№ 120
гр. гр. Добрич, 09.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на шести април през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галатея П. Ханджиева Милева
Членове:Галина Д. Жечева
Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Галина Д. Жечева Въззивно гражданско дело
№ 20223200500089 по описа за 2022 година
за да се произнесе,съобрази следното:
Производството е по реда на глава ХХ,чл.258 и сл. от ГПК.Подадена е
въззивна жалба от „Неткредит“ ООД-гр.С. срещу решение №68/06.11.2021 г.
по гр.д.№116/2021 г. на Каварненския районен съд,с което дружеството-
въззивник е осъдено да заплати на С. М. К. с ЕГН **********,с
адрес:с.Б.,общ. К.,обл.Д.,ул. „Д.**,сумата от 66,05 лв-получена без основание
по клауза за възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит
№***/13.04.2020 г.,ведно със законната лихва върху сумата,считано от
постъпване на исковата молба в съда-09.03.2021 г. до окончателното
погасяване,както и сумата от 350 лв разноски по делото.Според въззивника
първоинстанционното решение е неправилно и необосновано.Дължимата по
договора за кредит между страните лихва била изцяло съобразена с
действащата при сключване на договора правна уредба-чл.19 ал.4 от Закона
за потребителския кредит.Размерът на ГПР /годишния процент на разходите/
при включване в него на размера на лихвата не надвишавал установения в
закона максимален размер.Законът предвиждал максимален размер на ГПР,но
не и на възнаградителната лихва.Неправилно било преценено от КРС
неизпълнение на изискванията на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК.В договора и
1
приложенията към него /погасителен план и стандартен европейски
формуляр/ размерът на уговорената лихва и начинът на формирането му бил
ясно посочен.Несъстоятелни били аргументите на съда,че ГПР не е посочен
детайлно в договора за кредит.Изразява се несъгласие с извода за цялостна
недействителност на договора за кредит по развити от районния съд
съображения вкл. във връзка с уговорката за неустойка за непредставено
обезпечение.Настоява се за отмяна на решението и за отхвърляне на
иска.Претендират се сторените в двете инстанции разноски.
В писмен отговор въззиваемият С. М. К. изразява становище за
неоснователност на жалбата и настоява за потвърждаване на
първоинстанционното решение.Претендира разноски за настоящата
инстанция.
Като постави на разглеждане въззивната жалба,Добричкият окръжен съд
установи следното:
Жалбата е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.259 ал.1 от
ГПК /въззивникът е получил препис от първоинстанционното решение на
22.11.2021 г.,а жалбата е подадена чрез куриер на 06.12.2021 г. при изтекъл за
страната срок за въззивно обжалване на 06.12.2021 г./.Жалбата е процесуално
допустима предвид горното и подаването й от активно легитимирано лице-
страна в производството по делото-с правен интерес от атакуване на
неизгодното за него първоинстанционно решение.Разгледана по
същество,същата е неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно като постановено от законен
състав на районния съд в рамките на правомощията му,в изискуемата
форма,мотивирано и разбираемо.Същото е допустимо като постановено по
предявения допустим осъдителен иск на основание чл.55 ал.1 предл.1 от
ЗЗД.По същество е правилно и следва да бъде потвърдено при следните
съображения:
Гр.д.№116/2021 г. на КРС е образувано по повод искова молба вх.
№72/09.03.2021 г.,уточнена с молба вх.№781/28.06.2021 г.,с която е предявен
иск на основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД от С. М. К. от с.Б.,общ.К.,обл.Д.
срещу „Неткредит“ ООД-гр.С. за осъждане на ответника да заплати /върне/ на
ищеца сума в размер на 66,05 лв,представляваща недължимо /без основание/
платена от ищеца на ответника възнаградителна лихва съгласно чл.11 ал.2 от
2
договор за потребителски кредит №***/13.04.2020 г. между
страните,начислена за периода 14.05.2020 г.-14.07.2020 г.,ведно със законната
лихва върху горната сума,считано от датата на предявяване на иска,до
окончателното й изплащане.
Изложено е в исковата и уточняващата я молба,че между ищеца К. в
качеството на кредитополучател и ответното дружество в качеството на
кредитор бил сключен на 13.04.2020 г. цитираният по-горе договор за
потребителски кредит,по силата на който ищецът получил от дружеството
сума в размер на 1 000 лв срещу задължението да я върне на кредитора при
определените между страните условия.Кредитополучателят се задължавал да
върне предоставената сума в срок до 14.04.2021 г. при годишна лихва в
размер на 41,05% и годишен процент на разходите /ГПР/ 49,72%.Общата
сума,която ищецът следвало да върне на ответника съобразно погасителен
план,била в размер на 1 236 лв,от които 1 000 лв главница и 236 лв лихва при
условие,че представи в срок до края на следващия ден от сключване на
договора банкова гаранция или гаранция,издадена от небанкова финансова
институция.В случай на непредставяне на гаранцията съгласно чл.6 ал.1 от
договора К. дължал на кредитора неустойка в размер на 1 080 лв.Било налице
несъответствие в правата и задълженията на страните по процесния договор и
неравноправно третиране на икономически слабия участник в
сделката,водещо до облагодетелстване на другата страна-
кредитор.Уговорените годишен лихвен процент и ГПР били немотивирано
високи.Според практиката на ВКС при формиране размера на
възнаградителната лихва обективен критерий можел да бъде размерът на
законната лихва.Приемало се,че уговорка за възнаградителна
лихва,надвишаваща два или три пъти размера на законната
лихва,противоречи на добрите нрави.Поради последното според ищеца
клаузата за възнаградителна лихва била нищожна като противоречаща на
добрите нрави и неотговаряща на изискването за добросъвестност.Изложени
са доводи за недействителност на целия договор за кредит,поради което
според чл.23 от Закона за потребителския кредит потребителят дължал
връщане само на чистата стойност на кредита без лихвата и други
разходи.Ищецът към датата на подаване на исковата молба вече бил заплатил
на ответника на дати 02.06.2020 г. и 13.07.2020 г. първите две вноски по
кредита в размер на всяка от вноските от 195 лв /общо 390 лв/.Ответното
3
дружество следвало да възстанови от тези суми на ищеца сумата от 66,05 лв
възнаградителна лихва,заплатена му без основание.
В отговора на исковата молба ответникът „Неткредит“ ООД-гр.С.
изразява становище за неоснователност на предявения иск и настоява за
отхвърлянето му.Клаузата за лихва не била нищожна.Дължимата по договора
за кредит лихва била изцяло съобразена с действащата към момента на
сключване на договора правна уредба и предвидените в ЗПК
ограничения.ГПР също бил съобразен с разпоредбите на ЗПК.Била спазена
разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК.Лихвата била част от ГПР.Законодателят
бил предвидил максимален размер на ГПР,но не и на възнаградителната
лихва-част от него.
Касае се в случая за договор за потребителски кредит,сключен на
13.04.2020 г. между ищеца К. в качеството на кредитополучател и ответника
по делото „Неткредит“ ООД-гр.С. в качеството на кредитор в електронна
форма по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
/обн.ДВ,бр.105/22.12.2006 г.,в сила от 01.01.2007 г./.Изследване спазването на
разпоредбите на цитирания закон при сключване на договора не е
необходимо,доколкото самият ищец се е позовал на съществуването на такова
правоотношение,а ответникът-кредитор не е оспорил надлежното му
сключване с отговора на исковата молба,за каквото оспорване всъщност
същият и няма правен интерес.При горното поведение на страните следва да
се приеме за безспорно установена обвързаността им по посочения договор.
По силата на процесния договор,възпроизведен на хартиен носител и
приложен на листи 10-19 от делото на КРС,ищецът К. е получил от ответното
дружество кредит в размер на 1 000 лв срещу задължението да върне горната
сума на кредитора при определените между страните условия.Общата
сума,която ищецът следва да върне на ответника до 14.04.2021 г. съобразно
погасителен план,е в размер на 1 236 лв /1 000 лв главница и 236 лв лихва/
при условие,че ищецът представи гаранция по чл.4 ал.3 от договора в срок до
края на следващия ден от сключване на договора от банка или небанкова
финансова институция за сума от 1 236 лв със срок на валидност до
15.04.2021 г.,като в противен случай съгласно чл.6 ал.1 от договора дължи на
кредитора и неустойка в размер на 1 080 лв.Неустойката се начислява на
месец и се заплаща заедно с погасителните вноски по кредита /чл.6 ал.2 и 5 от
4
договора/.
Според чл.11 ал.1 от договора кредитополучателят К. се задължава да
заплаща на кредитора като възнаграждение годишна лихва в размер на 41,05%
от главницата по кредита или 3,42% на месец.Към датата на сключване на
договора годишният размер на законната лихва /определен по правилата на
ПМС №426/18.12.2014 г.,обн.ДВ,бр.106/23.12.2014 г.,в сила от 01.01.2015 г.-
чл.1 ал.1-3/ е бил 10% /основен лихвен процент на БНБ към 01.01.2020
г.,валиден за първото полугодие на 2020 г.,в размер на 0% + 10 процентни
пункта/.Така уговорената в процесния договор годишна възнаградителна
лихва от 41,05% надхвърля законната повече от четири пъти.Трайно
установено в съдебната практика е виждането,че уговорка за възнаградителна
лихва по необезпечени кредити,която надвишава с повече от три пъти
размера на законната лихва,накърнява добрите нрави.Позоваването в
подкрепа на обратното от страна на въззивника на липсата на
законоустановен максимум на договорната лихва не налага друг
извод.Съгласно разпоредбата на чл.9 от ЗЗД страните разполагат със свобода
на договарянето,която свобода обаче не е абсолютно неограничена,а се
защитава-доколкото не противоречи на закона и на добрите нрави.Добрите
нрави са неписани норми за поведение и отношения между лицата,възприети
и съобразявани от членовете на обществото.Когато икономически по-силната
страна в правоотношението се възползва от по-слабата позиция на другата
страна,за да извлече за себе си материална облага,граничеща с неоснователно
обогатяване,постигнатата на тази база договореност противоречи на добрите
нрави.Не следва друго от факта,че уговореният в чл.11 ал.4 от договора
годишен процент на разходите от 49,72% надхвърля законната лихва в
рамките на допустимото по чл.19 ал.4 от ЗПК /при регламентиран максимум
до пет пъти размера на законната лихва/.Годишният процент на разходите е
сбор от няколко компонента /чл.19 ал.1 от ЗПК/,за които в настоящия случай
липсва яснота.Ясен е само размерът на лихвата,която е част от ГПР.По-
същественото за спора е това,че съответствието с чл.19 ал.4 от ЗПК на ГПР
като сбор от няколко компонента не изключва необходимостта всеки
компонент поотделно да е уговорен в съответствие със закона и добрите
нрави.Както се посочи,възнаградителната лихва по процесния договор е
уговорена в противоречие с добрите нрави,клаузата за уговарянето й е
нищожна на това основание и кредитополучателят К. не дължи на ответното
5
дружество-кредитор изпълнение на това задължение.
Не е спорно по делото,че К. е заплатил на „Неткредит“ ООД първите две
погасителни вноски по кредита с падежи 14.05.2020 г. и 14.06.2020 г.,а
именно на 02.06.2020 г. е платил сума от 195 лв,респ. на 13.07.2020 г. е платил
сума от 195 лв /справка от ответника на листи 94-96 от делото на КРС/.В тези
вноски е включена и възнаградителна лихва-34,20 лв в първата вноска и 31,85
лв във втората вноска /общо 66,05 лв/.По изложените съображения като
платени въз основа на нищожна клауза за лихва,т.е. платени при начална
липса на основание,двете суми в общ размер от 66,05 лв подлежат на
връщане от кредитора.Искът е основателен и подлежи на
уважаване.Първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено,вкл. в частта на присъдените в полза на ищеца по делото на
основание чл.78 ал.1 от ГПК съдебно-деловодни разноски,сторени от него в
първата инстанция.
При този изход от спора право на разноски за настоящата инстанция има
само ищецът по делото и въззиваем С.К.,който изрично е претендирал
присъждането на такива.Ответникът по делото и въззивник „Неткредит“ ООД
няма право на разноски нито за първата,нито за въззивната инстанция поради
уважаване на иска срещу него,респ. разноски не следва да му се
присъждат.Въззиваемият К. обаче не е представил доказателства за сторени
от него в настоящата инстанция разноски,поради което такива не следва да се
присъждат и в негова полза.
Водим от гореизложеното,Добричкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №68/06.11.2021 г.,вписано под
№127/08.11.2021 г.,т.І,стр.288 в публичния регистър по чл.235 ал.5 от ГПК,по
гр.д.№116/2021 г. на Каварненския районен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
смисъла на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7