

Неоснователна е и претенцията на ищцата обезщетяване на претърпени от нея неимуществени вреди в размер на 4000 лв. За основателността на заявената искова претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди следва да се проявили посочените следните юридически факти, а именно: наличие на противоправно поведение на ответника, реално претърпени вреди за ищците – неблагоприятното отражение от емоционален характер на увреждането, причинна връзка между поведението на ответника  и причинените вреди, вина, която се предполага съгласно чл.45, ал.2 ЗЗД, както и размерът на вредите.

От материалите по делото не се установи по безспорен начин наличието на противоправно поведение от страна на ответника, а именно чрез упражняване на личните си права за защита на свои интереси да е причинила на ищеца неимуществени вреди. Данни за преживени негативни емоции се съдържат само в исковата молба, но същите не са подкрепени с доказателства, установяващи, че ищцата е изпитвала негативни чувства и емоции, които са могли да й допълнителен емоционален дискомфорт. По силата на чл. 45 от ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди – имуществени и неимуществени, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане. Изяснените по делото  обстоятелства водят до извода за  неоснователност на иска за претендираното от ищеца  обезщетение за причинени неимуществени вреди.

При така установената фактическа обстановка правилен е изводът на първоинстанционния съд, че предявените от ищцата искове се явяват неоснователни. По изложените съображения и с оглед съвпадане на изводите на двете съдебни инставции и в упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

Назначеният на ответника по жалбата П.Ц.П. особен представител – адв. Б.С.Е. от САК е направил искане да му бъде определено и изплатено възнаграждение за въззивното производство.

В хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК на особения представител се дължи възнаграждение за всяка от инстанциите, независимо от постигнатия правен резултат, което възнаграждение е винаги за сметка на ищеца и се внася предварително – преди приключване на делото в съответната инстанция – виж т. 6 от Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК. Адвокатът не следва да се поставя в условие на кредитор на страната по делото – сам, чрез изпълнителен лист, да търси плащане на определения му от съда хонорар. Заплатените от ищеца възнаграждение за назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител за всяка от инстанциите представляват разноски по водене на делото, за извършването на които ищецът би могъл да поиска да бъде възмезден от ответника по правилата на чл. 78 ГПК, според изхода от делото. Съдът е длъжен служебно, и без отправено искане от особения представител, да определи възнаграждението му за съответната инстанция и да определи срок на ищеца за внасянето му, като указанията в тази насока следва да бъдат дадени по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, независимо, че внасянето от страна на ищеца на възнаграждение за назначен на негови разноски особен представител на ответника не е след изискванията за редовност на исковата молба, съдържащи се в чл. 127 и 128 ГПК, съответно неучастието му представлява процесуална пречка за извършване на съдопроизводствени действия. Незаплащането на определеното от съда възнаграждение за назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК представител на ответника е основание за прилагане на чл. 129, ал. 3 ГПК. Ако производството в съответната инстанция е приключило без съдът да изпълни посочените задължения няма пречка този пропуск да се отстрани по реда на чл. 77 ГПК – адвокатският хонорар да бъде изплатен на особения представител от бюджета на съда, а загубилата страна да се осъди да възстанови тази сума в полза на съдебната власт.

 Съгласно приложимата в частност редакция на разпоредба на чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК /Доп., ДВ, бр. 86/2017 год. – действала както към момента на образуване на въззивното производство, така и към момента на постановяване на горепосоченото определение/, възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от една втора от него. Материалният интерес по делото възлиза на 15000 лв., поради което и съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и предвид фактическата и правна сложност на делото  /което се е развило в две съдебни заседания, като не са събирани доказателства/ и обстоятелството, че особеният представител на ответника е подал писмен отговор на въззивната жалба, явявал се е лично двете заседания и е депозирал становище по съществото на спора, настоящият съдебен състав приема, че на адв. Б.Е. следва да бъде определено възнаграждение в размер на 980 лв.

        Ето защо възнаграждението в размер на 980 лв. трябва да бъде изплатено на особения представител от бюджета на СГС, а загубилата страна – в случая жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да възстанови посочената сума в полза на съда.

С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 Воден от горните мотиви, съдът

 

                                                   Р Е Ш И:

 

 ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260279 от 30.10.2019г., постановено по гр. дело № 17697/2019г. по описа на СРС 85 състав.

ОПРЕДЕЛЯ възнаграждение на адв. Б.С.Е. от САК за осъществена защита като особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК на ответника П.Ц.П. във въззивното производство в размер на 980 лв., което ДА СЕ ИЗПЛАТИ от бюджета на Софийски градски съд.

 ОСЪЖДА Д.Д.Д., ЕГН **********,***, п.к. 1220, ж.к. „********част, бл. ********да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл. 77 вр. с чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК сумата от 980 лв., поета от бюджета на съда за изплащане на адвокатското възнаграждение на особения представител на ответника във въззивното производство

Решението е окончателно  и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

      ПРЕДСЕДАТЕЛ :                              ЧЛЕНОВЕ: 1.                             2.