Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …………….
гр. София, 08.05.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД - Наказателно отделение, 10-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание, проведено на двадесет и седми март две
хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РУСИ АЛЕКСИЕВ
ЧЛЕНОВЕ : АНЕЛИЯ ЩЕРЕВА,
мл. с. ИВА НЕШЕВА,
при секретаря Елка Григорова и в
присъствието на прокурора Антоанета Панчева, като разгледа докладваното от съдия Алексиев ВНОХД № 675 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното :
Производството
е по реда на глава XXI от НПК.
С присъда № 546645 от 21.11.2018 г. по НОХД № 605/2018 г., Софийски районен съд –
Наказателно отделение (СРС – НО), 99-ти състав, е признал подс. А.М.А. за
невинен в извършване на престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК, а именно в това,
че на 16.08.2017 г.q за времето от 21.30 ч. до 22.00 ч., в
гр. София, кв. „Гърдова глава”, ул. „*********, ателие № 4, противозаконно повредил чужда движима
вещ, собственост на „Рекламна филмова къща З.Л.“ ЕООД - телевизор, марка
„Самсунг“, модел UE65KS7502UXXH, cep. №
8V235SMHB00117V, на стойност 3 239.10 лв., като хвърлял различни предмети
- чиния, статуетка и стъклено украшение, в резултат на което се счупил екрана
на три места на телевизора, поради което и на
основание чл. 304 от НПК го е оправдал. Постановил е вещественото доказателство
по делото – телевизор, индивидуализиран с марка, модел и сериен номер, да бъде
върнат на собственика му – „Българска камара за филми, телевизионни продукции и
музикални клипове“ ЕООД, а направените по делото разноски е оставил за сметка
на държавата.
Недоволен от така постановената присъда е останал
прокурор при Софийска районна прокуратура (СРП), който, в срока по чл. 319, ал.
1 от НПК, депозира въззивен протест. В него се твърди, че присъдата е неправилна.
Прави се анализ на показанията на свидетелите И.Д., Д. Д., В. Б., М. К., Б. А.
и Е. Г., както и на обясненията на подс. А., като се извежда, че от тези гласни
доказателствени средства еднопосочно и непротиворечиво се подкрепя
обвинителната теза. В тази насока се навеждат и доводи, извлечени от писмените
доказателствени източници по делото. Възразява се срещу приетото от първия съд
за липса на субективна страна на инкриминираното от прокуратурата процесно
деяние, като се изтъкват съображения, че подсъдимото лице нито е било, нито е
имало основание да се приема за собственик или владелец на инкриминирания
телевизор. Излага се, че дори и при евентуален умисъл, деянието би било
съставомерно. Желае се отмяна на първоинстанционната оправдателна присъда и
постановяването на нова, с която подсъдимият да бъде признат за виновен по
повдигнатото му обвинение.
С подадения въззивен протест не се
правят искания за събиране на доказателства от въззивния съд.
В разпоредително заседание на 22.03.2019
г., въззивният съд, по реда на чл. 327 от НПК, прецени, че за изясняване на
обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия и/или свидетели,
изслушването на експертиза/и, както и ангажирането на нови писмени и/или
веществени доказателства и/или доказателствени средства и в този смисъл не се
налага провеждане на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на
правомощието на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното
решаване на делото.
С оглед разпоредбата на чл. 329, ал.
2 от НПК и повдигнатото срещу подсъдимото лице обвинение за престъпление, което
не се явява тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, а именно наказуемо с
„лишаване от свобода“ повече от пет години, намери, че присъствието му в
съдебно заседание не е задължително.
В съдебното заседание, представителят
на СГП не поддържа протеста. Намира, че от събраните по делото доказателства е
установено, че е налице повреждане на чужда вещ, но липсва субективния елемент
на престъплението по чл. 216 от НК. Изтъква, че целта на подсъдимия не е била
противозаконното повреждане на инкриминираната вещ, а съхраняването на същата и
оставането ѝ в патримониума на дружеството. Посочва, че подсъдимият е
разбрал правилно желанието на собственика на вещта, а именно да не се позволява
изнасянето на същата и преминаването ѝ във фактическа власт на трети
лица, поради което счита, че не е действал умишлено, а това води до липса на
състав на престъпление по чл. 216 от НК. Пледира за потвърждаване на оспорвания
съдебен акт.
Защитата на подс. А.М.А. – адв. Й.,
САК, споделя доводите на първоинстанционния съд за липса на субективен елемент
на деянието. Посочва, че от доказателствата по делото е било установено, че
подсъдимият е действал единствено с цел защита на вещта от евентуално
противоправно посегателство от страна на двамата свидетели, които са искали да
я вземат. Посочва, че станалото е със съгласието на тогавашния управител на
фирмата, явяващ се фактически собственик на вещта. Отправя искане за
потвърждаване на първоинстанционната присъда.
Подсъдимият А.М.А., при упражняване
правото си на лична защита, посочва, че е действал с намерение да запази вещта,
която сочи за своя. Посочва, че вещта е негова собственост и той управлява
дружеството.
В последната си дума желае да бъде
потвърдена първоинстанционната присъда, като сочи, че е невинен.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства, протестирания съдебен акт, изложените от
страните доводи и след като въз основа на императивно вмененото му задължение
извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционната присъда, по отношение
на нейната законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно
изискванията на чл. 314 от НПК, намира, че същата страда от съществен
процесуален порок, по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, който не може да
бъде отстранен от въззивната инстанция, но е отстраним при ново разглеждане на
делото. Този порок се състои в съществено нарушение на процесуалните правила в
хода на досъдебното производство, както при привличане на обвиняемия към
наказателна отговорност, така и в етапа „Действия на прокурора след завършване
на разследването“, по-точно при изготвянето на обвинителния акт. Допуснатото
съществено процесуално нарушение е довело до ограничаване процесуалните права
на обвиняемия, в частност на правото му на защита. Констатирането на горното
обуславя отмяна на първоинстанционната присъда и връщане на делото на първоинстанционния
съд, на етапа на откритото съдебно разпоредително заседание.
С
обвинителния акт срещу подс. А. е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 216,
ал. 1 от НК, а именно за това, че на 16.08.2017 г. за времето от 21:30 ч. до
22:00 ч., в гр. София, кв. „Гърдова глава”, ул. „*********, ателие № 4,
противозаконно повредил (хвърлил различни предмети - чиния, статуетка и
стъклено украшение в посока срещу екрана на телевизора и го счупил на три
места) чужда движима вещ – 1 бр. телевизор, марка „Самсунг“, модел
UE65KS7502UXXH, cep. № 8V235SMHB00117V, на стойност 3239.10 лв., собственост на
„Рекламна филмова къща З.Л.“ ЕООД, ЕИК ********.
Внесеният в СРС обвинителен акт
обаче не отговаря на изискванията за законосъобразност, съгласно разпоредбата
на чл. 246, ал. 2 и ал. 3 от НПК, тъй като са налице противоречие и
несъответствие между съставомерните факти, описани в обстоятелствената част и в
диспозитива на обвинителния акт и посочената в заключителната част на
обвинителния акт правна квалификация на приетото от прокуратурата за
инкриминирано деяние и в частност – приетата за осъществена форма на
изпълнително деяние – „повреди“, сред визираните в алтернативност две такива –
„унищожи“ и „повреди“, в диспозицията на чл. 216, ал. 1 от НК. Налице е,
следователно, противоречие между фактическо и юридическо обвинение.
Съгласно Тълкувателно решение № 2/07.10.2002 г. на ОСНК на ВКС, главното
предназначение на обвинителния акт е да формулира така обвинението, че да
определи предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и
участието на обвиняемия в него и по този начин да се поставят основните рамки
на процеса на доказване и осъществяване правото на защита. Следователно, в
обстоятелствената част на обвинителния акт, прокурорът задължително следва да
посочи фактите, обуславящи съставомерността на деянието и участието на
обвиняемия в осъществяването му. Според цитираният тълкувателен акт, непосочването
в обстоятелствената част на акта на начина на извършване на деянието,
пострадалото лице и размера на вредите съставлява основание за връщане на
делото в предходната процесуална фаза, само ако става въпрос за елементи на
престъпния състав. Константната съдебна практика приеме, че на непосочването на
признаци от състава на престъплението следва да се приравни още и такова тяхно
посочване, което не дава възможност на обвиняемия и/или пострадалия от
престъплението да разберат действителната воля на съответния орган на
досъдебното производство по отношение на съответния съставомерен признак. И
това е така, тъй като обвинението следва да е ясно, конкретно и точно, без да
дава възможност или да налага тълкуване, съмнение или да съдържа в себе си
неяснота.
В конкретния по делото случай, при
очертаване на обвинението, предявено и повдигнато срещу подсъдимото лице, е
допусната неяснота по отношение на основен обективен признак от страна на
вмененото на подсъдимия престъпно посегателство, а именно неговото обвинително
деяние. По-конкретно, на подс. А. е предявено обвинение, а впоследствие му е и
повдигнато такова, за това да е повредил предмета на престъпно посегателство,
което, според наказателноправната доктрина и трайната съдебна практика означава
да е осъществил такова въздействие върху субстанцията и структурата на вещта,
което да е от естество да я направи временно или частично негодна да служи,
съобразно основното си предназначение. Същевременно, при очертаване на
конкретните действия, чрез които се твърди подсъдимият да е повредил вещта, се
излагат фактически твърдения – че подсъдимият, като хвърлил различни предмети -
чиния, статуетка и стъклено украшение в посока срещу екрана на телевизора, го
счупил на три места, вследствие на което същият бил „практически неизползваем“, т. е. бил вещ, която по никакъв начин не
би могла да се ползва по обичайното ѝ предназначение, респективно е
унищожена. Също така, в насока изтъкнатото противоречие е и твърдението,
направено в обстоятелствената част на обвинителния акт, че причинената вреда от
подсъдимия на носителя на правото на собственост е не в размера на нанесена
повреда на процесната вещ, а в размера на пълната ѝ стойност, възлизаща,
съгласно приетото за установено от държавното обвинение, на 3 239.10 лв.
Това противоречие се затвърждава и от направеното в обстоятелствената част на
обвинителния акт фактическо твърдение, касаещо субективните факти на твърдяната
инкриминирана престъпна деятелност, а именно, че подс. А. съзнавал, че с
приетата за престъпна от прокуратурата своя деятелност по отношение на
процесната вещ, я прави практически негодна за употреба, т. е. я унищожава („ще го направи практически негоден за
употреба“). Налице е, следователно, вътрешно противоречие между вменената
на подсъдимото лице за осъществена форма на изпълнително деяние на
престъплението по чл. 216, ал. 1 от НК, сред алтернативно предвидените две
такива – „повреди“, и фактическите твърдения, чрез които представителят на
държавното обвинение е описал такова въздействие върху вещта, сочещи по същество
на нейното унищожаване.
Така посочените от прокуратурата за
установени и приети от нея факти, съотнесени с формулираното юридическо
обвинение, са противоречиви и взаимоизключващи се. От тях не може да се направи
извод за действителната воля на държавното обвинение, кои точно фактически
обстоятелства приема за относими към извършеното престъпление от подс. А..
Прокуратурата трябва да възведе ясно и безпротиворечиво обвинение, в което да
няма съмнение кои фактически обстоятелства под каква юридическа форма се
инкриминират. Единствено и само тя е компетентна да въведе с обвинителния акт
ясни и категорични фактически и юридически твърдения, които да определят
действителните рамки на обвинението. Отговорът на констатираното противоречие
между фактически твърдяно и впоследствие юридически формулирано обвинение е в
нейната компетентност. Обвинението и в двете му неразривно свързани форми –
фактическа и юридическа, следва да бъде конструирано по такъв начин, че да е
възможно без усилие и двусмислие да се изведе от направените от прокуратурата
твърдения инкриминираното деяние, за което е повдигнато обвинение на подсъдимото
лице. Всяко неизпълнение на това процесуално задължение на органите на
досъдебното производство, съставлява нарушение на разпоредбите на НПК,
гарантиращи правото на защита на обвиняемото лице и на останалите страни (в
този смисъл решение № 535/18.09.1992 г.
на ІІ н. о. на ВС и мн. други). Не на последно място, всяко нарушение на
правото на подсъдимото лице, засягаща в достатъчно интензивна степен правото му
на защита, в частност правото му на ясно, точно и конкретно обвинение, от което
без да се налага тълкуване и/или изграждане на предположения, да разбере за
какво точно и при какви изрично посочени обстоятелства се обвинява, че е
извършил престъплението, представлява отстранимо нарушение на процесуалните
правила, от категорията на съществените. Това е така, тъй като такова всякакви
противоречиви или взаимоизключващи се твърдения – фактически и/или юридически,
в рамките на повдигнатото с обвинителния акт обвинение, ограничават съществено
възможността на обвиняемото лице и неговия защитник да разберат действителната
воля на прокуратурата, поради което и не би могло да упражнят ефективно правото
си на защита в хода на съдебната фаза на процеса.
Изложеното
обективира пропуски и неяснота в обвинителната теза, която не позволява на
съда да прецени кои са релевантните, според прокурора, факти и обстоятелства,
както и приложимата правна норма, които следва да преценява съда при взимане на
решение, досежно съставомерността на инкриминираното деяние, от обективна и
субективна страна.
Посочените
противоречия между фактическото обвинение, възведено в обстоятелствената част
на обвинителния акт и юридическото му изражение, ограничават съществено
възможността на подсъдимото лице и неговия защитник да разберат действителната
воля на прокуратурата, поради което и не би могло да упражнят ефективно правото
си на защита в хода на съдебната фаза на процеса. Този извод почива и върху теорията
и дългогодишната константна практика на върховните съдилища (ВС и ВКС), в които
безпротиворечиво се приема, че обвинението представлява неразривно единство от
фактическо и юридическо обвинение (в този смисъл определение № 144/04.11.2014 г., I н. о. ВКС,
решение № 141/09.07.2011 г., I н. о. ВКС
и мн. др.).
Следователно, на досъдебното
производство е допуснато отстранимо, съществено процесуално нарушение, което,
от една страна, е довело до ограничаване на процесуалното право на обвиняемия
да му бъде предявено ясно и разбираемо обвинение в досъдебната фаза на процеса,
а от друга страна – е нарушило съществено процесуалните права на подсъдимия и
защитника му в наказателното производство, в неговата съдебна фаза, да разберат
окончателното повдигнато с внесения в СРС обвинителен акт обвинение, срещу
което да могат адекватно да организират своята защита.
Въззивният състав не може да не
отбележи, че констатираните от него противоречия в обвинителния акт е трябвало да бъдат
забелязани още от първоинстанционния съд, в подготвителния етап за разглеждане
на делото, на стадия на разпоредителното заседание. Още тогава те са били
основание за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на
досъдебното производство. Неотчитайки ги, районният съд сам е допуснал отделно
съществено процесуално нарушение, като е насрочил делото за разглеждане в
отрито съдебно заседание, вместо да констатира, в процедурата по чл. 248 от НПК, гореизложените пороци на обвинителния акт и да прекрати съдебното
производство. Законосъобразният подход е налагал прекратяване на съдебното
производство в откритото разпоредително съдебно заседание, на основание чл.
249, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 248, ал. 1, т. 3, вр. чл. чл. 249, ал. 4, т. 1 от НПК, и връщане на делото на прокурора за отстраняване на допуснатите съществени
процесуални нарушения в изложените по-горе насоки. Пропускът на първостепенния
съдебен състав е
рефлектирал в изправянето на подсъдимия пред съда по негодно повдигнато
обвинение – неясно и такова, в чиито фактически предели не фигурират
съществените съставомерни факти. Допуснатото на досъдебната фаза,
а впоследствие и на съдебната такава, при първоинстанционното разглеждане на
делото, съществено процесуално нарушение, може да бъде отстранено единствено и
само чрез отмяна на първоинстанционната присъда от въззивния съд и връщане на
делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Същият,
съгласно гореизтъкнатите констатации, следва да се произнесе, по реда на чл.
248, ал. 1, т. 3 от НПК, по отношение на допуснати на досъдебното производство
съществени, но отстраними процесуални нарушения, касателно правото на защита на
обвиняемото лице, в частност правото му да разбере в какво точно престъпление е
обвинено.
Въззивният
състав намира, че следва изрично да аргументира становището си от
необходимостта от отмяна на първоинстанционната оправдателна присъда и
връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд, поради
допуснато на досъдебното производство, а впоследствие и при разглеждане на
делото, съществено процесуално нарушение на правото на защита на подсъдимото
лице. Ноторно е, че оправдателната присъда в най - пълна степен гарантира
правата на подсъдимия и санира всички допуснати спрямо него съществени
нарушения на процесуалните гаранции и правила. Поради това, принципно
недопустимо е отмяната на оправдателна присъда и връщане на делото на първия
съд, на стадия на разпоредителното открито съдебно заседание, с аргумент за
допуснати на досъдебната фаза на наказателния процес съществени процесуални
нарушения спрямо обвиняемото лице. В настоящия случай, обаче, това се налага,
независимо от постановената спрямо подс. А. изцяло оправдателна присъда.
Наложително е и не противоречи на посочения принцип за саниране с
оправдателната присъда на всички допуснати спрямо подсъдимия процесуални
нарушения, при положение, че въззивният съд е сезиран със съответен, по смисъла
на чл. 335, ал. 4 от НПК, протест и намери, че постановената от първия съд
оправдателна присъда е неправилна и незаконосъобразна, но не може да постанови
обратна осъдителна такава, поради допуснати на досъдебното производство и/или
при първоинстанционното разглеждане на делото съществени процесуални нарушения,
засягащи правото на защита на обвиняемото, респективно подсъдимото, лице и/или
неговия защитник. При такъв казус, ако оправдателната присъда бъде отменена и
спрямо подсъдимото лице бъде постановена осъдителна, то и допуснатите
процесуални нарушения при изготвянето на обвинителния акт, неконстатирани и от
първия съд, несъмнено ще доведат до накърняване правата на защита на
подсъдимия. Безспорно, при наличието на противоречия и неясноти в обвинителния
акт, подсъдимият (евентуално и неговият защитник) е лишен от възможността да
упражни пълноценно и адекватно правото си на защита, доколкото не му е
осигурена възможност да придобие ясна и несъмнена представа срещу какво
фактическо обвинение следва да се защитава, какви конкретни негови действия
и/или бездействия са инкриминирани и под каква правна квалификация са
подведени.
Настоящият случай е именно такъв.
Анализът на доказателствата и правните изводи, които въззивният съд прави,
съществено се различават от тези на първостепенния съд. Въззивният съдебен
състав не намира за необходимо да излага конкретна фактическа обстановка и
подробен анализ на доказателствата по делото, доколкото счита, че допуснатите
нарушения на процесуалните правила на фаза досъдебно производство са съществени
и непреодолими на настоящия етап от съдебната фаза. Достатъчно е да се посочи,
че в случай, че първият съд е намерил, че са налице основанията за осъждането
на подсъдимия по същото фактическо обвинение, но по друг инкриминиран състав, еднакво
наказуем с този, под който е подведено в обвинителния акт престъплението, не
може да постанови оправдателна присъда, а е длъжен да осъди дееца за
инкриминираното деяние, което се явява същото, еднакво или по-леко наказуемо от
това, за което му е било повдигнато обвинение с внесения в съда обвинителен
акт. Съдът постановява оправдателна присъда само тогава, когато установи, че
извършеното не съставлява въобще престъпление, а не когато не осъществява това,
за което е повдигнато обвинение, но покрива общите и частни съставомерни
признаци на същото, еднакво или по-леко наказуемо инкриминирано деяние.
Същевременно, при констатиране от въззивната инстанция на така постановена
неправилна и незаконосъобразна присъда от районния съд, тя е възпрепятствана да
постанови осъдителна присъда, при наличието разбира се на съответен протест за
това, поради допуснатите още на досъдебната фаза, в частност в предявеното
обвинение и в обвинителния акт, съществени процесуални нарушения, засягащи
сериозно правото на защита на обвиняемото лице. В такъв случай е налице не само
възможност, а и задължение на въззивния съд за отмяна на постановената
оправдателна присъда и връщане на делото на първия съд, който от стадия на
откритото разпоредително съдебно заседание да предприеме съответните
процесуални стъпки за връщането му на прокурора, за отстраняването на
съществените процесуални нарушения. С оглед актуалната процесуална уредба,
въведена с измененията в НПК (обн. ДВ, бр. 63/2017 г.), в сила от 05.11.2017
г., делото не може да бъде върнато от въззивната инстанция директно на прокурора,
независимо, че съществените процесуални нарушения са допуснати на досъдебното
производство. Това е в правомощията единствено на първоинстанционния съд, който
следва да се произнесе в рамките на откритото разпоредително съдебно заседание.
Ето защо, в настоящия случай се налага отмяната на оправдателната присъда на
подс. А.. Поради по-горе посочените пропуски и неясноти в предявеното обвинение
и в обвинителния акт обаче, обективиращи съществено нарушение на процесуалното
право на защита на обвиняемото лице, въззивната съдебна инстанция не може да се
възползва от правомощието си по чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 2, вр.
ал. 2 от НПК. Това е необходимо да бъде изтъкнато, доколкото съображенията на
въззивния съд именно в тази насока дават основание да бъде отменена
оправдателната присъда и делото да бъде върнато на първостепенния съд, на
стадия на открито разпоредително съдебно заседание, за провеждане на съдебната
процедура по връщането му на прокурора, за отстраняване на допуснатите при предявяване
на обвинението и при изготвяне на обвинителния акт съществени процесуални
нарушения, засегнали правото на защита на обвиняемото лице.
С оглед гореизложеното, въззивният съд прие,
че протестираната присъда е неправилна и незаконосъобразна, поради което следва
да бъде отменена. При извършената служебна проверка, на основание чл. 314 от НПК, съдът констатира изтъкнатите, допуснати съществени процесуални нарушения,
представляващи основания за отмяна на присъдата на СРС и връщане на делото на
СРС, за разглеждането му от друг състав на същия, от стадия на разпоредително
заседание. Разглеждането на делото от друг състав на първоинстанционния съд се
налага, доколкото разгледалият го вече е формирал изводи по съществото на производството,
респективно е изложил мотивите си за това.
При
изначално несъответствие на обвинителния акт с изискванията на закона и
допуснатото при изготвянето му съществено нарушение на процесуалните права на
подсъдимия и неговия защитник, настоящата въззивна инстанция е лишена от
възможност да разгледа протеста по същество, тъй като не би могла в случай, че
същият е основателен, след като отмени оправдателната присъда, да постанови
друга, с която да осъди подсъдимия по повдигнатото с незаконосъобразния
обвинителен акт обвинение.
Настоящият
въззивен съдебен състав не отстрани и допуснатото от първоинстанционния съд
процесуално нарушение, тъй като е невъзможно по така внесеният негоден
обвинителен акт, а именно неотговарящ на законовите изисквания на чл. 246, ал.
2 и ал. 3 от НПК, да бъде постановен законосъобразен съдебен акт от въззивната
инстанция, с който тя да се произнесе по въпроса за виновността на подсъдимия
по повдигнатото му обвинение.
В този смисъл
безпредметно се явява изследването на въпросите, предмет на въззивната
проверка, касаещи по същество обвинението. Елемент от същото е възможността на
обвиняемия да знае в какво се обвинява, тоест да е наясно с фактите и правната
квалификация, между които трябва да има и съответствие. Поради и тази причина съдебният
състав не обсъжда другите наведени възраженията на прокуратурата, които биха
могли да бъдат разгледани в случай, че въззивният съд се занимае с въпросите по
съществото на делото, което на настоящия етап от развитието на процеса, с оглед
отмяната на първоинстанционната присъда, както вече се посочи, е безпредметно.
Воден от гореизложеното и
на основание чл. 334, т. 1, вр. чл. 335, ал. 1, т. 1, вр. чл. 348, 1, т. 2, вр.
ал. 3, т. 1 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ присъда № 546645 от 21.11.2018
г. по НОХД № 605/2018 г. на СРС – НО, 3-ти
състав.
ВРЪЩА делото за ново
разглеждане от друг състав на СРС - НО, от стадия на разпоредителното съдебно заседание.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.