Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 261292 16.11.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на двадесети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 3861 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение трето от ЗЗД.
Ищецът Н.К.Ч., ЕГН: **********,***, чрез пълномощник адв. Д.Б., е предявила против „Абакс“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Райко Даскалов” № 53, ет. 2, офис 25, представлявано от **** Г.П., иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 4 975 лева, като платена на отпаднало основание по договор за туристически пакет от 17.01.2020 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на иска- 10.03.2020 г. до окончателното й погасяване, както и разноските по делото.
В исковата молба се твърди, че на 17.01.2020 г. между страните (ответникът, действащ чрез туристическия си агент „Пи Груп Пловдив“ ЕООД, ЕИК: *********) бил сключен договор за туристически пакет, с предмет- организиране на пътуване до гр. **** и *****, за периода 20.02.2020 г.- 04.03.2020 г. Стойността била в общ размер на 4 975, 20 лева, от които: 4 740 лева- пакетна цена и 235, 20 лева- виза, като на 20.01.2020 г. ищцата превела пълната сума по сметка на туристическия агент. През време на действието на договора започнала световната епидемия от коронавирус и на 20.01.2020 г. ищцата уведомила туристическия агент по имейл, че е възможно да отмени почивката си, въпреки липсата на информация от СЗО за забрана за пътуване до ****. На 30.01.2020 г. ищцата отправила официално изявление за прекратяване на договора, като заявила, че не желае да й бъдат изваждани визи, а на 05.02.2020 г. изрично уточнила, че причина за отказа й бил наличието на коронавируса в близост до ****. Ответникът обаче отговорил, че доколкото договорът е прекратен от клиента, парите не подлежали на възстановяване. Последвала кореспонденция между страните, като ищцата предложила да бъде записана на друга екскурзия за друг период, до друга дестинация, дори била съгласна и да доплати сума, ако се налага. На предложението й нямало отговор, като дори установила, че виза й била издадена, въпреки изричното й уточнение, че се отказва. Посочва, че съгласно чл. 89 ал. 2 и 3 от Закона за туризма (ЗТ), когато пътуващият прекрати договора за туристическа услуга, той можел да бъде задължен да заплати на туроператора подходяща и обоснована такса за прекратяване на договора, като тази такса следвало да бъде разумна. Съгласно т. 14 от договора между страните се дължала такса в размер на пълната стойност на договора, ако той е прекратен 30 дни преди пътуването. Тази такса имала характер на неустойка, но тя била нищожна, поради противоречие с материалния закон и поради прекомерността си. Отделно от това, в случая причината за прекратяването били обстоятелства от извънреден характер- непредвидими и непредотвратими, което давало право на туриста да прекрати договора без да плаща такса- чл. 89 ал. 5 от ЗТ. *** се намирал в близост до ****- огнището на коронавируса и от 23.01.2020 г. в държавата там била обявена национална епидемия. Освен това, мястото било световна туристическа дестинация и събирало туристи от различни страни, което повишавало риска от заболяване от вируса. Тези извънредни обстоятелства засягали живота и здравето на ищцата и сина й, като те представлявали основание за прекратяване на договора, а с това платената по договора сума подлежала на връщане. В този смисъл моли за осъждането на ответника. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска. Представя и писмена защита.
В
срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва иска.
Твърди се, че ищцата сочела като основание за прекратяване на договора нормата
на чл. 89 ал. 5 от ЗТ, но при прекратяване на това основание следва да са
настъпили няколко условия, свързани с наличието на извънредни обстоятелства,
които да засягат изпълнението на договора и да са настъпили след възникване на
правоотношението, без да зависят от страните. Договорът в случая бил сключен на
17.01.2020 г., а СЗО още на 04.01.2020 г. съобщила за разпространението на
коронавируса, като на 13.01.2020 г. случай на заболяването бил регистриран и в ***.
Така още преди сключване на договора били налице данни за вируса на мястото на
пътуването, като на сайта на МВнР имало информация за повишено ниво на риск, с
препоръка да не се пътува натам. Последваща информация от МВнР от 05.02.2020 г.
обаче гласяла, че вероятността за зараза извън **** е малка. Към момента на
сключването и на прекратяването на договора информацията за коронавируса била
за това, че той не е с толкова голям интензитет, а разпространението му не
представлява извънредно събитие. По принцип **** бил регион, в който имало
обичаен риск от заболяване на различни вируси, каквито съществували и в други
азиатски страни, където обаче зимният период имало активен туризъм (****, ****,
***, **** и други). В този смисъл се твърди, че наличието на вируса няма
характер на непреодолима сила, още повече, че с министерска заповед чак от
17.03.2020 г. се забранили организираните пътувания. В случая липсвала
невъзможност за изпълнение на договора и въпросната екскурзия се състояла,
защото тогава нямало забрана за пътувания, хотелите и авиокомпаниите работели.
Относно визата се посочва, че изявлението на ищцата било направено след като
вече паспортите на всички пътуващи били внесени в посолството на **** за
издаване на визи. По договора туроператорът бил определил в т. 14 такса за
прекратяване до 30 дни преди пътуването в пълния размер на платената сума,
защото в този период вече заплащането към хотели, превозвачи и други било
задвижено и сумите към тях били платени, без да подлежат на връщане. В този
смисъл и таксата не била прекомерна, защото с нея не се обогатявал
неоснователно туроператорът, а тя го компенсирала за реално причинените за него
вреди от прекратяване на договора от клиента без основателна причина.
Неустойката в случая не била нищожна и преценката за това се правела за всеки
отделен случай с оглед възможността за изпълнение на договора и съответствието
й с добрите нрави към момента на сключване на договора. Клаузата тук била
действителна и нямало основание за връщане на платените по договора суми. В съдебно
заседание чрез пълномощника си поддържа отговора. Също представя писмена
защита.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от
фактическа страна установява следното:
Между страните е сключен договор за туристически пакет №****от 17.01.2020 г., с предмет- пътуване до **** (**** и ****), за периода 20.02.2020 г.- 04.03.2020 г., за двама души, при настаняване в хотел с нощувка и закуска, със самолетен транспорт, при пакетна цена от 4 740 лева, като допълнително се заплащат визи и такси в размер на 235, 20 лева. Плащането е извършено с подписване на договора, като общата сума от 4 975 лева е преведена по банков път на туристически агент „Пи Груп Пловдив“ ЕООД, видно от преводното нареждане.
Като писмени доказателства е приета кореспонденция между страните (както и чрез туристическия агент), осъществявана по електронен път, съдържаща писмени изявления на ищцата относно желанието й да се откаже от екскурзията и прекратяването й на договора поради наличието на коронавирус в района, както и искането й да й бъде предложена друга дори и по- скъпа екскурзия до различна дестинация в друг по- късен период през есента на същата година. Представен е и отказът на туроператорът да върне платената сума на основание т. 14 от договора, която се задържала като такса в размер на пълната стойност.
Представени са разпечатки от електронната страница на Министерство на външните работи от 11.02.2020 г. за предприети мерки срещу разпространението на коронавируса във ***, както и въпроси и отговори, свързани с коронавируса.
Приложени са и разпечатки от сайта на СЗО, както и от електронно издание mediapool.bg относно информация за новия вирус и разпространението му в началото на 2020 г.
Представена е и заповед № Т-РД-16-76/ 17.03.2020 г. на министъра на туризма, с която временно се преустановяват всички организирани изходящи туристически пътувания и свързани туристически услуги на български граждани извън страната.
Видно от писмо от МВнР, в **** е обявено извънредно положение от 03.04.2020 г., а в *****- от 01.02.2020 г.
От удостоверение от туроператора е видно, че въпросната екскурзия се е състояла, като по нея са бил изпълнени услугите трансфер от летище и хотелско настаняване на групата от 21 души.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е бил сключен договор за туристически пакет, за организирано пътуване до определена дестинация, по който ищцата е заплатила пълната цена, като същата по- късно е прекратила едностранно този договор. Спорните въпроси по делото са налице ли са били обстоятелства, които обективно са станали причина за прекратяване на договора, както и следва ли пътуващият при такова прекратяване на дължи такса на туроператора и ако- да, в какъв размер и дали в случая въпросната клауза в договора е нищожна.
На първо място, видно от съдържанието на писмената кореспонденция между страните, осъществявана чрез туристическия агент по електронна поща, които писма не са оспорени, се установява, че причината, поради която ищцата е прекратила договора или е поискала да се откаже от екскурзията, е започналата епидемия от коронавирус, която е обхванала и района на бъдещото й пътуване- *****. В тази връзка тя се е позовала, както е посочено и в исковата молба, на нормата на чл. 89 ал. 5 от ЗТ, която предпоставка освобождава пътуващия от заплащане на каквито и да е такси при прекратяване на договора, ако са налице „непреодолими и извънредни обстоятелства, настъпили или случващи се в мястото на дестинацията или в непосредствена близост до него, които касаят значително изпълнението на пакета или превоза на пътниците“.
От тази легална дефиниция на въпросните обстоятелства, следва, че за да е изпълнена законовата хипотеза на отказ от пътуване без неблагоприятни последствия за туриста, трябва да са налице няколко предпоставки: валидно правоотношение; такива извънредни обстоятелства, които да засягат съществено изпълнението на договора; те да са настъпили след сключване на договора, както и да са извън волята на страните. Както вече по- горе се посочи, в случая е налице валидно правоотношение между страните, по което ищецът е престирал, като е платил, а ответникът е започнал изпълнение на услугата. Към момента на подписване на съглашението обаче- 17.01.2020 г., както се установява от представените по делото писмени доказателства- разпечатки от сайтове, така е и ноторно обстоятелството, че в азиатските страни е започнало разпространението на нов вирус, наречен COVID-19. Макар и тогава в официалната страница на МВнР да не се съдържа конкретна забрана за пътуване до такива дестинации, е отчетено повишено ниво на риск, като е препоръчано въздържане от пътуване, но същевременно е отбелязано, че вероятността за зараза към онзи момент е още малка. При всички положения обаче към датата на сключване на договора е имало общодостъпна информация за въпросния вирус, който е започнал разпространението си именно от ***, като ищцата следва да е била наясно за наличието му, което е така, защото от съдържанието на писмата й до агента и туроператора се изразява именно нейното притеснение за риск от евентуално заразяване, ако се пътува до дестинацията. Т.е. в случая въпросните извънредни обстоятелства не са настъпили след подписване на договора, а преди това, като вече в последствие ковид епидемията се разраства до размерите на световна пандемия, но тези неща са се случили по- късно. Така не е налице една от предпоставките за позоваване на извънредност на събитието, още повече, че към средата на м. януари 2020 г. този вирус не е имал този интензитет на разпространение, което настъпи повсеместно и навсякъде след известно време. Към онзи минал момент не са били отменени от държавните власти екскурзиите, нито е имало забрана за напускане на границата на страната с цел туристическо пътуване, каквито по- късно са въведени с извънредното положение. Нещо повече, законовата норма на чл. 89 ал. 5 от ЗТ изисква да се засяга изпълнението на договора, а в конкретния случай има данни, видно от удостоверението на туроператора, че въпросната екскурзия се е състояла и пътуването е проведено, а групата туристи е била превозена със самолет и настанена в съответните хотели. При това положение няма пряка причинна връзка между непреодолимостта на обстоятелствата и невъзможността за изпълнението на пакета, дори точно обратното се е случило- вирусът не е попречил на ответника да осъществи възложеното му пътуване до съответната дестинация. Действително принципно една такава епидемия има характер на непредолима сила, като това стои извън волята и контрола на страните, но в конкретната хипотеза обективните обстоятелства около разпространението на вируса не са препятствали изпълнението. В тази връзка позоваването на ищцата на извънредните обстоятелства като причина за прекратяване на договора се явява неоснователно и тя не може да ползва законовата привилегия в тази хипотеза да не дължи никакви такси при отказ от пътуването.
На следващо място, следва да се обсъди въпросът относно дължимите такси при такова прекратяване на договора за туристически пакет, което няма обективно основание, а зависи само от волята на пътуващия. Ако се приеме тезата, че и при такава хипотеза туристът не следва да дължи нищо, то тогава ще настъпи една правна несигурност за насрещната страна по договора, която е търговец и по занятие се занимава с такава дейност, от която генерира печалба, защото във всеки един момент подобен неоснователен отказ от пътуване би поставил в неоправдан риск от загуби туроператора. Затова и в нормата на чл. 89 ал. 2 от ЗТ е предвидена дължимостта на определена такса при прекратяване, като в процесния договор тя е конкретизирана: ако прекратяването е до 30 дни преди започване на изпълнението на договора тя е в размер на първоначалната вноска, а ако е след това- в пълния размер на стойността на договора. Доколкото няма спор, че отказът от пътуване е станал в периода между 30- те дни до датата на екскурзията (писмото на ищцата за прекратяване на договора е от 30.01.2020 г., а денят на пътуването е 21.02.2020 г.), то именно ответникът се е позовал на текста на точка 14 от договора, като е отказал възстановяване на пълната платена сума.
Въпросната клауза от договора обаче съдът намира за нищожна, както поради противоречието й със закона, така и поради прекомерност. От една страна, текстът на чл. 89 ал. 2 от ЗТ предвижда, че таксата, която в случая се дължи при подобно прекратяване, трябва да бъде „подходяща и обоснована“. Т.е. тя не се налага самоцелно, а с нея се компенсират разходи на туроператора, които са направени. В хода на кореспонденцията между страните не се мотивира какви са тези разходи, които да обосноват 100 % задържане на цената, независимо, че подобна обосновка ищцата в изискала в писмата си и не я е получила. В отговора на исковата молба се посочва, че това били заплатени суми към контрагентите на ответника- хотели и превозвачи, които разходи вече били направени и туроператорът не можел да си ги получи обратно. В делото обаче доказателства в тази връзка не се ангажират, като не се представят документи за платени самолетни билети и хотелски резервации към дата 30.01.2020 г., поради което следва да се приеме, че такива разходи не са направени, след като не са доказани. Единственото, което се установява, че е платено, са визите и таксите по тях, които са вече били изпратени за издаване в посолството, като тяхната цена е посочена в договора- общо 235, 20 лева за двамата пътуващи, които суми няма как да бъдат възстановени, защото визите са издадени и платени. Всичко останало обаче като извършени от ответника разходи по екскурзията на ищцата не е доказано, като ако в действителност още към датата на прекратяване туроператорът е платил самолетните билети и престоя в хотела на туристите, той е следвало да ангажира доказателства в тази връзка. Като не го е направил, той не е доказал, че таксата, която е задържал от 100 % на платената цената по договора, му е реално дължима, защото липсва обосновка на законовото изискване тя да е подходяща и обоснована. Именно в тази връзка тя се явява прекомерна, защото без да доказва направено изпълнение (платени резервации за полет и хотел), ответникът получава пълната цена на услугата, която в крайна сметка не извършва спрямо ищцата. Така той се обогатява неоснователно за чужда сметка, което не е допустимо от установения правен ред, тъй като води до несправедливо разместване на имуществени блага. В тази връзка е необходимо да се отбележи и нещо допълнително, което прави впечатление по делото- ищцата в писмата си е поискала (при това нееднократно) замяна на пътуването, като й бъде предложена напред във времето друга екскурзия дори и с доплащане, ако новата дестинация е с по- скъпа цена. Туроператорът не се е съгласил, като е използвал клаузата в договора, за да задържи пълната цена, без да предложи алтернативна дестинация, което му поведение е в противоречие с правилата за добросъвестна търговска практика, защото за професионален търговец по занятие приемането на подобно предложение не би било невъзможно, още повече, че в последствие и законодателят предвиди именно туристически ваучери като заместител на услугата за ползване в друго време и за друга дестинация при отложено пътуване.
Предвид изложеното, съдът намира, че отказът на ответника да върне платената по договора сума е неправилен, защото е необоснован, а такова е изискването на закона. Това обаче не означава, че по нищожната клауза ищцата не следва да дължи никаква такса, защото както вече се посочи, приемане на противното, би поставило в несигурност туроператора от своеволни откази на негови клиенти от пътуване по всяко време, възможни до началото на съответната екскурзия. Настоящият състав намира, че с оглед момента на прекратяване на договора и при доказано заплатени разходи само за издаване на виза, дължимата такса, която следва да дължи туриста, който се е отказал да пътува по свои съображения, които нямат характер на извънредни обстоятелства, е справедливо да възлиза на 20 % от платената по договора цена. Дори и да се приеме, че тази такса е вид неустойка, тя в този обем е в достатъчен размер, за да може да компенсира вредите, настъпили за туроператора към съответния момент и без да е необходимо той изрично да ги доказва. Така не се получава неоснователно обогатяване и не се излиза извън обезпечителната и санкционна функции на неустойката. Пакетната цена на договора е 4 740 лева, като 20 % от сумата възлизат на 948 лева, колкото е справедливо според съда да бъде удържано от туриста за отказа му от екскурзията, като сумата е определена на основание чл. 162 от ГПК. При общите правила на хипотезата на неоснователно обогатяване, се дължи връщане на получена на отпаднало основание сума. В случая това е прекратяването на договора, като основанието за задържане от страна на ответника се явява нищожна клауза от съглашението между страните и според съда туроператорът е имал правото да задържи само част от платената му авансово сума, а не изцяло. При това положение, искът се явява основателен до размера от 3 792 лева (4 740 - 948 = 3 792), като до пълния си предявен размер от 4 975 лева той следва да се отхвърли.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковата претенции, на основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по съразмерност. Такива се претендират, като са представени списъци за тях по чл. 80 от ГПК и следните доказателства, че те са направени: от ищеца- внесени държавна такса в размер на 199 лева (л. 2- 3) и такса за издаване на съдебно удостоверение от 5 лева (л. 91- 92), както и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 450 лева (л. 7); от ответника- заплатен адвокатски хонорар на пълномощника му в размер на 580 лева (л. 95). Така по съразмерност, на страните се дължат разноски, както следва: на ищеца- сумата от 498, 48 лева, а на ответника- 110, 49 лева.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА „Абакс“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Райко Даскалов” № 53, ет. 2, офис 25, представлявано от **** Г.В.П., да заплати на Н.К.Ч., ЕГН: **********,***, сумата от 3 792 (три хиляди седемстотин деветдесет и два) лева, като платена на отпаднало основание по прекратен от ищцата договор за туристически пакет от 17.01.2020 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на иска- 10.03.2020 г. до окончателното й погасяване, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер от 3 792 лева до пълния предявен такъв от 4 975 лева.
ОСЪЖДА „Абакс“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Райко Даскалов” № 53, ет. 2, офис 25, представлявано от **** Г.В.П., да заплати на Н.К.Ч., ЕГН: **********,***, направените по делото разноски в размер на 498, 48 (четиристотин деветдесет и осем лева и четиридесет и осем стотинки) лева, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА Н.К.Ч., ЕГН: **********,***, да заплати на„Абакс“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Райко Даскалов” № 53, ет. 2, офис 25, представлявано от **** Г.В.П., направените по делото разноски в размер на 110, 49 (сто и десет лева и четиридесет и девет стотинки) лева, също изчислени по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/
Вярно с оригинала.
АД