Р Е Ш Е Н И Е
№ 641
28.09.2017 г. гр.Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХАСКОВО в открито съдебно заседание на четиринадесети септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ВАСИЛКА ЖЕЛЕВА
Секретар: Диана Динкова
Прокурор: Антон Стоянов
като разгледа докладваното от съдия В.Желева и.административно дело №301 по описа на съда за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.203, ал.1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.1, ал.2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Образувано е по предявен от Н.М.Д., ЕГН **********,***, с посочен по делото съдебен адрес:***, чрез пълномощника му адвокат Е.М., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.С., бул.„Г..Н.С.“ №***, иск с правно основание чл.1 от ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение в размер на 15 000 (петнадесет хиляди) лева за претърпени неимуществени вреди за периода от 17.08.2011 г. до 28.12.2012 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното ѝ изплащане.
В исковата молба се твърди, че на 17.08.2011 г. ищецът бил приведен в Затвора –град Стара Загора при първоначален „общ“ режим, в изпълнение на съдебен акт по НОХД №206/2007 г. по описа на ОС – Хасково. От 17 август 2011 г. до освобождаването му на 28.12.2012 г. изтърпял наказанието си в Затвора – Стара Загора. През времето, през което изтърпявал това наказание в Затвора – Стара Загора, до 28.12.2012 г., ищецът претърпял вреди от неимуществен характер, които били следствие на незаконосъобразни действия и бездействия на затворническата администрация на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Същите се изразили в това, че администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията“ не му осигурила нормални условия на живот, тъй като в Затвора – град Стара Загора било пренаселено, липсвал законоустановения минимум на жилищна площ, полагаща се на всеки лишен от свобода. Ищецът бил настанен в тясна килия с недостатъчна светлина и висока влажност, без санитарен възел и течеща вода. За времето от 20.00 ч. до 6.00 ч. сутринта бил заключван, поради което всички затворници, включително и той, били принудени да удовлетворяват естествените си нужди в кофа в килията, пред очите на другите затворници. Миризмата в килията била нетърпима и му пречела да спи и да съществува. Наред с това за него съществували и допълнителни затруднения при изтърпяване на наказанието му. В Затвора в Стара Загора храната не отговаряла по грамаж и калоричност на установените норми, и с оглед това полагал повече усилия, за да преживява лошите условия в затвора. Описаните в исковата молба условия на живот в Затвора град Стара Загора били констатирани и от националния Омбудсман на Р.България, който използвал трикратно правомощията си по чл.46 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). Тези препоръки били отправени именно поради констатираната пренаселеност и лошите хигиенно-битови условия на живот, които водели до невъзможността за осъществяване на поправително въздействие върху лишението от свобода и основавали съществуването на опасност за увреждане на физическото и психическо състояние на затворниците. Подобно било и становището на Европейския комитет за превенция на изтезанията и нехуманното и деградиращо отношение или наказания, който бил изпращал доклади до Българското правителство относно условията в местата за лишаване от свобода, които били публикувани на интернет-страницата на Министерство на правосъдието. Осигуряването на безплатно облекло, обувки и спални принадлежности съгласно чл.84, ал.2, т.3 (ред.ДВ бр.25 от 2009 г.) било задължение на ГДИН чрез администрацията на Затвора – Стара Загора. Фактически действия по предоставянето на посочените вещи според количествата и в сроковете, определени в таблиците, утвърдени от министъра на правосъдието, по отношение на ищеца не било извършвано от затворническите администрации на Затвора – град Стара Загора за целия процесен период. Неизвършването им било акт на незаконосъобразно бездействие, с което не били изпълнили вмененото им задължение в чл.84, ал.2, т.3 от ЗИНЗС, гарантиращо достойнството и минималните човешки права на задържаните в местата за лишаване от свобода и било допълнително основание за имуществена отговорност по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
Така описаните незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията“ в Затвора – град Стара Загора за периода на престой на ищеца там – неосигуряването на достатъчно дневна светлина, чист въздух и минимална обитаема площ, необходими за спокойното биологично съществуване на всяко психично здраво човешко същество; факта, че бил принуден да обитава помещения, населени с гризачи и други вредители, без да му бъдат осигурени необходимите вещи, утвърдени по списък от министъра на правосъдието, факта, че бил принуден с риск за здравето да се храни с храна, която не отговаря по грамаж и калоричност на установените норми, това именно представлявали незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията“. В резултат на тези действия и бездействия ищецът живял при унизителни и нехуманни условия на живот, преживял унижения, срам и неудобство, емоционални страдания и психически стрес, надвишаващи неизбежното ниво, присъщо на наказанието „Лишаване от свобода“.
Твърди се, че били налице и трите предпоставки на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за уважаване на иска – действия и бездействия на длъжностните лица при ответника, изразяващо се в неизпълнение на задължения, произтичащи от закона; неимуществени вреди за лишения от свобода и пряка причинна връзка между действията и бездействията на администрацията и претърпените вреди.
Ответникът по иска, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.София, в писмен отговор на исковата молба и чрез процесуалния си представител по делото – юрк.Ч., оспорва предявения иск по основание и размер.
Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково изразява становище, че искът е основателен, тъй като действително затворническата администрация не разполагала с необходимите условия, които да осигури на лишените от свобода съобразно нормативните изисквания. От друга страна имуществената претенция на ищеца била прекомерно завишена, поради което се предлага размерът на обезщетението да бъде определен по справедливост.
Административен съд – Хасково, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, приема за установено от фактическа страна следното:
Съгласно приложеното към исковата молба Удостоверение зд №480/2011/28.12.2012 г. на Началника на Затвора – Стара Загора, ищецът Н.М.Д. е изтърпял присъда по НОХД №206/2007 г. на ОС – Хасково в размер на 2 години „лишаване от свобода“, както следва: постъпил в затвора на 17.08.2011 г. с предварителен арест от 1 м. 29 д., освободен на 28.12.2012 г., като е изтърпял фактически 1 г., 6 м., 12 д.
След изискване за нуждите на делото, с писмо изх.№1389/31.05.2017 г. Началникът на Затвора – Стара Загора удостоверява, че Н.М.Д. е постъпил в Затвора – Стара Загора на 19.08.2011 г. Изтърпявал е общо наказание в размер на 2 години „лишаване от свобода“ при първоначален Общ режим. Д. е бил настанен в стандартно спално помещение в Затвора – гр.Стара Загора за периода от 19.08.2011 г. до 08.09.2011 г. От 08.09.2011 г. до 28.12.2012 г. същият е бил настанен в ЗООТ „Гълъбово“.
В същото писмо се сочи, че поради отдалечеността във времето и извършвания ремонт по Норвежкия финансов механизъм на спалните помещения в Затвора – Стара Загора, не може да бъде предоставена точна информация за състоянието на спалните помещения относно жилищна площ и материалните условия. Всички спални помещения (понастоящем) били ремонтирани, като част от тях били увеличени чрез събаряне и премахване на преградни стени и затваряне на врати и преоборудване на санитарни възли. Твърди се, че в Затвора – Стара Загора се извършвали планови текущи ремонти на спалните помещения на лишените от свобода. Килиите се боядисвали на всеки три или четири години в зависимост от финансовите възможности. През периода постоянно се ремонтирали общите санитарни възли в сектора, изцяло била подменена подовата настилка на килиите с нови мозаечни плочи, боядисвани били килиите – стени, тавани, мебели. Общата квадратура на килиите се съобразявала с броя на затворниците. Всяка килия била оборудвана с луминисцентно осветление – 2 бр. по 2 осветителни тела х 36W. Прозорците на килиите били разделени на две части, като двете крила били отваряеми. Проветрявало се по всяко време по желание на лишените от свобода. Всички затворници, които излизали на работа, ползвали баня след завръщането си. Останалите се къпели два пъти в седмицата през целия период от годината. Достъпът до общите помещения и санитарните възли бил осигурен от 6.00 до 20.00 ч. и бил съобразен с ПВР и графика за разпределение на времето. В останалата част на денонощието на лишените от свобода се осигурявал достъп до санитарните помещения при необходимост.
В писмото се дават сведения и за ЗООТ „Гълъбово“. Сочи се, че квадратурата на спалните помещения в общежитието напълно отговаряла на стандартите, заложени в изискванията за площ в международните стандарти. В ЗООТ „Гълъбово“ се извършвали планови текущи ремонти на спалните помещения на лишените от свобода. Килиите се боядисвали на всеки три или четири години в зависимост от финансовите възможности. Леглата в помещенията били две, четири или шест, в зависимост от големината на спалното помещение. Не разполагали с информация в кое спално помещение са били настанени (ищецът Н.Д. и свид.Г. Г.), но всички помещения били оборудвани с легла с матраци, дървени шкафчета и гардероби. В нито един период от съществуването си общежитието в Гълъбово нямало осъдително решение за нарушение от такова естество. В ЗООТ „Гълъбово“ имало санитарен възел в двора на общежитието, както и в двата блока на спалните помещения. Достъпът до течаща вода и ползване на санирания възел бил 24 часа в денонощието. През нощта не се заключвали спалните помещения, а само вратите на коридорите и всички лишени от свобода имали денонощен достъп до санитарен възел и течаща вода. Всички затворници, които излизали на работа, ползвали баня след завръщането си. Останалите се къпели два пъти в седмицата през зимния сезон и три пъти през летния. Прозорците на килиите били разделени на две части, като едното крило било отваряемо. Проветрявало се по всяко време по желание на лишените от свобода.
Санитарният контрол в района на затвора се осъществявал от директора на Медицинския център при затвора. Дезинфекционните, дезинсекционните и дератизационни мероприятия се организирали и провеждали от МЦ при затвора. В някои от случаите за извършване на дезинсекция и дератизация се ползвали услугите на лицензирана фирма, което се удостоверявало с констативен протокол и издадена фактура. Хигиената се поддържала ежедневно по утвърдени графици за почистване и дезинфекция на общите помещения. В кухнята поддържането на хигиената се извършвало съгласно Правилник за спазване на хигиенните изисквания и дезинфекция, спазвайки разработените и внедрени Програми и Инструкции за самоконтрол.
Към писмото са приложени заверени ксерокопия от вещева ведомост, от които като доказателства по делото са приети 15 броя „Искане за отпускане на материални ценности“, (с дати от периода 12.12.2011 г. – 06.12.2012 г.), като поръчка за обект: „З.О. Гълъбово“, касаещи отпускане на хигиенни материали – посочени поотделно количества „прах за пране“ и „веро“.
По делото бяха събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Г. Г. Г..
Свид.Георгиев дава показания, че с Н.М. се запознали в Затвора – Стара Загора през 2011 година. Свидетелят твърди, че бил там „по-рано“, а ищеца „го докарали по-късно“ в затвора. С него не били в една килия, но имали контакти, като се срещали в коридора почти всеки ден.
Свидетелят разказва за възприетите от него хигиенни условия в Затвора – Стара Загора. Твърди, че мизерията била „страшна“. В шкафа имало хлебарки, чаршафите били мръсни, яденето не било хубаво. Свидетелят не си спомня точно в коя килия е бил настанен Н., нито нейната квадратура. Разказва, че по принцип килията се почиствала „на седмица“, като затворниците почиствали с техни препарати, донесени им от близките. От затвора не им давали нищо за почистване, нито сапуни, нито веро. В килията имало гризачи, хлебарки, включително и по шкафовете ходели мишки и големи плъхове. Светлината в килията била от една крушка и с три прозореца, без рамки, с решетки. Имало отворени и затворени прозорци. Храната в затвора била мизерна, не стигала, била без сол и т.н.
Сочи, че в 8.00 ч. вечерта в килията ги заключвали и на сутринта в 6.00 ч. ги отключвали. Твърди: „Вечерта пикаеш в кофа. Бяхме 7-8 човека. Н. беше с 5-6 човека в една килия, те по толкова хора ни слагаха. … Имахме кофи, в които ходихме до тоалетна. Вечер като ни заключваха нямаше къде да ходим по нужда. Примерно, ако ти се приходи през нощта до тоалетна, никога не ни отваряха килията и затова ходехме в кофата. През светлата част на деня помещението беше отключено. В коридора имаше обща тоалетна, но вътре в килията нямаше.“
Освен това свидетелят заявява, че се видели с Н. и в зворническото общежитие в гр.Гълъбово. „В Гълъбово горе-долу условията бяха по-добри, по-биваше. В смисъл по-хубаво беше от тези в Затвора – Стара Загора. В Гълъбово вечер си беше отключено. Излизахме навън, пушихме си цигари, имаше ток цяла вечер, сутринта ходихме на работа. Бяхме ангажирани с работа в Гълъбово. Достъпът там до банята беше, когато си поискаш.“
Въз основа на така установените обстоятелства, съдът направи следните правни изводи:
Предявеният в производството осъдителен иск е с посочено правно основание чл.1 от ЗОДОВ. Съгласно разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, а според ал.2, исковете по ал.1 от същия закон се разглеждат по реда, установен в Административнопроцесуалния кодекс.
Съгласно чл.205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите, респективно за да е допустим искът, ответникът трябва да е юридическо лице, в чиято система бюджетно и организационно е включен органът или длъжностното лице, пряк причинител на увреждането.
В случая искът е предявен срещу надлежен ответник. Съгласно чл.12, ал.2 от ЗИНЗС, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е юридическо лице към министъра на правосъдието със седалище София и е на бюджетна издръжка. Исковата претенция е за вреди, произтичащи от незаконосъобразна дейност на служители от администрацията на Затвора – Стара Загора, а според чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите са териториални служби на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Визираната в исковата молба дейност се явява административна по своя характер, доколкото осъществяваната от тези длъжностни лица специализирана дейност по изпълнение на наложеното наказание „лишаване от свобода“ не се ограничава с прилагане на законово предвидените ограничения във връзка с изпълнението на наказанието, а обхваща и дейност по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от лишените от свобода лица и изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статут. Доколкото предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск се обосновава от фактическа страна с незаконосъобразни действия и бездействия при или по повод изпълнение на служебни задължения при осъществяване на административна дейност от служители на затвора, следва да се приеме, че са налице специфичните предпоставки по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, обуславящи допустимостта на настоящия иск.
Материалноправните основания за възникване правото на обезщетение за ищеца, регламентирани в чл.4, във вр. с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ са следните: на същия да е причинена имуществена или неимуществена вреда, вредата да е пряка и непосредствена последица от увреждането, а увреждането да е настъпило като резултат от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административен орган или длъжностно лице, осъществени при или по повод изпълнение на административна дейност.
Според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС (нов – ДВ бр.13 от 2017 г., в сила от 07.02.2017 г.) „Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3“. От своя страна чл.3, ал.1 от същия закон (изм.ДВ бр.13 от 2017 г.) гласи: „Осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение.“ Според ал.2 на същата разпоредба, „за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност“.
От съдържанието на исковата молба може да се приеме, че претенцията на ищеца има характер на иск за вреди, причинени му като лишен от свобода поради поставянето му в неблагоприятни условия в Затвора в гр.Стара Загора – в лоши условия, изразяващи се в липса на достатъчно дневна светлина, чист въздух, минимална обитаема площ и определени други обстоятелства, които уронват човешкото достойнство, т.е. претенцията попада в обхвата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС.
Няма спор, че както в АПК, към чийто ред препраща чл.1, ал.2 от ЗОДОВ, така и в новата разпоредба на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, в сила от 07.02.2017 г., няма уреден в пълнота процесуалния ред, по който се разглеждат споровете по тази категория дела. Ето защо, по аргумент от чл.144 от АПК и от § 1 от ЗР на ЗОДОВ, в който е предвидено, че за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, и с оглед исковия характер на производството, за неуредените въпроси се прилага ГПК.
Правната теория разглежда иска като предявено пред съда едностранно волеизявление с двояк характер – от една страна той представлява изявление за знание относно действителното правно положение, така както го вижда ищецът, а от друга страна той е волеизявление, насочено да породи определени, искани от ищеца правни последици. Искът има предопределящо значение в исковия процес, като поставя началото на този процес, определя спорния предмет, сочи вида на търсената защита и определя предмета на решението.
В настоящия случай не се доказва основното твърдение на ищеца, обективирано в исковата му молба, че за периода от 17.08.2011 г. до 28.12.2012 г. той е изтърпявал наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора – Стара Загора.
Съгласно писмо изх.№1389/31.05.2017 г. на Началника на Затвора – Стара Загора, ищецът Н.М.Д. е постъпил в Затвора – Стара Загора на 19.08.2011 г. и е бил настанен в стандартно спално помещение там за периода от 19.08.2011 г. до 08.09.2011 г., а от 08.09.2011 г. до 28.12.2012 г. е бил настанен в Затворническо общежитие от открит тип (ЗООТ) „Гълъбово“ в гр.Гълъбово. Съдът цени като достатъчно достоверно това писмено доказателство, приетото без оспорване по делото, и приема за верни посочените в него обстоятелства, като удостоверени от компетентен орган.
Въпреки засиленото служебно начало и обръщането на доказателствената тежест в този вид производства, регламентирани с чл.284, ал.3 до ал.5 от ЗИНЗС, съдът намира, че не може да се отклонява от изрично заявения предмет на спора и да изследва условията на пребиваване на ищеца в други места за изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“, каквито не са посочени в исковата му молба. Ищецът не твърди да е претърпял каквито и да е вреди в резултат на неблагоприятни условия в ЗООТ „Гълъбово“. След като е безспорно доказано, че той не е пребивавал в Затвора в град Стара Загора за период извън удостоверения – от 19.08.2011 г. до 08.09.2011 г., то не са установени и обстоятелствата по ал.1 на чл.284 от ЗИНЗС за целия исков период и предвидената в ал.5 на същия член презумпция за настъпване на неимуществени вреди за ищеца следва да се счита оборена в случая. Исковата претенция, в частта ѝ, касаеща 17 и 18 август 2011 г. и периода от 09.09.2011 г. до 28.12.2012 г., следва да бъде отхвърлена като недоказана и неоснователна.
По отношение претенцията на ищеца за периода от 19.08.2011 г. до 08.09.2011 г., съдът съобрази следното:
В пилотното решение от 27.01.2015 г. на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург по делото Нешков и други против България, ЕСПЧ, коментирайки практиката на българските съдилища при разглеждането на исковете по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ сочи, че те „са поискали да се установи дали ищците са успели да докажат, че ответният орган е отговорен за незаконосъобразно действие или бездействие. При преценка на този критерий, съдилищата са вземали предвид само специфичните правила, предвидени в съответните закони или нормативни актове … Дори когато те вземат предвид общите правила, като забраната за нечовешко и унизително отношение по см. на чл.3 от Конвенцията (ЕКПЧ) … съдилищата … се отнасят към тези правила просто като помощни средства при тълкуването на конкретни законови или нормативни разпоредби, а не като към пълноправни норми, чието нарушение само по себе си да доведе до установяване незаконосъобразност на поведението на ответния орган.” В същото решение ЕСПЧ коментира, че разделянето на исковете, с оглед на всеки отделен елемент от условията на задържането, би довело до там, че ако „един аспект на тези условия не противоречи на дадено конкретно национално правило, когато се разглежда изолирано”, обосновава у тези съдилища „склонност да постановят, че условията са „законни”. По нататък в решението се сочи, че „по отношение на средствата за обезщетяване във връзка с условията на задържане, били те съдебни или административни, тежестта на доказване, наложена на ищеца, следва да не бъде прекомерна. Макар и затворниците да могат да бъдат задължени да посочат в самото начало достатъчно доказателства в подкрепа на тяхното искане … след това опровержението на твърденията се пада в тежест на властите. В допълнение, процесуалните правила за разглеждане на искове за обезщетения трябва да съответстват на принципа на справедливостта, уреден в чл.6, §1 от Конвенцията”. В същото решение ЕСПЧ сочи, че „когато оплакването … е по силата на чл.3 от Конвенцията … съдът … трябва да направи преглед на твърдените действия или бездействия, и дали съответното поведение е прекомерно и е довело до нарушаване на този член съобразно принципите и стандартите, установени от Съда (ЕСПЧ) в неговата практика … Ако … съдът … констатира, било то по същество или изрично, че е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на условията, при които въпросното лице е било задържано (в миналото или към настоящия момент), то този … съд трябва да предостави подходяща компенсация … Констатацията, че условията не отговарят на изискванията на чл.3 от Конвенцията дава основание да се направи предположение, че са причинили неимуществени вреди на пострадалия човек.”
Същото се приема от ЕСПЧ и в решение от 10.02.2012 г. по делото на Шъханов срещу България, където се сочи, че разделянето на исковата претенция, като се разглежда всеки елемент от условията в мястото за лишаване от свобода, като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване на релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно за да изисква обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от Конвенцията.
Като съобрази приетото в решенията на ЕСПЧ, вкл. и приетото в пилотно решение от 27.01.2015 г., настоящият съдебен състав намира, че за извършване на преценката относно ефекта от евентуално установено неизпълнение на задълженията от страна на затворническата администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди, следва да отчете в съвкупност всички наведени от ищеца Н.М.Д. твърдения, независимо дали за всяко от тези твърдения за бездействия от страна на администрацията на Затвора – Стара Загора се установява или доказва да е налице неспазване на някаква вътрешно правна регламентация. Съдът следва да извърши глобално преценката си дали така визираните аспекти на условията, при които е изтърпявано наложеното наказание „лишаване от свобода” водят до нарушение на първо място на разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС (Конвенцията), която съгласно чл.5, ал.4 от Конституция има предимство пред законовите норми на вътрешното право, ако последните му противоречат и установената практика на ЕСПЧ по делата за нарушение на тази разпоредба.
Освен това с новата разпоредба на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС е предвидено, че в случаите по ал.1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.
Съобразно задължението си по чл.284, ал.3 от ЗИНЗС, съдът е изискал от специализиран орган по изпълнение на наказанието на ищеца предоставянето на информация от значение за случая и такава е представена с писмо изх.№1389/31.05.2017 г. на Началника на Затвора – Стара Загора.
В същото писмо се удостоверява и обстоятелството, че разпитаният по делото свидетел Г. Г. Г. е постъпил в Затвора – Стара Загора на 11.08.2010 г. и пребивавал там до 08.06.2011 г., от която дата до 14.10.2011 г. е бил настанен в ЗООТ „Гълъбово“.
Установява се, че пребиваването на свидетеля в същия затвор не съвпада с пребиваването на ищеца там, тъй като Н.М.Д. е постъпил на 19.08.2011 г., т.е. около два месеца след извеждането на свид.Георгиев.
При това положение съдът намира, че следва да кредитира с доверие показанията на свидетеля само относно описанието на състоянието на затвора в посочения период, който е близък по време с пребиваването на ищеца на същото място.
При липсата на възможност за предоставяне на по-точна информация за състоянието и жилищната площ на конкретното спално помещение в което е бил настанен ищецът, индиция за недостатъчната жилищна площ в помещенията на Затвора – Стара Загора в разглеждания период се явява извършеният впоследствие ремонт на спалните помещения за увеличаването на площта им чрез събаряне и премахване на преградни стени, затваряне на врати и преоборудване на санитарни възли.
Като взе предвид показанията на разпитания по делото свидетел, съдът приема за безспорно доказано и твърдението на ищеца в насока липсата на възможност да ползва санитарен възел по всяко време на денонощието. Свидетелските показания сочат, че в разглеждания период в Затвора – Стара Загора достъпът до течаща вода и тоалетна е бил ограничен във времето от 22 часа до 6 часа сутринта, когато килиите са заключени. В писмената справка на Началника на Затвор – Стара Загора също се удостоверява, че достъпът до тоалетните е бил осигурен от 6.00 ч. до 20.00 ч. и е бил съобразен с ПВР и графика за разпределение на времето. Твърди се, че в останалата част на денонощието на лишените от свобода се осигурява достъп до санитарните възли при необходимост.
Свидетелските показания могат да се ценят като достоверни относно лошите хигиенни условия в затвора в този период, наличието на гризачи и хлебарки в спалните помещения, както и относно обстоятелството, че вечер всички лишени от свобода са били заключвани в килиите за времето от 8.00 ч. вечерта до 6.00 ч. сутринта, при което не са имали възможност да ползват тоалетни и в килиите са използвали кофи, в които ходели до тоалетна по нужда. Тези показания изцяло потвърждават твърдението на ищеца, че след като е пребивавал в помещение без санитарен възел и течеща вода, което за времето от 20 ч. до 6 ч. сутринта е заключвано, той е бил принуден да удовлетворява естествените си нужди в кофа в килията, пред очите на другите затворници. Като се отчита безспорното обстоятелство, че по време на престоя си ищецът е бил настанен в помещение и с други лица, то безспорно това е изпълнявано в присъствието на тези лица.
Многократно в своята практика ЕСПЧ приема, че достъп до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение за запазване на чувството на задържаните лица за лично достойнство. Така в пилотното решение на ЕСПЧ по делото Нешков и др. против България се сочи, че „хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения”. В решението по делото Йовчев против България на СПЧ в §134 се сочи, че „подлагането на задържано лице на срама да се облекчава в кофа в присъствието на неговите съкилийници, както и да присъства, когато същата кофа е използвана от тях … не може да бъде възприето като необходимост, освен в особени ситуации, когато разрешаване ползването на санитарни помещения би предизвикало конкретни и сериозни рискове за сигурността”. Такива рискове обаче не се сочат от ответната страна и обстоятелството, че по време на изтърпяване на наказанието си лишаване от свобода на ищеца е бил ограничаван достъпа до санитарно помещение в отделни периоди от денонощието, следва да се възприеме като недопустимо и водещо до нарушение на правилото на чл.3 от Конвенцията.
Не се доказват от събраните писмени и гласни доказателства твърденията на ищеца, че е бил настанен в килия с недостатъчно чист въздух и с висока влажност. Показанията на свидетеля и писмената справка са еднопосочни, че помещенията за настаняване на лишените от свобода са разполагали с отварящи се прозорци, чрез които е бил осигурен достъпа на слънчева светлина и на свеж въздух.
Установените неблагоприятни условия на пребиваване на ищеца в Затвора – Стара Загора, в своята съвкупност, са безспорно унизителни за всяко човешко същество и несъответни на рестрикциите, свързани с изтърпявания ограничителен режим, като в този смисъл и е цитираната тук практика на ЕСПЧ по дела за нарушение на чл.3 от Конвенцията. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема за частично установено твърдението на ищеца, че през периода на изтърпяване на наказанието му „лишаване от свобода“ в Затвора – Стара Загора същият е бил поставен в неблагоприятни условия, които се характеризират като уронващи човешкото достойнство, което предполага настъпването на неимуществени вреди за него.
Налице са законоустановените елементи от фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата по действащия вътрешноправен ред – чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, поради което съдът приема, че предявеният от Н.М.Д. иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ е доказан по основание в частта му, касаеща периода от 19.08.2011 г. до 08.09.2011 г., през който ищецът в действителност е пребивавал в Затвора – Стара Загора, т.е. 21 календарни дни.
Ищецът претендира като обезщетение за претърпените неимуществени вреди, сумата 15 000 лева общо за период от 1 г. 6 м. и 12 дни.
Според практиката на ЕСПЧ,
при претендиране на
обезщетението за репариране на
неимуществените вреди съдът следва да съобрази размера на обезщетението, като отчита характера на деянието, извършено от служителите на администрацията
на ареста, характера на увреждането, както и естеството
и степента на претърпените морални страдания, и периода на престой на ищеца в ареста, т.е.
интензитета и продължителността на действие на нечовешките или унизителни
условия върху засегнатото лице. Така в §299 от пилотното решение от 27.01.2015 г.
на ЕСПЧ по делото Нешков и другите ЕСПЧ сочи, че „размерът на времето,
изтърпяно от съответното лице в тези условия, е най-важният фактор за оценка на
претърпените вреди”.
Като отчита спецификата на случая, характера и невисокия интензитет на увреждането и ниската степен на засягане неимуществената сфера на ищеца, съдът намира, че увреждането на ищеца за доказания кратък период от по-малко от месец, би било справедливо възмездено с обезщетение в размер на 60 лева, като в останалата част, до пълно предявения размер от 15 000 лева искът следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода на делото и предвид разпоредбата на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски, представляващи внесена държавна такса – 10 лева и изплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат – 1000 лева, които съобразно уважената част (0.4%) от иска възлизат на 4 лева, платими от ответника.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.С., бул.„Г..Н.С.“ №***, да заплати на Н.М.Д., ЕГН **********,***, сумата от 60.00 (шестдесет) лева, представляваща обезщетение за претърпени в периода от 19.08.2011 г. до 08.09.2011 г. неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на Затвора – Стара Загора, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 15.03.2017 г. до окончателното ѝ изплащане.
ОТВЪРЛЯ като неоснователен иска по чл.1 от ЗОДОВ на Н.М.Д. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София в останалата му част до пълния претендиран размер от 15 000 лева.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София да заплати на Н.М.Д. разноски по делото в размер на 4.00 (четири) лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: