№ 967
гр. София, 27.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Яна Ем. Владимирова Въззивно гражданско
дело № 20221100506093 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава ХХ от Гражданския процесуален кодекс.
С решение № 20030028 от 14.04.2022 г. по гр.д.№ 23078/2021 г. на Софийски
районен съд, 166 състав, е отхвърлен предявеният от Л. Д. Н., ЕГН
**********, отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 439
ГПК за признаване за установено, че за ответника „К.И.И. БГ“ ЕАД, ЕИК
****, не съществува правото на принудително изпълнение за сумите по
издаден изпълнителен лист от 11.09.2012 г. по гр.д. № 43122/2011 г. по описа
на СРС, 73 състав в полза на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, както следва: сумата от
3464,98 лева, представляваща главница, сума от 796,20 лв. – възнаградителна
лихва, 308,17 лева – непогасен остатък за мораторната лихва за периода
20.04.2010 г. – 2.09.2011 г., за събирането на които е образувано
изпълнително дело № 20218500400117 по описа на ЧСИ Алксандър Бизов,
рег. № 850 в регистъра на Камарата на ЧСИ, район на действие СГС. Осъдена
е Л. Д. Н., ЕГН **********, да заплати на „К.И.И. БГ“ ЕАД, ЕИК ****, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100,00 лева – разноски в
производството пред СРС.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е подадена въззивна жалба от
ищцата Л. Д. Н., чрез процесуалния представител адв. А.С.. Излагат се
съображения за неправилност на решението. Сочи се, че вземанията на
ответника са погасени по давност, поради което не подлежат на принудително
изпълнение. Сочи се, че изводите на районния съд противоречат на приетото
в т. 10 от тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Сочи се още, че неправилно първоинстанционният съд
1
приема, че давността е прекъсната с действията от 14.03.2017 г. и 1.01.2019 г.
– тези запори не произвеждали действие, доколкото запор вече е бил наложен
с предходно постановление на ЧСИ. Конституирането на ответника като
взискател също не прекъсвало течението на давността. Насрочените описи на
недвижимо имущество не били извършени. Образуването на ново
изпълнително дело през 2021 г. също не прекъсвало 5-годишната давност,
доколкото към този момент тя вече е била изтекла. Дори да се приемело, че т.
10 от тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС се прилага считано от
26.06.2015 г., а преди това приложими са разрешенията, възприети в
Постановление № 3/1980 г. на Пленума на ВС, то давността отново би се
явявала изтекла към 27.06.2020 г., а доколкото двегодишната давност по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК била изтекла на 3.10.2014 г., всички изпълнителни
действия след това се явявали нищожни, евентуално недействителни. Прави
се искане да бъде отменено обжалваното решение и да бъде уважен
предявеният иск. Претендират се разноските за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба
от „К.И.И. БГ“ ЕАД. Изложени са съображения за нейната неоснователност.
Сочи се, че във въззивната жалба не се прави разграничение между
перемпцията и давността. Твърди се, че по делото са предприемани
изпълнителни действия, които са довели до прекъсване на давността и към
момента същата не е изтекла. Прави се анализ на приложимата съдебна
практика и се излагат съображения във връзка с приложението на т. 10 от
тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС и на разрешенията, възприети в
Постановление № 3/1980 г. на Пленума на ВС. Прави се искане да бъде
потвърдено обжалваното решение. Претендират се направените по делото
разноски.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 439, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, при
съобразяване с постановките на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по
тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. По същество същото е
правилно, поради което на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща
към мотивите на първоинстанционния, включително по отношение на
установената фактическа обстановка.
В изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и възражения
на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора,
въззивният съд намира следното:
Установява се, че въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение от
15.11.2011 г. по ч.гр.д. № 43122/2011 г. на Софийски районен съд, ІІ г.о., 73
състав, е издаден изпълнителен лист от 11.09.2012 г. за осъждане на Лидия Д.
Н. да заплати на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД следните суми: 3 464,98 лв. – главница,
796,20 лв. – възнаградителна лихва за периода от 20.04.2010 г. до 18.11.2011
2
г., 497,01 лв. – лихва за забава, законна лихва от датата на подаване на
заявлението до окончателното плащане, 195, 16 лв. – направените по делото
разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Изпълнително дело № 20128500402057 по описа на ЧСИ А.Б. е било
образувано по молба от 1.10.2012 г. на първоначалния взискател „БНП
П.П.Ф.“ ЕАД, с която на частния съдебен изпълнител са възложени правата
по чл. 18 ЗЧСИ.
По делото са извършвани изпълнителни действия, така, както е установено и
от първоинстанционния съд, като в тази връзка спор между страните няма.
Спорно е какво е правното значение на извършените действия и дали същите
са валидни.
Не могат да бъдат споделени съображенията на жалбоподателката, че
действията по налагане на запор на 14.03.2017 г. и на 10.07.2015 г. не са
породили ефект, тъй като бил наложен предходен запор, поради което
запорните съобщения, изпратени от частния съдебен изпълнител на
посочените дати имали характер на „напомнителни писма“, които не
прекъсвали давността. В закона липса основание за подобно тълкуване, още
повече, че в запорните съобщения, изпратени от частния съдебен изпълнител
на посочените дати, се съдържа и информация относно актуалното състояние
на дълга – дължимите към съответния момент суми.
Правилно се сочи от ищцата, че само по себе си конституирането на новия
взискател по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания,
сключен между първоначалния взискател и ответника „К.И.И. БГ“ ЕООД (с
представено извлечение от Приложение № 1, в което се съдържа
индивидуализация на прехвърлените вземания), не прекъсва погасителната
давност. В молбата се съдържа възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, както и искане да
бъде извършен опис на движимите вещи на длъжницата.
В случая обаче давността е била прекъсвана, предвид направените от
взискателя искания, със следните изпълнителни действия: налагане на запор
от 3.10.2012 г.; признание на дълга и предложение за плащане на вноски от по
100 лв. месечно от страна на ищцата с нарочна молба от 12.10.2012 г.;
запорни съобщения от 10.07.2015 г.; запорни съобщения от 14.03.2017 г.;
запорно съобщение от 4.01.2019 г.; запорни съобщения от 10.02.2021 г.
След прекратяване на изпълнително дело № 20128500401057 на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК по молба на взискателя е образувано изп.д. №
20218500400117 по описа на ЧСИ А.Б.. В молбата за образуване на делото се
съдържа овластяване на частния съдебен изпълнител с правата по чл. 18
ЗЧСИ, а също и искане за налагане на запор на трудовото възнаграждение на
длъжницата след извършване на справка относно наличието на сключени
трудови договори.
На първо място следва да се отбележи, че с оглед предприетите срещу
длъжницата изпълнителни способи, изброени по-горе, в случая не е от
значение въпросът от кой момент поражда действие отмяната на ППВС №
3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по
изпълнително дело, което е образувано преди приемането му, доколкото от
3
момента на образуване на първото изпълнително дело до настоящия момент
не е изтичал срок, равен на изискуемия от закона петгодишен давност срок по
чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
В чл. 116, б. „в“ ЗЗД е изрично установено правилото, че давността се
прекъсва с предприемането действия за принудително изпълнение. Същинско
действие за принудително изпълнение обаче може да предприеме само
съдебният изпълнител (или друг орган на принудително изпълнение –
публичен изпълнител, синдик, съд по несъстоятелността) и то прекъсва
давността; но давността е свързана с поведението на кредитора – тя не се
влияе от поведението на други лица. Затова ако искането от кредитора е
направено своевременно, давността се счита прекъсната с искането, дори то
да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на
органа на изпълнителното производство. Давността не се прекъсва веднъж с
искането и още веднъж с предприемането на действието. Прекъсването е едно
– с предприемането на действието, но се счита да е настъпило с обратна сила,
ако след поискването давността е изтекла. След това тя се прекъсва
последователно във времето, когато осъществяването на способа става чрез
отделни процесуални действия: запор или възбрана, опис, оценка, насрочване
на проданта, разгласяване, приемане на наддавателни предложения,
провеждане на наддаване и т.н. – така решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д.
№ 1747 / 2020 г. на ВКС, ІV г.о.
Ето защо доколкото в случая взискателят е правил искания за прилагане на
изпълнителни способи, а и е овластил частният съдебен изпълнител с правата
по чл. 18 ЗЧСИ, като последният е налагал описаните по-горе запори върху
сметки на длъжницата, то считано от 1.10.2021 г. до момента не е изтекъл
петгодишен давностен срок, водещ до погасяване на вземането по давност и
отпадане на правото на принудително изпълнение.
В тази връзка и предвид изложените във въззивната жалба съображения
относно действието на перемпцията, настоящият състав споделя разбирането,
възприето в посоченото решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747 / 2020
г. на ВКС, ІV г.о., съгласно което перемпцията е без правно значение за
давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти
могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче
са различни правни институти с различни правни последици: давността
изключва принудителното изпълнение (но пред съдебния изпълнител
длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я
зачете), а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага
неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това
съдебният изпълнител е длъжен да я зачете.
Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като
перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да
изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и
намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна
последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва
да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като
старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността
независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело,
или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи
4
искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с
нищо не вреди на кредитора нито ползва или вреди на длъжника. То може да
бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния
изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за
образуване на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по
воденото на изпълнителните дела.
Ето защо дори да се приеме, че изпълнителното дело, образувано през 2012 г.,
е било прекратено по право (перемирано), последващите искания на
взискателя да бъде приложен изпълнителен способ прекъсват давността. Така
дори да се възприеме тезата на ищцата, че последното валидно изпълнително
действие е предприето на 3.10.2012 г., когато давността е прекъсната, то с
молба вх. № 3850/7.03.2017 г., подадена от ответника, с искане да бъде
конституиран като взискател, в която молба се съдържа искане за прилагане
на конкретни изпълнителни способи и възлагане на правата по чл. 18 ЗЧСИ,
давността отново е била прекъсната, преди изтичане на петгодишния
давностен срок за погасяване на вземането. Въз основа на исканията на
взискателя е насрочен опис на движими вещи, за който няма данни да е бил
извършен. Изпратени са и запорни съобщения, въз основа на които е бил
наложен запор на сметки на длъжницата.
С оглед гореизложеното, въззивната жалба се явява неоснователна.
Доколкото изводите на въззивния съд съвпадат с тези на
първоинстанционния, обжалваното решение като правилно следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора право на разноски има въззиваемият. Претендира се
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Размерът му въззивният съд определя по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с
чл. 37 ЗПП, във вр. с чл. 25 от Наредбата за правната помощ – сумата от 100
лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20030028 от 14.04.2022 г. по гр.д.№
23078/2021 г. на Софийски районен съд, 166 състав.
ОСЪЖДА Л. Д. Н., ЕГН **********, да заплати на „К.И.И. БГ“ ЕАД, ЕИК
****, сумата от 100 лв., представляваща съдебни разноски за въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5
6