Номер 88029.09.2020 г.Град Стара Загора
Окръжен съд – Стара ЗагораII Граждански състав
На 29.09.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Пламен С. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
като разгледа докладваното от Пламен С. Златев Въззивно частно
гражданско дело № 20205500503095 по описа за 2020 година
Производството е на осн. чл.274- 279 във вр. с чл.417 от ГПК.
Производството е образувано по частна жалба от ,,Е.к.г.“- ЕООД, със
седалище и адрес на управление в гр.С.З., против Разпореждане от з.з. на
06.08.2020 г., постановено по ч.гр.д.№ 2088/2020г. по описа на РС- Ст.Загора,
с което е отхвърлено заявлението на ч.жалбоподател за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК за сумите 3023, 66 лв. лихва за периода от
11.05.2018г. до 31.12.2018г., 7 967, 04 лв. лихва за периода от 01.01.2019г. до
10.12.2019г. и Държавна такса над присъдените 1318, 83 лв. до
претендираните общо 1538, 65 лв. Частният жалбоподател излага доводи за
неправилност на Разпореждането в обжалваната му част, поради
постановяването му при неправилно приложение на разпоредбите на
заповедното производство и при превишаване на правомощията на съда.
Излага подробни съображения в жалбата си, цитира съдебна практика и моли
въззивният съд да отмени обжалваното разпореждане и да постанови
издаването на заповед за изпълнение за всички претендирани със заявлението
суми. Претендира присъждането на направените от него разноски по делото -
15,00 лв. за платена държавна такса и 50,00 лв. за юрисконсултско
възнаграждение.
Въззивният съд, след като обсъди направените оплакванията в ч.жалба,
мотивите на атакуваното Разпореждане и материалите от
първоинстанционното дело, намери за установено и доказано от фактическа и
правна страна следното:
Първоинстанционното производство е образувано по заявление на
ч.въззивник ,,Е.к.г.“- ЕООД, гр.С.З., за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу длъжницата Г.Д.С. от
гр.С.З. за съответните претендирани суми, със законните последици от това.
1
В Заявлението е посочено, че вземането произтича от Договор за кредит
№ 2/10.08.2015г., заедно с Анекса към него № 1/10.06.2019г. между заявителя
и длъжницата/и наследниците й по закон/, подписани от тях. Задължената
страна не е изпълнила задължението си по договора, като не е заплатила
съответните погасителни вноски и е изпаднала в забава, поради което
кредитът бил обявен за предсрочно изискуем.
Във връзка със забавеното изпълнение от длъжниците, кредиторът е
направил и допълнителни разходи за извънсъдебното събиране на вземането
си.
В обжалваното Разпореждането РС е отхвърлил Заявлението в
обжалваната му част, като е приел, че клаузата за предоставянето на пакет от
допълнителни услуги противоречи на чл.33, ал.1 от ЗПК, тъй като води до
неправомерно оскъпяване на кредита и по същество до бъдещо неоснователно
обогатяване на кредитора- заявител, което противоречи на закона, понеже за
събиране на задължението на кредитора се дължи възнаградителна лихва, а
при забава- единствено и само мораторна лихва.
При така установените обстоятелства съдът направи следните правни
изводи:
Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от
процесуално легитимирано лице, в предвидения законов срок за обжалване,
срещу подлежащ на инстанционен контрол първоинстанционен съдебен
акт.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна, тъй като съгласно
разпоредбата на чл.411 от ГПК, за да бъде уважено искането за издаване на
Заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, заявлението трябва да е
редовно от външна страна и да отговаря на законовите изисквания на чл.127,
ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 от ГПК, да не противоречи на закона или добрите
нрави, да не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител и да не е налице обоснована вероятност за това; длъжникът да има
постоянен адрес или седалище на територията на Република България и да е с
обичайно местопребиваване или седалище на територията Република
България съгласно чл.411, ал.2 от ГПК.
В конкретния случай настоящия въззивен съд счита, че очевидно са били
налице абсолютни законови пречки по смисъла на чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от
ГПК, тъй като исканията за присъждане на процесните суми 3023, 66 лв.
лихва за периода от 11.05.2018г. до 31.12.2018г., съответно 7 967, 04 лв. лихва
за периода от 01.01.2019г. до 10.12.2019г. и Държавна такса над присъдените
1318, 83 лв. до претендираните общо 1538, 65 лв. противоречат на закона, а
първата се основава и на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител. В тази връзка изцяло неоснователно се явява оплакването на
2
ч.жалбоподател, че заповедният РС бил превишил правомощията си,
извършвайки преценка валидността на сделката, от която заявителят черпи
права. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 от ГПК, РС е длъжен да
извърши проверка дали искането за издаване на заповед за изпълнение не
противоречи на закона и на морала. Относно противоречието със закона тази
проверка изисква заповедният съд да прецени дали е налице нарушаване на
императивна правна норма, което на практика означава да прецени в този
аспект валидността на правната сделка, от която заявителят черпи права, и
валидността на отделните нейни клаузи. Освен това по смисъла на чл.411,
ал.2, т.3 от ГПК за случаите на подадено заявление за издаване на заповед за
изпълнение за вземане, произтичащо от договор с потребител, съдът следва да
извърши преценка и дали искането не се основава на неравноправна клауза
или е налице обоснована вероятност за това. Изводът в тази връзка е, че в
тези хипотези самото обосновано предположение на съда за наличието на
неравноправна клауза в договора, сключен с потребител, въз основа на която
се претендира издаване на заповед за изпълнение на основаното на тази
клауза вземане, е основание РС да откаже издаването на Заповед за
изпълнение. В конкретният случай въззивният съд приема, че претенциите за
сумите 3023, 66 лв. лихва за периода от 11.05.2018г. до 31.12.2018г. и 7 967,
04 лв. лихва за периода от 01.01.2019г. до 10.12.2019г., противоречат на
закона и са основани на неравноправна клауза. В тази връзка въззивният съд
приема, че този Анекс не представлява отделен договор от договора за
потребителски кредит, макар сключването му да не представлява изискване за
отпускане на кредита. С подписването му от страните по договора за
потребителски кредит този Анекс става част от същия, понеже предмета му е
неразривно свързан с предмета на основното правоотношение между
страните, а задължението, което възниква за потребителката/и наследниците й
по закон/ се включва в задължението, което подлежи на изпълнение по
кредита, и става част от дължимите погасителни вноски, предвидени в
общите условия на договора за потребителски кредит, които са част от
споразумението. Противоречието със закона е налице, защото разпоредбата
на чл.10а, ал.1 от ЗПК предвижда, че кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора, а нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК забранява на кредитора да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, а разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗПК изисква видът,
размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъдат
ясно и точно определени в текста на самия договор за потребителски кредит.
В конкретния случай възнаграждението за допълнителни услуги се отнася до
действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, т.к.
приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит се отнася
до конкретното искане на потребителя за отпускане на кредит, което при
уважаването му от кредитора бива последвано от сключването именно на
договора за потребителски кредит, а възможностите за отлагане или за
3
намаляване на определен брой погасителни вноски, за смяната на датата на
падежа, по съществото си представляват новиране на възникналите за
потребителя от договора за кредит задължения, и с това на практика се
заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, касаеща ограничение в размера
на ГПР. Освен това е налице неравноправност на споразумението по смисъла
на чл.143, т.3 от ЗЗП, тъй като за потребителя се въвежда задължение за
заплащане на възнаграждение за възможността му да упражни правото си да
предоговаря задълженията си по договора за кредит, като резултатът зависи
единствено от волята на кредитора. Тези клаузи противоречат и на чл.33, ал.1
и ал.2 от ЗЗП, предвиждащи, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а
обезщетението за забава да не може да надвишава размера на законната
лихва. Налице е и противоречие с нормата на чл.10а от ЗПК, понеже
възникването на това задължение на кредитополучателя стои извън
предоставянето от страна на кредитора на конкретни допълнителни услуги по
смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК, предвид че всички дейности, предвидени като
основание за начисляване на разходи, такси и лихви не представляват
предоставена в полза на кредитополучателя услуга, а пряко ползват самия
кредитор- заявител. Именно поради това тази клауза противоречи на закона и
се явява нищожна по смисъла на чл.21, ал.1 от ЗЗП, понеже в резултат от
прилагането й в случаите на забава на длъжника, кредиторът получава и
други финансови облаги, различни от дължимата му се лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата.
Поради изложените съображения въззивният съд намира, че
обжалваното Разпореждане, въпреки твърде кратките му мотиви, като краен
резултат се явява мотивирано, законосъобразно и правилно, поради което
следва да бъде потвърдено, ведно със законните последици от това.
Ето защо предвид гореизложените мотиви и на основание чл.278, ал.1
и 2 от ГПК, въззивният ОС- Ст.Загора
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от з.з. на 06.08.2020 г., постановено
по ч.гр.д.№ 2088/2020г. по описа на РС- Ст.Загора.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4
5