Решение по дело №16174/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 7573
Дата: 7 ноември 2019 г. (в сила от 7 ноември 2019 г.)
Съдия: Калина Кръстева Анастасова
Дело: 20181100516174
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 3 декември 2018 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 07.11.2019 г.

В    ИМЕТО    НА    НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно  заседание на четвърти ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:                                  

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

                                                            ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

МЛ.СЪДИЯ: АДРИАНА АТАНАСОВА

при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 16174 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 454788 от 20.07.2017 г. по гр. № 64727/2015 г. по описа на СРС, 50 с-в, е отхвърлен предявения по реда на чл.422 ГПК от „Г.Л.“ ООД с ЕИК *******срещу „Т.Б.“ ЕАД с ЕИК *******, установителен иск с правно основание чл.415 ГПК вр. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи връщане на сумата от 26,80 лв., платена от заявителя на 07.07.2015 г. и 22.07.2015 г. без основание, ведно със законната лихва за периода от 03.08.2015 до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 07.08.2015г. по ч.гр.д.№ 46138/04.08.2015г. по описа на СРС, ГО, 50-ти състав.

В срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу постановеното решение в частта, с която са отхвърлени исковете е подадена въззивна жалба от ищеца „Г.Л.“ ООД, в която са изложени доводи, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Според жалбоподателя, от заключението на вещото лице по СТЕ и ССчЕ приета пред първата инстанция не се установява твърдяното от ищеца основание за заплащане на сумата. Експертизата била изготвена единствено въз основа на документи, представени от ответника, като не бил предоставен достъп от ответника до средството за търговско измерване. От своя страна, чрез предоставените пред СРС фактури не се доказва реално доставена телекомуникационна услуга, тъй като същите представляват частни свидетелстващи документи. Средството за търговско измерване не отговаряло на изискванията в Закон за измерванията и на международните изисквания и стандарти.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата страна „Т.Б.“ ЕАД подава отговор на въззивната жалба, в който заявява, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Установено било наличието на договорно отношение между страните, съгласно което ответникът предоставял мобилни услуги на ищеца срещу заплащане. За твърдяните от ответника предоставени услуги били издадени процесните фактури. От приетите по делото експертизи се установявало, че услугите са регистрирани в системите на отвтеника, а ищецът реално е потребител последните. Счита, че осигуряването на физически достъп до мобилните централи на ответника не би спомогнало за изготвянето на експертното заключение. Информацията относно потребените услуги постъпвала, под формата на код, като впоследствие е дешифрована от специална програма. Информацията относно потребените услуги била приложена към експертизата. Освен това бил представен сертификат, удостоверяващ качеството на процеса по изготвяне на телефонните сметки на абонатите. Отбелязва, че системите на мобилните оператори не били аналогови, следователно бил неприложим Закон за измерванията. В случая приложим бил Закон за електронните съобщения.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно указаното в чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срок и е срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

В производството е установено и страните не спорят, че на 03.08.2015 г. ищецът е подал в СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение  по чл.410 ГПК срещу ответника за заплащане на сумата от 26,80 лв., платена от заявителя на 07.07.2015 г. и 22.07.2015 г. с твърдения, че това е станало без основание. Отправено е искане за присъждане на законната лихва върху сумата за периода от 03.08.2015 до изплащане на вземането.

В срока по чл. 414 ГПК е подадено възражение от длъжника. В съответствие с дадените от съда указания заявителят е предявил искове по реда на чл. 422 ГПК за установяване съществуване на задължения за сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който претенциите са оспорени по основание и размер. Изложени са доводи за неоснователност на исковете, като е поискано назначаването на съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертиза, която да отговори на въпросите, дали са регистрирани в системите на ответника услугите, които са описани в приложенията към приложените фактури и реалното потребление на ищеца.

За изготвяне на допусната съдебна експертиза /СТЕ и ССчЕ/, вещото лице е прегледало издадените фактури и фискални бонове, сключеният между страните договор, приложение за абонаментите планове, общото и детайлно потребление на клиента за процесния период и представения от ответника сертификат за качество. Извършена е проверка на  компютърния софтуер в централа на ответника, като информацията за потреблението била отразена в софтуера на ответника. Констатирано е, че са извършени разговори на обща стойност 172,56 минути, от които 73 минути по фиксиран план и 100,56 минути извън него. Въз основа на горното вещото лице е изчислило, че реално потребените услуги съответстват на посоченото в фактурите. В съдебно заседание на 12.03.2018 г. съдебната експертиза е била изслушана и приета без възражения от страните.

За да постанови решението си първоинстанционният съд приел наличието на облигационно правоотношение между страните от 18.06.2015 г. във връзка с доставени и потребени мобилни услуги по абонаментен план „Про 5.99“ с тарифиране от 60 секунди със стандартен месечен абонамент в размер на 5.99 лв. на месец със срок на договора 24 месеца. Във връзка с него били издадени от ответника фактури за заплащане на потреблението. Въз основа на констатациите на комплексната СТЕ и ССчЕ съдът е приел, че ищецът е потребявал мобилни услуги на обща стойност 40,45 лв. с ДДС по издадената на 15.07.2015 г. фактура № **********.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да се произнесе по отношение правилността му с оглед наведените в жалбата доводи за допуснати нарушения на материалния закон, за необоснованост на решението и за нарушение на съдопроизводствените правила.

Настоящият въззивен състав намира, че същото е и правилно, като споделя изцяло изводите на СРС, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение. Независимо от това и във връзка с доводите за неправилност и необоснованост на решението, изложени във въззивната жалба, следва да се добави и следното:

         Страните не спорят и се установява, че на 18.06.2015 г. са сключили договор за мобилни услуги по абонаментен план „Про 5.99“ с тарифиране от 60 секунди със стандартен месечен абонамент в размер на 5.99 лв. на месец със срок на договора 24 месеца.

Установено е, че на 15.07.2015 г. ответникът е издал фактура № ********** за сумата 40,45 лв. с ДДС, дължима от ищеца като потребител на мобилни услуги.

Чрез приетата от първата инстанция комплексна съдебна експертиза /СТЕ и ССчЕ/ се установява, че за периода 18.06.2015 г.-14.07.2015 г. „Г.л.“ЕООД е потребил мобилни услуги по договора на стойност 40.45 лв. с ДДС – 6 броя разговори с продължителност 172.56 мин. и един брой съобщение. За същия период е била начислена и месечна такса според тарифния план. Констатациите на експерта сочат, че сумата е била заплатена, както и че за изготвяне на заключението вещото лице е прегледало издадените фактури и фискални бонове, сключеният между страните договор, приложение за абонаментите планове, общото и детайлно потребление на клиента за процесния период и представения от ответника сертификат за качество. Извършена е проверка на  компютърния софтуер в централа на ответника, като информацията за потреблението била отразена в софтуера на ответника. Констатирано е, че са извършени разговори на обща стойност 172,56 минути, от които 73 минути по фиксиран план и 100,56 минути извън него. Въз основа на горното вещото лице е изчислило, че реално потребените услуги съответстват на посоченото в фактурите. В проведеното пред СРС съдебно заседание на 12.03.2018 г. съдебната експертиза е била изслушана и приета без възражения от страните.

Настоящият състав кредитира изцяло комплексната съдебна експертиза по реда на чл.20 ГПК при разрешаване на спора.

         Доводите на въззивника, че констатациите на експерта се основават единствено на съставени от ответника частни свидетелстващи документи, съдът намира за неоснователен. Както бе посочено, вещото лице е съставило заключението си и на база лична проверка в сървърите и системите на ответника при съобразяване уговорения в договора абонаментен план. Както е посочено в съдебната експертиза информацията, съхранявана в телефонната централа е кодирана – бинарен код, и същата преди да се декодира не може да служи на вещото лице. Декодираната информация се предава автоматично в системата на ответника, и проверка на същата е извършена от вещото лице, който посочва, че същата съответства на хартиен носител от 50 страници.

Освен това, чрез представения сертификат ISO 27001:2008 TUV се установява, че системата за изготвяне на телефонни сметки отговаря на изискванията за качество на сигурност на информацията при отчитането на потреблението.

         Доводът на въззиваемата страна, че в случая не е приложим Закона за измерване, съдът намира за основателен. В чл. 5 от ЗИ са посочени изчерпателно измерванията, на които се извършва метрологичен контрол - на измерванията в здравеопазването и на измерванията, свързани с обществената безопасност, защитата на околната среда, държавните и общинските вземания и търговските плащания. В случая се касае за предоставяне на мобилна услуга, която не попада в хипотезата на чл. 5 от ЗИ. В настоящия случай се касае за предоставяне на мобилни услуги, чието потребление се отчита посредством мобилни централи. Последните не представляват средство за търговско измерване, а като такова не подлежи на метрологичен контрол, респ. не подлежат на метрологичен контрол, а представлява система за осъществяване и отчитане на електронни съобщения и е под регулаторния режим на Комисията за регулиране на съобщенията – чл. 27, ал. 5 от Закон за техническите изисквания към продуктите вр. чл. 73, ал. 3, т. 8 от Закона за електронните съобщения.

Следва да се отбележи също така, че с Постановление № 202 на МС от 15.07.2011 г., в сила от 01.07.2011 г., гл. XXXIII от Наредбата за средствата за измерване, които подлежат на метрологичен контрол, уреждаща контрола върху системите за таксуване на телефонните разговори, е отменена.

При така възприето съдът приема, че по делото е установено, че в процесния период ищецът е провел разговор с продължителност от 172,56 минути, от които 73 минути по фиксиран план и 100,56 минути извън него, поради което и вземането на ответника за заплащане на стойността на този разговор е установено по основание. С оглед гореизложеното съдът приема, че по делото е установено валидно възникнало вземане на ответника към ищеца за заплащане на сумата 40.45 лв. с ДДС по фактура № **********/15.07.2015 г., като стойност на потребени телекомуникационни услуги по договора от 18.06.2015 г.

Поради съвпадане изводите на двете инстанции обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.

По разноските:

С оглед изхода на спора, в полза на жалбоподателя не следва да бъдат присъдени разноски.

На основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемия направените във въззивното производство разноски в размер на 100.00 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.

По изложените съображения, Софийски градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 454788 от 20.07.2017 г. по гр. № 64727/2015 г. по описа на СРС, 50 с-в.

ОСЪЖДА „Г.Л.“ ООД с ЕИК *******да заплати на „Т.Б.“ ЕАД с ЕИК *******, сумата от 100.00 лв. разноски за възнаграждение за юрисконсулт.

Настоящото решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  ЧЛЕНОВЕ: 1.                       2.