Решение по дело №43/2018 на Апелативен съд - Пловдив

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

№ 21

 

гр. Пловдив, 30.01. 2019 г.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 

ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, наказателна колегия, на  пети ноември две хиляди и осемнадесета година в открито съдебно заседание, в състав:

 

 

 

                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТО БЕЛЕВ

                           ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛ ГАТОВ

                                                МИЛЕНА РАНГЕЛОВА         

 

 

при секретар Мариана Апостолова

и с участието на прокурора Добринка Калчева

разгледа внохд № 43 по описа за 2018 г., докладвано от съдията ВАСИЛ ГАТОВ, образувано по жалба на адв. К.С. – защитник на подсъдимия Г.И.И. и лична жалба на подсъдимия Г.И. срещу Присъда № 39/16.11.2017г. по нохд № 408/16г. по описа на Окръжен съд Хасково.

 

         Производството е по реда на глава ХХІ НПК.

        

С обжалваната присъда състав на * окръжен съд е признал  подсъдимия  Г.И.И. за виновен в това, че на 14.05.2015 година в гр. Х., в качеството на длъжностно лице – К. на Община Х., противозаконно - в нарушение на разпоредбите на чл. 196, ал. 8, чл. 197, ал. 1 от ЗУТ, чл. 83, ал. 5 от Закона за културното наследство е дал разрешение за разрушаването на културна ценност – издал е Заповед № 514 от 14.05.2015 година, с която е наредил да бъде премахната сграда, намираща се в гр. Х., ул. „*”, кв. 44, със идентификатор *, намираща се в поземлен имот *– ** със застроена площ 417 кв. метра, построена през 1892 година, обявена за паметник на културата с историческо значение, със статут на историческа недвижима културна ценност категория „национално значение”, включена в Списък на историческите паметници в *окръг, обнародван в ДВ, бр. 36 от 1970 година под № 35, на стойност 89 000 лева, като е последвало разрушаването на културната ценност и на основание чл. 278б, ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 93, т. 1, б. „б” вр. чл. 54, вр. чл. 37, ал. 1, т. 6 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода и глоба в размер на 3 000 лева, като го лишил от право да заема държавна или обществена длъжност, свързана с ръководство, контрол или стопанисване на публично имущества за срок от три години.

На основание чл. 66, ал. 1 от НК съдът отложил изпълнението на така определеното наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години и шест месеца.

Съдът се разпоредил с веществените доказателства и с разноските.

Срещу присъдата е постъпила жалба от адв. К.С. – защитник на подсъдимия Г.И.И. и лична жалба на подсъдимия Г.И.. Жалбите са бланкетни с твърдения за необоснованост и незаконосъобразност на присъдата. Претенциите са за отмяната й и постановяване на нова присъда, с която подсъдимия да бъде признат за невиновен и оправдан по повдигнатите му обвинения. В допълнението към жалбите, депозирано от подсъдимия чрез защитника му се сочи, че аргументи за неправилността, обосноваността и незаконосъобразността на присъдата ще бъдат посочени в съдебно заседание.

В срока по чл.320, ал.4 НПК е постъпило допълнение към въззивната жалба на подсъдимия от адв. И.Л.. Доводите са насочени към явна необоснованост на присъдата, постановяването й при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, при неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Твърди се, че обвинителния акт не отговаря на изискванията на закона, тъй като бланкетната норма на инкриминираната разпоредба не била изпълнена с необходимото съдържание, като отделно от това обвинението било неясно и противоречиво. Защитата намира, че тези процесуални пороци са пренесени и в присъдата и така правото на защита на подсъдимия било нарушено. Отделно от това се сочи, че присъдата е явно необоснована относно осъществяването на квалифицирания състав на деянието по ал.3 на чл.278б НК, защото не била доказана причинно – следствената връзка между подписването на заповедта и разрушаването на сградата. Акцентира се върху липсата доказателства за субективната страна, а от там и за несъставомерност на деянието.

В съдебно заседание представителят на Апелативната прокуратура  предлага жалбата да се остави без уважение. Застъпва стовището, че присъдата е законосъобразна и обоснована, правната квалификация е съобразена със закона и определeното наказание е справедливо. Прокурорът не намира да са били допуснати съществени процесуални нарушения, както на досъдебното, така и в хода на съдебното производство.

         Защитата на подсъдимия поддържа всички възражения в жалбата си. Предлага отмяната й и постановяване на нова присъда, с която подсъдимия да бъде признат за невиновен и оправдан. Застъпва се и алтернативно становище за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от първата инстанция.

Подсъдимия поддържа адвоката си и  моли за справедливост.

Апелативният съд, като съобрази доводите на страните, провери служебно правилността на присъдата, съобразно изискванията на чл. 313 и чл. 314 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното:

Първоинстанционният съд е приел за установена следната фактическа обстановка:

През 1892 г. в гр. Х. построената преди Освобождението сграда за турска казарма била основно преустроена и започнала да се използва като местен *, т.нар. **. Сградата била разделена на мъжко и женско отделение и се използвала ефективно за нуждите на затворното дело дълъг период от време, като в нея били въдворявани за изтърпяване на наложените им наказания осъдени лица – криминални и политически затворници. ** функционирал в това си качество до първата половина на 50-те години на ХХ в., след което бил закрит и повече не се използвал за нуждите на затворното дело, а самата сграда била предадена от Министерството на вътрешните работи за стопанисване и ползване от *. Тъй като сред осъдените лица имало немалко политически затворници, свързани с работническото движение в периода преди 1944 г., в средата на 60-те години възникнал, обоснован от идеологическите настроения по това време, интерес към сградата на бившия **. Породила се дискусия за мястото и значението на * по-новата история на гр. Х., в резултат на което през 1969 г. съществувалият тогава * изготвя „Научно – мотивирано предложение за обявяване на историческите паметници в *окръг“. На стр. 12 от предложението под № 35 е предложено обектът „**“, находящ се на ул. „*“, кв. 44 по плана гр. Х., да бъде обявен за исторически паметник на културата от национално значение.  Към момента на изготвяне на предложението сградата на *а се намирала в района на в.п. № * (Квартирно – експлоатационни части) и се използвал като склад. С протоколно решение № 6 от 19.11.1969 г. на Съвета за опазване паметниците на културата научно-мотивираното предложение за обявяване на изброените в него обекти за паметници на културата било прието, включително и в частта за обявяване на сградата на * * за паметник на културата от национално значение. Списъкът с обектите е обнародван в ДВ, бр. 36 от 08.05.1970 г. Сградата е вписана и в Регистъра на историческите паметници в *окръг, отново под пореден № 35, с посочена категория „национално значение“ (л. 161 – 170, том I, л. 268 – 282, том II, л. 52, том VIII ДП). През 1973 г., е съставен Картон за регистрация на паметник на културата в гр. Х., в който сградата е описана, с посочване на: адреса (ул. „*“ № 5, кв. 44); материалите, от които е изградена; състоянието към момента на регистрацията („запазено“) - л. 146, том I ДП. В изготвен от Дирекция *„Списък на паметниците на културата, на които е разрешена реставрация“ е отбелязано, че сградата на * * е реставрирана през 1975 г. (л. 144 – 145, том I ДП). От този момент нататък в * * е изложена музейна експозиция, свързана с историческото минало на сградата, до която са имали достъп всички желаещи да я разгледат. Музейната експозиция, заедно със съдържащите се в нея експонати, е била открита за посетители до 1990 г., когато нейното изложение е преустановено (л. 138, том I, л. 427, л. 430, том III, л. 41, л. 119 и л. 124, том VII ДП) и е била преместена в Р.м..

След обявяването на * * за паметник на културата от национално значение същият има статут на имот – държавна собственост. Към момента на обявяването е в сила чл. 2 от Закона за паметниците на културата (в редакция обн. ДВ, бр. 29 от 1969 г.), съгласно който паметниците на културата могат да принадлежат „…на държавата, на кооперации, на обществени организации и на граждани“, както и чл. 6 от Закона за собствеността (в редакция обн. Изв., бр. 92 от 1951 г.), съгласно който държавни са и имотите „… които нямат друг собственик“. Съгласно Указание на заместник-министъра на * № С – 4 от 02.01.1978 г. сградата на * * е предадена безвъзмездно на Градски народен * - Х.(л. 57 – 66, том VIII ДП). Към момента на фактическото предаване на сградата на * - Х. няма данни за актуване на имота и съставяне на акт за държавна собственост, съгласно изискванията на чл. 77 – 88 от действащата тогава Наредба за държавните имоти (обн. ДВ бр. 79 от 1975 г., отм. ДВ бр. 82 от 1996 г.), респ. съгласно чл. 21 – 28 от Правилника за държавните имоти (обн. Изв. бр. 59 от 1952 г., отм. ДВ бр. 79 от 1975 г.). Първично актуване за имота е извършено едва през 2000 г., когато е съставен акт за публична *№ *от 15.03.2000 г. (л. 25, том VIII ДП) за и*т, описан като парцел от 97,062 дка застроена и незастроена площ, включващ 61 броя сгради с №№ 1, 2, от 7 до 12, от 14 до 22, 30, 32, 33, от 35 до 41, от 46 до 49, от 51 до 68, 70, 71, 72А, 72 Б, от 73 до 78. Посочено е, че общата застроена площ на сградите е 18348,97 кв.м., същите са преобладаващо едноетажни, с масивна и паянтова конструкция, а като години на построяване са посочени от 1892 г. до 1989 г. В т. 9 от акта, графа „Предоставени права върху имота“ са посочени: разпореждане на МС П – 1427 – а от 07.09.1953 г.; пис* № М – 483 от 12.12.1953 г. на Министерския съвет; писмо № 59 – ВС – 10350 от 26.01.1954 г. на Министъра на вътрешните работи; заповед № 943 от 02.07.1999 г. на К. на Община Х.. С писмо вх. № 6216/27.06.2017 г. по делото са представени изисканите преди това преписи от разпореждане на МС П – 1427 – а от 07.09.1953 г. и заповед № 943 от 02.07.1999 г. на К. на Община Х.. Съгласно първия документ от 1953 г., е разпоредено да се закрият общо единадесет * в цялата страна, сред които и съществуващият в гр. Х. такъв. Възложено е на Министъра на вътрешните работи (съгласувано със съответния подпредседател на Министерския съвет, въз основа на заявките на министерствата, централните ведомства и обществени организации и председателите на изпълкомите при окръжните народни съвети) да определи на кои държавни учреждения, обществени или стопански организации да бъдат предоставени за ползване помещенията на закритите *. С втория документ (заповед на К. на Община Х.) е одобрено изменението на регулационния план на кв. 250а по плана на гр. Х., като са обособени нови парцели, сред които парцел XI (за и*т с пл. № 8619) – „за *“ и парцел XII (за имот с пл. № 8621) – „за КОО и озеленяване“. В съпроводителното писмо с вх. №6216/27.06.2017 г., с което двата документа са изпратени, е посочено, че от Министерството на вътрешните работи през 1999 г. е предоставено на * писмо № М – 483/12.12.1953 г. на Министерски съвет (цитирано в т. 9 от акта за публична държавна собственост) с ниво за класифицирана информация „секретно“, поради което същото не може да бъде предоставено. В самото съпроводително писмо е възпроизведена част от съдържанието на искания документ, като е посочено, че в същия е описано разпределението за ползване между министерствата и ведомствата на сградите на закритите *, а под т. 10 на * се предоставя сградата на закрития * в гр. Х..

В приложение към акта за публична *№ *от 15.03.2000 г. е посочено, че по отношение на така описания парцел от 97,062 дка за обособена част от имота, представляваща поземлен имот с идентификатор № *е съставен акт за публична *№ * г. (л. 27, том VIII ДП). Препис от акта не е приложен към досъдебното производство и делото. В докладна записка рег. № *г., изготвена от заместник – М. на о., е посочено, че по отношение на този акт съдията по вписванията е отказал вписване с мотива, че имота и сградите не са описани съобразно изискванията на Закона за кадастъра и имотния регистър (л. 59, том VIII ДП).    

Описанието в акта за публична *№ *от 15.03.2000 г.  на поземления имот, ведно с построените в него сгради, е извършено въз основа на данните по действащия кадастрален и регулационен план на кв. 44, ул. „*“ в гр. Х.. Към този момент поземления имот и всички построени в него сгради, включително и сградата на * *, са стопанисвани и ползвани от Министерство на *, в чиито ведомствени регистри имотът е описан *, ул. „*“ № 1“ (л. 466, том IV ДП). По отношение предназначението на описания като „*“ и*т е посочено, че става дума за бивш складов район (бел. – съкращението „ВР“ означава „*“, според приетата военна терминология).

За периода от 1999 г. до 2015 г. подсъдимият Г.И. заемал длъжността К. на Община Х., в рамките на четири последователни мандата: мандат 1999 – 2003 г., мандат 2003 – 2007 г., мандат 2007 – 2011 г. и мандат 2011 – 2015 г. (л. 181 – 185, том VII ДП).

С писмо изх. № 2178 от 23.07.2001 г. на * на Област Х., адресирано до подсъдимия И., в качеството му на К. на Община Х., е изпратен списък на имоти – *на *, нуждата от които е отпаднала. Посочен е срок до 26.07.2001 г., в рамките на който е дадена възможност за представянето в Областна * на искане за безвъзмездно прехвърляне на недвижимите имоти по реда на чл. 54 ЗДС. Към писмото е приложен списък на освободени и предстоящи да се освободят в.р.и (ВР), обекти и терени, приети от Изпълнителна агенция „*на *“. В списъка на административен адрес гр. Х., ул. „*“ № 1, под пореден номер 65, е посочен имот, представляващ ВР (в.р.) * ч, с общо 24 на брой сгради и площ от 17,64 дка. В графа № 7 от списъка „Предназначение на имота“ липсва отбелязване, т.е. не е посочено предназначението на имота (л. 453 – 455, том IV ДП).

Отговор на запитването е представен с пис* изх. № 106 – 25 – 229/21.12.2001 г. от подсъдимия И., в качеството му на К. на Община Х., и адресирано чрез * на Х. област до Министерството на *. С писмото е изпратено като приложение решение № 375/13.12.2001 г. на * – Х., с което е дадено съгласие на основание чл. 21, ал. 1, т. 8 ЗМСМА * Х. да придобие безвъзмездно недвижими и*ти – държавна собственост, представляващи: к. р. – гр. Х., включващ 39 бр. сгради с обща застроена площ 10425 кв.м. – * и земя; * – гр. Х., включващ 13 броя сгради – *и земя; Складов р. – гр. Х. – поделение * – *и земя; к. р. – гр. Х., местност „*“, включващ 3 броя сгради, зем. тер. 245 дка – *(л. 458, л. 546, том IV ДП). Инициативата за придобиване на собствеността върху недвижими имоти – *на *, нуждата от които е отпаднала, е възобновена едва през 2004 г., когато с писмо изх. № 04 – 11 – 5 от 21.09.2004 г. подсъдимият И. е уведомил М. на о., че след първоначалното решение № 375/13.12.2001 г. е взето последващо решение № 175/17.09.2004 г. на О. * - Х.за безвъзмездното придобиване на още два допълнителни имота: *Б, включващ 53 сгради, прилежащ терен с площ от 120 дка; *ч на ул. „*“ № 1, включващ 24 сгради и прилежащ терен с площ от 17,64 дка. В писмото е посочено, че необходимостта от тези имои за * Х.е голяма във връзка с жилищното строителство в града и решаването на наболелите в това отношение социални проблеми на населението. Към писмото е приложено решение № 175/17.09.2004 г. на * – Х., чието съдържание е възпроизведено дословно в самото писмо. В решението е посочено, че О. * - Х.упълномощава К. на Община Х. да извърши всички необходими действия по придобиване на и*тите (л. 546, том IV ДП). Кореспонденцията е продължена с писмо вх. № 04 – 11 – 5/27.01.2005 г., с което министърът на * е уведомил подсъдимият И.,***, че е изготвена концепция за дейността на Изпълнителна агенция „Държавна собственост“ при *, съгласно която за посочените два имота (* и *– част) са предвидени разпоредителни действия продажба, респ. замяна (л. 461, том IV ДП). Една година по-късно, с писмо изх. № 06 – 25 – 20/31.01.2006 г., подсъдимият И. е отправил молба до М. на о. за преразглеждане на искането за безвъзмездно придобиване на двата имота (л. 462, том IV, л. 69, том VIII ДП). Аналогично е съдържанието и на писмо с изх. № 06 – 25 – 52/21.03.2006 г. (л. 464, том IV ДП).

В писмо изх. № 18 – 00 – 15 от 21.03.2006 г. министърът на * е разяснил на * на област Х., че имот * – част, находящ се в гр. Х., ул. „*“ № 1 представлява урегулиран поземлен имот от 97.062 дка, застроен със 61 броя сгради, съгласно АПДС № 0104/15.03.2000 г. за целия район, който включва освободена и действаща част, като част от имота е предоставен на Изпълнителната агенция за изпълнение на нейните функции. В същото писмо е засегнат и въпрос, касаещ неиздаването на скици за имот *, като е посочено, че е инициирана процедура по чл. § 6, ал. 6 (отменена понастоящем) от Преходните разпоредби на ЗУТ и във връзка с § 4 от Наредба № 14/23.07.2001 г. на * за попълване на кадастралния план на града, във връзка с което е била необходима скица за имот *. Уточнено е, че до момента на изпращане на писмото скица не е издадена от общинската администрация, въпреки че са изтекли всички срокове, а това обстоятелство от своя страна възпрепятствало съставянето на акт за публична *за освободената част от * (л. 466, том IV ДП). 

Паралелно с водената по-горе кореспонденция за прехвърляне на собствеността върху и*та е даден ход на процедура по изработване на задание за възлагане на нов общ устройствен план на гр. Х. и неговото землище. В тази връзка с пис*  изх. № 04 – 04 – 2/02.10.2006 г. е отправено запитване до Директора на * да бъдат предоставени на * Х.изходни данни и допълнителна информация относно декларираните и обявени индивидуални и групови паметници на културата, резервати и местности с културно-историческо наследство на територията на град Х. и неговото землище. Писмото е подписано от подсъдимия И. ***. Постъпил е отговор вх. № 04 – 04 – 2/14.12.2006 г., адресиран лично до подсъдимия И., с който е изпратена извадка от справочника за недвижимото културно-историческо наследство в гр. Х., съдържаща списък на обектите със статут на паметници на културата съгласно чл. 12, т. 2 ЗПКМ (отм.). Посочено е, че техническите данни за паметниците на културата – адрес, квартал, планоснимачни номера и др. са към датата на придобиване на статута им, поради което е отправена молба за получаване на обратна информация за тяхното актуализиране. Налице е изрично уведомяване, че на основание чл. 20, ал. 4 и чл. 21, ал. 1 ЗПКМ (отм.) и чл. 7, ал. 1, т. 7 и чл. 19, т. 1, б. „б“ от Правилника за устройството и задачите на НИПК (ДВ, бр. 28/2000 г.) промяната в предназначението и инвестиционните инициативи за намеса, включително при делба, в паметниците на културата и тяхната среда, както и проекти за ново строителство в техните граници и охранителни зони, преди одобряване, задължително следва да се съгласуват с НИПК. Към пис*то е приложен списък – извадка на обектите със статута на паметници на културата на територията на гр. Х., като под № 4 е посочен обект „**“, ул. „*“, кв. 44, обявен с ДВ бр. 36/1970 г. за исторически паметник с категория от „национално значение“ (л. 206 – 208, том VII ДП). Пис*то е постъпило в * Х.и е било надлежно входирано в регистратурата с получаване на входящ номер – 04-04-2 от 14.12.2006 г..

Във връзка с уведомлението, че посочените имоти са предвидени за продажба или замяна, от * Х.е заявен интерес за закупуването на имот *, гр. Х., ул. „*“ № 2 – 4, и имот *, гр. Х., ул. „*“ № 1 – писмо* с изх. № 04 – 11 – 2/16.02.2007 г. (л. 467, том IV ДП). През същата година са предприети действия за ново актуване на имота. В производството по утвърждаване на проект на акт за публична *е изготвена докладна записка рег. № 22 – 06 – 1251/2007 г. от заместник-М. на о., адресирана до М. на о., в която е посочено, че е съставен акт за поземлен имот с идентификатор № *, част от * – гр. Х., като същият представлява имот с отпаднала необходимост за българската армия. В докладната записка е отбелязано, че съгласно Указание на заместник – министъра на * № С – 4 от 02.01.1978 г. е предоставена безвъзмездно част от * (*) на *. С писмо рег. № 22 – 06 – 1251 от 03.09.2007 г. Изпълнителна агенция „*на *“ е предоставила в дирекция „*“документи за съставяне на акт за *за имота. По отчетна форма № 2 за сгради под № 8 е била отразена сграда - „*, която не се стопанисва от *“ (л. 57, том VIII ДП).

С писмо изх. № 12 – 04 – 3/05.09.2007 г. подсъдимият И. в качеството си на К. на Община Х. е обосновал искането за придобиване на имота с удовлетворяване социалните нужди на населението на общината. В писмото са изтъкнати аргументи, че броят на картотекираните граждани, чакащи да закупят О. жилища, надхвърля възможностите за предоставяне на такива и във връзка с изпълнението на социалната си програма * Х.е започнала изграждането на 5 жилищни блока и 15 броя еднофамилни редови жилищни сгради. Посочва се, че идеята за безвъзмездното придобиване от държавата на имот *на ул. „*“ № 1 съгласно решение № 175 от 17.09.2004 г. на О. с.– гр. Х. е продължение на тази социална програма, като има намерение върху посочения терен да се построят още 12 жилищни блока за социално слаби семейства и обслужващ ги търговски център на стойност 9 800 000 лв. (л. 70, том VIII ДП).

Впоследствие е съставен акт за публична *№ * от 27.02.2008 г. (л. 84, том VIII ДП) за поземлен имот от 4955 кв.м., представляващ съгласно одобрената през 2006 г. кадастрална карта имот с идентификатор № *, застроен с 10 броя сгради, изчерпателно описани с отбелязване на техния идентификатор и площ. Като административен адрес на имота е посочена ул. „*“ (без номер). В т. 13 „Забележки“ изброяването на сградите е продължено, като е описана и сграда с идентификатор № *, посочена като „*“, със застроена площ от 417 кв.м., на един етаж, с масивна конструкция и година на построяване – 1892 г. В т. 4 от акта „Местонахождение на имота“ е посочено, че описанието е извършено съгласно скица № 11160/30.08.2007 г., издадена от Служба по *. Видно от съдържанието на скицата (л. 85, том VIII ДП), съгласно данните от кадастралната карта и кадастралните регистри, начинът на трайно ползване на имота е „За друг вид имот със специално предназначение и ползване“, а за сграда с идентификатор № * предназначението е „Сграда със специално предназначение“.

След актуването на и*та и вписването на новия акт за държавна собственост, са продължени преговорите между * Х.и Държавата за придобиване на и*та. Инициатива за продължаването им е проявена и от страна на * на Х.област. С негово пис* изх. № РД – 07 – 934 от 02.04.2008 г. е поискано становище от страна на * относно освобождаване и предаване на имота. В писмото е посочено, че с цитираното по-горе Указание на зам.-министъра на * от 02.01.1978 г. на * - Х.е предаден безвъзмездно част от в.р. № * (*), предаването е извършено с протокол-опис от 18.01.1978 г., но все още продължава да се ползва от структурите на *. В писмото е отбелязано изрично, че в ДВ бр. 36/1970 г. имотът е включен в списъка на историческите паметници в * окръг и във връзка с това идеята на общината била след предаването на имота същият да бъде възстановен като музей, за което *бил уведомен от * Х.с писмо вх. № РД-07-934 от 25.03.2008 година (л. 61, том VIII ДП). В отговор на писмото на *е изготвена докладна записка с изх. № 62 – 00 – 1686/21.04.2008 г. от Изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „*на *“. Докладната записка е адресирана до М. на о.. В нея е посочено, че действително сградата е включена в списъка на историческите паметници и е трябвало да бъде превърната в музей, но от момента на обявяването й за исторически паметник тази процедура не е била осъществена. Посочено е, че ИА „*на *“ е приела части от * с протоколи от 13.01.1998 г. и 27.01.2000 г., като имотът е бил предоставен на агенцията за изпълнение на нейните функции. За последващите 10 години (т.е. от 1998 г. до 2008 г.) отново не били предприети действия по превръщането на бившия * в музей. Докладната записка се позовава на писма с №№ 06 – 25 – 20/31.01.2006 г. и 12 – 40 – 3/05.09.2007 г., адресирани до М. на о., с които подсъдимият И. в качеството си на К. на Община Х., е поискал безвъзмездното предоставяне на имота за жилищно строителство и търговски център, без да се споменава превръщането на сградата на бившия * в музей, като през това време имотът е бил охраняван със средства на *. В докладната записка също така се твърди, че * Х.издала скица № 4475/24.11.2006 г. за и*та на ул. „*“ № 1, в която не било отразено, че сградата е предоставена безвъзмездно на * Х.през 1978 г. (л. 67 – 68, том VIII ДП). Пис* с изх. № 62 – 00 – 1607/15.04.2008 г. със съдържание, възпроизвеждащо дословно докладната записка, е изпратено от Изпълнителния директор на ИА „*на *“ до подсъдимия И. *** (на л. 71, том VIII ДП). Писмо със същото съдържание изх. № 22 – 06 – 205/23.04.2008 г. е изпратено от М. на о. до * на Х.област (л. 72, том VIII ДП).

Темата за превръщането на * а в музей е продължена и е предмет на писмо с изх. № 12 – 40 – 1/18.06.2008 г., адресирано от подсъдимия И. до *. В писмото отново е посочено, че с ДВ бр. 36/1970 г. сградата е включена в списъка на историческите паметници в *окръг и идеята на общината е да бъде възстановен като музей. Писмото носи подписа на подсъдимия И. и е подпечатано с печата за К. на Община Х. (л. 73, том VIII ДП). 

В дискусията относно предстоящото прехвърляне на имота и неговото бъдещо предназначение отношение взема и * – Х.. В докладна записка с изх. № 56/22.05.2008 г., изготвена от и.д. Директор на * – Х. и адресирана до подсъдимия И. ***, е предложено частта от комплекса, която преди години е била музей отново да бъде възстановена като такъв. Причината за това е, че сградата била исторически паметник, за което към докладната записка е приложена и историческа справка, изготвена от свидетелката К.У.. В същата са дадени изчерпателни подробности относно построяването на сградата, от кога до кога е била използвана като *, кога е обявена за паметник на културата (л. 36, том VII и л. 74, том VIII ДП). Докладната записка е изпратена и получена в регистратурата на О. Х., където е заведена с вх. № 45 – 01 – 6/22.05.2008 г. (л. 85, том VII ДП).

Непосредствено след депозиране на докладната записка, през 2008 г. била проведена среща на културните дейци в гр. Х., на която присъствали свидетелите И.П., К.У. и подсъдимия И. в качеството си на кмет и поканен като гост. Обсъждали се въпроси, свързани с културата. По време на изказване от страна на подсъдимия И. свидетелката У. поискала думата и отправила въпрос към него какво може да се направи по въпроса със сградата на * *, като отбелязала, че някога в сградата е имало музейна експозиция и същата е паметник на културата. Подсъдимият отговорил, че общината все още не е собственик на имота и следва да бъде уточнен неговия статут.

Известно време след тази среща свидетелката У. имала възможност да се срещне случайно с подсъдимия, като отново му напомнила за сградата и идеята за възстановяването на музейната експозиция. И. отговорил, че по-добре всичко това да бъде описано в кратка историческа справка, която свидетелката да му остави в общината.     

Подготвени са докладни записки с изх. № 62 – 00 – 2615 от 11.07.2008 г. и № 22 – 06 – 205 от 22.07.2008 г., които отново преповтарят съдържанието на докладна записка изх. № 62 – 00 – 1686/21.04.2008 г. от Изпълнителния директор на ИА „*на *“ (л. 80 и л. 87, том VIII ДП). 

Междувременно, докато е в ход воденето на преговори между подсъдимия И. *** и държавните институции за прехвърляне на собствеността, е инициирано производство за изменение на подробен устройствен план – план за регулация на кв. 250а в гр. Х., засягащо и имота, в който се намира сградата на * *. На основание чл. 130 ЗУТ * е уведомено за образуваното административно производство (л. 516, том IV ДП). * е имало възможност да изрази становище по проекта, като е изложило своите възражения с пис* изх. № 09 – 00 349 от 18.12.2008 г. По отношение на имотите на ул. „*“ в писмото е посочено, че се предлага да се урегулира цялата територия на бившия УПИ ХI – 8619 в кв. 250а (стар) и на базата на имоти с пл. №№ 9065 и 9066 да се образуват два нови урегулирани поземлени имота, които да бъдат отредени „за специално предназначение“ (л. 525, том IV ДП). Със заповед № 34 от 16.01.2009 г. на К. на Община Х. е одобрено изменението на част от плана за улична регулация и плана за регулация на кв. 250а, съгласно който по ул. „*“ между о.т. 1023 и о.т. 3239 се прокарва осова линия; променя се уличната регулационна линия северно от о.т. 126 – о.т. 1023, в следствие на което се променят очертанията и размерите на кв. 250а; променят се очертанията и размерите на УПИ ХI, като вътрешните регулационни линии се поставят в съответствие с източната, северната и южната имотни граници на поземлен имот с идентификатор № *; УПИ XI се отрежда за „специално предназначение“ и в кв. 250а се оформя нов урегулиран поземлен имот – УПИ XII, който се отрежда за „жилищни нужди и обществено обслужване“. Видно от графичната част на проекта към заповедта (л. 524, том IV ДП) в обхвата на УПИ XII са отредени два поземлени имота по кадастрална карта – поземлен имот с идентификатор № *и разположеният до него поземлен имот с идентификатор № *. 

Ново предложение, касаещо имота и построената в него сграда на „* *“, е отправено до Министъра на *чрез * на Област Х. с писмо изх. № 04 – 15 – 6/01.04.2010 г. В същото е подчертано, че * не е заплащало дължима такса за битови отпадъци за военните имоти, разположени на територията на О. Х., в резултат на което дължимата сума е нараснала до 569 271,83 лв. От друга страна, отново е заявен интерес към тези имоти за изграждане на нови хипермаркети, автогара, жилища за социално слаби, за деца и за самотни стари хора. С тези аргументи е отправено предложение за замяна на дълг срещу прехвърляне на собственост върху посочените в писмото недвижими имоти, сред които е и поземлен имот с идентификатор № *с площ от 4955 кв.м., ведно с построените в него сгради, или алтернативно е поискано безвъзмездното придобиване на имотите. В тази връзка е прието и Решение № 506 от 26.03.2010 г. на О. с.– гр. Х. за започване на процедура по замяна на недвижимите имоти (л. 472, л. 489, том IV, л. 92, том VIII ДП). За да се даде отговор на запитването, е изготвено становище на Главен директор на Главна дирекция „*“ с № 09 – 00 – 45/16.04.2010 г., в което е посочено, че * в гр. Х., ул. „*“ се състои от двата имота, съгласно кадастралната карта на населеното място – имот с идентификатор № * и имот с идентификатор № *. За последния имот е дадено становище, че следва да бъде предоставен на * Х.(л. 96, том VIII ДП). Представен е отговор изх. рег. № 09 – 00 – 45/21.04.2010 г. от М. на о., в който е уточнено, че * подкрепя искането за безвъзмездно предоставяне на поземления имот (л. 481, том IV, л. 101, том VIII ДП). Като последица от това с докладна записка № 09 – 00 – 45/03.05.2010 г., изготвена от Постоянния секретар на * до М. на о., е предложено да се стартира процедура по изготвяне на проект на решение на Министерски съвет за предоставяне на общо три имота, сред които е поземлен имот с идентификатор № *(л. 105, том VIII ДП). В становище от *на Х. област е посочено, че съобразно данъчните оценки на трите имоа е целесъобразно по реда на чл. 54 ЗДС да се прехвърли безвъзмездно в собственост на * Х.са* и*т с идентификатор № *, тъй като размерът на данъчната му оценка е достатъчен, за да се покрият задълженията на Държавата към * Х.за такса битови отпадъци, както е коментирано в първоначалното предложение за прехвърляне на собственост в замяна на опрощаване на дълг (л. 110, том VIII  ДП).   

Същото искане е отправено и с пис* изх. № 04 – 15 – 6/14.05.2010 г.  Прието е и ново Решение № 536 от 30.04.2010 г. на О. * - Х.за безвъзмездно придобиване на имота (л. 474, л. 493, том IV ДП). По повод на искането в Министерството на *е образувана преписка и е поискано становище от страна на * и от * на Област Х. (л. 480, том IV, л. 102, л. 109, том VIII ДП). Получен е отговор с рег. № 09 – 00 – 45/21.04.2010 г. от М. на о., с който е посочено, че принципно се подкрепя искането за придобиване на и*тите, изброени в решението на *, сред които и поземлен имот с идентификатор № *(л. 481, том IV ДП). В същата насока са и писма с изх. № 04 – 15 – 6/28.09.2010 г., изх. № 04 – 15 – 6/14.09.2010 г., Решение № 604 от 27.08.2010 г. на * – Х..

Всички становища, доклади и проекти за отчуждаване на имота са изпратени с писмо изх. № 09 – 00 – 45 от 09.08.2010 г. за съгласуване до Главния секретар на Министерството на *(л. 116, том VIII ДП). Въз основа на представените материали е изготвен съвместен доклад от М. на о. и Министъра на *, с който е предложено Министерският съвет да приеме решение за безвъзмездно прехвърляне на поземлен имот с идентификатор № *, застроен с 10 сгради, подробно описани в акт за публична *№ * от 27.02.2008 г. В доклада е посочено, че инвестиционното намерение на * Х.било да реализира социалната политика на общината в интерес на населението й. Не се споменават предложенията за превръщане на една от сградите в музей (л. 122, том VIII ДП). Към доклада е приложен проекта за решение на Министерския съвет. С писмо изх. № 09 – 00 – 45 от 16.08.2010 г. на основание чл. 31, ал. 1 от Устройствения правилник на Министерския съвет и неговата администрация докладът е изпратен за съгласуване. Последвали са съгласувателни писма за съгласуване на проекта за решение от Министерството на труда и социалната политика, Министерството на околната среда и водите, Министерството на финансите, Министерството на физическото възпитание и спорта, Министерството на вътрешните работи, Министерството на икономиката, енергетиката и туризма, Министерството на външните работи, Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията и Министерството на правосъдието (л. 126 – 140, том VIII ДП). Следва да се отбележи изрично, че не е постъпило съгласувателно пис* от Министерство на културата. Всяко от останалите ведомства е съгласувало доклада без забележки и възражения. Единствено Министерството на правосъдието е отбелязало, че в проекта за решение следва да се опишат идентификаторите на 10-те сгради, построени в имота, да са определи срок за предаването и приемането на имота от *и да се отбележи необходимостта първо да се състави акт за частна държавна собственост. 

В резултат на тези инициативи и настоявания в продължение на 10 години за придобиване на имота е взето решение № 653 на МС от 10.09.2010 г., постановяващо, че поземленият имот, в който се намира сградата на * * и който към този момент е публична държавна собственост, се отнема поради отпаднала нужда от *, обявява се за имот – частна *и е взето решение за безвъзмездното прехвърляне на правото на собственост на О. Х.. Със същото решение *на област Х. е оправомощен да сключи договора за прехвърлянето на собствеността с К. на Община Х., да организира предаването на имота и да го отпише от актовите книги за *(л. 97, том I ДП).

В изпълнение на решението в частта за промяна на статута на имота *на Х. област е инициирал процедура за издаване на нов акт за частна *на имота (л.143, том VIII ДП). Със заповед № Р – 265 от 21.07.2010 г. на М. на о. са определени постоянни комисии по региони със задача въвод във владение, приемане и фактическо предаване на недвижимите имоти, собственост на * (л. 165, том VIII ДП). Със заповед № ЗС – 202 от 01.10.2010 г. на М. на о. е разпоредено в срок до 30 дни след като *на Х. област сключи договор с К. на Община Х. (подсъдимият И.) за безвъзмездно прехвърляне правото на собственост на имот – държавна собственост, намиращ се в гр. Х., ул. „*“ с идентификатор № *по кадастралната карта на гр. Х., с площ от 4955 кв.м., * да извърши фактическото му предаване, което следва да се осъществи от комисия № 3 за отдел „*“ – гр. С.. Посочено е, че предаването и приемането на недвижимия имот се извършва с протокол в четири екземпляра (л. 172, том VIII ДП). Междувременно, след събиране на всички необходими документи за новото актуване на имота, е издаден акт за частна *№ 6119 от 10.02.2011 г., вписан в Служба по вписванията при * - *под № 69, том III, рег. № 927 от 09.03.2011 г. В него имотът е описан като земя с площ от 4955 кв.м., представляваща и*т с идентификатор № *, ведно с построените в него сгради, сред които и сграда с идентификатор № *, представляваща *, със застроена площ 417 кв.м., на един етаж, масивна конструкция, построена през 1892 г. (л. 178, том VIII ДП).             

Непосредствено след вписване на акта за *на 14.03.2011 г. е сключен окончателно договорът за безвъзмездно прехвърляне правото на собственост върху недвижимия имот на основание чл. 54 ЗДС. От името на Държавата договорът е подписан от свидетеля Р.Д.в качеството на *на Х. област и свидетелката С.А., главен счетоводител в Областна *, и от подсъдимия Г.И. в качеството на Кмет и представляващ О. Х., и Ж.Д., главен счетоводител в О. Х.. В чл. 1 от договора е описан имота, предмет на прехвърляне, като описанието е извършено съобразно съставеният преди това акт за частна *№ 6119 от 10.02.2011 г. (в списъка с приложените документи неправилно е посочено и представянето на акт за частна *№ 4120/06.06.2003 г., изискан в съдебното производство – на л. 284, том I, видно от съдържанието на който, същият се отнася за имот, различен от процесния и извън предмета на доказване). Описана е и сграда с идентификатор № * – *, със застроена площ 417 кв.м., на един етаж, масивна конструкция, построена през 1892 г. Съгласно чл. 2 собствеността върху имота се прехвърля на Общината от момента на сключване на договора (л. 185 – 186, том VIII ДП).

Близо месец и половина след сключването на договора, от подсъдимия И. е взето интервю, публикувано в интернет-сайт „*“ със заглавие „*Г.И.: Сметките на общината са запорирани незаконно“. Интервюто е публикувано на 21.04.2011 г. Основна тема е запорирането на сметките на О. Х.. В хода на интервюто е отправен и въпрос за бившите военни и*ти: „Това бивши военни имоти ли са?“, на който подсъдимият отговаря: „…Не, това са О.. Военни имоти така и не получихме. От 280 дка – налични и свободни, искахме са* 17 дка. Накрая ни дадоха 5 дка, които ще превърнем в музей, тъй като там се намира бившия * на Х.. Той е отпреди 9-септември 1944 г., има история в него. Тези пет декара ще останат да бъдат преобразувани като мемориал или нещо подобно…“ (л. 326, том III от ДП).

След сключване на договора същият е вписан под № 153, том 6, рег. № 2085 от 11.05.2011 г. в Служба по вписванията при Районен съд – Хасково. Издадена е заповед № ДС – 13 – 235 от 04.06.2011 г.  на * на Х.област за отписване на недвижимия имот от актовите книги за *(л. 55, том VII ДП).

Със сключването на договора е прехвърлено правото на собственост, като след това са извършени действия по фактическото предаване на имота, т.е. преминаване на фактическата власт върху имота от Държавата на О. Х..

         След сключването на договора и във връзка с предаването на имота са съставени финансово-счетоводни документи. Намиращите се в поземления имот сгради са описани в два последователни акта за приемане и предаване на дълготрайни активи с посочване на идентификатор и предназначение. Описанието е започнато в акт за приемане и предаване на дълготрайни активи № 1400018 от 26.05.2011 г. и е продължено в следващ документ с пореден номер. В акт за приемане и предаване на дълготрайни активи № 1400019 от 26.05.2011 г. като дълготраен актив, предмет на предаване, е посочена сграда с идентификатор № * с отбелязано предназначение „*“. В съдържанието на актовете като предаващо лице е посочен инж. В.Р.и като представител на приемащото лице * Х.е посочен *Л – приемчик С.М.(л. 180 – 181, том VIII ДП). Заедно с актовете за дълготрайни активи е съставен приемо-предавателен протокол за въвод във владение от 26.05.2011 г., изготвен и подписан от същите представители на * и на О. Х.. В протокола е отбелязано, че се извършва фактическото предаване на недвижимия имот, прехвърлен безвъзмездно в собственост на О. Х., с последващо изброяване и описание на сградите в имота. На лист втори от протокола е описана и сграда с идентификатор № *, представляваща *, със застроена площ от 417 кв.м., на един етаж, масивна конструкция, построена 1892 г. В протокола е направена забележка, съгласно която сградите в северната част на имота били в лошо физическо състояние в резултат на естествено износване на конструкциите и от действието на атмосферните условия; част от сградите били с опадала мазилка, с липсваща покривна конструкция на сграда – навес, опасност от срутване на покривната конструкция на прохода, като за състоянието на имота и на част от сградния фонд към протокола бил приложен снимков материал; поради наличието на обрасла растителност и риск от поява на опасни влечуги към момента на предаването достъпът до част от сградите и границите на имота бил затруднен. Протоколът е подписан от членовете на комисията, участващи от името на * (инж. В.Р., инж. Д.Я. и инж. Н.Д.) и членовете на комисията, участващи от името на * Х.(И.М., М.Д., Р.П. и С.М.), както и от представителя на Областна администрация В.Х.Д. - Т.(л. 183 – 184, том VIII ДП).

         След приключване на процедурата по фактическото предаване на имота е изготвен акт за частна общинска собственост № 3587 от 20.06.2011 г., вписан в Служба по вписванията при * - *под № 186, том 9, рег. № 3019 от 23.06.2011 г. В графа 3 от акта недвижимият имот е описан като земя с площ от 4955 кв.м., ведно с построените в него сгради. При описанието на сграда с идентификатор № * за същата е отбелязано са*, че е с площ от 417 кв.м., като не е посочено предназначението й на „*“ и годината на нейното построяване (л. 57, том VII ДП).

         В периода от съставянето на акта за общинска собственост от 20.06.2011 г. до края на 2014 г. няма данни за предприемане на правни или фактически действия във връзка с имота, както и за действия, свързани със статута на процесната сграда като паметник на културата. В този период, през месец март 2013 г., подсъдимият И. е поканен в качеството си на * от регионалната телевизия „*“ за участие в публицистичното предаване „*“с тематична насоченост към обсъждането на различни въпроси от обществения живот. Предаването е излъчено на 07.03.2013 г. Водеща на предаването е свидетелката М.Ф.. В началото е коментирано премахването на незаконно прекарани кабели от интернет доставчици и телекомуникационни компании. В 21 мин. и 57 сек. на отправен въпрос относно инвестиционната политика в общината, подсъдимият И. отговаря: „…Областна управа със съответните депутати спря една огромна инвестиция, говоря за продажбата на летището. И И. бил виновен. Къде му е вината? Нито е продавал, нито е негово летището. Ето един пример. Колко години ние вече искахме тези военните имоти? Десет години. Е, какво? Видяхте ли каква разруха е? Видяхте ли какво става там? Защо? А когато ние ги искахме, имаше интерес. Имаше интерес и от хипермаркети и от молове. Да се построят нещата. Но тогава не ги даваха. И сега не ги дават. И онзи ден дойде да ми коментира М.М., министърът на *, че виждате ли ние дадохме тези пет декара на И., а той нищо не е направил. Ама дайте да се разберем, на тия пет декара има паметник на културата, и този паметник на културата трябва да се реставрира. Ние няма друго какво да направим. А *, което даваше парите за културата, това е трансграничното сътрудничество, вече мина. Сега идва новият етап, където ние ще кандидатстваме за реставрация на този паметник на културата. Това е бившият *, който е от много години в Х., който ще стане един мемориал или една изложбена зала. Какво друго са ни дали? Че един областен управител, който бързо – бързо искаше да напусне кораба, като някой мишок, излезе и каза: „Ааа, ние не трябва да им даваме толкова декара, трябва да им дадем малко, защото еди какво си, еди що си“. И какво стана? А там имаше купувач, който щеше да направи хипермаркет.“ След излъчване на предаването няма данни за други публични изяви на подсъдимия, в които да е била повдигана темата за бившия **.

         На 15.10.2014 г. комисия в състав: инж. И.О., В.С., И.А. и Е.С., извършила проверка на имота, в който се намирала сградата на * *. За извършената проверка е съставен констативен протокол от същата дата. В протокола е описано състоянието на всяка една от сградите в имота. За сграда с идентификатор * е посочено, че същата е с тухлена зидария, масивни ограждащи зидове, дървен покрив, пропаднала настилка, пропаднал покрив, частично разрушени зидове. Посочено е, че сградата следва да се премахне. В заключителната част на констативния протокол комисията е описала всички сгради като опасни и самосрутващи се, поради което попадали в условията на чл. 195, ал. 6 ЗУТ и се налагали спешни действия за обезопасяване на околното пространство около сградите и премахването им (л. 310 – 311, том II, л. 214 – 215, том VII ДП).

         Следваща проверка е извършена на 11.03.2015 г. от комисия, назначена от подсъдимия И. ***, в състав: инж. И.О., Е.С. и В.С., с цел установяване състоянието в конструктивно отношение на сградите в имота след обилен снеговалеж от 07.03.2015 г. Съставен е констативен протокол от същата дата, в който по отношение на всички сгради в имота е посочено, че в следствие на неблагоприятните метеорологични условия и обилния снеговалеж са се самосрутили. Комисията е отправила предложение Общинско предприятие „*“да вземе съответните мерки по разчистването на терена (л. 312, том II, л. 213, том VII ДП).

         Същевременно, предложение с аналогично съдържание е включено в докладна записка, изготвена от свидетелката Н.М., директор на Дирекция „*“и адресирана до подсъдимия И.. В нея свидетелката М. се позовава на констативния протокол от 15.10.2014 г. и становището на комисията, че сградите били опасни и самосрутващи се и се налагали спешни действия за „обезопасяването на околното пространство около тях и премахването им“. С оглед на тези аргументи е предложено подсъдимия И. да се разпореди за извършването на необходими действия за тяхното укрепване или премахването им. Докладната записка не носи дата, а само подписа на свидетелката Н.М.. В горния ляв ъгъл на докладната записка е положена резолюцията на подсъдимия И.: „Г – н О.. Не възразявам за заповед!“. Резолюцията е от дата 21.04.2015 г. В горния десен ъгъл на докладната записка е положена втора резолюция: „Г – н Ем. С. за заповед за премахване“. Резолюцията е от дата 28.04.2015 г. Подписът под резолюцията е непълен и недостатъчно ясен (л. 212, том VII ДП).

         След извършване на двете последователни проверки по устно разпореждане на подсъдимият И., последният издава заповед № 514/14.05.2015 г., в  мотивите към която е описано състоянието на сградите, разположени в поземлен имот № *. Описанието е извършено въз основа на констатациите на служителите, извършили горепосочените проверки, като подсъдимият се позовава единствено на констативния протокол, съставен на 15.10.2014 г., като отново не фигурира последващият такъв – от 11.03.2015 г. Ето защо описанието на сградите на практика буквално възпроизвежда описанието, дадено в първия констативен протокол, макар самата Заповед да е изготвена от  Е.С., който е бил член в състава на комисията, извършила втората проверка. Като взема предвид предложението на комисията, че сградите са опасни и самосрутващи и че попадат в условията на чл. 195, ал. 6 ЗУТ, и се налагат спешни действия за премахването им, подсъдимият И. със заповедта нарежда да бъдат премахнати всички сгради в поземления имот, включително и сграда с идентификатор № *. Заповедта носи подписа на подсъдимия И. и е подпечатана с официалния печат на О. Х.. В Заповедта липсва подпис на съгласувал от страна на свидетелката П.Б., директор на Дирекция „*“ (л. 95 – 96, том I, л. 188 – 189, том VII ДП).

         За заповедта за премахване на сградите бил уведомен свидетеля К.С., заемащ към този момент длъжността Директор на Общинско предприятие „*“при О. Х.. Свидетелят преценил, че общинското предприятие не разполага с необходимите машини и технически средства за премахване на сградите, поради което и с оглед обема на работата, решил да потърси специализирана фирма, която да се заеме с изпълнението на възложената задача. Първоначално С. се свързвал със свидетеля Б.П., действащ в качеството си на едноличен търговец с фирма ЕТ „*“, със седалище ***. П. обяснил на С., че в момента строителната техника, с която разполага фирмата му, се намирала на друг обект, но обещал да му помогне, като го свърже с негов познат, свидетеля Д.А. от гр. Г., който също притежавал специализирана строителна техника. Тя била регистрирана на името на търговско дружество с фирма СД „*“, седалище в гр. *(управляващи и представляващи дружеството Д.К.А. и Т.Г. А.). Посредничеството между ОП „*“и СД „*“ било осъществено от свидетеля П., който предоставил необходимата информация на свидетеля С.. След проведени първоначални преговори, СД „*“ представила на ОП „*“оферта за извършване на стандартни услуги по разрушаване и събаряне на сгради. Офертата била приета и между ОП „*“и СД „*“ бил сключен Договор за изпълнение на строително-монтажни работи от 25.06.2015 г. (л. 154 – 158, том I ДП). Видно от текста на договора, в чл. 1, ал. 1 липсва описание на предмета на сделката – посочено е единствено, че изпълнителят в лицето на СД „*“ се задължава да извърши събаряне и разрушаване на сгради, описани в офертата, която съставлява неразделна част от договора. В самата оферта обаче липсва описание на обектите, които подлежат на събаряне и разрушаване. В целия договор на нито едно място сградите и поземления имот, в който са разположени, не са описани. След подписване на договора се пристъпило към фактически действия по изпълнението му. На място била транспортирана специализирана техника за разрушаването на сградите – багер марка „Caterpillar“, модел „Eltrak 330 D“, с рама № *. Достъпът до имота бил осигурен от физическата охрана на обекта – свидетелят Т.М., заемащ длъжност „охранител – невъоръжена охрана“ във фирма „*“ ЕООД, ЕИК *, седалище в гр. Х., като търговското дружество било управлявано и представлявано от едноличния собственик на капитала свидетелката С.Б.. Охраната на обекта се осъществявала въз основа на проведена преди това обществена поръчка. Така в края на м. юни 2015 г. бил осигурен достъп до поземления имот на ул. „*“ и специализираната техника била разположена в дворното място, пред сградите. Свидетелят Д.А. лично управлявал багера. С негова помощ започнало последователното събаряне и разрушаване на сградите в имота. Сред тях била и сградата * *, с идентификатор № *, представляваща паметник на културата. Свидетелят А. не знаел за специалния статут на сградата и не бил уведомен от никой за това обстоятелство. Така с извършване на определения действия с управлявания от него багер сградата била разрушена. Строителните отпадъци от сградите се извозвали с помощта на два самосвала, също собственост на СД „*“, като се разделяли според вида им – отпадъците от тухли, дялан камък, мазилка и зидария се извозвали до незастроен парцел, който се намирал в близост до бул. „*“№ 45, кв. „*“на гр. Х., като една част от тях била предадена на неустановено по делото трето лице от с.Б., собственик на фирма за *. Малка част от тези отпадъци останала на самия обект, на мястото, където преди това се разполагала сградата, и където все още личали основите й. Освен тях, имало и метални отпадъци (винкели от желязо и олово, квадратни профили, метални релси), които били отделяни настрани. С извозването на металните отпадъци се занимавали служители на ОП „*“под ръководството на свидетеля Ж.Ж., който се споразумял отпадъците да бъдат продадени и транспортирани от свидетеля Т.И., помощник управител на фирма за изкупуване на черни и цветни метали ЕТ „*“, със седалище в гр. Г., но с площадка за изкупуване на метали, находяща се до *в гр. Х.. Металните отпадъци били закупени от фирмата, за което се сключил и писмен договор между ОП „*“и ЕТ „*“. Действията по извозване и разтоварване на строителните отпадъци се извършвали в изпълнение на указанията, давани от свидетеля Б.П., който присъствал на обекта и продължавал да осъществява функцията на посредник, като той, от своя страна, получавал тези указания от свидетеля С.. Действията по разрушаване на сградите и извозване на строителните отпадъци продължили около две седмици, като приключили в началото на м. юли 2015 г. Едва след като били потърсени от разследващите органи и призовани за разпит по досъдебното производство, свидетелите Д.А.и Б.П. разбрали, че разрушената сграда имала статут на „паметник на културата“ (л. 66 – 67, л. 78 – 79, л. 84 – 88, л. 93 – 94, л. 106 – 115, л. 116 – 117, л. 124 – 133, том I ДП).

           Междувременно, действията по разрушаване на сградата първоначално били забелязани от свидетеля Т.К., журналист, който изготвил и публикувал статия, посветена на темата под заглавие „*“.Статията била публикувана в информационния интернет-сайт *на 24.07.2015 г., съпроводена със снимков материал (л. 53 – 61, том I ДП). В резултат на изнесената информация разследващите органи провели процесуално-следствени действия, с които се поставило началото на досъдебното производство (л. 286, том II ДП).

         В същия ден, в който била публикува статията (24.07.2015 г.), свидетелят К.П., към този момент директор на Общинско предприятие „*” – Х., разпоредил да бъде заличена от интернет-сайта на общинското предприятие информация, свързана с * *, в която се разказвало накратко за историческото му минало и за обстоятелството, че през 70-те години на ХХ век имотът бил обявен за „паметник на културата с национално значение”. Същият ден тази информация била свалена от сайта.

          Същевременно, докато протичали действията по разрушаване на сградите, била подета инициатива за откриване на процедура за продажба с публичен търг на поземлен имот с идентификатор № *. За целта е подготвена докладна записка от името на подсъдимия И. ***, на основание чл. 45, ал. 1 и чл. 60, ал. 1 от Наредбата за управление и разпореждане с общинска собственост на * – Х.. Съгласно чл. 45 от цитираната Наредба продажбата на и*ти – частна общинска собственост се извършва след решение на О. съвет от Кмета на Общината чрез публичен търг или публично оповестен конкурс. В ал. 2 от разпоредбата е предвидено, че докладната записка до * за провеждане на търга трябва да съдържа: финансово – икономическа обосновка за целесъобразността на сделката, изготвена от Дирекция „*“, градоустройствени и правни проучвания на имота, АОС, надлежно вписан в службата по вписванията, скица на имота, извадка от действащия ПУП, ако има такъв, становище от главен архитект за състоянието на имота, характер и параметри за застрояване на имота, вещни тежести и висящи съдебни спорове за вещни права. В изпълнение на тази разпоредба е внесена и докладната записка, с която е отправено предложение О. * - Х.да вземе решение за откриване на процедура за продажба с публичен търг на поземлен имот с идентификатор *с площ от 4955 кв.м., с начална тръжна цена 1 027 600 лв. без ДДС. Докладната записка е подписана от подсъдимия И. и е изготвена от свидетелката Н.М., директор на Дирекция „*“при * Х.(л. 261 – 264, л. 287 – 290, том II ДП). В докладната записка липсва дата на изготвянето й. Към докладната записка са били приложени единствено акта за частна общинска собственост, финансово – икономическа обосновка от Ж.Д. – главен счетоводител на О. Х., удостоверение за тежести и експертна пазарна оценка за имота от инж. Д.К.(л. 214 – 218, том I от делото). Към докладната записка не са представени градоустройствени и правни проучвания на имота, скица на имота, извадка от действащия ПУП, становище от главен архитект за състоянието на имота, характер и параметри за застрояване на имота.

         С оглед на вече започналите действия по разследване във връзка със събарянето на сградата, разследващите органи изискали информация от О. * - Х.относно обсъждането на въпроса за продажбата на поземления имот (л. 261, том II ДП), но получили отговор, че все още не е проведено заседание на * и въпросът не е подлаган на обсъждане (л. 299 – 300, том II ДП).

            Докладната записка е внесена за разглеждане на заседание на * – Х., насрочено за 31.07.2015 г. По време на заседанието подсъдимият Г.И. в изказване пред * официално оттегля от разглеждане и гласуване докладната записка относно продажбата на имота (л. 49 – 52, том I, л. 611 – 613, том V, л. 191 – 195, том VIII ДП), като посочва, че същото предложение може да бъде внесено евентуално на по-късен етап, след предстоящите местни избори през есента на 2015 г.

         По фактите.

Съдът е приел, че описаната по-горе и инкорпорирана изцяло в настоящите мотиви фактическа обстановка се установила по несъмнен и категоричен начин от показанията на свидетелите Т.М., С.Б., З.Ж., Д.Д., Д.А., Р.К., В.В., Д.Т., Т.И., Ж.Ж., Т.А., П.Б., К.Ц., Т.З., М.Ф., Х.П., В.Р., В.Д.–Т., С.А., Т.К., С.С., М.М., Н.М., К.У., И.О., Д.Ш., И.П., С.Х., Г. Г., Б.П., К.С., Н.Г., С.С., С.С., Д.В., К.П., С.Д., М.Т., Д.Д. – А., Р.Д., Е.С., З. Х., от заключенията по съдебно-техническа експертиза и разпита на вещото лице Т.М., по съдебно строително-техническа оценъчна експертиза и разпита на вещото лице Т.Т., по съдебно-техническа експертиза на вещото лице К.Ц., по съдебно-техническа експертиза на вещото лице Н.Х., както и от писмените доказателства, огласени на основание чл. 283 НПК. 

Така приетата от първоинстанционният съд фактическа обстановка е в съответствие с доказателствата по делото и се възприема изцяло от въззивната инстанция. За изследване на обстоятелствата, релевантни за повдигнатото обвинение срещу подсъдимия Г.И.И., първата инстанция е извършила всички възможни процесуално - следствени действия, изясняващи значимите факти относно престъпната му деятелност и свързани с предмета на доказване.

Правилно съдът е дал вяра на показанията на свидетелите и ги е кредитирал.  Намерил е тези показания за последователни, ясни, точни и непротиворечиви.  Отделно от това е приел, че те кореспондират изцяло с останалите събрани по делото доказателства и имат значение за правилното приложение на материалния закон, който извод въззивната инстанция споделя напълно. Тези показания, закрепени по реда на НПК имат решаващо значение за установяване на обективната истина и въззивната инстанция споделя напълно изложените /от л.63 до л.92  на мотивите на атакуваната присъда/ пространни съображения в аргументацията на основният съд да ги цени и включи в общата доказателствена съвкупност.

Подробно и детайлно е изследвано от първата инстанция  и заключенията по  назначените експертизи. Аргументирано и обосновано /от л.61 до л.63 на мотивите към присъдата/ Окръжния съд им е дал вяра, като изготвени компетентно, обосновано,  пълно и от специалисти, притежаващи знания в областта на строителството и поради това настоящия състав намира включването им в доказателствения материал за правилно и в съответствие с изискванията на процесуалните императиви.

Сериозно внимание е обърнато и на обясненията на подсъдимия И.. Първоинстанционният съд е кредитирал една част от тях, като ги е включил в доказателствената съвкупност, а друга част отхвърлил, като ги намерил за израз защитна позиция на подсъдимия. При анализа първата инстанция не е игнорирала доказателствените източници с оправдателно значение, а след обсъждането им, последните са били отхвърлени поради наличието на достатъчни по обем и сигурност уличаващи такива. Изложените за това в мотивите /от л.93 до л.98/ съображения са пространни и доказателствено обезпечени и въззивната инстанция ги споделя напълно.

Окръжният съд задълбочено е изследвал фактологията, релевантна за обективните и субективните признаци на инкриминираното деяние. Правните му изводи, обосноваващи престъпна съставомерност и сочещи на субекта на инкриминираното поведение са направени след обстоен анализ на събраните по делото доказателства. Въззивната инстанция намира същите за логически обусловени, вследствие на детайлна и безпристрастна, съобразена с изискванията на процесуалния закон, юридическа оценка на очертаната доказателствена съвкупност и споделя изцяло предложената аргументация на основния съд относно процесуалната стойност и тежест на визираните доказателства.

В хода на въззивното производство бяха разпитани свидетелите Е. С., И.О. и П.Б., чийто показания не доведоха да промяна на установената от първата инстанция фактология.

По правото.

Изводът на първата инстанция по въпросите на чл.301, ал.1, т.т.1, 2  и 3 НПК са основани на установените при спазване изискванията на процесуалния закон фактически положения, като в съответствие с тях законосъобразно е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия по предявеното му обвинение. Тези изводи за приложение на закона се споделят изцяло и от настоящия въззивен състав.

Въз основа на приетите за установени фактически положения и  вследствие на положените процесуални усилия, първоинстанционният съд е стигнал до правилния правен извод, че по несъмнен и категоричен начин се установило, че подсъдимия И. на 14.05.2015 година в гр. Х., в качеството на длъжностно лице – К. на Община Х., противозаконно - в нарушение на разпоредбите на чл. 196, ал. 8, чл. 197, ал. 1 от ЗУТ и чл. 83, ал. 5 от Закона за културното наследство е дал разрешение за разрушаването на културна ценност, като е издал е Заповед № 514 от 14.05.2015 година, с която е наредил да бъде премахната сграда, намираща се в гр. Х., ул. „*”, кв. 44, със идентификатор *, намираща се в поземлен и*т *– ** със застроена площ 417 кв. метра, построена през 1892 година, обявена за паметник на културата с историческо значение, със статут на историческа недвижима културна ценност категория „национално значение”, включена в Списък на историческите паметници в *окръг, обнародван в ДВ, бр. 36 от 1970 година под № 35, на стойност 89 000 лева, като е последвало разрушаването на културната ценност и така е осъществил от обективна и субективна страна престъпния състав на чл.278б, ал.3, вр. ал.2 НК.

По жалбата на подсъдимия за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила.

Произнасянето по основателността на оплакванията, направени от защитата на подсъдимия и насочени към основанието обхванато от разпоредбата на  чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е приоритетно, тъй като проверката за правилното приложение на материалния закон може да бъде извършена само в рамките на установената от първата инстанция фактическа обстановка, и то само ако са спазени процесуалните изисквания за формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите.

Във връзка с възражението за процесуална непригодност на обвинителния акт, правилно защитата е отчела, че нормата на чл.278б, ал.2 НК има бланкетен характер, поради което е необходимо същата да бъде изпълнена с конкретно съдържание, като бъдат посочени разпоредбите от друг нормативен акт, които са били нарушени, но необосновано е експлоатирала това процесуално изискване за да обоснове нарушено право на защита на подсъдимия.

Доводите на защитата на подсъдимия, свързани със съдържанието на цитираните правни норми, макар и поднесени със завиден юридически усет, са поставени върху плоскостта за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, но на практика касаят оценката за достоверност на доказателствените източници и изведените въз основа на тях фактически положения. Така те покриват оплакване за необоснованост, относимо към преценката за правилно приложение на закона.

В тази връзка следва да се отбележи, че в обвинителния акт прокурорът е посочил и това не е останало вън от вниманието на защитата, че подсъдимия И. е нарушил разпоредбите на чл. 196, ал. 8, чл. 197, ал. 1 от ЗУТ и чл. 83, ал. 5 от Закона за културното наследство и фактически е описал деятелността му, обосноваваща според обвинителната теза именно тези нарушения.

С посочените от прокурора факти, ясно и точно е обхванат състава на престъплението, в което И. е обвинен и така изписани в обстоятелствената част са напълно достатъчни за да добие подсъдимия пълна и ясна представа относно деянието, в което е обвинен, както и с какви действия го е осъществил и да се защити в максимална степен.

Ето защо въззивната инстанция намира, че минималния стандарт за фактическа обосновка, като изискване за законосъобразност на обвинителния акт поставен от НПК и в частност от т.р.№ 2/02 на ОСНК на ВКС е изпълнен изцяло. Посочените от прокурора в описателната част на обвинителния акт факти са достатъчни за да поставят рамките на процеса и движението му по така описаното фактическо обвинение, в които граници  се е развило първоинстанционното производство.

Тук е местото да се отбележи, че преценката за фактическа обоснованост на обвинителния акт  произтича от вътрешното убеждение на прокурора и не може да бъде контролирана от съда. Това е така, защото Конституцията е определила прокурорът като dominus litis, т.е. господар на досъдебното  производство и законодателят е делегирал единствено и само на него преценката на кого и какво обвинение да бъде повдигнато, с оглед възможността това обвинение да бъде поддържано в един бъдещ съдебен процес.

Освен, че са неправилно процесуално ориентирани, оплакванията за допуснато съществено процесуално нарушение, във връзка с неизпълнение от съда на задълженията по чл.13, чл.14, чл.15 и чл.107, ал.3 НПК са и несъстоятелни.

Първата инстанция е направила анализ и оценка на събраните и проверени доказателствени източници. От мотивите на атакуваната присъда ясно личи, че решаващият съд е изпълнил процесуалните си задължения и не е допуснал нарушение при формиране на вътрешното си убеждение. Аналитично е  преценявал  целия обем от събрани доказателства, които не са тълкували еднопосочно или изопачено, а логично и достатъчно задълбочено. Изложени са изчерпателни съображения кои от доказателствените източници и защо счита за достоверни и кои от тях и защо намира, че са недостоверни. Обстойно са  анализирани показанията на всички свидетели, както и обясненията на подсъдимия.

Поради това съдът не намира да са допуснати пороци в процесуалната дейност на първата инстанция и не споделя възраженията на защитата в тази насока.

По жалбата на подсъдимия за неправилно приложение на материалния закон.

Както беше отбелязано по – горе, съображенията на подсъдимия, насочени към съдържанието на бланкетните правни норми, които първата инстанция е намерила за нарушени, макар и с придадена характеристика на  съществени нарушения на процесуалните правила, касаят в съществото си оценката за достоверност на доказателствените източници и изведените въз основа на тях фактически положения. Така те покриват оплакване за необоснованост, относимо към преценката за правилно приложение на закона и в този контест следва да бъдат разгледани от настоящия състав по силата на чл.339, ал.2 НПК.

На първо место, твърденията, че нормите на чл. 196, ал. 8 и чл. 197, ал. 1 ЗУТ вр. чл. 83 ЗКН съдържали различни, взаимноизключващи се хипотези, което водело до неяснота в обвинителната теза, се основават на тълкуване на цитираните норми, което е проведено по начин, водещ до изолираната им и едностранчива интерпретация, без да се отчита естеството им, тяхната взаимосвързаност и обстоятелството, че съдържанието на бланкетната норма на чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК се запълва не чрез една разпоредба от друг нормативен акт, а чрез няколко такива разпоредби, които очертават цялостен правен режим, който е нарушен от подсъдимия при издаването на процесната заповед.

         Пример за изолирано тълкуване на правна норма е изложеният в допълнението коментар на чл. 196, ал. 8 ЗУТ, като жалбоподателят е посочил, че с тази норма се изключвало прилагането на един ред /този по ЗУТ/ и се препращало общо към друг закон – Закона за културното наследство. По този начин се предявявало обвинение за нарушаване на „закон”, а не на конкретна правна норма. Нормата на чл. 196, ал. 8 ЗУТ определя правният режим на ЗКН като единствено приложимият само в онези случаи, в които е необходимо да се установи състоянието на обекти, които са недвижими културни ценности, както и последващите мерки и процедури, които следва да бъдат взети предвид. От прочита на обвинителния акт е очевидно, че в диспозитива на същия не е цитирана само нормата на чл. 196, ал. 8 ЗУТ и наказателната отговорност на подсъдимия не е ангажирана за нарушаването на „цял закон”. Конкретизацията на нормите, които са нарушени, е извършена с последователното посочване и на всички останали правни норми, които са релевантни и относими към обвинението и представляват логично продължение на чл. 196, ал. 8 ЗУТ.

         В тази насока, разсъжденията в допълнението към въззивната жалба по съдържанието на разпоредбата на чл. 197, ал. 1 ЗУТ са с акцент върху употребения в текста израз - „извън случаите по този раздел”. Оттам се твърди, че след като чл. 196 и чл. 197 ЗУТ се намирали в един и същи раздел, то с чл. 197 се изключвало приложението на чл. 196, тъй като ставало дума за случаи „извън този раздел”. Така била невъзможна едновременна приложимост на двете норми. Подобно твърдение е продължение на несистематичното тълкуване на цитираните норми, като се игнорира изцяло съдържанието им, което е резултат от употребения от законодателя подход към пълното обхващане и регламентиране на отделни хипотези в материята на премахване на строежи.

В чл. 196, ал. 8 ЗУТ се регламентира специфичен ред за установяване състоянието на сгради, които са недвижими културни ценности, като се препраща към реда по Закона за културното наследство.

В чл. 197, ал. 1 ЗУТ се регламентира премахването на сгради. Престъпният състав на чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК визира „противозаконно даване на разрешение за разрушаването на културна ценност” – законодателят е инкриминирал даването на разрешение, представляващо комплексна административна дейност, която не се изчерпва само с еднократно действие от страна на административния орган, а е предшествано от последователно предхождащи етапи, които маркират отделните елементи на един сложен фактически състав. Даването на разрешение се предшества от установяване състоянието на сградата. Когато същата е културна ценност, е предвиден специален ред – този по ЗКН. Даването на разрешение е последвано от неговото изпълнение, което се изразява в премахване на сградата /според терминологията на ЗУТ/ или в нейното разрушаване /според терминологията, използвана в чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК/. В този смисъл, посочването на двете разпоредби на чл. 196, ал. 8 и чл. 197, ал. 1 ЗУТ е било абсолютно необходимо, за да се опишат цялостно всички елементи на инкриминираното деяние, отразени в обективната страна на престъпния състав. Така се изяснява, че двете норми не се изключват взаимно и тяхната едновременна приложимост е напълно възможна, в противовес на посоченото от жалбоподателя, което се потвърждава и от съдебната практика на административните съдилища по приложението на ЗУТ. Употребеният израз „извън случаите по този раздел”, върху който жалбоподателят акцентира, се намира във връзка не са* с чл. 196, ал. 8 ЗУТ, както е посочено в допълнението към въззивната жалба, а следва да се разглежда с оглед на всички останали процедурни правила, заложени в чл. 195, ал. 1 – 7 и чл. 196, ал. 1 – 7 ЗУТ. Тези правила визират отделни хипотези на негодни за ползване или застрашаващи сигурността строежи – при аварии и обстоятелства, застрашаващи строежа с увреждане или застрашаване /чл. 195, ал. 3/; при неподдържане в добро състояние /чл. 195, ал. 4/; досежно огради, гаражи, второстепенни, селскостопански обекти, временни постройки, септични ями, канализационни съоръжения, насаждения, които обаче се намират в или до заварени или търпими строежи /чл. 195, ал. 5/. След това се уреждат процедурните изисквания за назначаване на комисия, даване на срок за поправяне или заздравяване на строежите и издаването на заповед за премахването им от кмета на общината. Тези разсъждения сочат, че употребявайки израза „извън случаите на този раздел” в чл. 197, ал. 1 ЗУТ, законодателят е имал предвид всички останали специални хипотези, извън общите такива, уредени в чл. 195, ал. 1 – 7 и чл. 196, ал. 1 – 7 ЗУТ.

Тези специални хипотези са две: когато собственик иска да премахне свой законен строеж /т.е. строеж, извън описаните в чл. 195, ал. 3 – 5/ или когато строежът е обект на културно – историческото наследство. В последния случай, чл. 197, ал. 1 ЗУТ препраща към друга норма на същия закон, която обаче се намира извън този раздел – употребената от законодателя * техника е очевидна и напълно последователна. Тази друга норма е чл. 125, ал. 6 ЗУТ, която също препраща към Закона за културното наследство. Налице е поредица от препращащи норми, които обаче са съставени по начин, който не ги поставя в условията на взаимно противоречие или взаимно изключване, а последователно сочи на прилагането на специалния закон – Законът за културното наследство.

          Наред с това, предвиденият в чл. 195, ал. 1 – 7 и чл. 196, ал. 1 – 7 ЗУТ ред за премахване на строежите е принудителен – кметът на общината действа в качеството на орган, който с издаването на заповед за премахване на строеж интервенира правната сфера на собствениците на частни и*ти с цел да се защити по-висш обществен интерес. Предвиденият в чл. 197, ал. 1 ЗУТ ред е правна възможност за собственика по свой почин да премахне собственият си законен строеж, т.е. инициативата за това изхожда от самия собственик. Специфичното в процесното деяние, обаче, е обстоятелството, че самата община е собственик на имота. В този смисъл, кметът на общината /в каквото качество е действал подсъдимият/ преди да пристъпи към премахване на сградата е следвало да се съобрази със специалния ред, предвиден в чл. 197, ал. 1 и чл. 125, ал. 6 ЗУТ. Ето защо са неоснователни твърденията за липса на яснота по какъв ред следвало да бъдат квалифицирани фактите – дали по реда на ЗУТ или по реда на ЗКН. Препращащите норми в ЗУТ сочат недвусмислено към ЗКН. Но както нормите на ЗУТ, така и нормите на ЗКН образуват едно цяло - законодателната техника изисква да се разглеждат в неразривна свързаност препращащата норма и нормата, към която е препратено. Тяхното разпокъсано разглеждане води до превратно тълкуване на закона.  

         Коментарът на нормата на чл. 83, ал. 5 ЗКН не намира опора в нормативната уредба и така представен, цели изместване на въпроса от обективната страна на деянието върху систематичното място на нормата, което според жалбоподателя не позволявало да се приеме, че тя е приложима в случая. Мястото на ал. 5 от чл. 83 в раздела за териториално-устройствена защита е обусловено от законовата регламентация на фактически съществуващите обществени отношения, които поставят въпроса за премахване на обекти – културна ценност най-вече в случаите, когато се предприемат инвестиционни дейности за изграждане или реконструкция на нови или съществуващи строежи. Формулировката на тази разпоредба показва, че тя е приложима не само към изпълнението на инвестиционни проекти, но и към всички останали случаи, в които се извършва премахване на недвижими културни ценности. Проведена докрай, логиката на жалбоподателя в изложените от него аргументи води до погрешния и неправилен извод, че ако не съществуват инвестиционни намерения у собственика на имота или трето лице, тогава не съществува правен режим, който да регламентира премахването на недвижими културни ценности. От друга страна, не следва да се забравя установеното от фактическа страна в първоинстанционното производство, че за същия недвижим имот са съществували отдавна инвестиционни намерения у подсъдимия за реализирането на инфраструктурен проект – обстоятелство, което не се оспорва и се признава и от самия подсъдим.

         Не могат да бъдат споделени доводите, че „нито прокурорът, нито съдът обаче са посочили какъв е редът според ЗКН за установяване състоянието на сградите в случаите, когато те се разрушават, представляват опасност и т.н. Според защитата съдът приел, че преди издаването на заповедта следва да се приложат съответните норми от Закона за културното наследство, но съответните норми не били посочени и подсъдимият бил признат за виновен, без да е установен нормативният ред, който не е спазил. Горният цитат от текста на присъдата неправилно е интерпретиран, като е изваден от контекста на същата /абзац първи, стр. 101/ с цел да обслужи нуждите на защитната теза. В следващия абзац на същата страница обстойно и подробно е коментирана разпоредбата на чл. 83, ал. 5 ЗКН. По същият начин извадени от контекста са цитатите относно наличието на констативна, съгласувателна и разпоредителна част в процедурата по премахване на недвижими културни ценности. Очевидно вън от вниманието на жалбоподателят е останало обстоятелството, че въпросният текст представлява обобщение на цялото предхождащо изложение относно нормите, запълващи бланкетния състав на чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК, и изразява именно тяхната взаимна свързаност и законодателна логика. Тук е местото да се отбележи, че коментираните норми са обсъдени разпокъсано и изолирано едни от други в допълнението към жалбата, като така привидно се създава впечатлението за допуснати процесуални нарушения във формулировката на обвинителната теза. 

Посоченото по – горе обобщение, подробно описано в мотивите към присъдата е плод на задълбочен, подробен и прецизен анализ на всички релевантни към предмета на доказване правни норми и с тяхното изчерпателно посочване в обвинителния акт и обсъждането им в присъдата е даден отговор и на другото възражение на жалбоподателя, а именно, че не бил посочен нормативният ред, който подсъдимия не бил спазил. Точно обратното, именно с посочването и извличането на съдържанието чрез препращане на нормите на чл. 196, ал. 8, чл. 197, ал. 1 и чл. 125, ал. 6 ЗУТ вр. чл. 83, ал. 5 ЗКН е описан детайлно нормативният ред, който подсъдимият не е спазил. Този нормативен ред се явява своебразна антитеза на използвания от подсъдимия подход да разпореди премахването на процесната сграда по общия ред на чл. 195, ал. 6 ЗУТ /посочен като правно основание в заповедта за премахване/. Този ред обаче е бил неприложим именно поради особения статут на сградата като културна ценност, изискващ прилагането на специалния нормативен ред, приет и описан както в мотивите на атакуваната присъда, така и в обвинителния акт.

         В жалбата си подсъдимият пространно се позовава на констативния протокол от 11.03.2015 г., като посочва, че съдът не анализирал изобщо това доказателство и настоява, че съдържанието на документа опровергавало субективната страна на деянието.

От внимателния прочит на мотивите към обжалваната присъда става ясно, че първоинстанционния съд многократно е подлагал на анализ спорния протокол, като достатъчно изчерпателно е обсъдено неговото съдържание и значението му за доказателствената съвкупност /на стр. 27 – 28, стр. 61, стр. 83, стр. 102, стр. 103, стр. 104/. Именно действията на подсъдимия сочат, че не е взето под внимание съществуването на протокола от 11.03.2015 г., като в мотивите към присъдата е обсъдено съдържанието на процесната заповед за премахване на сградата точно в тази част – позоваването на първия протокол от 15.10.2014 г. и игнорирането на протокола от 11.03.2015 г. и това очертава твърденията в жалбата като несъстоятелни. В тази връзка следва да се посочи, че жалбоподателят акцентира единствено върху този протокол, съгласно който сградите са самосрутени още към датата на съставянето му, като избирателно пропуска да обсъди в тази връзка всички останали доказателства / писмени и гласни/, от които се установява, че сградите не са били самосрутени.

         Неоснователно се подлага на критиката изводът на съда, че макар и сградата да е била в лошо състояние, конструкцията от зидове и тухли е запазила солидността си. Този извод се основава не само на показанията на свидетелите Б.П. и Д.А./както е посочено в жалбата/, а и на показанията на свидетеля И.О.. Не съответства на установената фактология и на доказателства по делото твърдението, че нито един от свидетелите не описвал състоянието на сградата или действията по разрушаването й, като по отношение на Б.П. и Д.А.се сочи, че изобщо не били участвали в разрушаването на сградата, а само извозвали строителни материали. Подобно твърдение е в абсолютен дисонанс с очевидните факти, които се извличат от показанията на свидетелите, ангажирани с въпросната дейност.

         В показанията си свидетеля Д.А./л. 84 – 86, том I ДП/  сочи: „...*ето наблюдение е, че всичко беше в бурени. Стените бяха напукани и сградата беше занемарена. Имаше тухли и отдолу камък. Имаше дупки от прозорци, но решетки не съм видял. Прозорци нямаше. Всичко беше ограбено. Имаше остатъци от покрив с керемиди. Сградата беше занемарена, порутена и обрасла с бурени… Стените горе-долу бяха дебели 50-60 см, камъните, имаше тухли отгоре...”.

         „Не мога да кажа колко дни сме работили, защото събота и неделя не работихме, за да не вдигаме шум…” установява свидетеля Д.А./л. 84 – 86, том I ДП/ относно личното му участие в разрушаването на сградата, като той сам е управлявал багера.

         В показанията си свидетеля Б.П. / л.241 – л.242 том I от делото/твърди : „...Това, което наложи да стоя на обекта, беше това, че служителите на фирмата на Д.К.са млади, не са професионалисти, които не могат да работят добре и да не ударят някой човек...”, с което същият обяснява причината, поради която се е наложило да присъства на разрушаването на сградата, като е бил там през цялото време.

         Личните впечатления на същият свидетел за състоянието на сградите са намерили израз в показанията му: „...Състоянието на сградите беше: огромни дупки в таваните, разрушени зидарии, всичко бе обрасло със треви до кръста и по-високи, нямаше достъп до сградите. Всичко беше много зле. Виждали сте разрушени сгради, виждали сте бръшлян по стени, който пълзи. Това беше нещо ужасно. Всичко беше на земята. Всичко беше разрушено. Аз влезнах да изчистя едни огромни боклуци. Имаше повече зеленина като саморасли храсти, дървета, чинари. Имаше саморасляци, които бяха излезнали от самия асфалт, огромна растителност. Едва си поправяхме път да стигнем до сградите, за да ги огледаме какво представляват...”, „...Държа на моето изказване преди малко, че е имало събаряне на сградата. Имаше дупки в таваните и греди, които са полупаднали. Носещите стени на сградата стояха...”

         Тези показания, на които първата инстанция правилно е дала кредит на доверие не позволяват да бъдат споделени възраженията в жалбата и доказван несъмнено, че двамата свидетели са присъствали при разрушаването, като са взели активно участие в тази дейност.

         Отбелязването, че конструкцията на сградата е запазила солидността си, е обсъдено именно с констативния протокол от 11.03.2015 г. /за който в жалбата се твърди, че изобщо не бил обсъден наред с останалите доказателства/. Употребеното в мотивите към присъдата понятие „солидност” не е научно – техническо и съдържанието му може да се извлече от общоупотребявания смисъл. То е въведено от съда, за да се даде отговор на трудно обяснимите от фактологична гледна точка констатации в протокола от 11.03.2015 г., съгласно който сградите са се самосрутили. Два месеца  по-късно обаче, свидетелите П. и А.са заварили сгради, които са били на мястото си, макар и в лошо състояние. Следователно, „солидност” означава, че основната конструкция на сградата не е била срутена, респ. самосрутила се, а се е намирала в състояние, което е изисквало употребата на тежка механизирана техника за премахването й.

         Изводът на съда, че свидетелят С. е действал въз основа на устно разпореждане се установява от доказаната липса на писмено разпореждане. Както по време на разследването, така и в хода на съдебното производство нито разследващите органи са установили подобни доказателства, нито подсъдимият и неговите защитници са представили такива доказателства за наличието на изрично писмено разпореждане /заповед или друг вид писмен акт/, с който да се възлага на свидетеля С. в качеството на директор на ОП „*” да предприеме действия по изпълнение на заповедта. Подобен извод е в унисон както с фактите по делото, така и с правилата на формалната логика и на установената обичайна практика. За да бъде издадено изрично писмено разпореждане за изпълнение на един административен акт /какъвто безспорно е процесната заповед/, то следва да бъде вменено като задължение в тежест на органа с конкретна правна норма. В случаите когато изрична правна норма, която да въвежда подобно задължение липсва, всяко друго разпореждане може да бъде дадено в устна форма. В Закона за устройството на територията не се установява норма, която да задължава административният орган, издал заповед за премахване на сградата, да възлага след това изпълнението й с отделно разпореждане в писмена форма.

В тази връзка следва да се подчертае, че само заповедта има формата и съдържанието на административен акт, докато разпореждането за нейното изпълнение не е административен акт и като такова за него не важи ограничението по чл. 59, ал. 3 АПК. В административно – правната теория е прието /вж. проф. Д.Д., Админстративно право. Обща част; И.Д., Д.К. Д.Х., Административно право на Република България. Обща част/ е прието, че всички властнически волеизявления на един административен орган, които не са административни актове и за които няма изрично въведена форма, а представляват само проява на йерархични и вътрешноведомствени взаимжоотношения между административния орган спрямо подчинените му лица, могат да бъдат дадени в устна форма. Затова, аргумента на жалбоподателя води до абсурдна ситуация от логическа гледна точка, а именно след като се твърди, че липсва устно разпореждане, а очевидно липсва и писмено такова, то тогава свидетелят С. едва ли не самоволно, „на своя собствена глава” и без да му е давано разпореждане от когото и да било е решил да пристъпи към изпълнението на заповедта. Това е така, защото не съществува друга форма, в която да бъде дадено подобно разпореждане, освен писмена или устна. Все в тази връзка не следва да се подминава без внимание и факта, че основната защитна теза на подсъдимия по време на първоинстанционното производство не се е свеждала до отричане на факта, че е издал заповедта и е разпоредил премахването на сградата, а е била насочена към това, че не е знаел за статута й на културна ценност, тъй като същият не бил отбелязан в документите. Това очертава сериозно противоречие между изложеното в допълнението към въззивната жалба и собствените защитни аргументи на подсъдимия от първоинстанционното производство, като от една страна той не оспорва, че е издал заповедта и е разпоредил изпълнението й, а от друга страна, в допълнението към жалбата се твърди, че никога не е давал подобно разпореждане на свидетеля С., включително и в устна форма.

         Изтъкнатите от жалбоподателя твърдения и доводи относно участието на свидетеля И.О. и служителя Е. С. в процеса на изготвяне на заповедта имат за цел да обосноват една от основните тези на защитата, според която подсъдимият И. едва ли не е станал „жертва” на недобросъвестно или некомпетентно съставена заповед, поднесена му от неговите служители, която той подписал, без да се задълбочава в съдържанието й и без да се запознава с материалите по административната преписка /най-вече констативните протоколи, отразяващи състоянието на процесната сграда/. Тази защитна теза е интерпретирана в жалбата по начин, при който фокуса на отговорността за издаването на заповедта и нейното съдържание се измества и се прехвърля върху други лица /свидетелите О. и С./.

В тази връзка следва да се отбележи, че защитата не е разграничила дейността по техническото изготвяне на заповедта и дейността по нейното издаване. Подобно разграничение съществува при издаването на всички видове административни актове и е трайно установена практика в дейността на всички административни органи, независимо дали държавни или О..

Техническото изготвяне на административния акт е дейност насочена към формулиране на текста на административния акт и неговото излагане или пренасяне върху определен носител, най-вече на хартиен носител под формата на документ. По този начин административният акт е все още във вид на проект и не може да породи целените правни последици.   За правото е ирелевантно обстоятелството кое физическо лице е оформило проекта и от него отговорност не може да се търси.

За разлика от горното действие, издаването на акта представлява правно действие на административния орган и е свързано със скрепяването на неговото властническо волеизявление като форма и съдържание по начин, който отговоря на изискванията на закона и от който момент занапред изразеното волеизявление е в състояние да породи целените с него правни последици.

С нормата на чл. 278б, ал. 3, вр. ал. 2 НК се ангажира отговорността на длъжностно лице, което е издало противозаконно разрешение за разрушаване на културна ценност. Това е така, защото се инкриминира именно властническото волеизявление на длъжностното лице в качеството му на административен орган. Засягането на обществените отношения се извършва чрез наличието и съществуването на подобно волеизявление и неговото последвало изпълнение. Последното от своя страна се явява закономерна последица именно от съществуването на самото волеизявление като такова, дадено от административен орган – изпълнява се волята на органа, а не техническите действия по изготвяне на административния акт от определен служител.

Ето защо за обективната страна на деянието е релевантно кой издава разрешението, а не кой го изготвя. Всяко длъжностно лице, респ. всеки административен орган, преди да пристъпи към подписването и издаването на административния акт е длъжен да се запознае с неговото съдържание, с основанията за издаването му, с всички събрани в административното производство доказателства и приложени към административната преписка, длъжен е да бъде запознат с последиците от издаването на този акт, кои са адресатите му, какви права и задължения се пораждат за тях и по какъв ред или по какъв начин подлежи на изпълнение акта. Това е основен принцип на административната дейност, който може да се извлече от редица нормативни актове /АПК, Закона за администрацията, ЗМСМА и др./. В случай, че едно длъжностно лице, респ. административен орган, пренебрегне тези принципни положения и издаде един административен акт, това  не само не е основание за освобождаването му от отговорност, а точно обратното, то е законен повод за търсене на съответната отговорност. В тази връзка настоящият състав не намери каквито и да било доказателства, от които да се установява, че подсъдимият не е знаел какво подписва, не е бил запознат със съдържанието на заповедта, с нейните последици, с основанията за издаването й. Показанията на разпитаните пред настоящия състав свидетели Б., О. и С. по никакъв начин не променят този извод, нито водят до промяна на приетите за установени факти по делото. От всички събрани доказателства се установява, че подсъдимият е бил запознат с административното производство, то е било образувано с оглед на дългогодишните му опити за реализиране на определена инвестиционна и социална инициатива, лично е разпоредил извършването на няколко проверки на имота през определени интервали от време, съзнателно е подписал заповедта и е съзнавал последиците от нейното изпълнение. Пряко свързан с тези обстоятелства е и субективният момент на деянието.  

Атаката, насочена към изводите на съда, свързани с фактическото състояние на сградите /на стр. 10, абзац втори и трети от жалбата/ е обоснована с аргумента, че това е неотносимо към преценката за осъществяване на деянието.

Настоящият състав, намира, че първата инстанция е подложила на коментар състоянието на сградите в имота само с оглед прецизиране на цялостната фактология по делото, доколкото е установено, че става дума за разрушаване на сгради, а не за почистване, респ. разчистване на останки от самосрутили се сгради.

Този коментар е бил наложителен и от процесуалното поведение на подсъдимия, който многократно в хода на първоинстанционното производство пренася акцента именно върху състоянието на сградите, като се опитва да обоснове действията си като законосъобразни с оглед на лошото състояние, в което се намирали сградите. Установяването на това състояние е било невъзможно с технически способи, тъй като самите сгради са били разрушени и правилно съдът е градил изводите си на базата на показанията на свидетелите и писмените доказателства към момента, предхождащ непосредствено извършването на деянието и в хода на събарянето на сградите, т.е. когато наетите лица са започнали самото фактическо събаряне. Ето защо, коментарът на съда в мотивите към присъдата е сведен до обсъждането на свидетелските показания, които отразяват събития, факти и обстоятелства, предшестващи самото деяние. Тук е местото да се отбележи, че така изтъкнатият довод в жалбата се намира в странно противоречие с формулираните преди това съображения /на стр. 6, стр. 9 и стр.10/, с които  се претендира, че сградите се били самосрутили и съдът изобщо не бил обсъдил констативния протокол от 11.03.2015 г. Така от една страна стои твърдението, че обстоятелството дали сградите са се самосрутили или са съществували било неотносимо към преценката за осъществяване на деянието от субективна страна, а от друга страна, същото това „самосрутване” и изобщо съществуването на сградите се експлоатира като относимо и като аргумент, доказващ липсата на определени елементи от състава на престъплението.

Налице е и друго противоречие в защитата на жалбоподателя. Заявява се, че подсъдимият нямал: „…задължение да проверява какво е състоянието на сградите, той няма задължения за фактически действия нито по ЗУТ, нито по ЗКН. Правомощията си кметът осъществява с издаването на заповеди.”

         Последното изречение е в противоречие с останалите аргументи, които се опитват да прехвърлят отговорността за издаването на заповедта на други лица /О. и С./, като така се признава, че подсъдимият в качеството си на кмет издава заповеди, т.е. административни актове. По този начин жалбоподателят сам е отговорил на въпроса, свързан с ангажираната по отношение на него наказателна отговорност, а именно поради това, че в качеството си на кмет, т.е. на длъжностно лице, е издал заповед, с която противозаконно е разрешил разрушаването на сграда, която е недвижима културна ценност.

         В обобщение, първоинстанционният съд достатъчно ясно е отразил своето становище по въпроса относно състоянието на сградите в мотивите към присъдата, в които /стр. 116 – 117 от моивите/ е посочил: „...Все пак, твърдението, че заповедта за премахване на процесната сграда не била съобразена със Закона за културното наследство, тъй като се намирала в състояние, което не предполагало издаването на заповед за разрушаването й, не се споделя изцяло от съда. В рамките на настоящото производство предмет на доказване е не състоянието на сградата, а елементите от състава на престъплението по чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК, като от съществено значение е да се подчертае, че разпоредбите на чл. 83, ал. 5 вр. ал. 3 ЗКН, чл. 196, ал. 8, чл. 197, ал. 1 и чл. 125, ал. 6 ЗУТ е следвало да бъдат задължително спазени, независи* от това в какво състояние се е намирала процесната сграда, дори и то да е било дотолкова влошено, че да е създавало опасност за гражданите /все пак, за отбелязване е, че имотът не е бил достъпен за външни лица и не се е намирал на публично място, тъй като сградата се е намирала в охраняема зона, поради което дори и да е съществувала опасност, тя не се е явявала непосредствена и изискваща бързото премахване на сградата, а е имало техническа възможност да се изчака получаването на становище от министъра на културата/”...

         Показанията на свидетелката С.С. са обсъдени избирателно и обслужващо защитната теза. Тази част от показанията, която жалбоподателят е избрал да не обсъжда, всъщност разкрива констатациите за вътрешни противоречия и факотологични несъответствия, които се отнасят до изясняването статута на сградата, а от това от своя страна несъмнено касае обективната страна на деянието и предмета на делото.  Първото подобно противоречие се отнася до посоченото от свидетелката С. за коригирането на списъка с паметниците на културата в * Х. и за това, че с тази задача е бил ангажиран главния архитект. От една страна, свидетелката твърди, че тя лично и нейният отдел изобщо не са имали отношение към паметниците на културата, а от друга страна, показва изненадващо познание относно наличието на списък с паметници на културата, съхраняван в * Х.и попадащ в правомощията на главния архитект. Второто противоречие се отнася до изявлението й, че изобщо не е запозната с въпросния имот, нито за същия е имало информация в ръководения от нея отдел, а впоследствие заявява, че това не е така и всъщност нейният отдел е имал отношение към процесния обект. С. впоследствие уточнява, че за поземления имот е разработен кадастър, при това „специално” за този имот, както тя сама се изразява, при което се интересувала лично от нея. Тези несъответствия в показанията на С. са обсъдени детайлно от първоинстанционния съд в опит да се изяснят всички обстоятелства, които се отнасят до разкриването на обективната истина по делото.

         По-нататък в жалбата вниманието е насочено към част от мотивите, в които са обсъдени показанията на С., като според жалбоподателя по този начин „съдът признава, че статутът на * е бил неизяснен и неустановен, което прави обвинението за умишено извършване на деянието явно необосновано”. Всъщност, цитираният пасаж от мотивите към присъдата, не носи подобно съдържание. Не става дума изобщо за „съдебно признание”, т.е. извод на съда по съществото на делото и относно съставомерността на деянието. Отбелязването за полагане на усилия за изясняване статута на имота изразява гледната точка на свидетелката С. и представлява коментар на нейните изводи, а не извод на самия съд. Това проличава и от мястото на цитирания пасаж, който се открива веднага след поясненията на свидетелката С. относно процедурата по одобряване на кадастралната карта.

         Във връзка с показанията на свидетелката В.се твърди, че съдът се концентрирал върху обстоятелството, че в новосъставения акт за общинска собственост не било вписано предназначението на сградата като „*”, тъй като последното не било равнозначно на недвижима културна ценност, а отразявало само функционалното предназначение на сградата.

Защитата не е съобразила на първо място, че при съставянето на акта за общинска собственост не са спазени нормативните изисквания в тази насока /чл. 10, чл. 18 и чл. 22 от Наредба № 8 от 17.12.2009 г. за утвърждаване на образците на актовете за общинска собственост, на досие на имот - общинска собственост, и на регистрите, предвидени в Закона за общинската собственост, и за определяне реда за съставянето, воденето и съхраняването им/. Съгласно чл. 10, ал. 1, т. 2 от Наредбата, когато се актува сграда, трябва да се отбележи и какво е нейното предназначение /жилищна сграда, административна сграда, за просветни, социални и културни дейности и т.н./. В настоящия случай това не е направено, въпреки че още преди съставянето на акта за частна общинска собственост подсъдимият е разполагал с достатъчно информация, че сградата е културна ценност. В акта не е отбелязано дори обстоятелството, че това е сграда с „особено предназначение“, с оглед на факта, че до този момент целият имот се е стопанисвал от военното министерство за нуждите на сигурността и *. Също така при описанието на сграда следва да се посочи и годината на нейното построяване /1892г./, както е било отбелязано в предходния акт за *и съгласно чл. 10, ал. 7 от Наредбата. Видно от текста на акта за частна общинска собственост, подобно отбелязване липсва. Статута на имота като културна ценност е можело да бъде отбелязано и в графа „Забележки“ /чл. 18, ал. 2 от Наредбата/, тъй като именно там могат да бъде включени всякакви съществени обстоятелства от значение за имота. А обявяването му за паметник на културата от национално значение очевидно съставлява именно „съществено“ обстоятелство. Данни за статута на имота обаче не са включени и в досието към акта за частна общинска собственост /чл. 22 от Наредбата/.

На следващо место, следва да се има предвид, че отбелязването на функционалното предназначение не е еквивалентно на статута на културна ценност, но отразява особеното предназначение на сградата най-вече с оглед на факта, че на територията на град Х. никога не е имало и понастоящем няма друга сграда, която да е била използвана като *. Това предназначение е пряко свързано с извода за определено културно – историческо значение на подобен вид сграда. Още повече, прави впечатление, че към датата на издаване на акта за частна общинска собственост, на подсъдимия, който го е подписал в качеството си на „*”, му е било пределно известно, че сградата е „*”, построен през 1892 г. /отразено в подписания от И. договор за безвъзмездно прехвърляне правото на собственост 14.03.2011 г., както и в двата акта за приемане и предаване на дълготрайни активи № 1400018 от 26.05.2011 г. и № 1400019 от 26.05.2011 г., които са неразделна част от договора/, както и че същата има статут на културна ценност /писмо с вх. № 04 – 04 – 2/14.12.2006 г., писмо с изх. № 12 – 40 – 1 от 15.01.2008 г., писмо с изх. № РД – 07 – 934 от 02.04.2008 г., писмо изх. № 12 – 40 – 1/18.06.2008 г./.

Тези писмени доказателства по делото, носят дата преди съставянето на акта за частна общинска собственост. Въпреки това, когато му е бил поднесен за подпис, подсъдимият го е подписал, без изобщо да положи усилия да го върне за корекция и за съставяне на нов акт предвид обстоятелствата относно статута на сградата или нейното функционално предназначение като „*”, за които е знаел. Това лишава от състоятелност заключението в жалбата, че „липсата на знание за статута на имота изключва осъществяването на деянието от субективна страна”. Точно обратното, всички събрани по делото доказателства сочат по един недвусмислен и категоричен начин, че подсъдимият е знаел за статута на сградата и субективната страна на деянието е налична.

         Критиката към съда, че е извел правомощията на кмета по опазване на културното наследство „по аргумент за противното”, което според защитата не било правилно и установяването на действия следвало да се основава само на фактите по делото е неоснователна.

Употребеният в текста на мотивите към присъдата израз „по аргумент за противното” не означава нищо друго, освен извод на съда относно упражняването на правомощия, свързани с културното наследство. Този извод следва от извършения от съда коментар на Устройствения правилник на О. Х., действащ към датата на извършване на деянието и утвърден от подсъдимия И. на 27.12.2013 г. Към коментара на този правилник са добавени показанията на останалите свидетели, както и анализа на приложимата нормативна уредба. В Закона за културното наследство съществуват редица норми, които са изрични и  с които се възлагат на кметовете на общините определени задължения и упражняването на конкретни правомощия във връзка с културното наследство /чл. 17, ал. 1, чл. 72, ал. 1 и ал. 2, чл. 73, ал. 1 и ал. 3, чл. 74, ал. 1, чл. 76, ал. 1, т. 2, чл. 114, ал. 2, чл. 229, ал. 2 ЗКН/. Тези норми са императивни и кметовете на общини са длъжни да упражняват лично тези правомоия. Действително, съществува законова възможност кметовете на общини да делегират определени свои правомощия. Това е принципно положение, отразено в редица нормативни актове /напр. чл. 39, ал. 3 и чл. 43, ал. 4 от ЗМСМА; чл. 35, ал. 3 от Закона за гражданската регистрация и др./. Подобна възможност е съществувала и в настоящия случай през целия период, през който подсъдимият е заемал длъжността „*”. По делото обаче липсват каквито и да било доказателства, от които да може да се направи извод, че подсъдимият е възложил или делегирал правомощията си, свързани с културното наследство на територията на общината, на друго лице.

При това положение единственият логичен извод, който се налага е, че кметът лично е упражнявал тези правомощия. Наведените в тази насока доводи в допълнението към въззивната жалба, че всички фактически действия се осъществявали от „кметската администрация”, са вътрешно противоречиви – става дума не за фактически, а за правни действия. А те са правни по своята характеристика, защото са израз на определени властнически правомощия, т.е. права, които законът предоставя на администратвния орган, и задължения, които възлага в негова тежест. Налице е смесване на понятия – първо жалбоподателят говори за правомощия, а след това за фактически действия.

Не се подкрепя от доказателствата по делото и твърдението, че „длъжностните лица, отговарящи за недвижимата собственост на общината и нейното управление, имат задължение по отношение на всички обекти”. Макар и да не посочено изрично, вероятно жалбоподателят има предвид дирекция „„*” при О. Х., респ. правомощията на свидетелката Н.М., която към този момент е заемала длъжността „директор” на същата дирекция. Но и това твърдение, не се подкрепя от доказателствата по делото. В Устройствен правилник на О. Х., в който би следвало да е фиксирано подобно задължение, не е отразено изобщо да са били възлагани подобни функции на директора на дирекция „„*”. Това очертава несъстоятелност на тези доводи и настоящият състав намира същите за защитна позиция, посредством която подсъдимият се опитва да прехвърли следващата му се наказателна отговорност на други лица.

Необосновано се твърди в жалбата, че по делото не било доказано подсъдимият лично да се е запознал с многобройните описани в моивите документи, с което същият е уведомен за статута на сградата като културна ценност. По делото е безспорно установено, че единственият адресат на тези официални документи е само подсъдимият, от което следва извода, че същият се е запознал със съдържанието им, в каквато насока са задълженията му, произтичащи от длъжностното му качество. По делото липсват каквито и да било доказателства, които да доказват, че подсъдимият не се е запознал лично със съдържанието на описаните документи. Точно обратното, налице са достатъчно косвени такива, индициращи, че подсъдимият лично се е запознал със съдържанието им, а за някои от тях дори са подписани лично от него, т.е. съставляват изходящо от него изявление /напр. писмо с изх. № 12 – 40 – 1/18.06.2008 г./, адресирано от подсъдимия И. до *. В писмото отново е посочено, че с ДВ бр. 36/1970 г. сградата е включена в списъка на историческите паметници в *окръг и идеята на общината е да бъде възстановен като музей. Писмото носи подписа на подсъдимия И. и е подпечатано с печата за К. на Община Х. /л. 73, том VIII ДП/. В същата насока е и писмо изх. № 04 – 04 – 2/02.10.2006 г., с което е поискано от Директора на * да бъдат предоставени изходни данни и допълнителна информация относно декларираните и обявени индивидуални и групови паметници на културата, резервати и местности с културно – историческо наследство на територията на гр. Х., както и да се посочат изискванията по въпросите, които засягат паметниците на културата в обхвата на подлежащата на разработване територия. Писмото е подписано лично от подсъдимия И. и съгласувано със свидетелката В.Р., към онзи момент заемаща длъжността директор на Дирекция „*“ при О. Х.. Два месеца след изпращане на писмото постъпва и неговият отговор – писмо с вх. № 04 – 04 – 2/14.12.2006 г., в което е посочено, че за нуждите на подготвяното задание за общ устройствен план, приложено се изпраща извадка от справочника за недвижимото културно – историческо наследство в гр. Х., област Х., съдържаща списък на обектите със статут на паметници на културата по чл. 12, т. 2 ЗПКМ. Този списък е представен като „Приложение № 1“ към писмото. Писмото е адресирано лично до подсъдимия И. в качеството му на К. на Община Х.. В тази връзка следва да се отбележи, че в рамките на процеса подсъдимият и неговите защитници нито веднъж не са възразили или  опровергали обстоятелството, че тези документи са адресирани лично до него, че са получени от него и че той се е запознал с тях. Дори в собствените си обяснения в последното съдебно заседание пред първата инстанция подсъдимият не е изложил нито едно твърдение, с което да опровергае тези писмени доказателства или да заяви, че лично не се е запознавал с тяхното съдържание.

           По отношение на обнародването в ДВ на статута на паметниците на културата и неговото отразяване в съответните регистри и списъци, съставяни през отделните периоди от време от компетентните органи, се изтъкват аргументи, които по своето съдържание обезсмислят правното значение, което се придава на подобно оповестяване. Това правно значение произтича по силата на закона, а не е въпрос само на юридическо тълкуване и извличането му по косвен тълкувателен път. В тази насока достатъчно пълен отговор е даден с цитираната в мотивите към присъдата константна съдебна практика на касационната инстанция: / решение № 475 от 29.12.2008 г. на ВКС по н. д. № 478/2008 г., II н. о., НК, решение № 487 от 29.12.2008 г. на ВКС по н. д. № 493/2008 г., III н. о., НК, решение № 13 от 24.04.2007 г. на ВКС по д. № 717/2006 г., III н. о., решение № 678 от 02.10.2007 г. на ВКС по н.д. № 350/2007 г., I н.о. и решение № 175 от 23.03.06 на ВКС, I н.о. /.

Сравнението между изявлението на подсъдимия по време на две отделни интервюта в „*” и в ТВ * и неговите обяснения в хода на съдебното следствие води според жалбоподателя до извода, че при тяхното противоречие и с оглед на процесуалното им съдържание, съдът следвало да кредитира обясненията на подсъдимия. На първо место защитата не е съобразила, че писмените материални по досъдебното производство са приобщени като доказателства по делото на основание чл. 283 НПК, а интервюто по ТВ * , което е било предоставено на компютърен диск, е било обект на изследване на назначената специално с тази цел съдебно – техническа експертиза, изготвена от вещото лице К.Ц.. Експертизата също е приета без възражения от страните в производството. Следователно, и двете цитирани доказателства имат пълноценна доказателствена годност, а тяхната достоверност не е опровергана в хода на съдебното следствие. При сравнението им с обясненията на подсъдимия е очевидно, че жалбоподателят пропуска да отбележи, че изводите относно субективната страна на деянието се основават не само на тези доказателства, но и на редица други, които дадени в своята съвкупност по достатъчно категоричен начин установяват вината на подсъдимия. Обясненията на последния са били обект на пространно обсъждане  в мотивите на присъдата, като съдът е посочил коя част от тях кредитира и на коя не дава доверие, поради което настоящият състав не намира за необходимо да ги преповтаря.

         Неправилно е интерпретиран смисъла на употребените от подсъдимия изрази по време на двете интервюта, че „обектът има история” и има „паметник на културата”, като така превратно е тълкувано значението им от гледна точка на тяхната правна оценка. Правния статут на сградата като културна ценност е нещо различно от израза „паметник на културата”. Според жалбоподателя, когато се употребява този израз, в него не може да се търси съдържание, свързано с правния статут на сградата. Употребените от подсъдимия думи, обаче, не са просто житейски понятия от разговорния език – изразът „паметник на културата” сам по себе си отразява именно правния статут на един обект. Лексикалното значение на този израз произтича от наличието на специален правен режим, под който е поставен съответният обект. По този начин е направен опит изкуствено да се раздели смисловото съдържание на един израз на две отделни понятия, за които се твърди, че едното е различно от другото и когато употребявал израза, подсъдимият всъщност имал предвид точно онова понятие, което опровергава субективната страна на деянието. Подобен довод не намира подкрепа нито във фактологията по делото, нито в доказателствата, още по - малко в правната логика.

         Правилно първата инстанция е приела, че престъплението по чл. 278б, ал. 3 вр. ал. 2 НК не е такова на формално извършване. То е типично резултатно престъпление и може да бъде извършено при двете форми на умисъл, както пряк, така и евентуален. Престъпният резултат се изразява в унищожаването, повреждането или разрушаването на културната ценност. Този престъпен резултат е част от обективната страна на деянието и следва да бъде доказан. Както беше отбелязано по – горе, засягането или увреждането на обществените отношения се извършва чрез наличието на противозаконно дадено разрешение и неговото последвало изпълнение. Ерго, разпоредбата на ал. 3 на чл. 278б НК инкриминира вече не самото даване на разрешение, но и неговото изпълнение, като няма спор, че от изпълнението на така даденото разрешение произтича и настъпилият престъпен резултат – разрушаването на сградата. Подобно становище е отразено и в правната доктрина /К.М.. Престъпления против културното наследство – колизии и съотношения, 2012 г.; К.М.. Наказателноправна защита на културното наследство в Република България, 2011 г.; също така Щ.Н.. Методология за разследване на престъпления, свързани с културни ценности, 2015; Щ.Н.. Специфика на престъпленията, свързани с недвижимото културно – историческо наследство, 2011 г./.        

В този ред на мисли, следва да се отбележи, че необосновано защитата твърди, че по делото не е доказано, че от подписването на заповедта от подсъдимия е последвало разрушаване на недвижима културна ценност, т.е., че не е доказана причинно – следствената връзка.

На базата на установената доказателствена съвкупност правилно първата инстанция е намерила причинно – следствена връзка между издаването на инкриминираната заповед и разрушаването на сградата. Това е така, защото именно вследствие на изпълнението на издадената от подсъдимия Заповед № 514/ 14.05.2015г., хронологично е възникнал един резултат – била е разрушена сградата, намираща се в гр. Х., ул. „*”, кв. 44, със идентификатор *, намираща се в поземлен и*т *– ** със застроена площ 417 кв. метра, построена през 1892 година, обявена за паметник на културата с историческо значение, със статут на историческа недвижима културна ценност категория „национално значение”, включена в Списък на историческите паметници в *окръг, обнародван в ДВ, бр. 36 от 1970 година под № 35, на стойност 89 000 лева.    

Причинна връзка, според правната теория и практика между две явления е налице, когато едното от тях, наречено причина, по необходи*ст и закономерно поражда другото явление, наречено следствие, по такъв начин, че следствието не *же да се прояви в действителността, ако не се е проявила причината, а явлението следствие ще се прояви винаги и неизбежно, когато се е проявило явлението причина.  

Известния в миналото юрист  проф. д-р Н. Долапчиев в учебника си „ Наказателно право- обща част, изд. 1943г./ е обяснил въпроса за причинно-следствената връзка с  помощта на едно елементарно хипотетично съждение: „…. Ако мислено премахнем даденото деяние, обяснява проф. Долапчиев и резултата пак би настъпил, деянието не е необходи*то условие за резултата, сиреч, няма причинна връзка, ако пък при отмахване на деянието би отпаднал престъпния резултат или би се променил в някое негово съществено за правото качество, причинната връзка е налице.“  

Обективно, в разглежданата хипотеза, след като без деянието на подсъдимия, въпросната сграда не би била разрушена, то тази връзка съществува и това е установено по един категоричен и безспорен начин по делото. Поради това  твърдяната от защитата на подсъдимия в този смисъл необоснованост на присъдата не е налице.

         Не може да бъде споделено възражението на защитата, че първоинстанционният съд е допуснал смесване на субективната с обективната страна на деянието, коментирайки субективната страна на деянието и спецификата на обществените отношения, които са предмет на засягане от деянието. Защитата не е съобразила, че вината е психичното отношение на дееца към самото деяние. Следователно, тя е израз на субективното отношение на дееца към извършеното от него. В това субективно отношение се отразяват всички елементи от обективната страна на деянието, което застрашава или уврежда обществените отношения. Така във вината винаги се откроява един оценъчен процес на субекта, при който се формират представи за отрицателното въздействие, което престъпното деяние ще окаже върху обществените отношения. Това в особено голяма степен важи за умишлените престъпления. Ето защо в субективното отношение на дееца се отразяват и специфичните особености на обществените отношения, върху които той въздейства с деянието си. В този смисъл е разгледана и спецификата на обществените отношения в цитирания по-горе пасаж от мотивите към присъдата, като първоинстанционният съд не е допуснал смесване на признаците от обективната със признаците от субективната страна на деянието.

         От събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява по достатъчно ясен и недвусмислен начин, че подсъдимият е планирал поземленият имот и построените върху него сгради, включително и процесната сграда, да бъдат обект на инвестиционна политика. За пълното реализиране на тези инвестиционни намерения освобождаването на имота от сградите е било необходимо в достатъчна степен, за да обуслови вземането от подсъдимия на решение да пристъпи към тяхното събаряне. Инвестиционните намерения взети сами по себе си не се явяват престъпен резултат от деянието, а основна цел, за постигането на която И. е преценил, че следва да бъде издадена заповед за събарянето на сградите в имота. С оглед на известния статут на процесната сграда подсъдимият е формирал в себе си съзнателното допускане, че със събарянето й ще се засегне съществено определен кръг от обществени отношения – тези свързани с редовното и нормално функциониране на установения ред на управление на органите на публичната власт.

Събарянето на сградата, което подсъдимият е разбирал, че ще бъде осъществено при фактическото изпълнение на издадената от него заповед безспорно намира достатъчно ясно оформено отражение в представите му за отрицателното засягане на обществените отношения, изхождайки от обстоятелството, че за предприемането на тези действия не е била спазена законовата процедура за получаване на предварително съгласувано одобрение от страна на Министерството на културата. Въпреки предвиждането от страна на подсъдимия за отрицателните последици от действията му, той се е примирил с тяхното настъпване, за да постигне своята основна цел – привеждането на поземления имот във вид, достатъчно пригоден за осъществяване и реализиране на планираните бъдещи инвестиционни намерения. И именно в това безразличие на подсъдимия към настъпването на тези отрицателни последици се изразява укори*стта на извършеното от него деяние и подвеждането му под състава на наказателната норма.

От фактологията по делото и от механизма на извършване на деянието не може да се направи извод, че И. се е надявал или е допускал възможността за избягване на общественоопасните последици. Доколкото издадената заповед представлява административен акт, съдържащ властническо волеизявление, нейното практическо изпълнение неминуемо е щяло да доведе до разрушаването на сградите и това обстоятелство е било безусловно ясно на издаващия орган. Сравнението или съпоставянето на двете цели една с друга не се основава на тяхната взаимна конкуренция или на предполагаема вътрешна борба на мотиви.

Независимо от факта, че основната цел може да бъде окачествена като обществено полезна, не може да се толерира нейното постигане за сметка на други, увреждащи обществения интерес последици. Обществената значимост или обществената укоримост на двете цели е можела да бъде избегната с привеждането на поведението в съответствие с нормативно установеното, още повече, че същият резултат /събарянето на сградите/ е можел да бъде постигнат с положително становище от страна на Министерството на културата. Самият факт, че едната от двете цели е очевидно противоправна и непозволена от закона, е следвало да въздейства достатъчно възпиращо на подсъдимия, за да се откаже от нейното реализиране. Като не го е направил, И. е създал предпоставките за реализирането на наказателната си отговорност.  

По жалбата на подсъдимия за явна несправедливост на наложеното наказание.

Не могат да бъдат споделени  оплакванията на защитата и на самия подсъдим за явна несправедливост на наложеното наказание. Защитата и подсъдимия не са отчели, че при определяне на наказанията, съдът е съобразил принципите на законоустановеност и на индивидуализация на наказанието, степента на обществена опасност на деянието и дееца, преценил е всички отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства и е определил наказание „лишаване от свобода” в размер на две години. В съответствие с изискването на чл.54 от НК за преценка на съществуващите обстоятелства при определяне на наказанието на подсъдимия, първата инстанция правилно е съобразила тяхното съотношение и е приела, че спрямо Г.И. целите на наказанието по чл.36 НК биха могли да бъдат постигнати с такава санкция, предвидена в състава  на инкриминираното деяние. Основавайки се на този извод, основният съд е определил на подсъдимия наказанието, което по размер съответствува на личната му опасност като деец и на изискванията на чл.35, ал.3 НК, като е изложил пространни съображения за това.

Предпоставките за налагане на това наказание на И. са били налице пред първата инстанция. Съдът е отчел от една страна чистото съдебно минало на подсъдимия, добросъвестното му процесуално поведение и формата на вината му, а от друга страна е спецификата на разрушения паметник на културата.

При всичко това въззивната инстанция намира, че е обоснован и справедлив размерът от две години на наложеното наказание  лишаване от свобода. Определяне на наказание в по-нисък от този размер би се явил израз на необоснована снизходителност към подсъдимия и затова твърдяната в жалбата явна несправедливост не е налична.

Съобразно закона съдът е определил и кумулативно предвиденото наказание „глоба“. Размерът му от три хиляди лева е ориентиран към средния, предвиден за този вид престъпления, като е съобразено имущественото състояние на подсъдимия и основания за намаляването му настоящият състав не намира.

Съобразявайки естеството на деянието, засегнатите от него обществени отношения, свързани с реда на управление и настъпилите общественоопасни последици и не на последно место спецификата на длъжностното качество на подсъдимия правилно  отчел, че заемането на държавна или обществена длъжност, свързана с ръководство, контрол или стопанисване на публично имущество е несъвместимо с характера на извършеното престъпление и обосновано  го е лишил от правото да заема такива длъжности за срок от три години. Размерът на това наказание е съобразен и с изискванията на разпоредбата на чл.35, ал.3 НК  и настоящият състав не намира основания за редуцирането му в посока неговото намаляване.

Установените по делото смекчаващи отговорността обстоятелства не са от такъв характер и обем, че да се приемат за многобройни и да обосноват приложението на разпоредбата на чл.55 НК, когато и най – лекото предвидено в закона наказание се оказва несъразмерно тежко за подсъдимия, като настоящият състав не намира и изключителни обстоятелства, които да доведат до приложението на тази законова разпоредба.

Съобразено със закона е и приложението на разпоредбата на чл.66, ал.1 НК, като изпитателния срок от три години и шест месеца е достатъчен за постигане на целения от закона поправителен, превъзпитателен и не на последно место възпиращ ефект върху подсъдимия. По – нисък изпитателен срок не би постигнал целите на закона, а по – висок размер не *же да бъде определен поради наличието на забраната „reformatio in pejus“ наложена от липсата на съответен протест по делото.

При служебната проверка и вън от възраженията на страните се констатира, че при индивидуализацията на наказанието първата инстанция неправилно е отчела неизразяването на съжаление и липсата  на критично отношение от подсъдимия към стореното от него като отегчаващо отговорността обстоятелство.

В тази връзка следва да се има предвид, че са*признанието и критичното отношение на подсъдимия към стореното от него във всички случаи е смекчаващо вината обстоятелство, защото то показва, че поправителния процес в подсъдимия е започнал и същият съзнава и отчита последиците от простъпката си. Такова поведение, изхождайки от практиката на ЕСПЧ и на националните ни съдилища следва да бъде толерирано и отчитано при отмерване на санкцията в насока намаляването й.

Обратното, когато подсъдимият не признава вината си, не демострира критично поведение към деянието си и отрича участието си в него или не изказва съжаление не следва да се отчита като отегчаващо отговорността обстоятелство и да обуславя завишаване на санкцията. Това е така, защото той има право да не дава обяснения или да даде такива, с които да не изобличи себе си в извършване на престъпление. Това му поведение не може да се тълкува в негова вреда, защото ефективното упражняване на гарантираните от закона права не може да представлява основание за ограничаването им в случай, че не препятства възможността за нормално протичане на наказателното производство. След като то попада в обхвата на регламентираното му от НПК и ЕКЗПЧОС право на защита, същото не следва да бъде отчитано при определяне на отговорността му и настоящата инстанция намира, че следва да бъде изключено от кръга от обстоятелства, имащи значение за определяне на санкцията. Това само по себе си обаче, не може да обоснове явна несправедливост на наказанията и да доведе до намаляване на размера им.

В рамките на закона първата инстанция се е разпоредила с веществените доказателства и точно е възложила направените по делото разноски.

При разглеждането на делото не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

При така установената липса на основания, водещи до отмяна или изменение на атакуваната присъда, съдът намира, че същата следва да бъде потвърдена.

 

         Предвид горното и на основание чл. 334, т.6 и 338 от НПК, Пловдивският апелативният съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 39/16.11.2017г. по нохд № 408/16г. по описа на Окръжен съд Хасково.

РЕШЕНИЕТО може да бъде протестирано или обжалвано пред Върховния касационен съд на Република България в петнадесетдневен срок от съобщението до страните, че е изготвено. 

 

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

  

         

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                     2.