Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 15.04. 2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на четвърти март
през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
секретаря Антоанета Луканова
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия
Маркова в.гр.д.№ 865 по описа за
2019 г., за да
се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, подадена от „Т.С.“ ЕАД, ищец пред СРС, срещу решение №
438641 от 27.06.2018 г., постановено от СРС, ГО, 143 с-в, по гр.д.№ 22430 по
описа за 2017 г. Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение
в частта, в която предявените от
въззивника искове по чл.79 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД са били отхвърлени като
неоснователни по отношение на ответника А.В.З., както следва: за сумата в
размер на 1769, 56 лв.- главница, представляваща доставена топлинна енергия за
периода м.05.2014 г. до м.04.2016 г. до топлоснабден
имот с адрес: гр.София, кв.“********, с аб.№ 160129,
ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба – 10.04.2017 г. до
изплащането на вземането, както и лихва в размер на 102,62 лв., изтекла за
периода от 15.09.2015 г. до 15.09.2016 г. СРС неправилно бил приложил
разпоредбата на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ, както и ОУ на дружеството, които
сочели, че потребител на топлинна енергия /ТЕ/ било физическо лице- собственик
или ползувател на имота. Признава, че в случая по
силата на бракоразводното решение имота бил предоставен на ответницата. Това
решение, обаче, представлявало факт, от който произтича съсобствеността при
равни квоти. Ако бракът бил прекратен по взаимно съгласие, то между бившите
съпрузи възниквали облигационни отношения. Счита, че не следвало да доказва кой
е държател на имота, респ. кое лице реално е потребило
топлинната енергия. Без значение било на чие име се води партидата.
Същевременно се признава, че следва да докаже, както и му било указано от СРС,
наличието на облигационно отношение между страните по спора. Счита, че може да
избере срещу кого да насочи иска си-срещи собственика или срещу ползувателя. Излагат се правни доводи за видовете право на
ползване – възмездно и безвъзмездно.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да бъдат уважени така
предявените искове срещу ответника А.В.З..
Решението
се обжалва и в частта за разноските.
Разноски пред въззивната инстанция се претендират.
От въззиваемата
страна, ответник в производството пред СРС – А.В.З. е постъпил отговор, в който се излага становище за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното
първоинстанционно решение. Правилно СРС бил приел, че ответникът няма
качеството на потребител на топлинна енергия, тъй като не е ползувател,
в този смисъл била и разпоредбата на пар.1,т.42 от ДР на ЗЕ Ответникът не бил в
облигационно отношение с ищцовото дружество. Претендират се разноски.
Ответницата А.Н.Т. не депозира отговор
по въззивната жалба.
Третото лице-помагач-„Т.с.” ЕООД не взема становище по
въззивната жалба.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 23.07.2018
г., Въззивната
жалба е подадена на 03.08.2018 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
В частта, в
която претенциите на ищеца по чл.76 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД са били уважени срещу
ответницата А.Н.Т., както и относно присъдените в нейна тежест разноски,
решението като необжалвано от последната, е влязло в сила.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
Решението е
поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 449047 от 12.07.2018 г.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Въззивната инстанция намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалваната от въззивника,
ищец пред СРС, част е прието, че ответника А.В.З. няма качеството на потребител
по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ вр. с пар.1, т.2 а от
ДР на ЗЕ, редакция в сила след 17.07.2012 г. Действително, топлоснабденият
имот бил съсобствен между него и другата ответница- А.Т., но по силата на
представеното по делото бракоразводно решение, ползването на имота било
предоставено на жената.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна
инстанция приема следното от фактическа и правна страна:
По иска с
правно основание чл.79,ал.1 ЗЗД:
Спорно по делото е обстоятелството, е ли ответникът /в
производството пред СРС/ потребител на ТЕ, съответно негово ли е задължението за
заплащане стойността й.
В тежест на ищеца по предявения иск с правно основание
чл.79 ЗЗД е да докаже наличието на облигационно отношение, респ., че ответника
е потребител на ТЕ. В този смисъл са и били указанията на СРС в доклада по
делото /л.57/.
С оглед приетото в ТР 2/17
г. от 17 май 2018 г. на ОСГК на ВКС, собствениците или титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения
имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното
предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна
енергия за битови нужди дължи цената й.
Видно от представените с исковата молба писмени
доказателства ответницата А.Н. Запрянова е подала на 28.04.2010 г.
заявление-декларация за откриване на партида при ищцвото
дружество, т.е. същата е депозирала волеизявление за възникване на облигационно
отношение между нея и ищцовото дружество.
Не се спори по делото, а и от данните по него се
установява, че липсва сключен договор между топлопреносното
предприятие и ответника А.З. за
продажба на топлинна енергия за битови нужди.
Нещо повече, видно от бракоразводното решение по
гр.д.№ 5416 по описа за 2016 г./л.51/ вече бившите съпрузи са постигнали
съгласие партидата при ищцовото дружество да се
прехвърли на името на А.Н.. Последната е поела задълженията към „Т.С.“ ЕАД.
По иска по
чл.86, ал.1 ЗЗД:
При неоснователност на главния иск, неоснователен се
явява и акцесорния.
На основание гореизложеното настоящата инстанция
счита, че решението на СРС, ГО, 143 с-в е
правилно и като такова ще следва
да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора решението в обжалваната част е
правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната
инстанция:
При този изход на спора на въззивника не се следват разноски
и такива няма да бъдат присъдени.
Въззиваемата претендира разноски и такива са били сторени в размер
на 360 лв. /с ДДС/ за адвокатско
възнаграждение.
С молба от 04.03. 2020 г. въззивника е направил възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Като се има предвид, че от въззивника се претендира да
му бъде присъдено вземане в размер на 1769,56 лв.-главница и лихва за забава в
размер на 102,62 лв., възражението се явява неоснователно;
претендираното адв. възнаграждение е в рамките на минималния размер по чл.7,
ал.2,т. 2 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 438641 от 27.06.2018 г., постановено от СРС,
ГО, 143 с-в, по гр.д.№ 22430 по описа за 2017 г. и поправено с решение № 449047
от 12.07.2018 г. по реда на чл.247 ГПК, в
частта, в която предявените от „Т.С.“ ЕАД, искове по чл.79 ЗЗД и чл.86,
ал.1 ЗЗД са били отхвърлени като неоснователни по отношение на ответника А.В.З.,
както следва: за сумата в размер на 1769, 56 лв.- главница, представляваща
доставена топлинна енергия за периода м.05.2014 г. до м.04.2016 г. до топлоснабден имот с адрес: гр.София, кв.“********, с аб.№ 160129, ведно със законната лихва от предявяване на
исковата молба – 10.04.2017 г. до изплащането на вземането, както и лихва в
размер на 102,62 лв., изтекла за периода от 15.09.2015 г. до 15.09.2016 г.,
както и в частта, в която „Т.С.“ ЕАД
е осъдена на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати разноски в полза на А.В.З..
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на А.В.З.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, офис 102- адв.
С.З., сумата в размер на 360 лв./с
ДДС/, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението
е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД като трето лице-помагач на страната
на ищеца.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: