Р Е Ш Е Н И Е
№ 28/05.03.2020 г.
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Варненският
апелативен съд, гражданско отделение, в публично заседание на дванадесети
февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА
РОСИЦА СТАНЧЕВА
при
секретаря Ю.К.
като
разгледа докладваното от съдия Р. Станчева
въззивно гражданско
дело № 11 по описа за 2020 год.,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Ю.Р.Д., ЕГН **********, действащ чрез законен
представител М.Й.М., чрез процесуален представител адв. П. от САК против
решение № 119/02.10.2019г. на ОС – Добрич, постановено по т.д. № 243/2018г., с
което са отхвърлени предявените от въззивника против „Застрахователна компания
Лев Инс“ АД искове с правно основание чл.226 КЗ /отм./ и чл.86 ЗЗД за заплащане
на сумата от 100 000 лева, претендирана като обезщетение за претърпени
неимуществени вреди вследствие смъртта на дядо му Й.М.Й., настъпила в резултат
на ПТП от 07.09.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на увреждането до окончателното й изплащане.
В
жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението като постановено в
противоречие с материалния и процесуалния закон. Твърди се, че съдът не е
извършил цялостна и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства
относно отношенията между въззивника и починалия му дядо, в резултат на което е
направил неправилни изводи относно претендираните неимуществени вреди.
Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което исковите претенции да бъдат уважени.
В
срока по чл.263 ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна -
„Застрахователна компания Лев Инс“ АД, не е изразено становище и в проведеното
по делото открито с.з.
При извършената проверка по валидността
на обжалваното решение, съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК съдът не открива
пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост.
Предявени са искове с правно основание
чл.226 КЗ /отм./ вр. §22 КЗ /ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016
г./ и чл.86 ЗЗД от въззивника Ю.Р.Д., действащ чрез законен представител против
„ЗК Лев Инс" АД за заплащане на сумата от 100 000 лева, претендирана като
обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от смъртта на дядо му Й.М.Й.,
настъпила при ПТП на 07.09.2013г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на увреждането до окончателното й изплащане.
Изложените в исковата молба
фактически твърдения са, че на 07.09.2003г., в резултат на ПТП, вина за
настъпването на което има водачът на л.а. "Мерцедес" с ДК № В 3034 РТ
Ю.Ю. е причинена смъртта на дядо му, возил се в катастрофиралия автомобил.
Твърди се, че приживе между ищеца и починалия е съществувала трайна и дълбока
емоционална връзка - детето е прекарвало
голяма част от времето с дядо си, който го е обгрижвал, играели са заедно, било
силно привързано към него. Смъртта на последния е оставило голяма празнота и
мъка, гледайки как връстниците му си играят с техните дядовци и споделят как са
прекарали семейните празници при тях и какво са научили. Тази болка не е
преодоляна и до днес - плаче неутешимо при мисълта, че повече няма да види дядо
си, продължава да го търси и пита за него и до днес. С оглед на това и предвид
твърденията за сключен договор за застраховка "гражданска
отговорност" към датата на ПТП между деликвента и ответното дружество са предявени и исковите
претенции за обезвреда на претърпените неимуществени вреди, ведно със законната
лихва, считано от датата на увреждането.
В срока по чл.367 ГПК и
допълнителния срок по чл.373 ГПК исковете са оспорени като недопустими и
неоснователни. Твърди се, че не е отправяна претенция по см. на чл.432 вр.
чл.380 КЗ /2016г./, поради което и директното предявяване на такава по исков
ред е недопустимо. Относно основателността се навеждат възражения, че между
ищеца и починалия не са съществували отношения на общност, привързаност, обич и
доверие, които да обосноват претендираните вреди и размер на обезщетението.
Сочи се, че детето и пострадалия са живеели в различни населени места. Счита
се, че са приложими и лимитите на отговорността, определени в § 96 ЗИДКЗ. Прави
се възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия
/съзнателно се е качил в автомобил, управляван от употребил алкохол водач; не е
бил с поставен предпазен колан; многократно е подканял водача да кара
по-бързо/, както и възражение за погасяване на исковите претенции по давност.
Уведомената на основание чл.15 ал.6
ЗЗкрД Дирекция за социално подпомагане - гр.Балчик, е депозирала писмено
становище пред настоящата инстанция, в което сочи, че възрастта на детето към
датата на процесното ПТП предполага създаване на силна емоционална връзка с
дядо му и относително ярки спомени за това.
Възражението по допустимостта на
иска е неоснователно. На основание § 22 ПЗР на КЗ /ДВ бр.102/2015г., в сила от
01.01.2016г./ приложим по отношение на застрахователни договори, сключени преди
01.01.2016г. е отменения КЗ, доколкото между страните не е уговорено друго.
Данни и твърдения за наличие на посоченото изключение не е налице, поради което
и процесните отношения се уреждат именно съобразно част ІV от КЗ /отм./, които
не въвеждат предварително заявяване на претенцията пред застрахователя като
процесуално условие за допустимостта на настоящия иск.
По
съществото на спора:
С оглед наведените във въззивната
жалба оплаквания и процесуалното поведение на насрещната страна, пред
настоящата инстанция не е налице спор по установената от първоинстанционния
съд, въз основа на събраните по делото доказателства /писмени и заключения на
САТЕ и СМЕ/, фактическа обстановка относно наличието на възникнало на
07.09.2013г. ПТП, при което е настъпила смъртта на Й.М.Й., дядо на въззивника
по майчина линия; механизма на катастрофата - загубване контрол над
управлението на автомобила, в резултат на което същият е напуснал пътното
платно за движение, преминава върху левия банкет, където се преобръща през
тавана на купето си/; виновността на водача на самокатастрофиралия лек автомобила
/движение с несъобразена скорост и след употреба на алкохол/; причинната връзка
между смъртта на пострадалия пътник Й.Й. и процесното ПТП, както и
обстоятелствата, че същият е бил без предпазен колан, което е способствало за
настъпване на вредоносния резултат, и това, че е употребил алкохол, с
установена концентрация в кръвта 2.15 промила.
Не е
спорно и обстоятелството, че към датата на автопроизшествието между водача и
въззиваемото дружество ЗК "Лев Инс" АД е имало валиден сключен
договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" относно
процесния автомобил, съгласно застрахователна полица № 22113002055775, срок на
валидност от 16.08.2013г. - 15.08.2014г.
Спорните въпроси в настоящото
производство са относно доказаните и претърпени от въззивника неимуществени
вреди от смъртта на дядо му и обуславят ли същите изискуемите се предпоставки
за ангажиране отговорността на застрахователя съгласно разясненията на ТР №
1/2016г. на ОСНГТК на ВКС.
С цитирания тълкувателен акт, имащ
задължителна сила за съдилищата на основание чл.130 ЗСВ е разширен кръга на
лицата, които имат право на обезвреда за неимуществени вреди, като освен
посочените в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г., по изключение легитимирано е и
всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в
конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Съгласно първите две
постановления право на обезщетение за неимуществени вреди имат децата на
починалия, неговия съпруг, родители, братя и сестри, и други близки, които
поради нетрудоспособност действително са били издържани или имат право на
издръжка по закон от пострадалия, както и взетото за отглеждане, но още
неосиновено дете, при фактически създадени отношения родител-дете. Правото на
обезщетение се дължи само когато претендиращият докаже, че претендиращият
действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат
обезщетени.
С ТР
№ 1/2016г. се прие, че при наличие на родствена връзка, макар и не сред
посочените в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. лица, по изключение, при наличие
на доказателства може да се присъди обезщетение за неимуществени вреди за
причинените морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене
нормално присъщите за съответната родствена връзка, е справедливо да се признае
право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. Право
на обезщетение се признава и на лицата, които нямат установена родствена
връзка, но поради създадена трайна и дълбока емоционална връзка, търпят
значителни морални болки и страдания с продължително проявление във времето.
Следователно,
кръгът на лицата, които могат да получат обезщетение се определя по
справедливост, с оглед действителните отношения между починалия и лицето, което
е в особени близки и трайни житейски отношения с него. Съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест претендиращият обезщетение следва да
проведе главно и пълно доказване на обстоятелствата относно отношенията му с
пострадалия, интензитета и продължителността на претърпените от него вреди, въз
основа на които да се направи извод за наличието на трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт
сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Съгласно мотивите на ТР № 1/2016г.
връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа
и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва
проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно
принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Що се отнася до легитимацията на
лицата, намиращи се в определена роднинска връзка с починалия, следва да бъде
отчетен и традиционно установения в българското общество характер на семейните
отношения между братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, които
са част от най-близкия родствен и семеен кръг, характеризиращи се с взаимна
обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, поради което и само
формалната връзка на родство не е достатъчна да обоснове основателност на
исковата претенция. Необходимо е да бъде доказано, че поради конкретни житейски
обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от
родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по
интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, поради
което да е справедливо да бъдат обезщетени.
Изхождайки от тези разрешения и
анализа на събраните по делото гласни доказателства вр. доказване твърденията
за отношенията между въззивника и починалия му дядо, респ. за претърпените в
резултат на смъртта на последния болки и страдания, настоящият състав намира,
че не са налице основания, даващи право на въззивника да получи претендираното
обезщетение.
Показанията на тримата разпитани по
делото свидетели, ценени и съобразно разпоредбата на чл.172 ГПК, са общи,
вътрешно и взаимно противоречиви, и не установяват твърдените от въззивника
релевантни обстоятелства. От същите не могат да се направят категорични изводи
относно това къде е живял починалия Й., за наличието на дълбоки и силни
взаимоотношения между дядо и внук, надхвърлящи нормалните и общоприети такива
за подобна родствена връзка, както и за интензитета на претърпените страдания
от смъртта му.
Св.С.В. сочи в показанията си, че
семейството на въззивника и дядото Й.Й. са живеели в различни махали в
гр.Балчик, отстоящи на разстояние около два километра една от друга. В същото време
свидетелят сочи, че след развода с жена му Р.Й. е живял и в с.Синдел,
Варненско, но не знае кога точно е било това и за какъв период. Индиция за
местоживеене в с.Синдел е и декларирания от починалия постоянен адрес, вписан в
регистрите на населението.
Св.Ж.И.,
чичо на майката на въззивника, свидетелства, че Й. е живеел винаги в гр.Балчик,
в една махала със семейството на въззивника, на отстояние около 120 метра, през
няколко къщи.
Св.К.С.,
братовчед на майката на въззивика, пък сочи в показанията си, че всички
/въззивника и майка му, и Й./ са живеели в една къща. Показанията на този
свидетел в частта, в която свидетелства, че поради неразбирателство между
родителите на въззивника той и майка му преимуществено са живеели в къщата на
дядото Й. не се подкрепят от останалия доказателствен материал.
И тримата свидетели говорят общо за
полаганите от Й. грижи за всичките му внуци, без от показанията им да могат да
се установяват факти за отношения между въззивника и дядо му, сочещи за
съществуваща трайна и дълбока емоционална връзка помежду им, надхвърляща
обичайните взаимоотношения дядо-внук. Дори и да се приеме, че дядото се е
включвал във воденето и взимането на внуците си от детска градина /според
показанията на св.С. и св.И./, съответно от училище /според св.В., при
отчитане, че към датата на смъртта Ю. все още не е бил ученик/, или че понякога
през лятото ги е водил на плаж, то това не обуславя извод, че той
преимуществено е бил ангажиран с отглеждането и възпитанието на внуците си, в
частност въззивника Ю.. И тримата свидетели сочат, че Й.Й. е работил в
строителството, поемал е работа извън града, според св.В. понякога е отсъствал
за седмица-две, понякога за месец.
Вън
от това, изложеното от свидетелите за ежедневно полагани от дядото грижи за
внуците не кореспондира и на констатираното противоречие относно неустановения
по безпорен начин факт къде е живял Й. след развода с жена му.
От коментираните гласни доказателства
не се установява и твърдението за претърпени значителни по интензитет и
продължителност страдания от страна на въззивника в резултат от загубата на
дядо му. Свидетелите сочат, че поради ниската възраст на децата първоначално не
са им казали за смъртта му. Показанията им относно това кога и дали въобще са
им казали, в частност как е реагирал на това въззивника са противоречиви и
недостоверни. Така св.С. сочи, че Ю. все още не разбира, защото е малък /според
него е на 5 години/, за разлика от друга внучка – В., която е на 12 години,
докато другите двама свидетели сочат, че тези две деца са на една възраст.
Изцяло неподкрепени и недостоверни са показанията на св.И. в частта им, в която
сочи, че след като разбрали за случилото се с дядо им децата се страхували да
пътуват с кола.
От показанията на нито един от
тримата свидетели не се установяват въведените с исковата молба твърдения, че
въззивникът „плаче неутешимо“ при мисълта, че повече няма да види дядо си,
както и не сочат факти за психическото му състояние, гледайки как други деца си
играят със своите дядовци или споделят за прекарани с тях семейни празници.
Следователно, твърденията на
въззивника за претърпени от него неимуществени вреди от смъртта на дядо му,
които да е справедливо да бъдат обезщетени съобразно изложените по-горе
съображения, са недоказани. Това обуславя и извода, че предявеният от него иск
срещу застрахователя на деликвента е неоснователен, поради което и следа да се
отхвърли като такъв.
Поради съвпадането на изводите на
настоящата инстанция относно изхода от спора с тези на първоинстанционния съд,
обжалбаното решение следва да бъде потвърдено.
Въззиваемата страна не е
претендирала разноски за въззивното производство поради което и съдът не
присъжда такива.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА решение № 119/02.10.2019г. на ОС –
Добрич, постановено по т.д. № 243/2018г.
Решението
може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК, с касационна жалба пред
Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.