Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София,
21.09.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети октомври
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
Светослав Спасенов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 8057 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 12.10.2016 г., постановено по гр.д.№ 70168/ 2014 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 28 състав, поправено с Решение от 9.11.2017 г., по предявен
от „У.Б.“ АД- *** /ЕИК *******/ установителен иск по чл.464, ал.1 ГПК е
признато за установено, че вземането на Т.Т.Г. /ЕГН **********/ спрямо С.Д.Е. /ЕГН
**********/ в размер на 10 000 лв., произтичащо от договор за заем от
11.02.2014 г. и анекс от 01.08.2014 г., за чието събиране са издадени
изпълнителен лист и заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК на 18.08.2014 г. по гр.д.№ 766/ 2014 г. на Районен съд- Разлог,
и което е предявено за принудително събиране по изп. дело № 20148510402459 на
ЧСИ М.П.с peг.№ 851 на КЧСИ, е несъществуващо и недължимо. На основание чл.194,
ал.2 ГПК от доказателствата по делото са изключени Договор за заем от
11.02.2014 г., сключен между Т.Т.Г. /ЕГН **********/ и С.Д.Е. /ЕГН **********/,
и разписка за получена сума, за която се твърди, че е издадена от С.Д.Е. /ЕГН **********/
на 11.02.2014 г. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците Т.Г. и С.Е. са
осъдени да заплатят на ищеца "У.Б." АД сумата 3 000 лв.- разноски по
делото.
С
цитираното по- горе Решение от 9.11.2017 г. по гр.д.№ 70168/ 2014 г. на СРС, І
ГО, 28 състав, по реда на чл.248 ГПК е отказано изменение на решението от
12.10.2016 г. в частта относно разноските.
Постъпили
са въззивни жалби от Т.Т.Г. и С.Д.Е.
/ответници по делото/, в които са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановените от СРС на 12.10.2016 г. и 9.11.2017 г. решения,
с искане да бъде постановена отмяната им и да бъде постановено решение за отхвърляне
на иска, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата
страна "У.Б." АД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбите и моли
постановените от СРС решения като правилни да бъдат потвърдени, като претендира
разноски за въззивното производство.
Предявен е отрицателен
установителен иск по чл.464, ал.1 ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбите,
с които е сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК и са
процесуално допустими.
Разгледана
по същество, жалбата срещу решението от 12.10.2016 г. е частично основателна, а жалбата срещу решението от 9.11.2017
г. е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваните
първоинстанционни решения са валидни и допустими.
По
същество обжалваното решение от 12.10.2016 г., по преценка на настоящия въззивен
съдебен състав е правилно в частта, в която е уважен предявеният от „У.Б.“ АД
установителен иск по чл.464 ГПК и от доказателствата по делото по реда на чл.194,
ал.2 ГПК е изключен Договор за заем от 11.02.2014 г., сключен между Т.Т.Г. /ЕГН
**********/ и С.Д.Е. /ЕГН **********/, и в тази част следва да бъде потвърдено.
Неправилно е в частта, в която на основание чл.194, ал.2 ГПК от доказателствата
по делото е изключена разписка за получена сума, за която се твърди, че е
издадена от С.Д.Е. /ЕГН **********/ на 11.02.2014 г.
Предявеният
от „У.Б.“ АД установителен иск по чл.464 ГПК е основателен.
При
отрицателния установителен иск, какъвто е предявеният от „У.Б.“ АД иск, нуждата
от защита се поражда при неоснователно претендирано от другата страна право,
което ищецът по този иск отрича и то препятства упражняването на неговите
права. Оспорването на вземане на присъединен кредитор в рамките на
осъществявано принудително изпълнение се извършва по реда на чл.464 ГПК с
предявяването на отрицателен установителен иск. Предмет на спора по него е
отричаното от ищеца съществуване на право на вземане на присъединения кредитор.
Целта на иска е да се осигури защитно средство на присъединения кредитор, който
в качеството си на взискател може да се позове на всички факти, които
изключват, унищожават или погасяват оспорваното притезание. При този установителен
иск ищецът доказва твърденията си, с които обосновава правния си интерес от търсената
искова защита, като установи наличието на свое защитимо право, засегнато от
спора, доказвайки фактите, от които то произтича. Съществуването на отричаното
от ищеца право е в доказателствената тежест на ответниците /ТР № 8/ 2012 г. на ВКС- ОСГТК/, които дължат да
установят наличието на валидно, ликвидно и
изискуемо вземане, основанието и размера му.
В
случая с предявения от „У.Б.“ АД иск по чл.464 ГПК
се оспорва съществуващо между ответниците Г. и Е. правоотношение по договор за заем, от
което произтича
спорното
Реш. по гр.д.№ 8057/ 2018
г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
вземане от 10 000 лв., като ищецът-
взискател по изпълнително дело, по което ответницата Е. е ипотекарен длъжник, брани
правната си възможност да се удовлетвори в изпълнителното производство, без да
се конкурира с кредитор /привиден кредитор/, чието вземане не съществува.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал не може да обоснове извод
на въззивния съд за съществуването на вземане на ответника Т.Г.- взискател по
изпълнително дело, към ответницата С.Е.- длъжник по същото изпълнително дело, в
размер на 10 000 лв., произтичащо от валидно сключен на 11.02.2014 г.
договор за заем.
Изпълнителният
лист, въз основа на който по молба на взискателя „У.Б.“ АД е образувано изп. дело № 2014844040402156 на ЧСИ Ст.
Я.- с рег.№ 844 на КЧСИ, е издаден на 27.06.2014 г. по гр.д.№ 32070/ 2014 г. на
СРС, 72 състав, срещу длъжника „СП- Б.“ ЕООД- гр. София. Принудителното
изпълнение по посоченото дело е насочено върху ипотекиран от ответницата С.Е.
/ипотекарен длъжник/ в полза на кредитодателя „У.Б.“ АД *** /УПИ с построена в
него къща на два етажа, в СИО с Т.М.Е./, за което е сключен Нотариален акт №
186/ 2.09.2008 г. на софийски нотариус.
С
протокол от 9.10.2014 г. по изп. дело № 2014844040402156 на ЧСИ Ст. Якимов- с
рег.№ 844 на КЧСИ, в резултат на приключила на 8.10.2014 г. публична продан за
купувач на ипотекирания в полза на банката- ищец недвижим имот в гр. София, кв.
Драгалевци, е обявен наддавачът „У.Б.“ АД с наддавателно предложение за
1 653 959.63 лв. Протокол за разпределение на постъпилата от
продажбата на имота сума от 1 251 731.20 лв. е съставен от ЧСИ на
30.10.2014 г., като в него няма данни за принадлежащо на Т.Г. съдебно признато
вземане срещу длъжника С.Е., което да е предявено по това изпълнително дело.
Изпълнителният
лист, въз основа на който по молба на взискателя Т.Т.Г. е образувано изп. дело № 20148510402459 на ЧСИ М. П.-
с рег.№ 851 на КЧСИ, е издаден на 18.08.2014 г. въз основа на издадена на
същата дата заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. № 766/ 2014
г. на РС- Разлог, срещу длъжника С.Д.Е.. Несъдебното
изпълнително основание, въз основа на което заявителят Г. е поискал
издаването на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, посочено и в
приложените по делото заявление по чл.417 ГПК, заповед по чл.417 ГПК и
разпореждане за незабавно изпълнение /л.99- л.102, л.118- л.120 от делото на
СРС/, е „Договор за заем от 11.02.2014
г. и Анекс- допълнително споразумение от 1.08.2014 г.- с нотариална заверка на
подписите“, възприети от РС- Разлог /заповедният съд/ като „редовен от
външна страна документ- договор с нотариална заверка на подписите на страните,
съдържащ задължение за плащането на парична сума- съгласно чл.417, т.3 ГПК“. В
посоченото заповедно производство нито е приложена оспорената по настоящото
дело разписка с дата 11.02.2014 г., нито същата би могла самостоятелно да
послужи като несъдебно изпълнително основание по чл.417 ГПК.
Заемът
за потребление, респ. паричният заем, е от категорията на реалните договори и
се смята сключен от момента на предаване на заемната сума. Законът не изисква определена
форма за сключването на договора, като писмената форма е форма за доказване, а
не форма за валидността му. Договорът е едностранен и при него съществува едно
задължение, което е на заемателя, а именно: по дефиниция- да върне вещ от рода
и качеството на заетата и в количество, еднакво със заетото, на заемодателя, или
в случая- да върне получената в заем сума.
В
настоящия случай с оглед събраните в процеса доказателства- приети като
неоспорени от страните и възприети от въззивния съд като компетентно и
обективно дадени експертни заключения по допуснатите в първоинстанционното и
въззивното производства съдебно- графически експертизи, се налага приемането на
извод, че писмен договор за заем между ответниците Т.Г. и С.Е. с посочена в
него дата 11.02.2014 г. /недостоверна дата/, послужил като несъдебно
изпълнително основание за издаване на цитираната по- горе заповед за изпълнение
по чл.417 ГПК, не е бил сключен /липсва подпис на С.Е. като заемател/, което
обосновава извод, че не съществува вземане на Г. срещу Е. в размер на
10 000 лв., произтичащо от оспорения от ищеца договор, съответно не
съществува вземането- предмет на издадения на 18.08.2014 г. по гр.д.№ 766/ 2014
г. на РС- Разлог изпълнителен лист и на образуваното въз основа на него
принудително изпълнение по изп. дело № 20148510402459 на ЧСИ М. П.- с рег.№ 851
на КЧСИ. Съгласно заключението на изслушаната в първоинстанционното
производство съдебно- почеркова експертиза, прието като неоспорено от страните,
процесният заемен договор от 11.02.2014 г., чийто оригинал се съдържа в
приложеното заповедно дело № 766/ 2014 г. на РС- Разлог, не съдържа подпис на С.Е. /подписите са имитирани/, в какъвто
смисъл е и даденото във въззивното производство заключение по допуснатата по
реда на чл.266 ГПК тричленна съдебно- графическа експертиза, прието като
неоспорено от страните и възприето от въззивния съд като компетентно и
обективно дадено.
Съобразно
установената по приложението на чл.193 ГПК практика на ВКС тежестта за доказване неистинността
на документа носи страната,
която го е оспорила, ако той е подписан от нея, което правило се извежда от
презумпцията за истинност на подписания документ по чл.193, ал.3, изр.2 ГПК /в
този смисъл: Решение № 254/ 14.07.2011 г. по гр. дело № 569/ 2010 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 91 от
01.04.2015 г. по гр.д.№ 5960/ 2014 г. на ВКС, ІV ГО и др./. Поради това и при
оспорване доказателствената сила на частен документ, който не е подписан от
оспорващия го, какъвто е настоящият случай, при приложение правилата на чл.193,
ал.3 ГПК доказателствената тежест за установяване автентичността му принадлежи
на страната, която черпи права от него /в случая ответниците/. Частният
документ /диспозитивен или свидетелстващ/ се ползва
с формална доказателствена сила, т.е.
той
Реш. по гр.д.№ 8057/ 2018
г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
доказва както факта на писменото изявление,
така и неговото авторство, но доказателствената му сила отпада при успешно
оспорване на истинността му, за което доказателствената тежест е на страната,
която оспорва верността на направеното изявление, в случай, че същият не е
подписан от нея. Същевременно, доколкото оспорването по реда на чл.193 ГПК на
верността на документ е средство за защита срещу обвързващата доказателствена
сила на последния, то влиза в действие само срещу материалната доказателствена
сила на официалните документи, а относно частните документи преценката на съда
е по вътрешно убеждение, съобразно всички останали данни по делото, без да е
налице обвързаност от материалната им доказателствена сила.
В
настоящия случай с оглед събраните по делото доказателства доказателствената
сила на оспорения заемен договор се явява оборена, което обосновава извод, че
ответникът Г. не е титуляр на ликвидно и изискуемо вземане към ответницата Е. в
размер на 10 000 лв. в качеството на заемодател по сключен на 11.02.2014
г. договор за заем.
Този
извод не се променя от обстоятелството, че ответницата С.Е. е издала и разписка
за сумата 10 000 лв. /с недостоверна дата 11.02.2014 г./, получена в заем
от Т.Г., за чиято автентичност е дадено експертно заключение във въззивното
производство, тъй като освен, че разписката няма достоверна дата, не може да се
приеме и че е издадена в изпълнение именно на процесния договор за заем, който
също е без достоверна дата. Наличието на такава разписка е релевирано за първи
път в настоящото съдебно производство /писмен отговор на исковата молба по
чл.131 ГПК, подаден от отв. Т. Г., и изявление на адв. Н.- пълномощник на отв.
С. Е., в І- во о.с.з. по делото на 4.11.2015 г./, и доколкото същата не е
предпоставила издаването на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, без правно
значение в случая е дали между ответниците съществува и друго заемно
правоотношение, по което тази разписка е издадена, както и откога датира
същото. Касае се за неотносимо към предмета на настоящия съдебен спор писмено
доказателство, което, независимо от изслушаната във въззивното производство
експертиза, не следва да бъде зачетено от въззивния съд, поради липсата на
доказателствено значение за иска по чл.464, ал.1 ГПК. Независимо, че
автентичността на разписката е потвърдена с приетото във въззивното
производство експертно заключение, единственият правен резултат, който
въззивниците могат да постигнат с подадената срещу решението от 12.10.2016 г.
жалба е отмяна на същото в частта, в която оспорената разписка е изключена от
доказателствата по делото по реда на чл.194, ал.2 ГПК. Валидното й издаване от С.Е.
има правно значение за съществуващото между нея и Т.Г. правоотношение, но няма
обвързваща сила за третото за това правоотношение лице- ищецът „У.Б.“ АД, тъй
като в конкретния случай- като документ, представляващ извънсъдебно писмено
твърдение на заинтересована страна, което няма доказателствена сила, му е
непротивопоставима.
Доколкото
се касае за реален договор, липсата на доказателства за предаване на сумата
10 000 лв. от заемодател Т.Г. на заемател С.Е. въз основа на валидно
сключен писмен договор- с нотариална заверка на подписите на страните, които
правно- релевантни факти са се осъществили преди подаване на заявлението по
чл.417 ГПК, не може да се приеме, че такова конкуриращо вземането на банката
/ищеца/ вземане на Г. действително съществува.
Дори
да съществува вземане на ответника Г. към ответницата Е., удостоверено с
горепосочената разписка, то не е съдебно признато- няма такива данни и
доказателства по делото, поради което и не представлява предмет на
принудителното изпълнение по изп. дело № 20148510402459 на ЧСИ М. П. с рег.№
851 на КЧСИ, съответно не би могло да бъде предмет на установителния иск по
чл.464 ГПК, предявен от конкуриращия взискател „У.Б.“ АД.
При
тези съображения искът по чл.464, ал.1 ГПК като основателен и доказан правилно
е уважен с обжалваното решение от 12.10.2016 г., което- поради съвпадане
крайните изводи на двете съдебни инстанции и поради неоснователността на
релевираните от въззивниците доводи за неправилността му, следва в тази част да
бъде потвърдено.
Предвид
подадената от ответниците самостоятелна жалба
срещу решението от 9.11.2017 г.- с характер на определение по чл.248 ГПК, въззивният съд дължи
произнасяне и по нея, като счита същата за неоснователна.
С решението от 12.10.2016 г. ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата
2 400 лв.- разноски за платено от банката- ищец адвокатско възнаграждение,
за чиято дължимост /договорено и заплатено/ са представени доказателства по
делото. Възражението за прекомерност на тези разноски е несвоевременно заявено
от ответниците- едва в подадената пред СРС молба по чл.248 ГПК, поради което и
не може да обоснове изменение на решението в частта относно разноските и
намаляването им до минималния предвиден в Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения размер.
Според
приетото в т.11 на Тълкувателно решение № 6/ 6.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/ 2012
г. на ВКС- ОСГТК, претенцията за разноски може да бъде заявена валидно най-
късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред
съответната инстанция, тъй като съставлява искане, свързано със спорния
предмет. След приключване на последното съдебно заседание пред съответната
инстанция страните вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия, поради
което и искането за разноски следва да бъде направено най- късно в това
заседание. Това разрешение- според практиката на ВКС, се отнася и за възражението
по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като същите съображения важат и за него като
процесуално действие. Когато възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК се
прави за първи път с искането за изменение на съдебния акт в частта за
разноските, то е несвоевременно /Определение № 36/ 26.01.2015 г. по ч.гр.д.№
5936/ 2014 г. на ВКС, І ГО/. За възражението за прекомерност сроковете,
посочени в чл.80 ГПК, не се прилагат, само когато страната,
Реш. по гр.д.№ 8057/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV-
Б с-в
поради развитието на процеса, не е могла да
вземе участие в него. Ако обаче тя е имала възможност да участва в
производството, но не е направила искане за присъждане на платеното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение в намален размер, възражение по
чл.78, ал.5 ГПК не може да бъде заявено валидно впоследствие. Пропускането на
срока за заявяването на такова възражение, какъвто е настоящият случай, има за
последица неоснователност на искането за изменение на акта в частта за
разноските /а не неговата недопустимост/. При това положение жалбата срещу
определението по чл.248 ГПК следва да бъде оставена без уважение, съответно
решението от 9.11.2017 г.- в частта му по чл.247 ГПК и по чл.248 ГПК, следва да
бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивниците дължат
да заплатят на въззиваемата страна сумата 830 лв.- разноски за платено
адвокатско възнаграждение, чийто размер е редуциран до минималния дължим по Наредба
№ 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер, при
уважаване възражението за прекомерност, своевременно заявено от въззивниците по
делото.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
12.10.2016 г., постановено по гр. дело № 70168/ 2014 г. на Софийски районен
съд, І ГО, 28 състав /поправено с Решение от 9.11.2017 г./, в частта, в която: по предявен от „У.Б.“
АД- *** /ЕИК *******/ установителен иск по чл.464, ал.1 ГПК е признато за
установено, че вземането на Т.Т.Г. /ЕГН **********/ спрямо С.Д.Е. /ЕГН **********/
в размер на 10 000 лв., произтичащо от договор за заем от 11.02.2014 г. и анекс
от 01.08.2014 г., за чието събиране са издадени изпълнителен лист и заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК на
18.08.2014 г. по гр.д.№ 766/ 2014 г. на Районен съд- Разлог, и което е
предявено за принудително събиране по изп. дело № 20148510402459 на ЧСИ М.П.с
peг.№ 851 на КЧСИ, е несъществуващо и недължимо; на основание чл.194, ал.2 ГПК
от доказателствата по делото е изключен Договор за заем от 11.02.2014 г.,
сключен между Т.Т.Г. /ЕГН **********/ и С.Д.Е. /ЕГН **********/; и на основание
чл.78, ал.1 ГПК на ищеца "У.Б." АД са присъдени разноски от 3 000 лв.
ОТМЕНЯ Решение от
12.10.2016 г., постановено по гр.д.№ 70168/ 2014 г. на Софийски районен съд, І
ГО, 28 състав /поправено с Решение от 9.11.2017 г./, в частта, в която на основание чл.194, ал.2 ГПК от доказателствата
по делото е изключена разписка за получена сума, за която се твърди, че е
издадена от С.Д.Е. /ЕГН **********/ на 11.02.2014 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 9.11.2017
г., постановено по гр. дело № 70168/ 2014 г. на Софийски районен съд, І ГО, 28
състав.
ОСЪЖДА Т.Т.Г. /ЕГН **********/
и С.Д.Е. /ЕГН **********/ да заплатят
на „У.Б.“ АД- *** /ЕИК *******/ общо
сумата 830 лв. /осемстотин и
тридесет лева/- разноски за
въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.