Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.06.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и седми май две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА М.Т.
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия М.Т.гр.дело № 46 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 10105 от 17.01.2017г. по гр.д. № 21886/2013г. Софийски районен
съд, 30 състав признал за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК********,
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Л.П.П., ЕГН **********, дължи на ищеца
сумата 953.16 лв. - главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за
периода м. 12.2009г. - м. 04.2012г., ведно със законната лихва върху главницата
от 15.10.2012г. до окончателно плащане, както и сумата 168.90 лв.,
представляваща законна лихва за забава за периода 31.01.2010г. - 27.09.2012г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 21056/2012г. на
Софийския районен съд, 113 състав, като отхвърлил иска за главницата за
разликата до пълния му предявен размер от 1 083.41 лв. На основание чл.
78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 1 000.40 лв.,
представляваща разноски за заповедното и за исковото производство. Решението е
постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице помагач на страната
на ищеца.
С определение № 337214 от 13.02.2018г., постановено по същото дело по реда
на чл. 248 ГПК, решението е изменено в частта за разноските, като вместо
1 000.40 лв. ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за исковото
и за заповедното производство в размер на 806.32 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Л.П.П., който го
обжалва в частите, с които исковете са уважени, при твърдения за нищожност,
недопустимост и неправилност. Неправилно СРС признал за дължими сумите от 953.16
лв. – главница и 168.90 лв. – лихви за забава. По делото се установило, че в
процесния имот няма никакви отоплителни тела. От СТЕ било видно, че за сградна
инсталация на ответника следвало да се начисляват 10 % от пълното ефективно
топлоподаване, а вместо това от топлинния счетоводител били начислявани 30.71
%, 32.66 % и 38.10 %, което завишаване представлявало престъпление, от което се
ползвал и ищецът. Върху така престъпно завишените суми ищецът още по-престъпно
начислявал над 10 % наказателни лихви. Освен това от ССЕ било видно, че ищецът
надписал на ответника 176.52 лв., които вместо да му възстанови, той уж погасил
стари дългове от преди 2005г., които освен това били и погасени по давност.
Предвид многото длъжностни престъпления, извършени от ищеца, се налагало
обявяване на предявения иск за нищожен, съгласно чл. 177, ал. 2 АПК. Поради
това моли съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното
решение в атакуваните части и обяви нищожността на предявения иск или да върне
делото на друг състав на СРС с указания по чл. 177, ал. 2 АПК, а ако се налага
– да бъде сезирана Прокуратурата за извършените по делото престъпления от общ
характер. Претендира разноски. Съображения излага в писмена защита от
11.11.2019г. и писмени бележки от 02.06.2020г.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 26.05.2020г. чрез процесуален представител моли
съда да отхвърли въззивната жалба и претендира юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на
чл. 78, ал. 5 ГПК на евентуално претендирано от въззивника адвокатско
възнаграждение.
Третото лице помагач „Т.С.“ ЕООД не взема становище по жалбата.
От Л.П.П. е подадена и частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК
(наречена „възражение“), уточнена с молба
от 19.11.2019г. Сумата от 806.32 лв. била прекомерно завишена (в т.ч.
юрисконсултско възнаграждение) съобразно действителната правна сложност и
съставлявала незаконно обогатяване. Моли съда да отмени атакуваното определение
и да намали разноските на 125 лв.
Ответникът по частната жалба „Т.С.” ЕАД не е депозирал отговор по реда на
чл. 276, ал. 1 ГПК.
Въззивната жалба с вх. № 5026426/24.02.2017г. е процесуално допустима като
подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт. В т.нар. „компютърен набор“ на въззивна жалба, с вх. №
5028905/27.02.2017г., са релевирани и други оплаквания, които, като заявени
след преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, не следва да се обсъждат от
въззивния съд.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 083.41
лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в
топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „**********аб. № 184108, за периода
м. 12.2009г. – м. 04.2012г., и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 168.90 лв., представляваща
лихва за забава за периода 31.01.2010г. - 27.09.2012г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 15.10.2012г., до окончателното плащане. За сумите
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр.д. № 21056/2012г.
на СРС, 113 състав.
С отговора на исковата молба,
депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове с
възражения: В имота нямало никакви отоплителни тела, а в общите части не се
ползвала топлинна енергия; Оспорил е да е в облигационни отношения с ищеца, както
и че в процесния период ищецът е доставил топлинна енергия в имота в такова
количество и на такава стойност; Начислените суми били завишени, завишена била
и лихвата. Искал е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно - постановено е в рамките на
правораздавателната власт на съда, в законен състав, в писмена форма и е
подписано, а волята на съда е ясна и разбираема. Решението е и допустимо в
обжалваните части. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени
в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и същите са допустими. Настоящият
състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни
материалноправни норми, а с оглед
оплакванията в жалбата следва да бъде потвърдено по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимите му за спора
редакции, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на потребителите; редът за измерване, отчитане,
разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при
неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и
прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите. Според ал. 3 на чл. 150 ЗЕ, в срок
до 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. Предложените от потребителите
и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в
писмени допълнителни споразумения. Съгласно изричната разпоредба на чл. 153,
ал. 6 ЗЕ, потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят
топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават потребители на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите
части на сградата.
В случая не е било спорно и от приетия нотариален
акт № 65/2003г. се установява, че
ответникът е собственик на процесния имот. Сградата, в която се намира имотът,
е присъединена към топлопреносната мрежа. В качеството му на собственик на
топлоснабден имот, ответникът е потребител на топлинна енергия за битови нужди
по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ (обн. ДВ бр. 107/09.12.2003г.) в редакцията му
преди изменението с ДВ бр. 54/2012г. и по смисъла на § 1, т. 42 ДР ЗЕ (обн. ДВ
бр. 107/09.12.2003г., отменен с ДВ бр. 54/2012г., но в сила към процесния
период). Приложимите към процесния период Общи условия на ищеца от 2008г. са
публикувани във вестник „Дневник”,
в брой от 14.01.2008г. и са влезли в сила.
Съгласно
ЗЕ в относимата му за спора редакция, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение –
чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите актове по прилагането му. Общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на
ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна
– на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от
отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ,
ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички потребители
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната
дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички
собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части
от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.
Според разпоредбата
на чл. 143, ал. 1 ЗЕ (Изм. ДВ, бр. 74/2006г., в сила от 08.09.2006г.) в
относимата й за спора редакция преди изменението с ДВ бр. 35/2015г.), топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация при въведена система за дялово
разпределение чрез индивидуални разпределители, се определя от лицето,
извършващо дялово разпределение на топлинната енергия в сградата съгласно
методика по наредбата по чл. 125, ал.
3 ЗЕ.
В случая от приетото в първоинстанционното производство
заключение на СТЕ се установява: Общият
топломер в АС се отчита по електронен път в 0 часа на първо число на месеца.
Отчитането не е визуално, а чрез електронно устройство, като отчетът се
документира. Така извършваното отчитане е в съответствие с разпоредбите
на чл.
53 – 57 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването (сега
отменена, но в сила към процесния период). Вещото лице е посочило отчетените
ежемесечно данни в табличен вид в заключението. От отчетеното количество ищецът
е приспадал технологичните разходи, последните правилно изчислени по формулата
в методиката към Наредба № 16-334 и съобразно техническите
характеристики на абонатната станция, като
вещото лице изрично е посочило формулата, по която следва да се изчисляват
технологичните разходи и е извършило проверка при която е установило, че същите
са правилно отчислявани.
В процесния период в апартамент № 6 не е имало монтирани
отоплителни тела и съответно - уреди за дялово разпределение. Суми за ТЕ за
отопление на имот са начислявани само за щранг-лира в банята, като в открито
съдебно заседание вещото лице е обяснило каква е разликата между лира и
щранг-лира. ТЕ за БГВ е начислявана на база реален отчет на 1 бр. водомер за
топла вода в имота. ТЕ, отдадена от сградна инсталация, е правилно изчислявана
въз основа на отопляемия обем на имота по проект от 109 куб. м, като за трите
отоплителни сезона изчислените проценти са съответно 30.71 %, 32.66 % и 38.10
%. Съгласно заключението на СТЕ, дяловото разпределение е извършвано от ФДР в
съответствие с действалата в периода нормативна уредба. Общо дължимата за имота
сума за ТЕ след извършените изравнявания е в размер на 953.16 лв., като в тази
сума не са включени предишни просрочени сметки, изравнявания за период извън
процесния и лихви.
При изготвяне на заключението вещото лице е взело предвид
както справката за показанията на общия топломер, така и документите за отчет и
дяловите разпределения. При установеното количество ТЕ, доставено в процесната
сграда - етажна собственост, измерена с годно СТИ, извършвания реален отчет и
заключението на експерта, че дяловото разпределение е извършено в съответствие
с нормативната уредба, ищецът е доказал количеството на доставената в имота на
ответника ТЕ, стойността на която се определя съобразно установените от КЕВР
цени.
С оглед така установеното, доводите във въззивната жалба са неоснователни. В
съответствие с действалата в периода нормативна уредба, ТЕ от сградна
инсталация е начислявана пропорционално на пълния отопляем обем на имота по
проект. Приетото от етажните собственици при сключване на договора за топлинно
счетоводство съотношение от 90%/10 % в процесния период е било неприложимо,
предвид настъпилите законодателни изменения относно начина на начисляване на ТЕ
от сградна инсталация (цитираният по-горе чл. 143 ЗЕ и съобразно методиката към
Наредба № 16-334 за топлоснабдяването). Поради това не е налице твърдяното от
въззивника „престъпно надписване“ на количествата ТЕ, отдадена от сградна
инсталация.
Неоснователен е и поддържаният в жалбата довод да била
призната за дължима сума в размер на 176.52 лв. за период преди процесния. При определяне размера на дължимата
главница районният съд правилно не е възприел заключението на ССЕ, според което
размерът на главницата е 1 083.41 лв., а е възприел заключението на СТЕ,
което установява дължимия размер на задължението за потребена топлинна енергия
за процесния период, без да взема предвид извършени от ищеца „прихващания” със
суми за връщане от изготвените изравнителни сметки за процесния период със стари
задължения на ответника за период преди процесния.
Неоснователен е и
доводът на въззивника във връзка с акцесорния иск за лихви за забава. Съгласно
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Длъжникът изпада в
забава с изтичане на срока, ако е уговорен такъв –
чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, а ако няма уговорен срок – след покана – чл. 84, ал.
2 ЗЗД. В случая, съгласно приложимите ОУ на договора от 2008г.,
купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в
30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, или ответникът е
изпадал в забава за плащане от 31-во число на месеца, следващ месеца на
доставката, респ. 1-во число на втория месец, следващ месеца на доставката.
Задължението е срочно, така че за да изпадне в забава длъжникът не е необходима
покана от кредитора – чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Съгласно заключението на ССЕ, лихвата
за забава върху главниците за процесния период възлиза на 168.90 лв. Ищецът е
начислявал върху непогасените задължения именно законната лихва, а не завишени
по размер лихви, както се поддържа от въззивника.
Във връзка с другите доводи и искания на въззивника
следва да се посочи само, че българското гражданско процесуално право не
познава фигурата на обявяване на иск за нищожен; АПК е неприложим в
гражданското съдопроизводство, а освен това цитираният от въззивника чл. 177,
ал. 2 АПК касае действието на постановено по административен спор съдебно
решение; Що се отнася до искането за евентуално сезиране на Прокуратурата,
освен че по делото няма данни за извършени престъпления от общ характер от
длъжностни лица на ищеца и третото лице помагач, гражданският съд няма и
сигнална функция.
Предвид неоснователността на доводите в жалбата, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 248,
ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
С атакуваното определение от 13.02.2018г. районният съд правилно е изменил
решението си в частта за разноските, след като е съобразил, че в заповедното
производство разноските на ищеца са в размер на 100 лв. – за юрисконсултско
възнаграждение, и 25.05 лв. – за държавна такса; Направените от ищеца разноски
в исковото производство са в размер на 74.50 лв. – държавна такса, и 400 лв. –
депозити за вещи лица. С атакуваното определение съдът е намалил
юрисконсултското възнаграждение за исковото производство от приетия с решението
размер от 500 лв. на 300 лв., който е минималният съгласно чл. 7, ал. 2 от
Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ход
на устните състезания в първата инстанция е даден на 13.12.2016г., поради което
и съобразно приложимата към този момент редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК (преди
изменението с ДВ бр. 8/2017г.), правилно районният съд е намалил
възнаграждението на 300 лв., и съразмерно с уважената част от исковете е
определил общ размер на дължимите разноски за заповедното и за исковото
производство от 806.32 лв. Атакуваното определение е правилно и следва да бъде
потвърдено.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Освен подаването на молбата, с която е
претендирал юрисконсултско възнаграждение, упълномощеният от въззиваемия
юрисконсулт не е извършил никакви процесуални действия в настоящата инстанция -
не е подал отговори на въззивната и частната жалба, не се е явил в проведените открити
съдебни заседания, поради което юрисконсултско възнаграждение не се присъжда.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 10105 от 17.01.2017г., постановено по гр.д. № 21886/2013г. на
Софийски районен съд, 30 състав в
обжалваните части, с които е признато за установено по предявените искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Л.П.П., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК********,
сумата 953.16 лв. - главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за
периода м. 12.2009г. - м. 04.2012г., ведно със законната лихва върху главницата
от 15.10.2012г. до окончателно плащане, както и сумата 168.90 лв.,
представляваща законна лихва за забава за периода 31.01.2010г. - 27.09.2012г.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 337214 от 13.02.2018г., постановено по гр.д. № 21886/2013г. на
Софийски районен съд, 30 състав по реда на чл. 248 ГПК.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 21886/2013г. на
Софийски районен съд, 30 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, ЕИК
********, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.