РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 24.06.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на единадесети март две
хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 8431/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 88842/03.07.2017 г., предявена от Р.Г.В., с ЕГН: **********, с адрес: ***, против „Б.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:***.
Ищцата
твърди, че е била съпруга на Р.Б.В.. Отношенията между двамата се основавали на
взаимна обич, уважение и разбирателство. В резултат на настъпилото ПТП и
последвалата смърт на съпруга й, на ищцата били нанесени непоправими
неимуществени вреди, изразяващи се в морални болки и страдания, които ищцата
претърпяла и продължавала да търпи от загубата на своя съпруг.
Ищцата
твърди, че към датата на ПТП, по силата на застрахова „Гражданска отговорност
на автомобилистите“, сключена със застрахователна полица № 02114000102764,
валидна от 01.01.2014 г. до 15.07.2014 г., ответникът е застраховал гражданската отговорност на лицата, управляващи
правомерно лек автомобил „Ситроен ВХ“, с рег. № ******, включително и на водача
П.В.С..
Предвид
изложеното, ищцата моли да бъде постановено решение, с което ответникът да бъде
осъден да й заплати сумата от 130 000
лева – главница, представляваща обезщетение за претърпените от възникналото
застрахователно събитие неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано
от 09.03.2014 г. до окончателното й заплащане. Ищцата претендира и направените
разноски по делото.
В
срока по чл. 367 ГПК, ответникът З. „Б.И.“ АД
е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът не оспорва, че към датата на
процесното ПТП, по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“, е
застраховал гражданска отговорност на водача на лек автомобил „Ситроен
ВХ“, с рег. № ******. Оспорва
иска с възражението, че е неоснователен, евентуално – в завишен размер.
Ответникът
сочи, че не са ангажирани доказателства относно причинно-следствената връзка
между описаното в исковата молба събитие и настъпилата смърт. Твърди, че ПТП не
е настъпило по описания от ищеца начин. Оспорва и ПТП да е причинено виновно от
водача на лек автомобил „Ситроен ВХ“, с рег. № ******. Ответникът твърди, че
ПТП е реализирано изцяло по вина на починалия.
Евентуално,
ответникът прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, като
твърди, че с действията си пострадалият е допринесъл в голяма степен за
настъпване на вредоносния резултат – не е предприел никакви мерки за
себеопазване, както и не е спазил законоустановените правила – лежал е на
пътното платно, най-вероятно в пияно състояние. Освен това, ответникът твърди,
че пешеходецът е пресичал пътното платно на необозначено за това място, без да
се увери в собствената си безопасност и без да съобрази разстоянието и
скоростта на движение на приближаващото МПС преди да навлезе на пътното платно.
Ответникът счита, че настъпването на вредоносния резултат е съпричинен от
пострадалия в степен поне 90 %.
Ответникът
оспорва иска и с възражението, че е в завишен по размер и не отговаря на
критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Моли искът да бъде отхвърлен, като неоснователен, евентуално - размерът
на претендираното обезщетение на бъде намален. Претендира направените по делото
разноски.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 267, ал. 1 КЗ, вр. чл. 226, ал. 1 КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 от КЗ, обн., ДВ, бр.
102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.
Съгласно чл. 226, ал. 1, КЗ (отм.), увреденият,
спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко
от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал.
2 на чл. 226 КЗ (отм.), може да прави възраженията, които произтичат от
договора и от гражданската отговорност на застрахования. Видно от законовата
разпоредба, за да бъде уважен иска, следва да бъде установено наличието на
валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника
- застраховател и делинквента относно управлявания от последния автомобил.
Наред с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да са
налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД
/деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител – застрахован за обезщетяване на
причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е функционално
обусловена от отговорността на застрахования делинквент и има вторичен характер
– застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е
отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се
предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в
тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 09.03.2014 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен на 22.12.2013 г., във формата на застрахователна полица №
02114000102764, валиден от 01.01.2014 г. до 15.07.2014 г., „Б.И.“ АД, е
застраховало гражданската отговорност на лицата, правомерно управляващи лек
автомобил „Ситроен ВХ“, с рег. № ******, включително и на водача П.В.С.. Този
факт е отделен като безспорен и ненуждаещ се от доказване в отношенията между
страните по делото (с определението от 13.11.2017 г.), а и се установява от
представената по делото застрахователна полица (л. 4).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
На
09.03.2014 г., на път PDV 1154/III-805, П.В.С., при
управление на лек автомобил „Ситроен ВХ“, с рег. № ******, нарушил правилата за
движение по пътищата и реализирал пътно-транспортно произшествие с пешеходеца Р.Б.В., който
починал вследствие на получените при ПТП травматични увреждания.
Тези факти се установяват от присъда № 47/31.05.2017
г. по НОХД № 2117/2016 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с която П.В.С., с
ЕГН: **********, е признат за виновен в това, че на 09.03.2014 г., на местен общински път PDV 1154/III-805, п.к. I-8 –
Бенковски (с начало „Пътен възел Царацово на път III-805) Пловдив – Съединение
и край – гр. Пловдив, километър 1.4, при управление на моторно превозно средство – лек
автомобил Ситроен ВХ“, с рег. № ******, е нарушил правилата за движение по пътищата, а
именно - чл. 20 ал. 2, изр. 1 от ЗДвП: „Водачите на пътни превозни средства са
длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните
условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното
средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с
конкретните условия и видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо
препятствие.“ и по непредпазливост е причинил смъртта на Р.Б.В., с
ЕГН: **********, поради
което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „В“, вр. чл. 342, ал. 1, вр. чл. 55 ал.
1 т. 1 от НК, е осъден на 1 година и 6 месеца „Лишаване
от свобода“. На основание чл. 66, ал. 1 НК, изпълнението на наложеното
наказание „лишаване от свобода“ е отложено, за срок от 3 години.
Присъда
№ 47/31.05.2017 г. по НОХД № 2117/2016 г. на ОС – Пловдив е влязла в
сила на 16.06.2017 г. – видно от извършеното отбелязване.
Съгласно
чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила
присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли
е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Аналогична е
разпоредбата и на чл. 300 ГПК. Следователно и при отчитане на обективните и
субективни предели на постановената от ОС - Пловдив присъда по НОХД № 2117/2016 г.,
настоящият състав следва да зачете
силата на присъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от
посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че П.В.С. е
извършил деянието, че то е противоправно, че деянието е извършено виновно,
както и че П.В.С.
по непредпазливост е причинил смъртта на Р.Б.В.. В случаите, когато с
деянието са причинени вреди и те са елемент от състава на престъплението,
влязлата в сила присъда формира сила на пресъдено нещо, поради което е
задължителна за гражданския съд (решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. №
3945/2013 г., т. к., І т. о. на ВКС и
решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010 г., т. к., І т. о. на
ВКС). Ето защо по делото е установено, че в резултат на виновното и
противоправно поведение на застрахования при ответника водач, на 09.03.2014 г.
са причинени травматични увреждания на Р.Б.В., които са довели до неговата смърт.
Видно
от представеното по делото удостоверение за наследници (л. 5), ищцата Р.Г.В. е била
съпруга на починалия Р.Б.В., с ЕГН: **********.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелката С.А.А..
Свидетелката заявява, че е снаха на ищцата и че е живяла с ищцата в един
апартамент в продължение на 11 години-от 1992 г. до 2003 г. След това
свидетелката се преместила в жилище в съседен блок – деляла ли главната улица
на гр. Златица. Семейството на свидетелката било в близки отношения с ищцата и
били в постоянен контакт с нея. Свидетелката сочи, че ищцата и съпругът й били
много близки, разбирали се, помагали си, живеели си добре и били задружно
семейство. Често се събирали със семейството на свидетелката. След смъртта на
съпруга си, ищцата страдала много за него, затворила се и не излизала. Смъртта
на съпруга й
й се отразила много зле. Свидетелката сочи, че ищцата имала диабет и започнала
да не вижда. Налагало се свидетелката да й помага.
При така установените факти, съдът приема, че се
установяват всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а
презумпцията по чл. 45, ал.2 от ЗЗД не беше опровергавана.
Събраните по делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства
установяват предпоставките от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на
основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ „Б.И.“ АД дължи да заплати обезщетение за
доказаните неимуществени вреди на увреденото лице, каквото се явява Р.Г.В. (чл.
265, ал. 2 и ал. 1 КЗ-отм.). Съгласно формираната с ППВС № 4/1961 г., ППВС №
5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. задължителна съдебна практика, Р.Г.В. е в кръга на
лицата, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на своя съпруг Р.Б.В.. От събраните свидетелски показания съдът
установи, че ищцата търпи неимуществени вреди от смъртта на своята съпруг. С
оглед на това съдът намира, че искът, предявен от Р.Г.В., е доказан по
основание.
Що се отнася до размера на обезщетението за
претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:
Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените страдания
от ищцата от смъртта на Р.Б.В. и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увреденото лице да претендира парично обезщетение за неимуществени вреди, като
е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ,
че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Критериите
за определяне на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и
тежестта на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността
на претърпените болки и страдания, общовъзприетото понятие за справедливост и
общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния
размер на обезщетението. Обезщетението за неимуществени вреди следва да се
определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици от претърпените от ищцата
страдания, в каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища
в Република България, вкл. и указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. на
Пленума на ВС и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС. Като база при
определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат
стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по
време на възникване на увреждането. Нивата на застрахователно покритие,
респ. нормативно определените лимити на
отговорност по застраховката „гражданска отговорност на автомобилистите“, са от
значение при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди относно
възможния максимален размер, при произнасяне по отговорността на застрахователя
при предявен пряк иск, индиция са за икономическата конюнктура, но сами по себе
си не са критерий, нито са база за определяне размера на обезщетението (в този
см. решение №
95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I ТО, решение №
179/29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, I ТО, решение №
207/-3.09.2013 г. по т. д. № 207/2011 г. на ВКС, II ТО, решение № 83/06.07.2012 г. по т.
д. № 795/2008 г. на ВКС, II ТО, решение №
1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 1948/2013 г. н ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2974/2013 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2908/2015 г. на ВКС, I ТО и др.).
Определяйки
размера на обезщетенията за неимуществени вреди от смъртта на Р.Б.В., съдът
съобрази и възрастта на починалата към
датата на настъпване на ПТП – 79 години. Съдът съобрази всички посочени по-горе
обстоятелства, както и инфлационните процеси към момента на увреждането,
определящи стандарта в страната към релевантния период, лимитите, вменени на
застрахователните дружества, както и съдебната практика по аналогични случаи
(напр. определение № 887 от 18.11.2016 г. по
т. д. № 677/2016 г. на ВКС, І ТО, решение № 179 от 29.01.2016 г. по т. д. №
2143/2014 г. на ВКС, І ТО, решение № 196 от
10.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 396/2017 г. на ВКС, II ТО, решение № 2240/01.11.2017 г. по
в. гр. д. № 1486/2017 г. на САС, решение № 2202 от 30.10.2017 г. по гр. д. №
2875/2017 г. на САС и др.).
Съобразявайки
всичко изложено, както и принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на
чл. 52 ЗЗД, съдът приема, че претърпените
от ищцата неимуществени вреди ще бъдат възмездени чрез парично обезщетение от 100 000 лева.
Неимуществените
вреди от загубата на близък са неизмерими с пари – какъвто и размер на
обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата. Размерът на
обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява загубата на
ищците. За целите на реализиране на отговорността обаче следва да се определи
размер на задължението, съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Този критерий включва освен обективно установените по делото факти и
обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически
условия и обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на
обезщетенията.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалните възражения на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963 г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или от съществено значение е конкретното проявление на действието
или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена
причина за причинените вреди. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на
чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без
който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до
увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването
и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право да
получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват
допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности
или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63 г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн. други) е
прието, че изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на
предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента
или по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на
доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е
необходимо увреденият да е допринесъл виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка
между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените
по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. №
93/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г.
на ВКС, ІІ ТО също е прието, че вината на пострадалия не е елемент от
фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на
увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от
своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на
съпричиняването. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги,
когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на
деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането,
предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В
настоящия случай, ответното дружество твърди, че с действията си пострадалият е
допринесъл в голяма степен за настъпване на вредоносния резултат, тъй като не е
предприел никакви мерки за себеопазване, както и не е спазил законоустановените
правила – лежал е на пътното платно, както и
че пешеходецът е пресичал пътното платно на необозначено за това място,
без да се увери в собствената си безопасност и без да съобрази разстоянието и
скоростта на движение на приближаващото МПС преди да навлезе на пътното платно.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на водача на лек автомобил
„Ситроен ВХ“, с рег. № ****** - П.В.С.. Свидетелят сочи, че на 09.03.2014 г., заедно
със съпругата си и малката си дъщеря, са тръгнали от с. Бенковски към гр.
Пловдив. Било тъмно, валяло дъжд и сняг. Свидетелят шофирал на къси светлини.
Излезнали извън селото, завили надясно и се включили в двупосочен път. Свидетелят сочи, че изведнъж нещо се появило пред
колата, в неговото платно. Свидетелят стиснал волана и се опитал да го избегне,
но автомобилът „подскочил“. Свидетелят отворил вратата, погледнал надолу и видял
тяло под колата. Тогава разбрал, че е прегазил човек. От дошлите на място
полицаи свидетелят разбрал, че е вторият, който се обажда за човек на пътя.
Свидетелят
сочи, че преди да го прегази, човекът е лежал в неговото платно, в „заспало
положение“, „напреки“ на платното, като краката му сочели към другото платно.
По предната част на автомобила на свидетеля нямало никакви увреждания. Според С.,
предната лява гума на автомобила му е преминала през гръдният му кош на човека
на пътя.
Присъдата,
по силата на която свидетелят П.В.С. е осъден за извършено престъпление е
влязла в сила. От друга страна, не се установят факти, които да сочат, че
свидетелят е заинтересован от изхода на спора по настоящото дело, липсват и
такива твърдения. С оглед на това и след като взе предвид, че показанията на свидетеля са
дадени под страх от наказателна отговорност, съдът даде вяра и кредитира
показанията на св. С..
Въз основа на тях, съдът приема за установено
по делото, че при настъпване на процесното ПТП, пострадалият Р.Б.В. се е
намирал на пътното платно, в легнало положение, „напреки на платното“.
По делото е прието заключение по извършената
автотехническа експертиза (АТЕ), което не е оспорено от страните, и което съдът
кредитира, като обективно и компетентно. Видно от заключението по АТЕ, разположението
на пешеходеца на пътното платно, който е бил легнал напречно (паднал) в дясната
пътна лента, е в причинна връзка с настъпване на процесното ПТП. Вещото лице е
посочило, че произшествието е настъпило извън населено място, където не е имало
пешеходна пътека и предупредителен знак. Видно от АТЕ, лежащият на пътното
платно пешеходец е трудно разпознаваем като опасност, поради което се изисква и
по-голямо време за реакция.
При така установените факти, съдът приема, че
е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия пешеходец. В случая, пострадалият не е спазил
задълженията, установени в разпоредбите на чл. 113, ал. 2 ЗДвП, предвиждащи, че
извън населените места и по
двулентовите двупосочни пътища в населените места, когато в близост до пешеходците
няма пешеходна пътека, те могат да пресичат платното за движение и извън
определените за това места, като при това спазват правилата по ал. 1, т. 1, 2 и
4, изискващи от пешеходците преди да навлязат на платното за движение, да се
съобразят с приближаващите се пътни превозни средства, да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане,
както и да не спират без необходимост на платното за движение, и да не преминават през ограждения от парапети или
вериги.
Установи
се, че пострадалият се е намирал на пътното платно, в легнало положение,
„напреки на платното“. Само по себе си
нарушението на установените в ЗДвП правила за движение по пътищата не е
основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия,
водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е
необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен
резултат, т. е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на
правилото на чл. 51, ал. 2
от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между
вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е
създал предпоставки за настъпване на увреждането. Видно от АТЕ, обаче,
разположението на пешеходеца на пътното платно, който е бил легнал напречно
(паднал) в дясната пътна лента, е в причинна връзка с настъпване на процесното
ПТП. Следователно, допуснатото от пострадалия нарушение на Закона за движение
по пътищата е в причинна връзка с настъпването на злополуката и основание за
приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението.
Както
беше посочено, за приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл виновно за настъпването
на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка между неговото действие
или бездействие и вредоносния резултат. Вината на пострадалия не е елемент от
фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на
увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от
своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на
съпричиняването.
При
този извод, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на
вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на пострадалия с това на
делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до
настъпване на вредоносния резултат. Паралела и сравнението на поведението на
участниците в движението, с оглед задълженията, които всеки е длъжен да
съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и
разпределянето на отговорността за причиняването на деликта (решение №
117/08.07.2014 г. по гр.д. № 3540/2013 г. на ВКС, І ТО).
Водачът на лек автомобил „Ситроен ВХ“ е допуснал
нарушение на чл. 20 ал. 2, изр. 1 от ЗДвП,
тъй като се е движел със скорост, несъобразена с пътната обстановка. От друга страна, пострадалият пешеходец се е
намирал на пътното платно, по което се движат автомобили, в тъмната част
на денонощието, на неосветен участък от пътя, при лоши метеорологични условия (св. С. сочи, че е валяло дъжд и
сняг). Това в крайна сметка е оказало влияние на
движението. Ако пострадалият не се е намирал на пътното платно, е нямало да
бъде прегазен от автомобила, управляван от св. С..
В настоящото производство не е установена
причината, поради която пострадалият пешеходец е лежал на пътното платно.
Същата не е елемент
от състава на престъплението, за което е осъден виновният водач, поради което и
не се установява и от влязлата в сила присъда. Несъмнено,
обаче, ако пострадалият пешеходец беше спазил правилата за движение на
пешеходците, вредоносния резултат е имало възможност да не настъпи. Въпреки
това, независимо от това негово нарушение на правилата за движение по пътищата,
ако водачът на застрахованият лек автомобил беше изпълнил задълженията си по чл.
20, ал. 2 ЗДвП и беше съобразил възможността за препяствие на пътя,
каквото представлява наличието на лежащ на пътя,
пътно-транспортното произшествие със сигурност е щяло да бъде
предотвратено. Както и самият водач
сочи, същият е управлявал автомобила при наличието на редица неблагоприятни
фактори - в тъмната част на денонощието, при лоши
метеорологични условия, които фактори са останали
неоценени от водача при избора му на скорост. Събраните по делото доказателства
и зачитането на силата на присъдено нещо на съдебния акт са
достатъчни да се приеме, че приносът на пострадалия за настъпване на
вредоносния резултат е значително по-малък от приноса на водача на автомобила и
следва да бъде определен на 20%, с колкото и на основание чл.51, ал.2 ЗЗД следва да бъде намалено определеното застрахователно обезщетение.
Поради
изложеното, искът е основателен и доказан за сумата от 80 000 лева, а за разликата до пълния предявен размер, искът
следва да се отхвърли.
Съгласно
чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) отговорността на застрахователя е обусловена от
отговорността на прекия причинител на увреждането, поради което същата е
функционална и застрахователят се смята в забава с оглед привилата на
непозволеното увреждане. При задължение от непозволено увреждане длъжникът се
смята в забава и без покана, поради което върху определеното обезщетение се
дължи лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД -
от деня на увреждането (аргумент от чл. 84, ал. 3 ЗЗД). В този смисъл е и
постоянната практика на ВКС – решение № 6/28.01.2010г. по т.д. № 705/2009г. по
описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/08г. на ВКС,
ТК, решение № 72/30.04.09г. по т.д. № 475/08г. на ВКС, ТК, решение
№594/17.10.2006г. по т.д. № 192/2006г. на ВКС, ТК и др.
Следователно
присъденото обезщетение за неимуществени вреди е дължимо от ответника, ведно
със законната лихва от датата на увреждането – 09.03.2014 г.
Относно разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата, вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер на
адвокатските възнаграждения, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
процесуалния представител на ищеца – адв. В.Д.М., сумата от 3072.72 лева, съразмерно
на уважената част от иска, с включен ДДС (4956 лева х 0.62)
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от
3222.40 лева от общо направените
разноски в размер на 8480 лева (8480 лева х 0.38), в т.ч.: адвокатско
възнаграждение (8000 лева, л. 19), депозит за АТЕ (400 лева) и депозит за
свидетел (80 лева).
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от иска,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд,
сумата от 3200 лева – държавна такса,
от внасянето на които, ищецът е бил освободен.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Б.И.“
АД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на Р.Г.В., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 267, ал. 1, вр. чл. 226, ал.
1 КЗ (отм.), сумата от 80 000
лева – главница, представляваща застрахователно обезщетение за претърпените
неимуществени вреди, вследствие смъртта на Р.Б.В., настъпила вследствие на
пътно – транспортно произшествие, реализирано на 09.03.2014 г., ведно със законната лихва, считано
от 09.03.2014 г. до окончателното
плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 267, ал.1, вр. чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), за разликата над 80 000 лева до пълния
предявен размер от 130 000 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА „Б.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:*** да заплати на
адвокат В.Д.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 3072.72
лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Р.Г.В., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, да заплати на „Б.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 3222.40 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА „Б.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 3 200 лева –държавна такса.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: