Р Е Ш
Е Н И Е №5
гр. Сливен, 23.01.2020г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНА БАКАЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
Мл.с.
СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Мария
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №528 по описа за 2019 год., за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба против Решение №262/22.03.2018г.
по гр.д.№5757/2017г.
на Сливенски районен съд, с което е признато за установено по отношение на Е.И.И.,*** не е собственик на следните недвижими имоти: 1.
поземлен имот с идентификатор №67338.404.224, вписан в кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр.Сливен, с площ от 662 кв.м., с трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско
застрояване, номер по предходен план 2811406 и 2. поземлен имот с идентификатор
№67338.404.223, вписан в кадастралната карта и кадастралните регистри на
гр.Сливен, с площ от 681 кв.м., с трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, номер по предходен
план 2811403. С Решението са присъдени разноски на ищцата в размер на 946,35лв.
Въззивната жалба е подадена от
ответника в първоинстанционното производство – Община Сливен и с нея се обжалва
посоченото решение изцяло.
Настоящото производство
се развива след постановяване на Решение №133/23.10.2019г. по касационно гр.д.
№3565/2018г. на първо гражданско отделение на ВКС на РБългария,
с което е отменено въззивно Решение №105 от
22.06.2018г., постановено по въззивно гр.д.
№269/2018г.на Сливенски окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане от
друг състав на въззивния съд.
В мотивите на отменителното
решение на ВКС е посочено, че въззивният съд не се е
произнесъл по наведените с въззивната жалба конкретни
доводи за липса на идентичност между притежавания от праводателя
на ищцата и ищцата имот и процесните имоти, нито по
площ/различаваща се значително – повече от две цяло и четири десети пъти/, нито
по граници и доводи за липсата на доказателства за придобивна
давност. Указано е на въззивният съд, при новото
разглеждане на делото, да извърши съдопроизводствени
действия – да разгледа основателността на доводите за пороците на
първоинстанционното решение и с оглед извода за тяхната основателност или неоснователност,
да се произнесе по основателността на исковете. Указано е извършване на
убедителен съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, при
необходимост и на специални знания, за да се прецени основателността на
твърдението на ищцата за идентичност на притежавания от нейната майка имот по
документите за собственост от 1930г. и 1967г. и трите имота с кадастрални
№№67338.404.222, 67338.404.223, 67338.404.224.
С въззивната
жалба, въззивникът Община Сливен чрез процесуален
представител по пълномощие юриск. К., обжалва
посоченото първоинстанционно решение изцяло като
неправилно и незаконосъобразно, постановено при неправилно тълкуване и
прилагане на материалния закон. На първо място посочва, че съдът неправилно е
приел фактическата обстановка. Посочва, че имотите, попадат в терен, определен
за земеделска земя и чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ е приложим. Съдът е указал с доклада
си на ищцата, че следва да докаже твърдението си, че е придобила правото на
собственост върху процесните три имота. Ищцата не установила
твърденията си с ангажираните доказателства, не индивидуализирала имотите, нито
по площ, нито по граници. Свидетелите не установили северната граница на имота.
В тази връзка посочва, че в писмените документи площта и границите на имота,
придобит от праводателката на ищцата са напълно
различни от установените от свидетелите. Посочва, че този, който оспорва
констатациите в акта за общинска собственост, следва да установи, че към
момента на актуването, имотът е имал собственик, както и да го индивидуализира
по площ и по граници. Площта по документа за собственост е 1 дка и е налице
очевидно разминаване в границите на имота по нотариалните актове и процесните два имота. Счита, че при това положение ищцата
няма правен интерес от заведения иск. Съдът необосновано не е зачел
представената извадка от разписната книга за двата имота, където същите са
посочени с неидентифициран собственик. Счита, че общината е доказала правото си
на собственост, придобито по силата на закона. Съгласно чл.19 от ЗС, правото на
собственост върху общински имоти може да се установява и с документ, издаден
въз основа на книгите, които се водят за тези имоти, а това е именно разписната
книга към ПНИ за м.“Среди дол“, селищно образувание „Изгрев“, одобрен със
Заповед №01-0011/08.01.2002г. на областния управител на Област Сливен. С оглед
изложеното, въззивникът моли съда да отмени
обжалваното решение на СлРС, като неправилно и
незаконосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски, в
т.ч. юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260
и чл.261 от ГПК от насрещната страна – ищцата в първоинстационното
производство Е.И.И..
С отговора на въззивната жалба, въззиваемата Е.И.,
чрез пълномощника си адв. Р., оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Намира обжалваното първоинстанционно
решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Посочва, че в
практиката си ВКС приема, че чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ не се отнася за земята, която
не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, за която не се провежда
процедура за възстановяване на собствеността по този закон. Общината следвало
да докаже фактическо или юридическо
отнемане на имота или одържавяването му. Такива факти по делото не били
установени. От една страна общината твърдяла приложимост на чл.25 от ЗСПЗЗ, а
от друга страна представила доказателства, че имота е безстопанствен, което
евентуално води до приложимост на други придобивни
основания – оригинерни такива. За да се приложи чл.86
от ЗС по отношение на процесните имоти, следва имота
да е станал общинска собственост, т.е. Общината да докаже налично придобивно основание, каквото по делото не било доказано.
Няма пречка имотите, които не подлежат на земеделска реституция, да бъдат
придобити по давност. Това, заедно с твърдението, че ищцата, а преди нея праводателката й, са владели имотите от 1930г. насам,
обосновавало предпоставките за допустимост на иска. По делото свидетелите
индивидуализирали имотите по граници и площ, описали всички съседи. Доказано
било отстъпването на владението от брата Ц. на ищцата върху имотите. Намира за
правилен извода на районния съд, че Община Сливен следвало да докаже конкретно
и приложимо придобивно основание и след като не е
сторила това, тя не е собственик на процесните имоти,
въпреки съставените актове. Претендира присъждане на направените по делото пред
въззивната инстанция разноски.
С въззивната жалба и с отговора не са направени нови
доказателствени или други процесуални искания за въззивната
фаза на производството.
С
оглед дадените с отменителното решение на ВКС
указания и след запознаване с делото, въззивният
състав при повторното разглеждане на делото е назначил по служебен почин
съдебно-техническа експертиза, с оглед изследване въпроса налице ли е идентичност между притежавания от праводателката
на ищцата имот по документите за собственост от 1930г. и 1967г. и трите имота с
кадастрални №№67338.404.222, 67338.404.223, 67338.404.224.
В с.з., въззивникът
Община Сливен, редовно призована, се представлява от пълномощник – адв.Д. и от
служител с юридическо образование н-к отдел „ПНО“ К., които поддържат
подадената въззивна жалба и молят за уважаването й. Претендират
присъждане на направените по делото разноски. Адв. Д.
излага подробни съображения в писмена защита относно неоснователността на
исковата претенция и неправилността на обжалваното първоинстанционно
решение. Посочва, че твърдението за идентичност на процесните
имоти с придобития от праводателката на ищцата не е
установено и излага подробни съображения в тази насока. По отношение на
твърдението за придобивна давност, счита, че то също
е останало недоказано. Моли съда да не кредитира показанията на свид.Р., тъй като той заявил, че е закупил имота си през
1976г., а от представения нотариален акт се установило, че това е станало през
1991г. От 1991г. до уточнения с исковата молба краен момент – 1998г. не били
изтекли изискуемите 10 години давностно владение.
В с.з. въззиваемата
страна Е.И.И., редовно призована, не се явява. Представлява се от пълномощник адв.Р.,
който оспорва въззивната жалба, поддържа изложените в
отговора съображения. Намира първоинстанционното решение за правилно и
законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира присъждане на
направените по делото разноски. Посочва, че предявеният иск е отрицателен
установителен иск и предмет на делото е дали общината притежава правото на
собственост върху имотите, като последната не е установила придобивното
си основание. Посочва, че по делото се установило владението, осъществявано от
майката на ищцата, а впоследствие от нея и от нейния брат върху процесните имоти, като е придобито правото на собственост
по давност, но с оглед съставените АОС не може да се позове на нея, поради
което е обусловен и правния интерес от предявяването на отрицателния
установителен иск. Имотът, закупен от праводателката
на ищцата е описан в двата последващи нотариални акта
по един и същ начин, поради липсата на планове за въпросната вилна зона. Първия
материал за зоната е плана от 1989г.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в
законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването,
чрез постановилия атакувания акт съд.
Съдът извърши служебна
проверка на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред районния съд и пред настоящата инстанция доказателства, намира,
че обжалваното решение като краен резултат
е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна
и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272
от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея, като следва само да я ДОПЪЛНИ с установеното във въззивната фаза на производството, с оглед допуснатите и
събрани пред настоящата въззивна инстанция
доказателствени средства: назначената от
въззивния съд съдебно-техническа експертиза,
допълнителна СТЕ и съдебно-графологична експертиза.
От заключенията на
назначената първоначална съдебно-техническата експертиза, изготвена от вещото
лице И.Х.И., се установява следното:
По нотариални актове от 1930г.
и 1967г. и по Кадастрален план 1989г. местността е „Орта
синур“, а по План на новообразуваните имоти от 2002г.
и по кадастрална карта от 2006г. е „Среди дол“, което е новото име на
местността, т.е. местонахождението на имотите съвпада.
По нотариални актове площта
на имота е около 1 дка. По кадастрален план от 1989г., по План на
новообразуваните имоти от 2002г. и по Кадастрална карта от 2006г. площта на
всеки от имотите е еднаква: имот пл.№1404, идентичен с №67338.404.222 –
1088кв.м.; имот пл.№1403, идентичен с №67338.404.223 – 681 кв.м.; имот
пл.№1406, идентичен с №67338.404.224 – 662 кв.м. Извода е, че площта на имота
по нотариален акт е най-близко до площта на имот №67338.404.222.
Към момента на съставяне на
нотариалните актове от 1930г. и 1967г. не е имало план за м.“Среди дол“ /Орта синур/ и границите на имота
са описани само с имената на собствениците на съседните имоти. При направеното
подробно описание и сравнение на собствениците на съседните имоти на трите процесни имота, регистрирани в разписните книги към
действалите планове до настоящия момент и тези
нотариалните актове, не се откриват съвпадения на нито едно от
посочените имена. На база записванията в разписната книга по плана от 1989г.,
имотен регистър към Плана на новообразуваните имоти от 2002г. и по Кадастрална
карта и кадастрален регистър от 2006г., вещото лице е посочило, че имота,
притежаван от праводателката на ищцата, за който са
представени документите за собственост от 1930г. и 1967г., е идентичен с
поземлен имот с идентификатор №67338.404.222 по кадастралната карта на
гр.Сливен.
Не се намерили данни и
съвпадения и не може да се установи идентичност между имота, описан в
нотариален акт и имоти с идентификатори №№67338.404.223 и 67338.404.224 по КК
на гр.Сливен, заедно и поотделно.
От заключението на
назначената съдебно-графологична експертиза, се
установява следното: Върху обекта на изследване – разписната книга на Община
Сливен към плана от 1989г. със записи за имоти №1403 и №1406 се забелязват
следи от манипулиране – механично изтриване на съществуващи записи относно
имоти №1403 и №1406. При имот №1403 на първия ред /този след печатния текст
„1403 ов.гр./ се установили остатъци от букви „Ц“,
„в“, „е“,“И“, „в“, а на втория ред – „ф“, „р“, „в“, „а“, „н“, „д“ и цифри „1“,
„3“, „9“, „0“, „3“, „6“. При имот №1406 на първия ред /този след печатния текст
„1406 ов.гр./ се установили остатъци от букли „Ц“,
„е“, „т“, „н“, „д“, цифри „64, „7“, а на втория ред - „Е“, „ф“, „р“, „в“, „и“.
От заключението на
назначената допълнителна съдебно-техническа експертиза се установява следното:
Относно площта на процесния имот: по нотариалните актове за собственост процесния имот е с площ от около 1 дка; общата площ на претендираните имоти №№ 67338.404.222, 67338.404.223 и
67338.404.224 е 2461кв.м. Площ на имота около 1 дка означава площ в диапазона
от 500 кв.м. до 1500 кв.м., а в случая е налице площ от 2461 кв.м., което е с
961 кв.м. повече от горната граница за посочената ориентировъчна площ от около
1 дка.
Относно границите на процесния имот: По документите за собственост границите на процесния имот са: В. Д., К. Т. Б. В. и от
двете страни Г. М.. В новопредставените
в с.з. пред СлОС нотариални актове за собственост на
имот пл.№1408 по кадастралния план на вилна зона „Изток“ на гр.Сливен от
1989г., който се явява южна граница на един от претендираните
имоти с №1406 е записана граница В. Н. И. – съпруга на Ц. И.,
съсобственик със сестра си Е.И. на процесния имот на
основание нотариален акт за дарение на недвижим имот №138, том ІІ, дело
№903/1967г. От гласните доказателства се установявало, че имота е разделен на
три имота и се е ползвал от Е. – източната част, от Ц. и дъщерята на Ц. –
западната част. Посочените констатации – първо значителната разлика в площта на
имота, предмет на документите за собственост и площта на претендираните
три имота по КККР и второ ако се приеме при определени условия съвпадението на
само една от четирите граници на имота, не дават основания на вещото лице да
даде категорично становище за идентичност между имота, притежаван от праводателката на ищцата, за който са представените
документи за собственост от 1930г. и 1967г. и трите имота с кадастрални №№
67338.404.222, 67338.404.223 и 67338.404.224 по КК на гр.Сливен.
Съдът кредитира
заключението по назначените съдебно-технически и графологична
експертизи, като обосновани, изготвени от вещи лица, в чиято компетентност и
безпристрастност съдът няма основания да се съмнява.
Въз основа на установеното
от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:
Искът, с
който първоинстанционния съд е сезиран с предявени
при условията на обективно кумулативно съединяване на отрицателни установителни искове за собственост срещу Община Сливен по
отношение на два поземлени имота в урбанизирана територия, предназначена за
ниско застрояване с площ съответно 681 кв.м. и 662 кв.м., с идентификатори
№№67338.404.223 и 67338.404.224 по КК на гр. Сливен, с правно основание чл.124,
ал.1 от ГПК.
Първоинстанционният съд, въз основа на
изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на
които се основават ищцовите претенции, правилно е
дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца
накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са
направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в
производството.
Въззивният състав споделя крайния правен извод на районния съд.
Във връзка с възраженията във въззивната
жалба за липса на правен интерес от предявяване на иска, следва да се отбележи
следното: Според т.1 от ТР №8/27.11.2013г. по т.д.№8/2012 г. на ОСГТК, правен
интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и в
хипотезата, при която ищецът би могъл да придобие процесния
имот на оригинерно основание при отричане правата на
ответника върху него. Именно такъв е случаят, при който обект на владение е
имот, актуван като държавен или общински, предвид установения с пар.1 от ЗИД на ЗС /обн. ДВ,
бр.46 от 06.06.2006г./ мораториум върху придобивната давност за държавни и общински имоти. До
отричане със сила на пресъдено нещо на държавния,
респ. общинския характер на имота, владелецът не би могъл да се позове на
изтеклата в негова полза придобивна давност, което
обуславя правния му интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за
собственост срещу държавата или общината. Това е единственият път на защита за
такъв владелец, тъй като същият няма на разположение положителен установителен
или ревандикационен иск за собственост, предвид императивно
установената от закона забрана за придобиване на собствеността на държавата или
общината по давност. В този случай в производството по предявения отрицателен
установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му
интерес да оспорва правото на ответника, а именно продължило в срока по чл.79
ЗС владение като фактическо състояние при прилагане на презумпцията
за анимус по чл.69
ЗС. Доколкото правният интерес е абсолютна положителна процесуална
предпоставка за съществуване правото на иск, при недоказване на фактическите
твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния установителен иск
подлежи на прекратяване като недопустимо. Тази постановка обаче е в сила само в
случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват
притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника /т.1 от ТР №
8/ 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/ 2012 г. на ОСГТК/. Когато ищецът поддържа, че е
собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното
начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и
интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила
на пресъдено нещо на правото на ответника, т.е.
предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че
спорното право принадлежи на ищеца, обаче е въпрос не на процесуална, а на
материална легитимация - въпросът за титулярството на
правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването
на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот
/Определение № 427/ 12.12.2013 г. по ч.гр.д.№ 3593/13
г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК/.
В случая, с исковата молба
са заявени и двете твърдения при условията на евентуалност. Първото наведено
твърдение е за заявени собственически права върху процесните
два имота, предмет на придобивната сделка, сключена
от тяхната праводателка през 1930г. и при условията
на евентуалност е заявено давностно владение,
продължило в срока по чл.79 от ЗС.
Първото твърдение на ищцата
за придобито право на собственост чрез деривативен
способ – договор за покупко-продажба, сключен от нейната праводателка
/1930г./ и впоследствие договор за дарение /1967г./ с предмет процесните два имота №223 и 224 по КК, заедно с имот №222
по КК /не е предмет на делото/, съдът намира за неоснователно и недоказано.
В тази връзка и с оглед
дадените от касационната инстанция задължителни указания, съдът следва да
разгледа на първо място възраженията на въззивника за
липса на идентичност между притежавания от праводателя
на ищцата в първоинстанционното производство имот, придобит по силата на
договор за покупко-продажба от 1930г. и процесните
два имота с идентификатори №№67338.404.223 и 67338.404.224 по КК на гр.Сливен.
В тази насока, настоящия
състав намира оплакванията във въззивната жалба за
основателни.
От събраните по делото
доказателства, в т.ч. и пред настоящата инстанция, не се установи твърдението на ищцата, че закупеният от нейната праводателка през 1930г. и впоследствие дарен на нея и на
брат й /с нот. акт от 1967г./ имот – овощна градина в
м.“Орта синур“, гр.Сливен с
площ около 1 дка е отразен в кадастралната карта на града като три отделни
дворни места, т.е. е идентичен с имот с идентификатор 67338.404.222 /не е
предмет на иска, като в кадастралните регистри е записан като собственост на
ищцата Е. И. и брат й Ц. И./ и с процесните два имота с идентификатори №№67338.404.223 и
67338.404.224 /актувани като частна общинска собственост с АОС от 2016г./.
Напротив, видно от заключението
на назначената от съда съдебно-техническа експертиза, както и от допълнителното
такова, имота, закупен от праводателката на ищцата –
В. И. и впоследствие дарен на двете й деца –
ищцата и брат й, е идентичен само с поземлен имот с идентификатор
67338.404.222 по кадастралната карта на гр.Сливен. Този имот не е предмет на
делото и същият изрично е отразен в кадастралните регистри като собственост на
ищцата И. и брат й. За процесните два имота - с
идентификатори №№67338.404.223 и 67338.404.224, няма данни и констатирани
съвпадения по нито една от характеристиките си с имота, предмет на двата
нотариални акта – от 1930г. и от 1967г. Тези имоти, видно и от разписната книга
към плана от 1989г., от имотния регистър към Плана на новообразуваните имоти от
2002г. и по КККР от 2006г., са отразени като самостоятелни имоти, без записване
за собственик, респ. с неидентифициран собственик. Твърденията на ищцата
относно идентичност на тези два имота с придобития от В. И. имот останаха
недоказани. Проведеното в настоящото въззивно
производство доказване беше непълно по отношение на този факт, който не бе
установен по безспорен начин с пряко доказване. Следва да се отбележи, че
евентуалното записване с молив в разписния лист към плана от 1989г., изтрито
впоследствие, към двата процесни имота №1403 и №1406
на имената на ищцата и брат й, не доказват твърдяното деривативно
придобивно основание. Вписванията в разписния лист не
създават права, нито официално удостоверяват такива. Освен това не се установи
и твърдяното от въззиваемата съвпадение на границите
на имотите по нотариалните актове и процесните имоти.
Вещото лице И. Хр. И. категорично заяви, че не могат да се определят описаните
като граници имена от коя страна на имота са. Посочени посоки на границите
няма.
Поради това, съдът приема, че процесните два имота не са предмет на процесните
два нотариални акта, т.е. правото на собственост върху тях не е придобито от праводателката на ищцата по силата на договора за
покупко-продажба от 1930г. и впоследствие не е дарено от нея на децата й
/ищцата и брат й/ с договора от 1967г.
Видно обаче от твърденията
в исковата молба /последния абзац на нейната обстоятелствена част/, ищцата е
навела и твърдения за придобиване правото на собственост върху процесните два имота чрез оригинерния
способ давностно владение. Твърдението е, че още В. И.
е осъществявала фактическа власт върху двата имота, наред с осъществяване на
фактическата власт върху третия имот с идентификатор 67338.404.222, т.е от
1930г., а впоследствие и нейните деца до 1998г. заедно, а след това до
настоящия момент само ищцата, непрекъснато, необезпокоявано и явно са владели процесните два имота, заедно с третия, с намерението за
придобиването им. Съдът намира тези твърдения за установени от събраните по
делото гласни доказателства.
Във връзка с изследване на
твърдението за придобиване по давност следва да се отбележи следното:
Заявявайки собственически права, Общината се
позовава на нормата на чл. 25 ЗСПЗЗ. Разпоредбата на чл.
25, ал. 1, изр. 1 ЗСПЗЗ не представлява
самостоятелно придобивно основание. Основанието е в чл. 19
ЗСПЗЗ. Съгласно чл.5, ал.2 ЗОС, актът за
общинска собственост е официален документ съставен от длъжностно лице по ред и
форма определени от закона и като такъв има обвързваща за съда доказателствена сила относно изложеното в него, т.е. има
качеството на официален свидетелстващ документ. Същевременно, без да има правопораждащо действие, той единствено констатира
собствеността на общината, но само когато удостоверява осъществяването на
конкретно придобивно основание, при наличие на което,
на акта следва да се признае легитимиращо действие, по силата на което
актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на противното.
Затова, при спор за собственост, оспореният АОС не е годно доказателство за
установяване правото на собственост и именно легитимиращият се с него следва да
установи основанието, на което и издаден. Ответната Община следва да установи в
процеса пълно и главно, че са настъпили конкретни факти, реализиращи състава на
предвиден в закона придобивен способ. Видно от
записването в АОС е, че като основание за придобиване на имота е посочена
нормата на чл.2, ал.1, т.7 ЗОС, която норма предвижда, че са общинска
собственост имотите и вещите, придобити от общината чрез правна сделка, по
давност или по друг начин определен в закона. Ответникът сочи последната
хипотеза, което включва противопоставяне и доказване на факти, които в случая
препятстват възникването правата на ищеца. В тази връзка се позовава на
действащия мораториум. За да се приеме обаче неговата приложимост, то по делото
е следвало да бъде доказано, че действително имотът е бил придобит от
държавата, респ. общината.
Съгласно чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ от друга
страна земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или
държавата, е общинска собственост. Тази норма не се отнася за земята, която не
подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, за която не се провежда процедура
за възстановяване на собствеността по този закон. Такива земи, ако не са
станали държавни на някакво друго основание, или общински след отделяне на
общинската собственост от държавната през 1991г., могат да се придобиват по
давност ако не съществуват пречките за това.
Процесните два имота не са земеделска земя по
смисъла на чл.2 от ЗСПЗЗ. Те са включени в урбанизираната територия на гр.
Сливен, в селищно образувание „Изгрев“. С кадастралната карта от 2006г. е
предвидено трайно ползване – ниско застрояване. Те не подлежат на реституция по
реда на ЗСПЗЗ, нито спрямо тях са заявени претенции по пар.4а
от ЗСПЗЗ, няма данни да са предоставяни за ползване. Поради това, съдът споделя
извода на първоинстанционния съд за неприложимост на
разпоредбата на чл.25 от ЗСПЗЗ спрямо процесните
имоти, на която разпоредба се позовава ответната Община, като в нейна полза не
е осъществен фактическия състав на чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ.
От друга страна по делото няма ангажирани
доказателства, нито наведени твърдения, от страна на ответната Община Сливен,
че имотите са били държавна собственост /което безспорно е пречка за
придобиването им по давност/. Видно от приложените разписни листи към плановете
от 1989г., а след това и към този от 2002г., е видно, че всички имоти в този
район на вилна зона на гр.Сливен /включени в полигона на града/, са частна
собственост. В разписните книги за имотите, съседни на процесните
два има категорични записвания относно актове за собственост на физически
лица още от 1962г. и следващите години.
Нито един имот по разписните книги около процесните
не е записан като собственост на Държавата или на Общината.
Поради това съдът намира, че процесните имоти могат да бъдат придобити по давност, като
за тях е неприложим мораториума, въведен със ЗС.
От кредитираните от съда свидетелски
показания се установява, че ищцата и нейния брат са установили фактическа власт
върху процесните два имота, като същите били оградени
от източна, южна и западна страна, заедно с имот №222 по КК /от северната
страна ограда няма, тъй като там имотите граничат с път/. По отношение на момента,
в който е установено и осъществявано владението върху процесните
имоти, съдът анализирайки подробно, заедно и поотделно свидетелските показания,
приема, че е установено осъществяване на фактическата власт върху имотите от
1976г. Това се установява от показанията на свид. Ю. Р.,
който е посочил, че е закупил съседен на процесните
имот през 1976г. и към този момент процесните два
имота, наред с третия, вече са били работени от ищцата и брат й. От
представения пред настоящата инстанция нотариален акт №19, том І, дело
№66/1991г. на районен съдия при СлРС се установява
всъщност, че свидетелят Ю. Р. е закупил имота /№228/, граничещ на юг с имот №224
през 1991г., но анализирайки неговите показания, ведно с тези на останалите
свидетели, приема, че този свидетел живее и обработва имота, който е закупил с
нарочен акт през 1991г. още от 1976г., евентуално по договорки с предходния
собственик. Освен това, дори и да не се приеме 1976г. за начало на владението
на ищцата и брат й, то видно от показанията на свид. Б.,
поне от началото на 80-те години на миналия век ищцата и брат й работят процесните имоти. Свид. Б. е
посочил, че от тогава неговият баща, а след това и той, са орали процесното място, работено от ищцата и синът й, като площта
била малко повече от 2 дка. В тази насока за обработване на място от 2 дка от
преди повече от 20 години свидетелства и свид. В..
Не се установиха твърденията в исковата
молба за установяване на фактическа власт върху имотите още от тяхната праводателка В. И. след 1930г. Както бе посочено, от
ангажираните свидетелски показания, ценени заедно и поотделно, се установява
категорично владение върху имотите от страна на ищцата и брат й от края на
70-те – началото на 80-те години на миналия век, т.е. след като са придобили по
силата на договора за дарение от 1967г. имот №222 по КК /предходен №1404/.
Както бе посочено, от показанията на
свидетелите Ю. Р., А. В.,С. К., В. Л. и М. Б., се установява, че ищцата и брат й работили процесните два имота, наред с третия, като мястото общо
било над 2 дка. Всяка година цялото място било изоравано от свид.Б.,
а преди това от неговия баща. Имотите били оградени, както бе посочено по-горе
от трите им страни, освен от северната – път, като вътре имало засети плодни
дръвчета – череши и лозе, които обаче през годините изсъхнали и били изкоренени
от брата и сина на ищцата. По границите на образувания общ имот /включващ трите
имота/ били засети сивлийки, елхички
и акации, като някои от дръвчетата изсъхнали впоследствие. Брата на ищцата Ц.
Илиев през годините бил разделил имотите, за да обособи имот за сестра си и за
своите две деца, като източната част била ползвана от ищцата, а западната част
– разделена на две за дъщеря му и синът
му.
Следователно, видно от гласните
доказателства, ищцата и брат й от края на 70-те – началото на 80-те години на
миналия век са осъществявали явно, спокойно, необезпокоявано и непрекъснато
владение върху процесните два имота с явното намерение
за своене, като липсват данни владението им да е било
смутено или прекъснато. Това владение е осъществено в срока по чл.79, ал.1 от
ЗС – 10 години при недобросъвестно владение, каквото е настоящото, и след това,
поради което съдът намира за установено придобиването по давност от страна на
ищцата и брат й /впоследствие преустановил владението и неговата част била
завладяна и придобита по давност от ищцата/ на процесните
два имота. След 1998г. владението върху имотите се осъществява единствено от ищцата
– лично и чрез сина й, като по този начин е придобита по давност частта на брат
й Ц. И..
Следователно към момента на проверката
през 2016г. от служители на Община Сливен и актуването на имотите като частна
общинска собственост без посочено правно основание за това, същите са били
придобити по силата на давностно владение от страна
на ищцата и незаконосъобразно са актувани от ответната община.
Поради това, съдът приема, че предявените
искове са основателни и доказани и следва да бъдат уважени като се признае по
отношение на ответната Община Сливен, че процесните
два имота не са нейна собственост.
Като е достигнал до същите крайни правни
изводи, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което
следва да се потвърди.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода на спора, правилно
районният съд е възложил разноските в тежест на ответната Община Сливен, поради
което решението и в тази част следва да се потвърди.
По отношение на разноските, направени от
страните пред въззивната инстанция при двете
разглеждания на делото и тези пред касационната инстанция, с оглед изхода на
спора и неоснователността на въззивната жалба,
разноските следва да се възложат на въззивника Община
Сливен, като тя понесе своите разноски така, както ги е направила и заплати на въззиваемата страна, направените от нея разноски в
доказания размер от общо 1350лв. пред двете въззивни
инстанции /600лв. адвокатски хонорар по в.гр.д.№269/2018г. на СлОС и 750лв. депозит за вещи лица в настоящото
производство/. В настоящото въззивно производство
няма доказани разноски за адвокатско възнаграждение.
Съдът констатира, че въпреки заявената от Е.И.
с отговора на касационното жалба претенции за разноски пред ВКС, извършването
на такива не е доказано, поради което такива не следва да се присъждат.
Ръководен от
гореизложеното съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло първоинстанционно Решение №262 от
22.03.2018г., постановено по гр.д.№5757/2017г. по описа на Сливенски районен
съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА
ОБЩИНА СЛИВЕН,
Булстат ********, адрес на управление: гр. Сливен, бул.“Цар
Освободител“ №1 ДА ЗАПЛАТИ на Е.И.И. с ЕГН ********** *** сумата от 1350,00 лева, представляваща направени по делото пред двете въззивни инстанции разноски.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба
пред ВКС на Република България при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в
едномесечен срок от връчване на препис от същото на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.